Рут Джийн Дейл
Пламенният янки (9)

Осма глава

Според Леди, Върдж и близнаците Партридж всичко вървяло съвсем добре. Те обяснили плана на Трей Той се съгласил като нов в този спорт, да има честта да държи чувала, докато другите подплашват дребните животинчета и ги вкарват в капана.

„Ловците“ трябвало да обикалят по храстите с пръчки и да крещят, а Трей, прегърбен с голямата отворена торба, да ги примамва с фенерче към себе си.

С тази подробност обаче, че те не отишли към него, а се запътили обратно към камионите и студената бира. А когато няколко часа по-късно се върнали, за да се насладят на унижението на своята жертва, от него нямало и следа.

— Къде, мътните да ви вземат, го оставихте? — попита Том. Шумът го беше разбудил и той бе доста раздразнителен. Не беше толкова разтревожен за Трей, колкото ядосан, че е загубил от съня си.

— Някъде близо до Дяволския каньон — призна неохотно Леди, като ровеше с крак в земята. — Но той няма да е толкова тъп, че да се мотае там, нали?

— Ако е станало така, значи е обречен — заяви Върджил.

— Възможно е. Там има повече опасни места откъдето и да е било другаде. — Том се обърна да се прибира. — Вие го надробихте, вие се оправяйте. Но по-тихо и оставете стареца да поспи — промърмори Рейчъл се обърна към брат си толкова ядосана, че едва се сдържаше да не го хване за гърлото.

— Това е твоя идея да изравните резултата, Леди Кокс, но успя единствено да се направиш на глупак!

— Не е честно! — почервеня той. — Ако нещо му се случи, ще е по негова вина.

— Така ли? — попариха го презрителните й думи. — Както беше и негова грешката, когато падна от верандата на „Жълтата роза“? Както беше негова грешка и инцидентът с калпавите спирачки на твоята кола? Разбира се, Леди, негова е грешката, негова — за това, че каза истината за теб!

Тя се задъха и сложи ръка на устните си. Нямаше намерение да каже това, дори не го мислеше в действителност. Трей грешеше по отношение на Леди, но тези опасни шеги я бяха накарали да изгуби самообладание.

Преди да успее да му се извини, в разговора се намеси Върдж.

— Не си виновен, Леди. Всеки път, когато сблъскате рога с този янки, ти опираш пешкира.

— Дяволски прав е — съгласи се Шейен Партридж.

— Този янки е всеядна свиня. Поема всичко, което му хвърлиш и се връща за още. — Той размени многозначителен поглед с брат си. — Досега. Този път вероятно е вече мъртъв в подножието на Дяволския водопад.

Стомахът на Рейчъл се сви на топка. А ако Шейен беше прав? Потърси с поглед брат си.

— Щом така мислиш… — Леди сви юмруци в безсилен гняв. Обърна се и избяга. Чуха го да запалва пикапа и гумите изсвистяха, когато изскочи от двора на ранчото.

Дуейн, Шейен и Върдж размениха недоумяващи погледи.

— Ами — промърмори Върдж неловко, — май е най-добре да се прибираме вкъщи и да те оставим да подремнеш малко, Рейчъл.

— Да спя?! Когато един човек вероятно се е изгубил в Дяволския каньон, а може и да е ранен?

— Или мъртъв — добави услужливо Дуейн, а останалите свиха рамене.

— Разгледай нещата и от другата страна — предложи Върдж. — Може и да е намерил обратния път. Пътят по северния ръб излиза на не повече от три километра оттук.

— Трябва да е планинска коза, за да изкачи непознат каньон в тъмното, без да си счупи главата — каза Шейен. — По дяволите, а може и да е вече някъде тук наблизо.

— Така или иначе, не може да се направи нищо, докато не съмне — добави Дуейн. — Ще се върнем, когато се вижда какво правим.

Останала сама, Рейчъл се чудеше как така ситуацията излезе извън контрол. Почувства отварянето на вратата и се обърна. Джейсън разтриваше сънено очи.

— Не се тревожи, мамо! — Той се приближи до нея и я прегърна. — Имам предчувствие, че Върдж е прав.

И синът й се върна в леглото, още преди тя да успее да си спомни какво беше казал Върдж: „Може и да е намерил пътя обратно“.

 

 

От наблюдателния си пункт на върха на хълма между голямата къща и тази, в която живееше, Трей видя как Леди изскочи, запъти колата и запраши нанякъде. Няколко минути по-късно, триото, което той беше нарекъл „тримата авджии“ го последва, но с по-бавно темпо.

След около петнайсетина минути излезе Рейчъл, поколеба се и се огледа. Трей лежеше по корем върху спалния чувал и я наблюдаваше. Беше твърде далече, за да види какво изразява лицето й, въпреки че нощта беше ясна, а небето — обсипано със звезди.

Топла, дори гореща нощ. След уморителното изкачване по задната страна на каньона, Трей изтича до жилището си, взе спалния чувал и го донесе на хълма, в случай че смелите ловци тръгнеха да го търсят. Точно така и стана, врявата им го събуди от сладката дрямка под звездите.

Забавляваше се, докато ги гледаше как се изсипват от колите. Втурнаха се в къщата му и след като не го откриха, се натовариха обратно и заминаха, като още веднъж доказаха, че за една война на умовете Леди и неговите другарчета бяха твърде зле въоръжени.

На Трей му се беше приискало да е муха на стената, за да чуе разказа им, когато са предали на Рейчъл своите приключения. Тя беше разбрала, макар брат й още да не беше схванал, че Трей показа завидно търпение и благородство до този момент. Хлапакът си го търсеше, а той можеше да намери куп начини, за да му даде урок.

Дали се чудеше защо не го е направил досега? Или беше открила причината? Ако не е, сега бе моментът да й разкаже за професията си. Надяваше се, че тя ще погледне на ситуацията от забавната й страна. А след като премине първото препятствие, ще трябва да се справи и с второто. Дали ще успее да я убеди, че той може да запази тайната й?

Долу до къщата, видя сянката й да се доближава до колата, паркирана отстрани. Трей се надигна на лакът. Къде, по дяволите, отиваше? Трябваше да е около два след полунощ.

Ако тръгнеше към града, вероятно щеше да извика шерифа. В такъв случай трябва да я изпревари и да се разберат веднага.

А можеше и да поеме към неговата къща, за да види дали случайно не е успял да се измъкне от каньона. Ако тръгнеше към него… Той изпълзя назад по корем, далече от наблюдателния си пост. Хвърли се по гръб и се загледа в звездите, толкова ярки и така близо, че се изкушаваше да загребе от тях с пълни шепи и да ги хвърли в краката й.

Гърлото му се стегна и той усети надигащото се в гърдите му желание. Пулсът му заби лудо, имаше чувството, че топлата земя под него му отвърна със същото туптене.

Още не можеше да се възстанови от щедростта си онази нощ. По дяволите, желаеше я. След като я бе държал в прегръдките си, беше я целувал, галил, изгорен от вътрешния й огън, вече не го интересуваше как ще дойде тя при него — като строгата Рейчъл или своенравната Лиз. Ще я притежава независимо как и ще бъде дяволски благодарен.

Само веднъж. Втори път — ако му хареса. Устните му се разтегнаха в щастлива усмивка. Люби ги и ги остави, по възможност жадни за още. Свободата и независимостта му тук не бяха под заплаха, убеждаваше се той. Но здравият му разсъдък, като че ли… беше в опасност.

Внезапният шум от автомобил наруши нощната тишина. Всеки мускул в Трей застина в очакване. Кой път беше избрала тя?

Неговият! По дяволите! Ще бъде сам с нея! Тук, в нощта. Възбудата започваше да го обзема изцяло, а споменът от последната им среща й придаде специален привкус. И нямаше да бъде така проклето добър този път!

Щяха да се сбъднат най-сладостните му сънища.

 

 

Рейчъл видя проблясването на огъня, когато излезе на възвишението между двете къщи. И като че ли в отговор на нейното появяване, той лумна още по-силно.

Изобщо не й мина през ум, че може да е някой друг, а не Трей Смит. Без да се колебае, изостави пътя и навлезе с колата между храсталаците и дърветата по посока на светлината. Разбра, че няма да е безопасно да продължи с колата. Качи се на някакъв стар дъб, огледа се и тръгна пеш.

Докато стигне до билото, се задъха. Приближи до осветения кръг и се наведе, за да си поеме дъх.

Трей лежеше изтегнат върху спален чувал до весело пращящия огън, който едва ли му бе необходим при тази горещина и влажност.

— Добре ли си? — едва проговори тя.

Той изглеждаше изненадан.

— Никога не съм бил по-добре. А ти?

— Заболя ме тук, отстрани — оплака се тя и се извърна, докато се оглеждаше за място, където да седне. — Сигурен ли си, че всичко е наред? Честна дума, Трей, така ме изплаши…

— Ела тук — покани я той и потупа спалния чувал себе си.

Не трябваше, отново започваше играта на паяка и мухата. Знаеше, че изобщо не бива да приближава до него. Седна в най-отдалечения край и си пое дълбоко дух, преди да го погледне в очите.

— Искаш ли да ми кажеш как стигна до тук? — попита тя.

— С ходене.

— Нагоре по стената на Дяволския каньон? В тъмното?

Той се усмихна. Проблясъците на огъня хвърляха странни сенки върху слабото му лице и му придаваха почти дяволски вид.

— Е, изкатерих се!

— Но… — Тя се загледа втренчено в него, като едва сега осъзна, че бе облечен само в меки сини джинси. Широките му гърди се огряваха от пламъците и му придаваха вид на митичен герой, способен на всякакви свръхчовешки подвизи.

Като тези, които вече беше извършил: падна през глава по стълбите, катастрофира с колата, успя да се вмъкне от опасния каньон посред нощ. Бе я любил, доставяйки й истинско удоволствие!

— Всъщност, ти не се беше изгубил — каза тя с внезапна увереност.

— Не.

— Ти… Възможно ли е да си преобръщал колата на Леди нарочно?

— Да — отвърна той и присви устни, сякаш да потисне напушилия го смях.

— И мога да се обзаложа, че онова падане не е било първото от този вид?

— Точно така.

— Грей Смит, какъв си ти? Някакъв супермен?

— Не съвсем — засмя се той и опита да наподоби типичния тексаски акцент. — Аз съм само каскадьор от Холивуд, мила.

— Ти, ти… Негодник такъв! — Докато тя се тревожеше за него, той просто си беше играл с всички тях, глупаците. Не е трябвало да си губи времето да мисли за него. Изобщо не е трябвало да се безпокои какво ще му се случи.

Но дори е моментът, в който се разгаряше яростта й тя си спомни колко сполучливо беше разиграл ситуациите с Леди и неговите приятели. Те се бяха опитали да унижат и подиграят проклетия янки, а самите бяха станали за смях на цялата област.

Заслужаваха си го. Засмя се леко и се обърна бързо настрани, за да не забележи той.

— Не играеш честно — обвини го тя и осъзна, че гласът й звучи странно.

— Това не е моя игра — припомни й той.

— Да, вярно. А… ти… — Тя преглътна останалата част от въпроса и наведе глава, за да не избухне в бурен смях.

— Плачеш ли?

Той изглеждаше направо ужасен от тази възможност. Тя почувства ръцете му върху раменете си и докосването му стопи и последните й задръжки.

— Плачеш ли? — повтори той с напрегнат глас.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-смешно й ставаше. Раменете й се разтърсиха и нещо подобно на истерия я завладя изцяло.

— Не, не плача! — каза тя и се отпусна в ръцете му, смеейки се толкова силно, че сълзи бликнаха от очите й.

Трей се засмя с нея, но сърцето му остана стегнато. Усещаше я в прегръдките си, нежна и изкушаваща. И докато си даваше вид, че се забавлява от шегата, той се премести близо до нея, за да я притисне по-плътно до себе си.

При първата възможност, която му се удаде, той се преобърна на гръб и я повлече със себе си. Смехът й престана така внезапно, както изненадващо беше започнал.

— Трей? — произнесе тя името му със заекване.

Той схвана въпроса й, за да не остави и капка съмнение, притисна бедрата й към себе си. Гласът й заглъхна в болезнено жадно стенание.

— Онази нощ… — Не можеше нито да продължи, нито да се съпротивлява.

— Онази нощ беше само репетиция — прошепна той и разкопча блузата й. По дяволите, тя нямаше сутиен. Сигурно се беше облякла набързо, за да тръгне да го търси. Той сподавено възкликна, сведе глава към гръдта й и пое с устни втвърденото зърно.

— Р-репетиция… — С томителна въздишка тя се отпусна в прегръдките му, сякаш от този момент реши да остави всяка преструвка. — Ти беше… толкова щедър тогава…

Той повдигна глава, подръпвайки леко зърното, преди да го освободи.

— Повече няма да се повтори! — предупреди я, а ръцете му обхванаха гърдите й. Възбудата й нарасна и тя се притисна още по-плътно към него. — Не бих могъл, дори да исках, защото ти, моя малка библиотекарке…

Дланите му се плъзнаха по тялото й и той я повдигна. Гърдите й се откроиха на бледата светлина и Трей зарови лице в тях.

— Подлудяваш ме и в двете си превъплъщения.

— А-аз?

В гласа й имаше искрена изненада. Какво, по дяволите, беше станало с тези тексаски мъже? Никой от тях ли не беше открил зад строгата външност скритата чувственост на тази жена?

— Да, ти! — Не спираше да целува цялото й тяло. Той сръчно съблече блузата и обхвана с език нежната вдлъбнатина на пъпа й, докато тя се извиваше конвулсивно в прегръдките му.

Ръката му се спусна надолу по корема и потъна в нежната топлина между бедрата й. Тя простена тихо. Нямаше намерение да се бори с него, а още по-важно — не желаеше да се бори със себе си.

Кръвта пулсираше в ушите му, когато усети, че ръцете й се впиват в раменете му. Дяволски дълго време не беше правил любов. Изненада го силата на собствената му възбуда, не можеше да се въздържи имаше чувството, че всеки момент ще избухне и неимоверните му усилия да се контролира нямаше да смогнат да отдалечи кулминацията.

Искаше му се да позабави края. Но защо, запита се той, усещайки възбудата й. Тя беше готова, той също, защо да отлагат?

Но да бъде проклет, ако я обладае, когато и двамата са полуоблечени, впили нокти един в друг като диви котки. Първо дрехите, после…

— Съжалявам — прошепна той в ухото й — Искам да продължи по-дълго, но…

Не беше съвсем сигурен дали тя изобщо беше пази рала задъханите му думи, когато я чу да простенва.

— Не се бави! Ела бързо! Сега!

Тя се повдигна, за да посрещне първия тласък, обгърна бедрата му и го привлече в пулсиращата си плът. Стегнатото й тяло го изненада и той се поколеба. Въздухът изгаряше дробовете му. Тя пое инициативата и уви дългите си крака около него като го привлече дълбоко в разпалената жар на плътта си.

Потънал в нея, имаше чувството, че губи съзнание и това го шокира, но опиянението бързо измести всичко останало. Почувства ноктите й да се забиват в гърба му и усети, че е достигнала оргазъм. Сякаш го обгърна с кадифена ръкавица! Той се изви силно назад, за да удължи нейното удоволствие и съвсем забрави, че беше решил първо да мисли за себе си.

Беше невъзможно да се сдържа повече. Тялото му потрепери и избухна със сила, каквато не беше изпитвал никога досега. А после упоителна слабост завладя всеки негов мускул и той я притисна, сякаш да я задържи завинаги до себе си.

 

 

Рейчъл гледаше объркана остатъците от веселия огън, само няколко тлеещи въглена и пепел. Лежеше на една страна, с гръб към Трей, сгушена в прегръдките му. Той нежно галеше гърдите й.

С отмаляло от задоволство тяло, погълната от току-що преживяното, тя опитваше да се върне отново към реалността.

Защото всъщност това не беше действителността и никога не можеше да бъде. Тя имаше син, репутация и обществено положение в малкото градче, за които трябваше да мисли. Не можеше да рискува всичко, дори заради него.

След като очевидно не можеше да разчита на себе си, за да му устои, нямаше друг избор, освен да го избягва в бъдеще. Това беше най-приемливото, но тя все още продължаваше да размишлява как да намери друго решение.

Той се приближи още по-плътно до нея и тя почувства силата на мускулестите му гърди на гърба си. Дъхът му гъделичкаше къдриците на тила й, измъкнали се от сплетените й коси. Трепна като подплашено врабче, когато усети влажното докосване на езика му.

— Никога не съм мислил… — Той нежно я целуна по слепоочието. — Какво направи с мен, скъпа? Лиз… — Езикът му докосна извивката на врата й. — Рейчъл, мила… — Обърна я по гръб и ръцете му обхванаха гърдите й.

Нежните думи ускориха пулса й, от всеки негов допир тръпки полазваха по гърба й. Изведнъж осъзна думите му. Лиз?!

— К-как ме нарече? — попита тя.

— Прекрасна моя! Защото наистина си прекрасна. Ти си красива… — погали нежно втвърденото й зърно — … и секси! — Другата му ръка се спусна надолу по корема и се насочи към бедрата й.

Обляха я нови горещи вълни, но умът й вече беше бистър и ясен.

— Лиз! — каза тя. — Ти ме нарече Лиз.

— Лиз… скъпа, любима! — Той се усмихна нежно. Наведе се над възбудените й гърди и главата му закри пълната луна. Целуна с устни чувствителните гънки на ръцете й, докосна едното зърно, после другото Рейчъл простена, усещайки тръпката, която премина през цялото й тяло. Прииска й се той да не спира, никога не се беше чувствала по-жива…

Ръката му се плъзна между бедрата й и решителността й се разколеба. Не трябва да се предава отново на дивия екстаз от неговите ласки, а може би… поне още веднъж…

— Не! — Леди не беше единственият, когото Трей правеше на глупак. С последно усилие на волята си, тя се отдръпна от него и се изправи. Грабна захвърлените на земята дрехи, притисна ги до гърдите си и пое дълбоко въздух.

— Какво има, по дяволите? — пресегна се той и я хвана за рамото. — Направих нещо, което не ти харесва ли?

— Нарече ме Лиз! — Тя започна припряно да се закопчава, но не можа да овладее треперенето на ръцете си и бързо напъха блузата в панталона.

— Лиз! — Трей седна и прокара пръсти през косата си. — Чувал съм, че човек може да си изпати, защото е произнесъл погрешно име, но никога — заради истинското име. Това е твоето име, нали, Рейчъл Елизабет?

— Да, но ти не трябваше да знаеш това. Как го откри?

Не съм го откривал. Видът на скованата библиотекарка отначало ме обърка, но разбрах, че две и две прави четири, когато влязох в къщата ти и те ви видях заедно с Леди. При това Джейсън вече ми беше казал, че галено те наричат Лиз.

— Ти си забъркал сина ми?

Той се намръщи и като че ли едва сега разбра колко е ядосана.

— Ти ме изигра в „Аламо Кантина“ и аз само ти го върнах. Да кажем, че сме наравно.

— Наравно! Как бихме могли да бъдем наравно? Ти няма какво да губиш. — Задъхана, тя рязко се обърна към него, а ръцете й се свиха нервно в юмруци.

— Но…

— Млъкни и слушай! — Тя затвори очи за момент, за да събере мислите и силите си. — Не съм отишла в „Аламо Кантина“ дегизирана, за да те изиграя. Направих го, за да предпазя себе си, моята репутация и семейството си. Не съм тръгнала да се маскирам и да обикалям баровете, просто така, за удоволствие. Имам още много да доказвам на този град, за да бъде забравено всичко. А това няма да стане, ако тичам от бар на бар, дори само за да измъкна брат си оттам.

— Да бъде забравено всичко — повтори той бавно. — Какво например?

— Например, че забременях, когато бях едва на шестнайсет.

— Голяма работа. Случва се непрекъснато, дори и на най-добрите — рече леко пренебрежително той.

— О! — отговори тя горчиво. — Виждам, че вече си чул. Е, за твоя информация, беше много отдавна и аз не бях от най-добрите момичета. Бях една от безпътните Кокс.

— Разбирам. Самият аз също не съм израсъл заедно със семейство Кенеди.

— Не, нищо не разбираш! Дори не познаваш нравите в малките градчета. — Тя рязко поклати глава. — От друга страна, ти си мъж. Твоята репутация само се издига от това, което може да разбие живота на една жена.

— Защо не напусна града тогава? Не е било необходимо да оставаш и да търпиш подигравките им.

— Аз съм в моя дом — погледна го тя. — Моето семейство е живяло тук от поколения, извън доброто общество, но все пак са били тук. Предполагам, искала съм да покажа на всички, че Кокс могат да бъдат също толкова добри, колкото и… един Бейкър или Тагърт, или който и да е друг.

— Къде беше през цялото това време бащата на Джейсън? — Трей нахлузи джинсите си.

— Джейсън… — Рейчъл облиза пресъхналите си устни. — Баща му никога не узна нищо за това. Той… умря преди дори да успея да му кажа, че съм бременна.

— Обичахте ли се? — попита той с безизразен глас.

— Любов ли? — Тя сви безпомощно рамене. — Беше толкова отдавна, че вече не си спомням. Може би съм била влюбена в самата любов. Дори не зная дали би се оженил за мен.

— Всички правим грешки.

— Да, и ако сме достатъчно умни, се учим от тях. Няма да допусна подобно нещо да ми се случи отново.

— Аз съм от Калифорния, за Бога. — Той изглеждаше обиден. — Чували сме за презервативите. — Гласът му омекна. — Значи остана тук в Шоудаун, роди детето и го отгледа. Ти си невероятно смела, Рейчъл!

— Беше глупаво. — Тя прокара пръсти през косите си. — Не трябваше да го правя. Самата аз бях още дете. Имах свои планове. Всички ми казваха, че ще е по-добре детето да има двама родители, но аз просто… не можех да го махна, защото… — Гласът й заглъхна. — Той беше всичко, което имах, и аз го обикнах от първия миг, в който разбрах, че съм бременна. — Тя погледна Трей, почувства се уязвима, но не можа да замълчи. — Дори когато трябваше да работя на две места, да отделям от залъка си, не съжалих, че съм запазила сина си. Защото всички имат нужда от любов, Трей Смит…

— Не е точно така. — Гласът му стана твърд и студен. — Не е било необходимо да се съобразяваш с всички, освен със себе си, Рейчъл. Точно тук ти е грешката. Ако не те е грижа за тях, те не могат да те наранят.

— Да, но аз се интересувах от тяхното мнение. И все още се интересувам. Отначало си мислех, че е заради Джейсън, но се оказа много по-сложно. Семейство Кокс никога не са представлявали нещо в този град и предполагам, че аз съм жадна за почит и уважение, за мен, за сина ми и брат ми. Затова понякога трябва да измъквам Леди… Е, не исках никой да разбере. Не желая да ме виждат по такива места и да ме свързват с тях.

Тя прехапа устни, спомняйки си времето, когато се молеше на баща си в някой бар да се върне вкъщи.

— Рейчъл, ти си обикновен човек — стана нетърпелив Трей. — Всеки, който очаква повече от теб, ще бъде несправедлив, в това число и ти. В теб се крие сексапилна, страстна жена, която иска да се прояви.

— Всички от семейството притежават дива жилка. Но това означава само, че трябва да бъда два пъти по-добра, от който и да е друг в този град. Мога да се справя… По-скоро можех, преди ти да дойдеш тук.

— Точно това исках да ти кажа и аз.

Той я хвана през кръста и я привлече към себе си. Младата жена потрепери и се обърна настрани, в напразен опит да се противопостави на опасното му привличане.

Няма смисъл — каза тя. — Вече се позабавлява достатъчно. Знаеш всички мои тайни.

— Освен една. Кой е бащата на Джейсън, Рейчъл?

— Не е твоя работа. — Тя отмести поглед и бузата й докосна леко гърдите му. — Защо не ме оставиш на мира? Аз дори не знам кой си ти в действителност. Може би никога няма да разберем това със сигурност. Намери някоя друга, с която да се забавляваш, докато си в Тексас. — Тя се отдръпна и отстъпи назад в сянката на дърветата. — Аз няма да рискувам всичко, което съм постигнала в живота си, само за една любовна среща, колкото и хубава да е тя.

Трей чуваше, но не разбираше, не проумяваше логиката й.

Но за Бога! Живееха през деветдесетте години! Не беше направила нищо, от което да се срамува, с изключение на това, че възбуди интереса му и след това си отиде.

Той беше добър към нея, луд по нея и въпреки това… По някакъв начин беше успяла да завладее душата му, него — твърдият като кремък, независимият Трей Смит. За първи път беше запленен емоционално от жена и това никак не му допадаше.

Беше време да последва своя собствен съвет: ако не те е грижа, никой не може да те нарани. Да-а, запомни това, Трей Смит.

 

 

Трей Смит се изправи лице в лице с Леди Кокс, а помежду им остана наредената за закуска маса в ранчото на Том. Лицето му беше изкривено от гняв и видя, че момчето уплашено отстъпи назад. Трей не знаеше къде е Джейсън в момента, но се радваше, че няма да бъде свидетел на разговора им.

— Уморен съм от номерата ти, момче! — изръмжа Трей. — Следващият път, когато се изпречиш на пътя ми, ще си го платиш двойно. Разбра ли?

— Беше само шега — измънка Леди. — Нали никой не е пострадал?

— Да, по чудо — изстреля думите Трей. — Омръзна ми да ти давам един и същи урок всеки път. Казвам ти съвсем ясно — откажи се!

— Или какво? — вирна брадичка Леди.

— Или… — Трей се наведе напред и му прошепна нещо. Отдръпна се и видя, че лицето на хлапака беше пребледняло.

— Няма да го направиш… По дяволите, не можеш!

Том удари с лъжица по масата.

— Не знам какво ти е казал, момче, но се обзалагам, че не само може, но и ще го направи, ако го предизвикаш.

Леди се завъртя към сестра си за помощ.

— Рейчъл?

Изпълнена с вина заради удоволствието, което беше изпитала снощи в обятията на Трей, тя почувства как страните й пламнаха при молбата на Леди.

— Да, Рейчъл. — Тонът на Трей беше изпълнен със сарказъм. — Скачай и спасявай отново главата на брат си.

— Бъди справедлив, Трей — примоли се тя. — Леди не е искал да те нарани.

Трей се изправи и я погледна унищожително.

— Ако излъжеш за едно, с положителност ще излъжеш и за второ — каза той. — Край. Измивам си ръцете от цялото семейство Кокс. Вървете всички по дяволите!

Рейчъл зарови лице в треперещите си ръце и остана така, докато шумът от отдалечаващите се стъпки заглъхна. Едва тогава погледна Том.

— Ако този мъж е Тагърт, аз съм Мери, кралица на Шотландия! — проплака тя. — Не мога да издържам повече. С Джейсън се връщаме в града.

— Имам нужда от теб тук — упорито поклати глава старецът. — Направи ми лична услуга и продължи да обработваш тези документи.