Метаданни
Данни
- Серия
- Фамилия Тагъртс от Тексас (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Red-Blooded Yankee, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Калина Дамянова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 30гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg(2011)
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2013)
Издание:
Рут Джийн Дейл. Пламенният янки
Американска. Първо издание
ИК „Арлекин-България“, София, 1993
Редактор: Ирина Димитрова
ISBN: 954-11-0136-4
История
- —Добавяне
Пета глава
Трей Смит се наведе пред гишето на градската библиотека на Шоудаун с безизразно лице, но очите му проблеснаха дяволито.
— Къде мога да намеря „Радостта от секса“? — попита той.
— В този град, господин Смит, вероятно няма да можете — отговори Рейчъл. А когато той се усмихна, очите й се разшириха в престорено учудване. — О, имате предвид книгата? През тази врата вдясно.
— Съмнявам се, че ще успея да се справя сам. Нали знаете, чужденец съм тук?
Тя го погледна многозначително, след като забеляза розовите колоездачни панталони, черната фланелка, каската и ръкавиците, пъхнати под мишницата му. Късият клин не оставяше нищо за въображението.
Съвсем нищо!
Премеждието с Флафи сякаш бе увеличило чара му.
Неочакваното му появяване в библиотеката я обезпокои. При всяко вдигане на погледа се хващаше, че наблюдава движението на мускулестите му ръце или някоя друга част от тялото му.
Тя се обърна към помощничката си, която подреждаше книги върху количката:
— Марси, моля те, покажи на господин Смит къде се намират секс ръководствата.
— Разбира се. С удоволствие! — А докато минаваше покрай Рейчъл промърмори: — И ще му позволя да се упражнява с мен, ако пожелае.
Рейчъл ги проследи с поглед, докато излязат, после се върна към работата си. Стив Самърс стоеше до нея с книга в ръка и предано изражение. Дори не беше забелязала кога е влязъл.
— Изглеждаш много добре, Рейчъл! — усмихна се той срамежливо, някак неестествено за мъж, прехвърлил четирийсетте. — Как е Джейсън?
— Добре е. — Неволно направи сравнение между Стив и Трей — мъжът със самоуверена усмивка и атлетично тяло. Самърс беше поне петнайсетина сантиметра по-нисък и още толкова килограма по-слаб. Всъщност той й напомняше Уди Алън. Бе излизала със Стив няколко пъти и въпреки че винаги разговаряха на скучни теми — застраховките например — тя му беше благодарна за приятелството.
Рейчъл знаеше, че плаши мъжете, особено тези, които познаваха миналото й, и я смятаха за бърза и лесна бройка. Те скоро откриваха, че са се излъгали в преценките си. Трудно се връщаше опетнената репутация и тя беше отблъснала доста ухажори, за да върне доброто си име.
Тъй като надеждите и очакванията й винаги се разминаваха с тези на мъжете от града, накрая тя престана да ходи на срещи. Преди да се появи Трей, мислеше, че е обречена да живее без мъжко присъствие до себе си. Не, по дяволите, тя действително беше обречена!
Постави датата за връщане на книгата и я подаде на Стив. Заглавието гласеше: „Видове застраховки“.
— Надявам се да ти хареса.
— Харесва ми. Чел съм я вече два пъти — усмихна се той колебливо. — Ъ–ъ… Рейчъл, не знам дали си чула, но баща ми се пенсионира. В петък ще организирам голямо празненство за него и майка ми, преди да заминат на околосветско пътешествие.
Над рамото му тя забеляза, че Трей се е появил на вратата, стиснал дебела книга в ръка с предизвикателен блясък в очите. Той погледна Стив и повдигна скептично вежда.
Рейчъл се подчини на внезапния импулс, наведе се и каза кратко:
— Да.
— Да? — примига глупаво Стив.
— Каниш ме на тържеството на родителите си, нали? Отговарям ти, че съм съгласна. Не бих го изпуснала за нищо на света.
— Чудесно! — извика той ентусиазирано. — Не знаех дали ще искаш да дойдеш в „Жълтата роза“. Ще те взема в петък вечерта в седем часа. Ще бъде много весело!
Трей можеше да телефонира на Дикси, но реши, че ще е по-добре да отиде с колелото до дома й. През целия път се наслаждаваше на погледите и ужасените възклицания, които предизвикваше с вида си. Остави велосипеда до широките стъпала пред старата къща във викториански стил, изкачи ги и почука на вратата.
Тя отвори почти веднага, намръщена, докато не видя кой стои на прага й. Огледа го и се засмя.
— Боже мой, какъв е този маскарад! Имаш ли нещо против да влезеш, преди да са те видели съседите?
— Ще ме помнят цял живот — ухили се Трей. — Но аз не се отбих само за да шокирам съседите.
— Но и това ти харесва, нали?
— Само доколкото не изисква някакво усилие от моя страна.
Дикси отстъпи и му направи път да влезе. — Тогава защо си тук?
— Искам да те поканя на среща. — Трей свали каската си, докато минаваше покрай нея. — Помниш ли, когато ти казах, че ще те заведа на бар някой ден? Какво ще кажеш за „Жълтата роза“ в петък вечерта?
Трей си пробиваше път с лакти, за да стигне до летящите врати на „Жълтата роза“ с Дикси Бейкър под ръка. Беше малко след осем часа и тържеството беше в разгара си. Очевидно Стив беше резервирал цялото заведение, за да отпразнува по подходящ начин изпращането на родителите си, и Дикси беше поканена. Тя нямаше намерение да присъства преди предложението на Трей, но заяви, че просто не може да му откаже.
За него барът приличаше на снимачна площадка на каубойски филм, само че всичко беше в по-малък и по-реален мащаб. Дори хората приличаха на филмови статисти. Мъжете носеха ботуши, джинси и светли ризи, а жените — всичко, което можеше да се облече — от бляскавите рокли за коктейл до плетените пуловери.
Оркестърът, съставен от трима музиканти, се намираше точно срещу дълъг махагонов бар и свиреше кънтри музика. Във веселия ритъм щастливи двойки подскачаха, потропваха и се въртяха. Трей изпита задоволство, че е част от всичко това, макар да си оставаше натрапник — американец от северните щати.
Докато се бавеше около входа, за да огледа обстановката, в него се прокрадна някакво чувство за вечност и неизменност. Колко ли поколения Тагърт са стояли на мястото, където в момента се намираше той? Потръпна. Стрелци, каубои, обикновени хора…
Дикси го наблюдаваше усмихната и кимна одобрително.
— Прекрасно е, нали? Най-старата част от тази сграда датира от седемдесетте години на деветнайсети век. Реставрирана е възможно най-достоверно до оригинала, тъй като играе съществена роля в празненствата по случай Дните на Шоудаун всяка година.
Дните на Шоудаун! Трей си спомни, че това беше празникът, който Рейчъл и Том така ревностно защитаваха. Неговото бъдеще зависеше от интимния живот на далечната родственица на Том, Роуз Тагърт. Странно, усмихна се на себе си той, колко често историята зависи от избора на любовник на една жена.
Що се отнася до него, тайната щеше да бъде запазена. Той не беше Тагърт, а Смит и бе напълно сигурен в това.
А ако стрелецът Бун Смит наистина беше негов далечен дядо? Той се ухили, но не си направи труд да си го представи.
А Роуз Тагърт — негова далечна баба? Никакъв шанс. Независимо от мнението на Том, тя положително се е оженила за шерифа. За какъв дявол една южняшка красавица би свързала живота си с някакъв пришелец, който вади револвери? А още повече, защо такъв мъж ще иска жена като нея за съпруга?
Обърна се към Дикси и когато внезапно зърна Рейчъл на дансинга, спря изненадан.
Къде, по дяволите, беше успяла да намери толкова грозна рокля, запита се той, като оглеждаше широката и безформена кафява дреха. А отвратителните й обувки изобщо не се връзваха с изящните нежни глезени, които се откриваха при танца й със Стив. Движеше се с грация и неочаквана самоувереност. Явно се забавляваше добре.
Косата й беше прибрана на кок, но Трей знаеше как изглеждаха разпилени пищните й къдрици. Въпреки усилията си, тя не можеше да скрие напълно онази друга своя същност. Непокорни къдри се бяха изплъзнали от кока и падаха върху пламналите й страни, а лицето й бе необикновено очарователно.
Маската, която си беше наложила, изглежда, се пропукваше. Скритата й чувственост беше точно под повърхността, готова да избухне. И ей Богу, щеше да избухне за него, обеща си той.
В нея съжителстваха две личности — чувственото маце и уравновесената жена. Тази двойственост го влудяваше. Дали и очарованието на Роуз Тагърт не се е дължало на подобна двойственост? Може би тя е била нещо повече от обикновена южняшка красавица, част от историята и легендата. По гърба му полазиха тръпки.
Ако Бун Смит е приличал на мен, а Роуз Тагърт — на Рейчъл…
Все още на дансинга, Рейчъл се обърна рязко и погледът й срещна очите на Трей. Тя се вцепени. Стив държеше ръката й и танцуваше щастлив около нея, но тя не го забелязваше.
По дяволите! Искаше само да спи с нея, нищо повече.
Какво беше искал Бун от Роуз? Какво беше получил?
Трей стисна лакътя на Дикси толкова силно, че тя почти извика и го погледна изненадана.
— Хайде да отидем на бара! — предложи той и я поведе.
Въздухът беше наситен с напрежение. Трябваше само малка искра, за да се взриви всичко.
Рейчъл вече не се забавляваше.
В тази каубойска тълпа, Трей приличаше на койот в кокошарник. Белият му панталон и ризата с дълги ръкави биха подхождали повече за шоу в Казабланка, отколкото за празненство в Тексас.
Но изглеждаше и… чудесно. В следващия миг Рейчъл видя жената, която се беше облегнала на ръката му, и дъхът й секна.
Единственият човек, когото не искаше да среща в този град, беше Дикси Бейкър, бабата на нейния син.
Разбира се, старицата не знаеше това и никога нямаше да го узнае…
За пръв път Боби Бейкър я забеляза, когато Рейчъл беше седнала на моста над рекичката Кегоз и се чудеше дали да не скочи във водата и да сложи край на своя клет живот. Същия ден беше дочула разговора на няколко момичета зад гимнастическия салон — обсъждаха нейната сестра Наоми.
— Тя трябва да е спала с всеки мъж в Шоудаун между шестнайсет и шейсет — изсумтя презрително едно от момичетата. — И знаете ли какво? Рейчъл е същата като нея.
Лъжи! Лъжи! Но как да се бориш срещу тях, когато си на петнайсет, майка ти е мъртва, баща ти е градският пияница, а по-голямата ти сестра е бременна, без да знае от кого?
Точно за това размишляваше Рейчъл, когато наблизо спря розовият шевролет на Боби, а той самият се облегна на седалката от изкуствена кожа и прочутите трапчинки се появиха на усмихнатото му лице.
— Здрасти! — провикна се той. — Отдавна те наблюдавам, а ти ставаш все по-очарователна! Искаш ли да те закарам?
Тя не се поколеба, въпреки че й беше добре известен дивият нрав на седемнайсетгодишния Боби, любимецът на градчето. Всички го обичаха, независимо, че играеше посредствен футбол в лудия по този спорт Тексас и въпреки че семейството му беше каймакът на каймака на местното общество.
Не беше от приятелите на Рейчъл. Всъщност тя не си спомняше някога да й е казвал нещо повече от „здравей“, но в този ден имаше нужда точно от него.
Боби можеше да продаде хладилник на ескимос. И когато се усмихна и отвори широко вратата на колата, тя бързо скочи при него…
— Рейчъл, добре ли си?
Тя гледаше с невиждащи очи Стив и едва сега осъзна, че стои на дансинга, след като музиката отдавна беше спряла.
— Съжалявам! — измърмори и се сви под любопитните погледи. — Просто си спомних нещо. Ще ме извиниш ли?
Стив кимна, изпълнен със съчувствие и разбиране. Рейчъл си проби път през тълпата и излезе на широкото стълбище в задната част на залата. Неочакваната среща с майката на Боби я извади от равновесие и я върна към горчиво-сладостните спомени за нейната тайна любов.
Беше на първото стъпало, когато се огледа и забеляза, че Трей я наблюдава от другия край на залата, а изражението му беше… почти страстно. Сякаш електрическа искра прескочи помежду им, възпламенена от нещо, което само той знаеше. Отново изпита чувството, че е прочел мислите й.
До него стоеше Сиси Уилямс и Рейчъл усети как се свива сърцето й при вида на другата жена. Идеална двойка, помисли си тя тъжно. Сиси беше разведена, малко над трийсетте, почти на възрастта на Трей. Висока, стройна и привлекателна, тя живееше със своя брат близнак Бъд, който работеше понякога в ранчото на Том.
Сиси беше абсолютна противоположност на Рейчъл — знаеше своята цена, вземаше от живота това, което й беше необходимо и нехаеше за общественото мнение.
Как й завиждаше Рейчъл!
Сиси Уилямс беше накарала Бъд да покани Дикси на танц. Трей винаги усещаше нагласените ситуации. За негова изненада, а вероятно и за изненада на Бъд, Дикси прие. Сега Трей стоеше на бара със Сиси и наблюдаваше как Рейчъл изчезва нагоре по стълбите.
Дявол да го вземе, тази жена го влудяваше. Той продължаваше да я следи и желанието му все повече и повече нарастваше.
— Можеш ли да ми обърнеш малко внимание? — попита недоволно Сиси. — Отървахме се с моя помощ от госпожа Бейкър, така че бихме могли да се опознаем по-добре.
Рейчъл стигна до горната площадка на стълбите и се изгуби от погледа му. Трей се обърна към Сиси.
— Предполагам, не харесваш Дикси.
— Той я нарича Дикси! — обърна очи към тавана Сиси. — Харесването тук няма нищо общо. Тя е достатъчно симпатична, когато иска, но щом се ядоса, да не си й насреща.
— Изглежда, тя прави Рейчъл неспокойна? — Дори нещо повече, беше я наблюдавал много внимателно. Щом видя старата жена, Рейчъл изведнъж пребледня.
— Ни най-малко не виня Рейчъл, че се дразни от тази жена. Това само показва, че е умна. Всички в града се страхуват до смърт от нея, така че Рейчъл Кокс едва ли прави изключение.
Трей едва сега осъзна с изненада, че за първи път чува фамилното й име.
Кокс? Отново ли е върнала моминското си име?
— Откъде да го върне?
— Тя има син. Така че, ако е вдовица или разведена, положително е имала и друго име.
— Тя никога не е била омъжена — засмя се Сиси — Винаги е била Кокс.
Рейчъл, сухарката, да има извънбрачно дете? Нямаше начин Сиси да лъже и ако това беше вярно… Аха, това би обяснило много неща.
— Тогава кой е той?
— Кой е бащата на момчето? — Сиси се огледа с престорено усърдие дали някой не ги подслушва. Наведе се към него, като гърдите й „случайно“ докоснаха ръката му. Облиза устните си и го изгледа предизвикателно. — Никой не знае. Самата Рейчъл беше още дете, когато… Виж какво, не би трябвало да ти разказвам всичко това. Тексасците обикновено държат един на друг, когато се отнася до… Е…
— Да, знам — извърна поглед Трей. — Омразният проклет янки.
— Обещай да не издадеш на никого, че съм се разприказвала?
— Сиси… — изръмжа той.
— Добре, добре, но едно момиче трябва да бъде предпазливо. — Погледът й ясно подсказваше, че за него ще направи изключение. — Нали разбираш двете с Рейчъл ходехме заедно на училище. Аз бях малко по-голяма, така че не бяхме най-добри приятелки или нещо подобно. А сега, като си помисля не съм сигурна, че Рейчъл изобщо е имала добри приятели.
— Защо беше така? — Тази жена няма ли да стигне до същественото, гневно се запита наум той.
— Не знам! — сви рамене Сиси. — Може би защото баща й беше градският пияница, или защото сестра й беше градската… — Тя го погледна бързо и преценяващо.
Трей подсвирна леко.
— Шегуваш се. За един и същи човек ли говорим, за сериозната библиотекарка?
— Ха! Знаеш какво казват хората — петдесет процента от айсберга се намират под водата. — Тя примига няколко пъти, сякаш току-що бе измислила тази аналогия и продължи весело: — Когато навърши петнайсет или шестнайсет, тя самата си спечели известна репутация. И когато се оказа, че е бременна… Е, аз й свалям шапка за смелостта. Тя запази бебето и нека ти го кажа, никак не й беше лесно, не и в този град.
— Говориш за Джейсън? — Беше му трудно да повярва. Оказа се, че Рейчъл е много по-загадъчна, отколкото си беше представял. И по-интересна.
— Хубаво хлапе — кимна тя. — С ум като бръснач, както чувам.
— И кой е бащата?
— Знам ли? — намръщи се тя. — Сега като си мисля, нямам представа кога е намерила време да си навлече тези неприятности. Работеше като разносвачка на мляко по домовете, а имаше и хубави оценки в училище. Чувах, че иска да продължи образованието си в колеж и тогава, бум! Оказа се, че е бременна.
— Но все пак е успяла да отиде в колеж — вметна Трей тихо. Рейчъл започваше да му харесва все повече. И тя като него бе преодоляла куп трудности, без да се пречупи. Имаше достатъчно основателни причини да бъде по-внимателна сега.
— Говори се, че Том Тагърт я изпратил да учи. Точно в негов стил. Обича да върши добрини на приятелите си.
— Как не! Преди няколко дни заради него щях да си счупя главата, когато ме заведе до Дяволския каньон, за да търсим изгубен кон.
Сиси се засмя и го огледа от главата до петите с внимание, което би го поласкало, ако бе демонстрирано от Рейчъл.
— Харесваш ми — заяви тя. — След като изпратиш Дикси, бихме могли…
Не беше нужно да продължава, той добре знаеше какво „биха могли“. За момент се престори, че обмисля предложението.
В действителност не изпитваше никакви колебания, но не виждаше защо трябва да наранява чувствата на Сиси. Не я познаваше добре, Том ги беше представил един на друг в банката преди ден-два и тя му хареса. Но просто не искаше да спи с нея… точно сега.
— Сиси, когато Рейчъл беше ученичка, имаше ли галено име?
— Ами, струва ми се — тя се замисли за момент, — че някои деца я наричаха… Лиза? Не-е, не е това, но имаше нещо, което започваше с „Л“. Какво ли беше второто й име? Трябва да си спомня…
— Елизабет? — предположи Трей напосоки.
— Точно така. Викаха й Лизи.
Рейчъл все още не се беше върнала. Трей не се оглеждаше специално за нея, но въпреки това усещаше продължителното й отсъствие. Погледна към Дикси, която бе седнала и разговаряше с две жени на нейната възраст — Руби и Мертон, медицински сестри. Сиси танцуваше със Стив и за да избегне възможността скоро да се върти с нея по дансинга, Трей побърза да се измъкне от бара.
Рейчъл стоеше на горната площадка на широкото стълбище и той тръгна към нея. От двете страни на дългия коридор се виждаха многобройни врати и изведнъж Трей осъзна, че някога тази къща е била публичен дом.
Дантелените пердета се издуваха от вятъра, когато излезе на верандата, опасваща фасадата на „Жълтата роза“.
Точно пред него стълбите водеха към алеята за главната улица. Долу бяха натрупани кашони, консерви и кутии, които чакаха да бъдат изхвърлени.
Отдясно видя няколко двойки, които се прегръщаха. Вляво Рейчъл се беше облегнала на перилата с лице, обърнато към пълната луна.
Как беше могъл да си помисли, че е съвсем обикновена? Лицето й беше обляно от сребристата лунна светлина и поразяваше със съвършенството си. Безформената кафява дреха, едва загатваща очертанията на тялото й, се беше превърнала в тайнствена магическа мантия. Той възхитено се загледа в нея. Чувстваше, че губи контрол над себе си, но не обичаше да отстъпва.
Знаеше, че не е издал и звук, но тя сякаш почувства присъствието му, изправи се и се обърна. Облегна се с гръб на перилата и погледна към него, но сенките скриваха изражението й.
— Ти! — произнесе тя. Не изглеждаше изненадана.
— Аз! — И без да обръща внимание на напрежението, което обхващаше тялото му, той тръгна към нея. Погледна към главната улица и добави глупаво: — Хубаво празненство!
— Да. — Тя се поколеба: — Откъде познаваш госпожа Бейкър?
— Срещнах я в ресторанта още когато пристигнах в града.
— Изненадана съм, че е обърнала внимание на… — Устните й се извиха в усмивка, която бързо изчезна. — На чужденец.
— Благодаря ти, че не каза традиционното определение — саркастично я погледна той. — Мисля, че й напомням за нейния син.
— Боби е мъртъв. — Рейчъл сякаш се задъха.
— Да, знам. Беше ли твой приятел?
— Може и така да се каже — едва доловимо сви рамене тя.
— Но не харесваш майка му. — Не беше въпрос, а по-скоро заключение.
— Аз… Нека да кажем, че семейство Бейкър и семейство Кокс никога не са се движили в едни и същи среди. — Тя се изправи. — Трябва да се връщам…
— Не тръгвай още. — Той сложи ръка на рамото й и я спря.
— Какво? — Тя се втренчи в пръстите му, но не се отдръпна.
— Моля те! Аз бих… искал да чуя още нещо за легендата.
— Стори ми се, че не повярва на това, което ти разказах — погледна го тя недоверчиво. Гласът й не звучеше съвсем сигурно. Като че ли беше останала без дъх.
— Не, не ти повярвах — призна той. — Искам да кажа, в началото. Но сега не съм сигурен. Когато тази вечер дойдох тук, където те са били… Сякаш техните призраци още витаят наоколо. Влязох и почувствах…
Ръката му се плъзна под късия ръкав на роклята. Тя потръпна и го погледна с широко отворени, но като че ли доверчиви, очи.
— Сякаш Роуз, Джак и Бун са все още тук — прошепна тя. — Винаги много силно съм усещала присъствието им в „Жълтата роза“.
— Дали някога добрите момичета са ходели по подобни места? — Пръстите му достигнаха лакътя й и нежно погалиха чувствителната кожа. — Предполагам, Роуз е била хубаво момиче.
— Най-хубавата! — преглътна тежко Рейчъл.
При нормални обстоятелства тя едва ли би влязла в подобно заведение. Но стрелецът Бун се бил с брат й, дядото на Том, и счупил ръката му. Тогава тя тръгнала да търси Бун. Намерила го тук и му дала заслуженото, като го ударила през лицето.
Трябваше му само едно леко движение, за да премести ръката си от лакътя на тънката й талия.
— Ако този Бун е поне наполовина това, което разказваш за него, предполагам, дал е добър урок на импулсивната госпожица Тагърт.
— Той… я целунал. — Тя облиза устните си.
— Може би наистина ми е далечен дядо — засмя се Трей.
— Ти не разбираш колко унизително е било за нея. Трябвало е да мисли за своята репутация, за положението на семейството си в малкото общество. Моралните норми на поведение от онова време са забранявали на една дама дори да разговаря с мъж като него.
— И хората наричат това „добрите стари времена“? — промърмори той и я погали по бузата. — Сега една жена може… да разговаря… с всеки, с когото си пожелае и „дама“ е мръсна думичка, поне за някои среди.
— Ти просто не разбираш какъв е животът в малкия град, дори сега — промълви с тих, сподавен глас Рейчъл. — Щом веднъж са развалили мнението си за теб… — Тя замълча и прехапа устни. — Роуз и шерифът вероятно са напуснали града, защото е била засегната честта й, макар и не по нейна вина. Аз ги разбирам, въпреки че ти не можеш.
— Могло е да бъде и по-лошо. — Той обхвана лицето й с длани и се загледа в широко отворените й очи.
— Как? — Тя покри ръцете му със своите.
— Бун Смит би могъл да е проклет янки.
— Доколкото знам… той действително е бил.
Младата жена залитна напред и сведе поглед. Той прие несъзнателната й покана и я целуна. Искаше го толкова отдавна, че вече му се струваше почти непостижимо.
Не беше. Устните й се разтвориха с въздишка. Прониза го силно желание и той я притисна към гърдите си, нетърпелив да усети близостта й. Езикът му потъна дълбоко и я накара да се извие назад.
Сладостта на устните й го възпламени. Обещанието, което почувства в крехкото тяло, притиснато жадно към него, го разтърси с бурни вълни на възбуда. Тя се размърда в обятията му в желанието си да се прилепи още по-плътно към него и мъжът усети движението на гърдите и бедрата й до собственото си тяло. О, Господи, беше…
— Какво, по дяволите, правите тук? — разнесе се груб глас до тях и в същото време Трей усети силен удар в гърба.
Той се олюля, като се опита да предпази Рейчъл. Веднага разпозна гласа на Леди и се обърна към него. Отново беше пил. Държеше бутилка бира в ръка. Този път беше довел и приятел, който се олюляваше зад него. Двойките в другия край на верандата започваха да проявяват любопитство.
Трей нямаше никакво намерение да се занимава с двама пияни хлапаци, въпреки че силно се изкушаваше да им даде добър урок, още повече като се вземе предвид какво точно прекъснаха. Ако Рейчъл не беше свидетел… Но тя беше тук и един бърз поглед към нея му подсказа, че е ужасена.
— Казах да махнеш лапите си от сестра ми! — замахна с бутилката Леди.
— Не, ти каза: „Какво, по дяволите, правите тук?“ — Бих могъл да го размажа от бой, помисли си Трей и много му се искаше да го направи. Но така щеше да отреже всичките си пътища към Рейчъл точно когато нещата започваха да стават интересни.
— Не сменяй темата! — Леди го блъсна в рамото. — Нямаш право да докосваш сестра ми.
— Леди Кокс — простена Рейчъл, — остави ме на мира. Мога сама да се грижа за себе си. — Тя мрачно огледа публиката около тях.
— Не ми харесва какво правиш с него, ако съдя по това, което току-що видях. — Леди вдигна бирената бутилка и присви заплашително очи. — Сега ще дам урок на този проклет янки.
И замахна с всичка сила към главата на Трей.