Рут Джийн Дейл
Пламенният янки (2)

Първа глава

Трей Смит седеше в бара „Аламо Кантина“, недалеч от градчето Шоудаун, щат Тексас и държеше чаша с безалкохолна бира, а му се искаше да е на някое по-приветливо място, например да виси на въже над яма с пепелянки.

Едва от два дни беше в Тексас, а се чувстваше обграден със стена от враждебност.

Това го озадачаваше, докато не осъзна, че всички го смятаха или за много добър артист, който имаше намерение да изиграе богатия старец, или просто за още един луд калифорниец.

„Проклетият янки“ беше най-доброто, което чу за себе си през изминалите дни и не беше сигурен още колко пъти ще го чуе, преди да предприеме съответни действия. Той се усмихна мрачно на бирата пред себе си. Беше тук само защото хареса стареца и искаше да му помогне да изживее по-лесно разочарованието, както и самият той да се възстанови от нараняванията.

Шевовете на раните зарастваха добре, но коляното излезе жива проклетия. Лекарите го предупредиха още преди няколко месеца, че трябва да се обърне към хирург, но той все отлагаше. Ако и този път не послуша съветите им и не даде възможност на крака си да се възстанови напълно, кой знае каква беда щеше да си навлече.

Том Тагърт без никакви угризения беше използвал именно този аргумент, за да го накара да дойде в Тексас.

— Не искаш да свършиш като инвалид, нали? — беше попитал старецът. — Това те чака, а в най-добрия случай — хирург. Ако съдя по начина, по който реагира на доктора, обзалагам се, че не искаш да отидеш под ножа.

Не от ножа се страхуваше Трей, но не каза нищо.

— Ела с мек в Тексас — продължи Том, доволен от неговото мълчание — за една хубава и дълга почивка. Какво губиш? Освен това няма да приема отказ. Не и сега, след като те намерихме.

— Ние? По дяволите! — намеси се в разговора Джес Тагърт, високият мъж, който придружаваше Том по време на снимките. — Ти го намери, дядо! Ти и твоят безценен детектив. Аз не съм убеден, че е именно той. Защо, по дяволите, ти трябваше да си навличаш толкова неприятности, за да изровиш накрая някакъв си мръсен янки…

— Успокой топката, момче! — Том махна с ръка и погледна Трей с присвити очи. — Сигурен съм, че в жилите ти тече кръвта на Тагърт и пет пари не давам за мнението на останалите.

Трей не мислеше така. Доказателствата, които го свързваха с тази фамилия, бяха по-скоро стечение на обстоятелствата, отколкото сериозни заключения, но Том беше на друго мнение и вярваше повече на последните думи на детектива: „Инстинктът ми подсказва, че Трей Смит е твоят човек и мисля, че фактите само ще потвърдят това, когато завърша обработката на събрания материал.“

За беда след телефонния разговор детективът внезапно беше получил сърдечен удар. Вдовицата му изпрати материалите по случая, но Том не беше имал търпението да ги изчака. И така Трей се озова в Тексас и се чувстваше като риба на сухо.

Не го свърташе на едно място и в тази августовска петъчна вечер отиде до „Аламо Кантина“ с пикапа на Том. По-точно казано — взе го без разрешение и остави само бележка, тъй като старецът беше излязъл на вечеря с внука си Джес, симпатичната му съпруга Мег и тяхното хлапе. Поканиха и Трей, но той отклони предложението, така че щяха да имат възможност да поговорят и за него.

Беше отказал, за да покаже още веднъж на Джес желанието си да убеди стареца, че не е негов роднина.

Трей не виждаше никакво преимущество в това да е от рода Тагърт. Израсна самотник и това му създаде трудности в морската пехота, където единаците и аутсайдерите оцеляваха само ако бяха достатъчно жилави. Но той се справи.

След като семейството потегли с кадилака на Том, Трей реши, че може да запали пикала и да разузнае наоколо. Най-накрая спря за едно питие, макар и без особено желание, при хора, които явно не го харесваха. А може би си беше представял нещо по-различно — шумен евтин бар с куп фермери, които пеят, танцуват и чакат пристигането на някой чужденец, за да го приветстват с добре дошъл.

Те наистина пиеха и танцуваха, но никой не го чакаше и нямаше желание да направи нещо за един чужденец. Срещу него — може би, но не и за него. Дали отношението им имаше нещо общо с късите панталони цвят каки, фланелката с рекламни надписи и калифорнийските сандали, след като явно всички местни се обличаха от главата до петите с джинсов плат и носеха подковани ботуши?

Не! Той твърдо реши да си мълчи. Взе една безалкохолна бира и се оттегли от бара, след като сервитьорката в къс каубойски костюм му даде ясно да разбере, че не възнамерява да го погледне през следващите трийсет години, дори той да има това търпение.

Барът представляваше страхотна гледка за градско момче. Върху покрития с дървени стърготини дансинг запотени каубои без вратовръзки и работници с навити ръкави, разкриващи загрубелите им ръце, танцуваха буйно с късо подстригани фермерки с грим, който можеше да слиса и холивудски директор на продукция.

Отварянето на вратата привлече вниманието на Трей. Не можеше да пропусне такава сцена в мрачния тексаски бар в девет часа вечерта — красива жена с огромни черни очила! Ако беше в Калифорния, веднага щеше да реши, че е прекалила с наркотиците или просто изтрезнява. Но тук, в „Аламо Кантина“, с портрета на Джон Уейн на стената, тъмните очила бяха доста необичайни.

Жената се поколеба на прага и той усети, че я наблюдава с интерес, а това вече говореше в полза на жените от Тексас. До този момент изглеждаше, че всички се подстригват късо, имат смешен акцент и приятел на име Буба.

С чаша в ръка Трей огледа новодошлата с око на познавач. Косите й го очароваха. Изненада се, тъй като по принцип точно тези женски качества не го интересуваха. Но нейните коси бяха изключителни. Тъмни и гъсти, буйните й къдри падаха тежко на раменете и оформяха нежния овал на лицето. Имаше скрита стихия в тези коси и Трей осъзна, че си представя как ще изглеждат разпръснати върху възглавницата.

Неговата възглавница!

Засмя се доволно. Започваше да влиза във форма. Единственото нещо, което обичаше повече от боя, беше да се люби, а сега в „Аламо Кантина“ имаше потенциални възможности и за двете.

Бавният му оглед продължи. Двайсет и няколко годишна, реши той, а може и по-малко. Стегнати джинси оформяха закръглен ханш и дълги, сексапилни бедра.

Прилепналата по тялото каубойска риза не оставяше твърде много на въображението. Особено когато тя си пое дъх и се огледа. Очевидно търсеше някого. Докато я наблюдаваше, непознатата леко повдигна смъкналите се на носа й очила.

Жестът му подсказа, че ги носи или за маскировка, или за да прикрие нещо. Насинено око? Дали поддържаше някоя непристойна връзка? Надяваше се, че не. Всеки мъж, който дръзне да вдигне ръка срещу жена, не заслужава да живее.

Сервитьорката се беше навела, за да подаде питиетата на една маса и, без да иска, блъсна новодошлата. Жената не успя да се отдръпне навреме и очилата й паднаха на пода. Трей успя да зърне за миг очите й и подозренията му за злоупотреба с алкохол напълно се стопиха.

— Извинявай, миличка! — Сервитьорката и предложи помощта си.

— Няма нищо!

Нисък, леко напрегнат глас. Възбуждащ.

Сервитьорката се усмихна и продължи работата си, без да покаже, че я познава. Значи жената с къдравата коса и страхотното тяло беше действително тайнствена особа. Да-а, нещата ставаха интересни.

Непознатата приближи до бара. Наведе се над един празен стол и каза нещо на бармана. Той й хвърли бърз преценяващ поглед, ухили се, поклати глава и продължи да драска в бележника си.

Тя е дяволски предизвикателна, помисли Трей, докато се възхищаваше на извивката на гърба й. Точно такава жена ми трябва.

За него съществуваха два типа жени: весели момичета — имаше предпочитания към тях, и мъченици — „добричките“, които отнемаха всяка радост в живота на мъжа, караха го да се чувства виновен, а след това се вайкаха, че не си стои вкъщи. Фактът, че тази жена, така предизвикателно облечена, идва в бара сама, поръчва си бира и разпитва за клиентелата, му разкри всичко, което искаше да знае.

Имаше само един малък проблем. Къде, по дяволите, да я заведе, след като се запознае с нея? Разбира се, не в онова проклето ранчо на Том, въпреки че старецът изглеждаше разбран тип. А може би…

Не-е. Той беше твърде старомоден. Ако тя не го покани у тях, ще трябва да я заведе в някоя от празните пристройки на ранчото… При тази мисъл се разсмя на глас.

Младата жена го погледна отново и той почувства неодобрението й, сякаш беше прочела мислите му. Отправи й една от своите най-лъчезарни усмивки от типа на „и двамата си допадаме, защо не го признаем“, но единственото, което получи в отговор, беше разтърсване на разкошната буйна коса, преди непознатата да се обърне и да вземе поръчаната бира.

Недостъпна за предизвикателство, а? Трей почувства как се възпламени състезателната му жилка.

Едрият здравеняк на бара, който седеше близо до нея, премести халбата си и рече:

— Как си, миличка? Чакаш ли н-някой? Я седни до мене и ми разкажи. О-обичам да помагам на малките момиченца. — Той потупа празния стол до себе си.

— Обзалагам се, че е точно така — отвърна тя скептично. — Всъщност като си помисля, действително можете да ми помогнете. Търся Леди Кокс. Познавате ли го?

По дяволите! Тя си има някой! Трей смръщено впери поглед в бирата си. Как така „някой“, просветна лицето му. Щом няма брак, значи няма проблем. Може би тоя Леди изобщо няма да се появи.

— Знам го, но т-той не е идвал тук тази вечер. — Някаква мисъл опитваше да си пробие път зад смръщеното му чело. — Кво шъ кажеш Джимбо да ти прави компания, докато чакаш?

— Благодаря, няма нужда!

Мъжът се пресегна към нея и тя отстъпи смутено. Въпреки предизвикателното й държане, не изглеждаше да е свикнала с баровите игрички. Огледа се несигурно, а Джимбо явно това и чакаше, прегърна я през кръста и я привлече към себе си.

Барманът ги изгледа отегчено, хвърли кърпата си и излезе. Очевидно жената не можеше да очаква помощ от него, а изглежда, никой от останалите посетители не беше забелязал нищо.

С изключение на Трей.

Хайде, Джимбо! Натрапвай се!

Непознатата опита да отблъсне досадника, без да бъде груба. Очевидно не искаше да привлича вниманието на присъстващите. Непрекъснато се оглеждаше, сякаш за да се увери, че никой не я наблюдава, като в същото време избягваше ръцете на мъжа. Вероятно все още мислеше, че ще успее да се измъкне от ситуацията без скандал.

Но много се лъжеше!

— Как ти е името, хубавице? — Джимбо се наведе още по-близо, похотливо ухилен. — Не съм те виждал по тия места…

— Не, не сте! — Акцентът й изчезна моментално като с магическа пръчица и тя отново го отблъсна, но без особен успех. — Имате ли нещо против да махнете ръцете си от мен преди… преди… — Жената се задъха, явно неспособна да измисли заплаха, на която Джимбо да повярва или тя да може да изпълни.

— Преди какво, малката? — Мъжът я притисна още по-плътно, като се наслаждаваше открито на безсилието й да се освободи. — Кво шъ кажеш да се опознаем по-добре, а?

Сега е мой ред, реши Трей и се изправи. Пристъпи напред, постави ръка на рамото на непознатата, а с другата потупа Джимбо по гърба.

— Слушай какво ти казва жената, човече! В противен случай ще се окажеш в твърде опасна ситуация — предупреди учтиво.

— Разкарай се бе, палячо! — втренчи се в натрапника Джимбо и изгледа с неприкрито презрение калифорнийската му елегантност. Шевовете на все още незарасналата рана над дясната вежда на Трей явно привлякоха вниманието му, но Джимбо все още не възнамеряваше да отстъпи и изруга почти в ухото на жената:

— Проклетият янки шъ си има неприятности, ако не се научи да уважава батко си…

Думите му завършиха с вик на изненада и той сграбчи внезапно впилата се в гърлото му ръка. Трей не обърна внимание на съпротивляващия се мъж и се усмихна на непознатата:

— Мисля, че той вече съжалява за стореното. Имате ли нещо против да дойдете на моята маса и да изчакате вашия… ъ-ъ приятел?

Тя почти се канеше да откаже, но погледна Джимбо и въздъхна:

— Добре! Но го пуснете!

— Разбира се! Съжалявам за случилото се! — Трей освободи хватката, сякаш беше забравил, че е сграбчил за гърлото якия мъж. Разтри ръцете си и й отправи невинен поглед, за който знаеше, че винаги върши работа.

Тя слезе от високото столче на бара, но изглежда не прецени разстоянието и се подхлъзна. Гърдите й докоснаха леко голата му ръка.

По дяволите! Трей усети, че стомахът му се сви на топка и преднамерената усмивка замръзна на устните му. Тя беше динамит. Сексът с нея би могъл да промени мнението му за тексаските жени.

Като дишаше тежко и се давеше на пресекулки, Джимбо разтри с ръка гърлото си. Всичко свърши толкова бързо, че изглежда никой в бара не разбра за случилото се.

— Ти… копеле… Ти, проклет…

— Да, да. Знам, „проклет янки“, нали? — допълни Трей, потупа го по рамото и последва жената.

Тя седна с лице към вратата и остави на масата незапочнатата бира. Не се усмихваше.

— Благодаря ви! — каза, без да го погледне. Трей се намръщи, щеше му се вече да са минали всичките тия подробности и да са стигнали до същността на въпроса. Започваше да се възбужда твърде бързо. Чудеше се как ли ще се почувства, ако прокара пръсти през водопада от коси. Какви ли са зърната й — големи или малки, тъмнорозови или кървавочервени?

Преглътна тежко и се опита да не обръща внимание на протеста на тялото си. Твърде отдавна не е бил с жена, това е всичко. Откакто реши да не се съобразява с ултиматума на Дев миналата пролет, беше останал без надежден източник на секс.

Дяволски начин на съществувание.

Жената го гледаше неодобрително и почувствал, че трябва да каже нещо, той промърмори:

— Какво казахте?

Тя се усмихна и това беше първата искрена проява на радост, която забелязваше в нея. Имаше нещо едновременно стеснително и подканващо в тази усмивка и ефектът й го порази. По дяволите тези очила, искаше да види очите й!

— Просто ви благодарих, това е всичко.

— Няма защо! — отбеляза той със скромност, за която знаеше, че му отива. — Донякъде се надявах, че той ще започне да ти се натрапва. Но няма значение. Как се казваш?

— З-защо всъщност… — Изглеждаше объркана. Навлажни устните си и се огледа. Трей се втренчи в проблясващата влага, останала върху горната й устна. — Можеш да ме наричаш Лиз — каза накрая с леко напрегнат приглушен глас.

Мъжът откъсна поглед от устните й, като очакваше тя да го попита за името му. Но Лиз не го направи. Продължаваше да обхожда помещението с очи, сякаш смяташе, че онзи тип Леди се крие зад някой стол.

Трей започваше да се дразни от отказа й да признае възникналото помежду им привличане. Нима мислеше, че подобно чувство ще изчезне от само себе си? Може би ако я накара да поговорят…

— Наблизо ли живееш? — попита той.

— Не! — Явно не смяташе да му каже, но добави: — А ти? — без наистина да се интересува от отговора.

— Аз съм от местните — отвърна той. — Не ми ли личи?

— О… — Тя го погледна стреснато, но изглежда схвана иронията. Сведе поглед към ръцете си, стиснати в скута й. — Шегуваш се, нали?

Имаше нещо безпомощно и привлекателно в начина, по който говореше, а това само удвои любопитството на Трей. Поведението й беше в пълно противоречие с големите черни очила, тежкия грим и смелите дрехи. Но тялото под тях беше истинско. Тя беше едновременно загадъчна и предизвикателна. Две качества, които доста му допадаха.

— Да, шегувам се! — опита да поднови разговора той. А сега какво? Огледа се. — Искаше ми се да те поканя да танцуваме, но коляното ми не е в ред.

— Забелязах шевовете над окото ти — кимна тя. — Злополука ли си претърпял?

— Може и така да се каже. — Той прие страдалческо, но геройско изражение.

— Какво се случи?

— Хвърли ме кон — отговори, като се надяваше, че тя ще оцени стоицизма, който проявява. Стори му се, че долови проблясък на интерес.

Ето че вече стигнахме донякъде, помисли си. Време е да стрелям с магическата дума „Холивуд“.

— Не съм каубой — каза скромно той. — В действителност аз…

Забеляза, че тя вече не го слуша, сякаш й говореше на чужд език. Обърна се и видя дългоочаквания Леди. По дяволите, той бе на не повече от двайсет и една — твърде млад за страстната жена, която вече тръгваше към него. При това беше пиян до козирката и се олюляваше на прага, глупаво ухилен.

— Затвори проклетата врата! — чуха се поне дузина гласове.

— Ще си изкарате червата от викане, бе! — Хлапакът направи несигурна крачка и затвори вратата с ритник.

— Леди!

Лиз се насочи към него, но Трей хвана предупредително хвана ръката й. Да удряш врати е едно, а жени — съвсем друго.

Хлапакът я забеляза и плътна червенина заля вече поруменялото му лице.

— Прибирай се вкъщи, Лизи! — изкрещя той. — Остави ме поне веднъж сам!

Като се препъваше, момчето стигна до бара и се настани на същото място, където до преди малко беше седяла Лиз.

— Хей, бираджия, дай ми един бар — провикна се той и след това избухна в смях, доволен от собственото си остроумие.

— Дръпни се, момче! — Барманът продължи да лъска плота. — Ти си пиян.

— И кво от това? — озъби се младежът.

— Ще ти кажа още веднъж това, което казвах едно време на твоя старец. Не сервирам на пияници, особено когато си търсят белята.

— Искам бира! — удари с юмрук по бара Леди.

Хората започнаха да му хвърлят неодобрителни погледи. Лиз отмести ръката на Трей, отиде при момчето и го хвана за лакътя.

— Леди, трябва да се прибереш вкъщи.

Дяволите да го вземат, нима тя живее с това малко лайно?

— Отдръпни се от мен, Лизи! — Леди опита да се отскубне от нея, но не успя. — Не може ли един мъж да изпие някоя бира, без всички да му опяват.

— Един мъж може, синко!

Джимбо се надигна от бара, присвитите му очи бяха нещастни и зли. Трей се зачуди дали дебелакът не пие просто за да не мисли за хала си. А може би смяташе, че точно сега си е намерил някой по мярка.

Що се отнася до Трей, това не го засягаше. Не дължеше нищо на този пиян хлапак, още повече, че той имаше някакви права над жената, на която беше хвърлил око. Честно казано, той почти се надяваше, че Джимбо ще подреди добре малкия негодник.

Трей се настани удобно и реши да се позабавлява със започващото представление.

— Та казваш, че не съм мъж, а? — Леди заби нос в лицето на Джимбо.

— Казвам, че си тъп пиян хлапак… изправи се Джимбо. Беше поне двайсетина сантиметра по-висок от момчето.

Направо повтаря моите мисли, каза си Трей.

— И трябва да оцениш загрижеността на това младо момиче.

Точно така, неблагодарни малък негоднико, одобри Трей.

— Хайде, тръгвай си с нея като послушно малко момче.

Хей, чакай малко, не бързай толкова. Аз имам други планове за нея, мислено се провикна Трей.

— Точно това си мислех, че имаш предвид. Но ще ти докажа, че грешиш. Не съм момче. — Хлапакът замахна с дясната си ръка, но вместо Джимбо, удари Лиз. Тя извика тихо, залитна на високите токове на ботушите си и се блъсна в някакъв мъж, изправил се зад нея, за да види какво става.

Свадата вече започваше да привлича вниманието на останалите. Седналите на чашка по масите, а дори и някои от танцуващите, започваха да се приближават.

Сервитьорката с кокетния костюм мина покрай тях с пълна табла напитки и спря рязко.

— Хей! — извика тя. — Какво, по дяволите, правиш, Леди Кокс? Никой в „Аламо“ не си позволява да удря жена!

Тя обърна таблата, чашите се разлетяха на всички страни, и го халоса с нея по рамото.

Ударът й дойде съвсем навреме. Джимбо тъкмо замахваше. Ръката му профуча покрай рамото на момчето и удари в челюстта мъжа, помогнал на Лиз да запази равновесие.

— Кого, по дяволите, удряш бе, Джимбо, глупак такъв? — изрева новодошлият, вероятно строителен работник, ако се съди по грубия му външен вид. — Ще те науча аз… — И потвърди думите си с удар в стомаха му.

Големият бой едва започваше.

Трей го сърбяха ръцете да се включи в тупаника, но се въздържа. Беше дошъл в Тексас, за да се възстанови. Не можеше да си позволи да удължи оздравяването си, ако възнамеряваше да е във форма за снимките в Русия през януари.

Лиз все още висеше на ръката на младежа, като се опитваше да го измъкне през задната врата. Трей се размърда неспокойно на стола си — щяха да я наранят, ако продължаваше да се навира в ръцете им. Браво на сервитьорката! След като халоса хлапака, прояви достатъчно благоразумие да си вземе таблата и да се скрие на сигурно място зад бара. Застанала там, можеше от време на време да раздава по някой и друг удар върху непредпазливите глави.

Някои жени се разпищяха и се изпокриха по ъглите, а Лиз продължаваше да стои в центъра на сбиването. По дяволите, този хлапак! Не можеше ли да разбере кога държи нещо ценно?

Трей се изправи и тръгна, но кракът му поддаде и той бе принуден да спре. Не го прави, не си заслужава, рече си. Седна на най-близкия стол и разтри пулсиращото коляно.

Момчето падна и повлече Лиз след себе си. Между непрекъснато движещите се крака в сини джинси, Трей видя как младата жена хвана хлапака за реверите и се притисна към него.

Джимбо се оказа в обсега на сервитьорката. Тя не пропусна случая и стовари таблата върху главата му. Мъжът разтвори широко очи и се строполи като дънер, на косъм от Лиз.

По дяволите! Това вече беше прекалено. Трей скочи отново на крака и се олюля. Пет пари не даваше за момчето, но трябваше да измъкне Лиз, преди да е пострадала.

Наведе се, за да избегне един удар, хвана я под мишниците и я повдигна. Не го възпряха нито виковете й, нито съпротивата й. Дръпна я настрана от падналото момче.

Обърна я към себе си и се наведе, за да може да го чуе:

— Лиз, престани! Ще те измъкна оттук, преди хубавото ти… — Изведнъж замълча, осъзнал, че тя е без очила, очевидно паднали някъде в блъсканицата. Видя гневния блясък на тъмнокафявите й очи точно преди нечия ръка да го сграбчи за фланелката и да го вдигне във въздуха.

Радостна тръпка разтърси Трей. Беше опитал, наистина беше опитал да бъде разумен, но решението не беше негово. Отблъсна следващия удар и стовари юмрук в челюстта на непознатия. Нападателят му се преви, свлече се на пода и се изгуби сред морето от ботуши.

Къде отиде тя, запита се Трей. Широкоплещест гръб в каубойска риза изпълваше цялото му зрително поле. Той се пресегна и го потупа леко. Мъжът се обърна точно навреме, за да посрещне юмрука му.

Но къде беше Лиз? И къде, по дяволите, беше Леди? Доста време му беше необходимо, докато осъзнае, че двамата вече не са в бара.