Рут Джийн Дейл
Пламенният янки (13)

Дванадесета глава

Рейчъл седеше до леглото на Леди и галеше нежно ръката му, докато живителната кръв от банката се вливаше във вените му. Все още не беше излязъл от упойката, но доктор Престън я увери, че скоро ще се събуди. Искаше да бъде до него, когато отвори очи.

Изглеждаше ужасно. Главата му бе бинтована, а по страните му се очертаваха синините от натъртванията. Тръбички излизаха от носа и ръцете му. Беше счупил левия си крак и наранил далака, но имаше късмет, че се беше отървал само с това.

Том се наведе над болния с мрачно лице.

— Ако не беше пиян, това сигурно щеше да го убие — заяви той и добави: — Разбира се, ако не беше пиян, нямаше да катастрофира.

Рейчъл кимна. Не можеше повече да защитава поведението на брат си.

— И какво каза докторът? — попита Том.

— Леди ще се оправи! — отвърна тя.

Старецът придърпа един стол и седна от другата страна на леглото.

— Рейчъл, толкова съжалявам, че позволих на брат ти да вземе Джейсън с него. Леди изпрати малкия да ми иска разрешение. И аз като последния глупак…

— Грешката не е твоя, Леди е виновен! — Тя беше така изтощена, че едва успя да му се усмихне окуражаващо. — Ти нямаше представа какво става. Аз също имам вина. Трей ме предупреди, че може да се случи нещо подобно, но аз не му повярвах. Намирах извинения, защитавах Леди всеки път, когато изпаднеше в беда…

— Трей знае всичко, така ли?

— Да. Бяхме заедно, когато госпожа Бейкър дойде да ни съобщи за злополуката. Тя говореше спокойно, доволна, че успява да се владее. Обзелото е след бягството на Трей вцепенение сякаш я улесняваше. — Том, относно Трей… Той наистина е Тагърт. Ти беше прав през цялото време. Знам, че ти го усещаше със сърцето си, но сега има и доказателство. Той ми показа снимка на родителите си. На нея майка му е със същата брошка, принадлежала някога на Роуз. Виждала съм я много пъти в старите семейни албуми.

— Не думай! Добра детективска работа, мила — дрезгаво заключи той. Думите му прозвучаха някак изкуствено.

— Мислех, че ще се почувстваш облекчен! — каза тя колебливо.

— Да, да — отвърна той прекалено сърдечно.

— Тогава… — Какво ставаше? Това съвсем не беше реакцията, която бе очаквала. — Том, ти криеш нещо, нали? Хайде, говори!

— Страхувам се, че няма нищо особено в тази брошка — рече той, без да я погледне в очите. — Познавам поне три жени от града, които имат същата.

— Но… — Тя беше толкова сигурна, че загадката е намерила своя отговор. — Никога не съм виждала да ги носят.

— Старомодни са, затова. Можех да не ти го казвам, но съм така разстроен… Е, няма нищо! Момчето е моя плът и кръв. Зная го и нямам нужда от други доказателства. Нито пък ти, малката. Както виждам, ти го чувстваш също толкова близък, колкото и аз.

— Какво те кара да мислиш, че… — опита да възрази по навик тя.

— Рейчъл, скъпа, наблюдавам ви от първия ден — прекъсна я старецът. — И двамата виждате колко несигурен е животът… — Той погледна многозначително към Леди. — Трябва да спрете да си играете на криеница и да проумеете, че сте родени един за друг.

— Той вече си отиде. — Рейчъл почувства първата пукнатина в стената, която беше изградила около себе си. — Не мога да ти кажа колко пъти ме предупреждаваше за пиенето на Леди и… и за други неща, но аз бях твърде упорита, за да го послушам. А сега е твърде късно.

— Никога не е късно рече високопарно Том. — Докато има живот, има надежда. Никой ли не ти го е казал, момиче?

— Н-не, но ми се иска да повярвам — погледна го тя с несигурна усмивка. — Не зная как да постъпя. Съмнявах се в мотивите му, не заставах на негова страна, дори го лъжех. Но знаеш ли какво? Аз го обичам. Влюбих се в него против волята си.

— Каза ли му го?

— Разбира се, че не. Той е единак. И това му харесва.

— Може да е бил самотник досега — усмихна се Том нежно, — но нито един мъж не обича самотата. Той също е бил наранен. Може би не само ти не обичаш да си пъхаш главата в торбата и да рискуваш чувствата си.

— Така ли мислиш? — В очите й проблесна надежда. — Но как да му докажа, че разбирам какво е имал предвид, като ме предупреждаваше за Леди?

— Защо само говорите, действайте! Можете да започнете като… — стресна ги слабият глас на Леди. Младежът се изкашля, за да прочисти гърлото си, преди да продължи: — Издърпайте ми ушите, ако ме видите отново да посягам към чашата.

— Леди! — Горещи сълзи на облекчение потекоха по страните на Рейчъл и тя стисна ръката му.

— Можете да кажете и на проклетия янки, че съжалявам за всичко. — Той я погледна с болка и срам. — Дяволски съжалявам! — И тя знаеше, че извинението му този път е отправено към нея.

 

 

Трей издърпа чекмеджето и изсипа съдържанието му в отворения куфар. Вече нищо не го задържаше тук. Тръгваше си веднага щом си събере багажа.

Този път се изложи. Позволи на Рейчъл да разбере какъв страхливец е с бягството си от болницата. Изгаряше го срам и нищо не можеше да заличи унижението му.

Освен заминаването му.

Канеше се да хвърли чифт чорапи в куфара, когато си спомни големите красиви очи, изпълнени с молба.

— Смит — каза той на висок глас, — ти си абсолютно магаре.

Вместо да я подкрепи, той й бе създал нови проблеми. Трябваше да даде кръв за брат й, това беше възможност да докаже, че е готов на всичко за жената, която обича.

Изведнъж почувства как му се изправя косата, дъхът му спря. Любов? Дяволски вярно е — той обичаше Рейчъл Кокс. Обичаше и стария Том, без да му е кръвен роднина. И Джейсън, малкото момче, което се нуждаеше от баща. Беше привързан дори към Леди.

Какво ли щеше да излезе от цялата бъркотия? Имаше ли начин да я убеди, че не се интересуваше единствено от стройното й тяло й страстта, която споделяха? Думите нямаше да свършат работа, беше време да действа.

Челото му се обля в познатата студена пот, усети присвиването в стомаха. Чувството му за самосъхранение крещеше да грабва куфарите и да се връща в Калифорния, към живота, който водеше, преди да срещне Тагърт и изисканата библиотекарка.

Защото ако останеше… Ако се опиташе да я спечели… щеше да се наложи да застане лице в лице с най-големия си кошмар.

Трей я видя в момента, в който влезе в чакалнята на болницата. Тя тъкмо излизаше от стаята на Леди с наведена глава.

Всичко избледня пред желанието му да я утеши и той се запъти към нея. Осъзна, че се оглежда да провери дали не го наблюдават. Това беше от значение за нея и той се опитваше да зачита чувствата й. Няколко жени в бели престилки го изгледаха въпросително, докато минаваше покрай тях.

Рейчъл все още не беше го забелязала. Когато го видя, очите й се разшириха от изненада и тя се втурна към него.

Трей многозначително кимна към сестрите, които ги наблюдаваха, но без да им обърне внимание, тя се хвърли в прегръдките му.

— Обичам те! — прошепна. — О, Трей, бях такава глупачка!

Той имаше чувството, че държи небесата в обятията си. Но ако искаше да я спечели завинаги, трябваше да й отговори със същата откровеност.

— Аз… — Той преглътна тежко и стисна силно очи, опитвайки се да събере смелост. Пое дълбоко въздух и добави бързо: — И аз те обичам!

Тялото й се скова и той чу приглушения глас:

— Не е необходимо да ми го казваш. Нямах намерение да те накарам да се почувстваш неловко. Исках само да ти кажа, че ти ме научи да посрещам действителността с отворени очи. Толкова се страхувах… Че ще се проваля и дискредитирам, боях се от пиенето на Леди, опасявах се, че лишавам Джейсън от… — Тя се отдръпна и го погледна в очите. — Страхувах се, че ако заминеш, няма да съумея да превъзмогна болката. Но, Трей, повече няма да го позволя. Знам, че рискувам, но ти ми даде смелост да го направя.

— Рейчъл, скъпа, не ми се доверявай. Аз не го заслужавам.

— Невъзможно е! — Целуна го и го поведе към столовете. — Искам да ти разкажа защо запазих тайната за Боби Бейкър. — Тя седна, притисна се до него и навлажни пресъхналите си устни. — Бях бременна в четвъртия месец, когато той загина и никой не знаеше за връзката ни. Докараха тялото му и целият град отиде да го изпрати. А аз можех само да стоя отстрани и да наблюдавам. След церемонията изчаках хората да се разотидат и се опитах да поговоря с майка му. Тя ме плашеше, облечена цялата в черно. Беше толкова студена и респектираща.

Рейчъл потрепери и той я притисна по-близо до себе си. Не искаше да чуе тази история. Каквото и да се беше случило, не искаше да го знае, но виждаше, че тя има нужда да сподели. Изведнъж осъзна, че иска отсега нататък тя да споделя всичко с него — и трудностите, и радостта.

— Какво се случи? — преглътна тежко той.

— Когато приближих към нея, тя ме погледна така, сякаш нямаше представа коя съм. А и от къде на къде трябваше да ме познава? Тя не знаеше, че съм спала със сина й, нито пък че носех единствения внук, който би могла да има. Отчаяно исках да й кажа… Мислех, че това би я утешило по някакъв начин. Протегнах ръка към нея, така както правеха другите преди мен, а тя само ме погледна. Смутено й казах, че знам как се чувства, но точно това не трябваше да правя. Тя ме изгледа от главата до петите, сякаш бях изпълзяла изпод някоя скала. „Как би могла ти да знаеш как се чувствам?“ Точно така каза. Спомням си го така, сякаш е било вчера. А след това допълни: „Моят син дори не познаваше момичета като теб, Рейчъл Елизабет Кокс! Как би могла въобще да разбереш какво изпитвам аз?“

— Мръсница! — И той беше защитавал тази жена.

— Не, грешиш! — поклати глава тя. — И аз така мислех… години наред. Но когато Джейсън порасна… — Тя потръпна. — Ако аз изгубех сина си и някоя хлапачка ми кажеше, че знае как се чувствам, нямам представа как бих реагирала.

— Но едва ли би изрекла нещо подобно — ожесточено каза той. — Нищо чудно, че никога не си й казала.

— В интерес на истината, тя ми се извини… След около две години. Приблизително толкова й трябваха, за да го направи. Но вече беше твърде късно. Тя ме изплаши до смърт, когато бях на шестнайсет и все още се страхувам от нея. Дикси Бейкър е силата на този град.

— Тогава не й казвай за Джейсън — посъветва я Трей. — Тя те е наранила. Не заслужава да знае, че има внук. Ако тази старица беше мъж, щях…

— Ш-шт! — докосна устните му Рейчъл. Усмивката й бе толкова нежна, колкото и ласката й. — Искам да го направя. През всичките тази години се ужасявах, че някой може да открие или дори да предположи истината. Аз все още се страхувам, но… — Тя го погледна и въпреки че тялото й трепереше в прегръдките му, лицето й излъчваше спокойствие. — Ти беше прав! Джейсън и Дикси трябва да знаят! Отивам да им съобщя. Ще дойдеш ли с мен… Моля те?

— По дяволите… Да!

Разбира се, че ще отиде. Навсякъде би отишъл с нея, би направил всичко, за да заслужи любовта и разбирането, които излъчваше погледът й.

— Преди това обаче — изненада се от собствените си думи той — отивам да дам кръв за Леди. — Обхвана лицето й и я целуна по устните. — Ако ти можеш да се изправиш срещу най-тежкия си кошмар, защо аз да не мога да направя същото?

— Заради мен ли ще го направиш? — прошепна тя.

— Да… Ако не ми оставиш достатъчно време, за да размисля — отвърна искрено.

— Благодаря ти! — пое си въздух тя. — Ти си чудесен, но не е необходимо. Ти погрешно изтълкува думите на лекаря. Леди има необходимата кръв.

— Значи ще се оправи?

— Да, скъпи! Ти беше прав и за Леди. Ще го оставя да стъпи на краката си и да се пребори сам. Обичам брат си и се надявам винаги да му бъда от помощ, но той е мъж, а не момче. Дори ще започна да се обръщам към него с истинското му име — Лий.

Трей почувства благословено облекчение. Отървах се, помисли си той ликуващо. Не се налага да правя единственото нещо, което ме превръща в жалък страхливец.

Всъщност не! Почти в същия миг той осъзна, че трябва да победи безпричинния си страх от иглите, така както Рейчъл беше успяла да надвие страха си от общественото мнение.

Кръвта му би могла да спаси живота на някой друг, да компенсира тази, която възвърна силите на бъдещия му роднина. Защото той имаше намерение да се ожени за Рейчъл Кокс, ако е съгласна. Искаше да прекара останалата част от живота си заедно с нея.

— Позволи ми да го направя, преди да съм си променил мнението. — Думите едва излизаха от стиснатите му устни.

— Господи, обичам те! — прегърна го силно тя. — Искаш ли да дойда с теб?

Очите й сияеха от радост и обич. Той почувства, че му прилошава от ужас. На него, който беше скачал от високи сгради, от самолети, беше се гмуркал в океанските дълбини, бе яздил диви коне по отвесни каньони, беше преобръщал коли на места, където дяволът се страхуваше да мине…

Искаше да я има до себе си повече от всичко на света, сега и завинаги и затова отговори:

— По дяволите, не!

Смехът й го смути.

— Знаех, че ще отговориш така — промълви тя нежно, — но нямам желание да те изпускам от поглед.

Той разбираше, че иска да го подкрепи, чувстваше го и й беше благодарен.

— Споменавал ли съм ти, че те обичам? — попита я. — Дявол да го вземе, ще се чувстваме чудесно заедно! Доведи доктор Престън! — протегна той ръка и демонстративно сви силните си мускули. — Но побързай, докато не съм размислил.

 

 

Рейчъл извади сандалите на Трей.

— Сигурен ли си, че не искаш да ги вземеш?

— В Русия, през януари?! По дяволите, сигурен съм! — разсмя се той и я привлече в прегръдките си.

Месецът, изминал от деня, в който се ожени за нея, беше най-щастливият през целия му живот. Понякога нощем лежеше буден, дълго след като тя беше заспала и опитваше да се убеди, че всичко това е действителност.

Той, Трей Смит, винаги отхвърляният, необичан и нежелан, сега имаше не само съпруга, която обожаваше, но и истинско семейство със син и шурей. Щеше да се радва да е роднина и на Том Тагърт, но не трябваше да прекалява с желанията си. Притежаваше повече, отколкото някога беше мечтал.

Той я целуна пламенно. Както винаги, тялото й веднага откликна на желанието му. Страстната натура, която бе потискала толкова дълго, разцъфтя и ги направи безкрайно щастливи. Може би ако побързат с багажа, щеше да им остане време… Чу покашлянето на Том, който подаде глава през вратата и каза:

— Дикси пристигна заедно с момчето.

Трей изръмжа и освободи Рейчъл, която сияеше от щастие. Вече не я беше грижа кой ги е видял или чул.

— По-късно! — прошепна тя.

Господи, гордееше се с нея. Наблюдаваше я как посрещна сина им, прекарал последния уикенд с баба си, Дикси я прегърна и я целуна.

— Ще ви дойда на гости в Русия — обеща тя и Трей й повярва. — Не мога да кажа, че се радвам на вашето заминаване, но разбирам… Предполагам, че разбирам.

Тя прекоси стаята да прегърне и Трей. Той осъзнаваше, че е започнал да заема мястото на сина й в много отношения. Отначало идеята не го очарова, но вече започваше да свиква.

Дявол да го вземе, той винаги беше харесвал Дикси Бейкър. Старицата бе правила грешки, но кой ли е застрахован от тях? Ако Рейчъл можеше да й прости, защо той да не може.

Когато опозна Дикси по-добре, разбра защо всички се страхуваха от нейното неодобрение. Всички, освен Джейсън, който беше открил, че за баба си е винаги прав. Без да се старае особено, момчето беше покорило сърцето й, като й даде по-сериозна тема за размисъл, отколкото работата и проблемите на гражданите от областта.

Малкият я прегърна за последен път.

— Благодаря, бабо! — каза той и я целуна по бузата. — Прекарах чудесно! — През рамото й срещна погледа на Трей.

— Искаш ли да довършим опаковането на багажа, спортисте?

— Разбира се, татко!

Татко! Трей усещаше радостна тръпка всеки път, когато чуеше това обръщение. Някой ден, когато му дойде времето и двамата с Рейчъл свикнат един с друг, още едно малко човече ще го нарича „татко“.

Дикси се сбогува още веднъж и излезе, като се размина на вратата с Леди.

— Тъкмо тръгвах за Остин и реших да ви кажа довиждане — започна той. — В понеделник съм на училище и няма да успея да ви видя отново, преди да заминете.

— Гордея се с теб — разтвори широко ръце Рейчъл и прегърна брат си.

Трей видя сълзите в очите й и извърна глава. Бяха станали толкова близки, че всеки преживяваше чувствата на другия, а той точно това не искаше — да се просълзява от умиление при срещата с шурея си. Хлапакът отиваше в колеж и не беше слагал капка алкохол в устата си след излизането от болницата. Лий разтърси ръката на Трей.

— Грижи се за нея! — каза той със сериозен тон. — Не мога да проумея защо иска да те последва на другия край на света? Но така и не успях да я разубедя, по дяволите!

— Не ругай, момче! — Трей отлично знаеше, че хлапакът не е разговарял със сестра си. — За да не се налага аз да ти давам уроци по държание.

— Ти ли? — разсмя се Лий.

И внезапно обзети от една и съща мисъл, двамата мъже пристъпиха сковано един към друг и се прегърнаха.

Няколко часа по-късно всички чанти бяха готови, Джейсън отдавна беше заспал, а Том и Рейчъл седяха на масата в кухнята пиеха кафе, унесени в разговор. Опитват се да отдалечат още малко момента на сбогуването, помисли си тъжно Трей.

Утре семейство Смит щеше да тръгне рано сутринта. Том нямаше да остане сам, защото се бяха уговорили при него да дойде Кит Макре, с която старецът се беше сприятелил преди много години. Трей се запозна с нея в деня на сватбата си и одобри избора му.

Каквото още имаха да споделят, трябваше да си го кажат сега. Трей вече се беше съгласил с тях, че няма смисъл да правят всеобщо достояние истината за легендата на Шоудаун.

— Достатъчно е, че ние знаем за бягството на Роуз с Бун Тайнственият стрелец — обобщи Рейчъл. — Да оставим града да живее с досегашните си илюзии и печалбата, която носят тези празници.

— Това ме устройва — отговори Трей, пое ръката на жена си и целуна нежно дланта й. — Не бих имал нищо против да съм Тагърт, но дявол да го вземе, получих всичко, което исках, така че не се оплаквам.

— О, това ми напомня за нещо — усмихна се хитро Том. Бръкна във вътрешния си джоб и подаде на Трей някакъв плик. — Получих го днес по пощата. Това са последните документи, които е намерил детективът.

Озадачен, Трей погледна Рейчъл, която изненадано повдигна вежди и сви рамене. Изглежда, не знаеше нищо, но той усети, че младата жена изгаря от любопитство и бързо извади трите листа.

Първият беше бележка от вдовицата на детектива до Том. Обясняваше му, че това е последната част от събраните материали.

Вторият беше акт за раждане, издаден от щата Луизиана на името на Томас Трентън Тагърт Смит, син на Джон Тагърт Смит и Линда Трентън Смит от Ню Орлиънс.

— Трей! — обърна се към него Том със сияещи от вълнение очи. — Името ти е образувано от трите инициала — три пъти буквата „т“. По същия начин и твоят прапрадядо бе наречен Джеб — от Джеръми Едуард Бун Смит.

Трей имаше чувството, че губи почва под краката си. Можеше ли да е вярно? След всичко, което преживяха, можеше ли да е истина? Почувства се безпомощен и потърси потвърждение от Рейчъл.

По лицето й се стичаха сълзи.

— О, Боже мой! Трей, ти си Тагърт!

— Аз… Не мога да повярвам… — Бе твърде развълнуван, за да каже нещо повече, взе третият лист и се загледа в него с невиждащи очи.

Рейчъл го пое нежно от ръцете му. Прочете го, но не каза нищо. Беше като вцепенена. Той я погледна въпросително.

— Какво е това? — попита с пресекващ глас.

— Завещание — прошепна тя. — Баща ти е починал през 1975 година и е оставил всичко, което притежава на сина си, ако той някога бъде открит. Трей, баща ти не те е изоставил. Не е могъл да те намери. Очевидно майка ти е заминала с теб, когато си бил съвсем малък, а той е бил на плаване. Скъпи мой, разбираш ли какво означава това?

Том и Рейчъл бяха вперили поглед в него. Трей навлажни устните си.

— Това означава — започна той бавно, — че аз наистина съм Тагърт! И че някой ме е обичал през цялото това време.

Той затвори очи, прегърна жена си, а после и милия щедър старец, който беше направил възможна тази радост. Трябваше му време, за да осъзнае факта, че момчето от източните предградия бе оставило миналото зад себе си и беше намерило своето щастие тук, в Тексас.

Том се усмихна разбиращо.

— Май главата ти пламна, а, момче! — намигна шеговито той. — Измина доста дълъг път, за да се превърнеш от проклет янки в дяволски страхотен мъж…