Рут Джийн Дейл
Пламенният янки (10)

Девета глава

Трей знаеше какво иска да направи, но за първи път през своя живот, нямаше представа как да го постигне. Желаеше да замине… Да напусне Шоудаун, да напусне Тексас. Но не искаше да обиди Том.

Джес се обади след около седмица и Трей не издържа.

— Човече, подивявам тук! — изгърмя той. — Липсват ми силните светлини на големия град.

— Не можеш ли да издържиш още малко? — измъчено прозвуча гласът на Джес. — Том казва, че вдовицата на детектива е изпратила нов плик с документи. Рейчъл почти е приключила, стигнала е до последното поколение и ако имаш още малко търпение…

— Дявол да го вземе, не искам някакъв си мъртъв детектив да ми казва, че съм Тагърт, когато аз знам, че не съм. Охарчих стареца достатъчно.

— Дядо казва, че вършиш работа за двама. Освен това в твое лице старецът има постоянен събеседник, а и момчето на Рейчъл получава необходимото внимание. Дядо смята да ти плаща…

— Дума да не става, приятел. Дойдох тук, за да се възстановя. Вече съм добре. Уморих се да се мотая наоколо. Искам да се върна към моя собствен живот.

Два дни по-късно той все още размишляваше как да постъпи, когато закара Том и Джейсън в града. Колкото повече оставаше в Тексас, толкова по-трудно щеше да му бъде да си тръгне. По дяволите, все още дори не беше отварял въпрос за заминаване пред стареца.

Той спря до железарския магазин, за да свали двамата си спътници. Имаше намерение да отиде до Сан Антонио, така без причина, просто да се разсее.

Старецът и момчето щяха да вземат Рейчъл от библиотеката след няколко часа и да се върнат в ранчото, а Трей щеше да се прибере след ден — два.

Освен ако не измислеше благовидна причина, за да не се върне изобщо.

— Какво ще кажеш за чашка кафе, преди да хванеш пътя? — покани го Том и задържа вратата на колата отворена.

— Разбира се — съгласи се Трей. — И без това исках да ти кажа нещо.

— Ще отида да си взема сладолед. — Джейсън се обърна към Том. — Ще се срещнем при мама в пет часа.

— Имаш ли пари? — спря го Трей. Защо, по дяволите, го попита? Не беше отговорен за него.

— Ще взема от мама — усмихнаха се големите и така познати очи на Джейсън.

— По-добре, не я безпокой! — Трей извади една шепа монети и му ги предложи. След моментно колебание детето протегна длани, за да поеме щедрия дар.

Трей остана загледан след малкия, докато той тичаше надолу по улицата, с книга под мишница. Беше чудесно момче. Дяволски чудесно момче!

С дяволски трудна майка!

Трей последва Том в магазина. Старецът приятелски кимна на собственика и поведе спътника си към задната част, за да се почерпят.

— Какво си наумил? — попита Том, докато чакаше кафето да изстине.

— Мисля да си тръгвам — Каза го направо, нямаше какво да увърта.

— Рейчъл още не е завършила — светнаха с познатия упорит блясък очите на Том. — Защо бързаш?

— Човече, не ме свърта вече тук! Не издържам!

Том се намръщи. Внезапно избухна в смях.

— Знам какъв ти е проблемът, синко. Имаш нужда някой да укроти палавника ти.

— От какво имам нужда?! — Трей изумено се втренчи в стареца. — Ти стар…

— Шокирам те, нали? Мислиш, че вие младите сте го измислили, но аз ще ти разкажа, че по мое време…

— Той погледна към тавана и се ухили. — Разбирам, че не си намерил своята Лизи. Много лошо, може би ще намериш лек за болката си в Сан Антонио.

Трей стисна така здраво пластмасовата чашка, че тя изхрущя и разплисканото горещото кафе обля ръката му.

— Няма начин. Не е здравословно да се спи с непознати, стари хитрецо.

— И за това помислих — ухили се по-широко Том. — Ето, имам нещо за теб. — Той извади от джоба си малък пакет. — Джони, аптекарят, за малко не получи сърдечен удар, когато ги купих и не казах за какво са ми. По дяволите, той е само на седемдесет и това ще го обнадежди.

Трей погледна кутията с презервативи, а след това осемдесетгодишния джентълмен, който му я предлагаше.

— По едно време си помислих, че вие със Сиси се… сприятелихте. Какво стана?

— Няма да стоя в някакъв железарски магазин в Тексас и да обсъждам сексуалния си живот с някой, който може да ми бъде дядо — заяви Трей.

— Но аз съм ти дядо, момче! — изсмя се Том.

— Нищо чудно и да си! — И тъй като не знаеше какво да прави с презервативите, ги пъхна в джоба си.

— Нека и аз ти кажа какво мисля. — Старецът изведнъж стана сериозен. — Обикнах те така, както обичам Джес и Бун. Ние сме едно семейство и ти си включен в моето завещание наравно с тях. Няма нищо, за което да не можеш да говориш с мен, в това число и твоя… — той се огледа хитро наоколо и прошепна — сексуален живот.

— Ние не сме едно семейство — каза Трей през зъби. — Аз нямам семейство и никога не съм имал… и не желая да фигурирам в завещанието ти. По дяволите, вече говорихме за това! Нищо чудно, че тя ме смята за търсач на наследства. — Хвърли смачканата чашка в близката кофа и се отправи бързо към вратата.

Отново бягам, помисли си той. Така правя винаги, когато се затегнат нещата.

Дявол да го вземе, не искаше да го е грижа за Том или за когото и да е било друг в този град. Още повече за една упорита жена, която го караше да забрави всичко останало, освен желанието си за нея.

Излезе и видя Джейсън. Момчето беше застанало пред бара, ядеше лакомо голям сладолед и се усмихваше срамежливо на Дикси Бейкър.

Трей внезапно осъзна, че тревогите му нарастват.

Беше ясно като бял ден, че бащата на Джейсън е загиналият син на Дикси — Боби. Като криеше своята тайна, Рейчъл лишаваше сина си от баба, а Дикси — от внук.

Не беше честно.

И някой, за Бога, трябваше да направи нещо. Може би някой, който знаеше какво означава да израснеш като аутсайдер.

А сега? Е, библиотеката му беше на път.

Трей зави надясно на следващия ъгъл и на пресечката се размина с друга кола. Не разпозна автомобила, но със сигурност позна шофьора. И бутилката бира в ръката му.

 

 

— … или ще се разсърдя и ще разруша вашата къщичка! — Рейчъл беше седнала на ниско столче в средата на полукръг от деца и държеше голяма книга с картинки в скута си. — Какво щяхте да направите, ако някой от вас е малко прасенце, а лошият стар вълк е застанал пред вратата? — попита тя захласнатата си публика.

Децата започнаха да се надпреварват да предлагат своите отговори: „Ще ударя този стар вълк по носа!“ „Ще се скрия под леглото!“ А Деби Сю промърмори: „Ще заплача!“.

Трей се ухили. Деби щеше да се разплаче, за разлика от другите две прасенца, а след това ще се измъкне през задната врата, преди да се разпадне къщичката. Хлапето беше голям шмекер.

Рейчъл продължи да чете и той остана до вратата, попивайки всеки неин жест и дума. Беше облечена с небесносиня рокля, която падаше на красиви дипли около нея. Косата й… беше вдигната на тила, а отделни къдри се спускаха около нежния овал на лицето и.

Господи, колко е красива, помпели си той. Не беше нито Рейчъл, нито Лиз, а съчетание на най-доброто от двете. Прииска му се да грабне в прегръдките си и да я отвлече.

По дяволите! Беше пристигнал ядосан, решен да постави открито въпроса за бащата на Джейсън, както и за пиенето на Леди. Знаеше, че няма какво повече да губи по отношение на Рейчъл — тя го избягваше упорито, след като я нарече Лиз.

Защо тогава така лесно се изпари гневът му? Беше прекарал часове в безрезултатни размишления, за да открие какво я отличава от останалите жени, с които беше спал. Решително беше по-различна. Само един поглед към нея му беше достатъчен, за да я пожелае.

— … и трите прасенца заживели дружно и честито — дочете приказката Рейчъл и затвори книгата.

Усмихнати родители започнаха да прибират децата си. Рейчъл отвръщаше мило на поздравите им, докато не видя Трей.

Трепна и видимо помръкна, но не се опита да го избегне. Като че ли имаше друга възможност, помисли си Трей и опита да си пробие път до нея. Видът й издаваше решителност.

— Трябва да говоря с теб — каза Трей рязко, за да прикрие вълнението си.

— За какво? — повдигна вежди тя.

— Лично е!

— Нямам време за лични разговори, когато съм на работа. — Тя отнесе книгата до рафта и я сложи на мястото й.

Това беше Рейчъл — място за всяко нещо и всяко нещо на своето място. За беда, в нейния живот нямаше място за Трей или за някой друг мъж. Когато се обърна и го видя все още до нея, тя се намръщи.

— Мислех, че си тръгнал за Сан Антонио.

— Да, тръгнах. Искам да кажа, че още не съм се отказал.

— Тогава да не те задържам.

— Значи отново ще се държиш като кралицата-дева — промърмори Трей саркастично и застана на пътя й, когато тя се опита да мине покрай него. — Теб всяко нещо те разгневява. Наминах, защото брат ти и синът ти…

— По дяволите! — рече тя тихо, но гневно. — Няма ли да престанеш да се бъркаш, където не ти е работа?

— Аз не се бъркам, бях въвлечен в тази история — ядоса се той, без да обръща внимание на останалите чувства, които тя събуждаше у него. — Исусе, на коя планета живееш? Не можеш да стоиш винаги между тях и останалия свят. Пътят към ада е постлан с добри намерения.

— Виж ти, кой го казва! — вирна брадичка Рейчъл и се опита да го заобиколи, но той пристъпи към нея. Тя се огледа с безпокойство. — Хората ни гледат — просъска. — Вече се говори за нас. Моля те, тръгвай си!

— За какво говорят? — грейна изведнъж лицето му.

— Очевидно… — страните й поруменяха и тя отказа да го погледне в очите — някой ни е видял, когато се целувахме след падането ти от… — очите й се присвиха — … след скока ти от онази веранда.

— Искаш да кажеш, след като бях бутнат най-брутално — усмихна се той и внезапно се почувства по-добре. — Защо не им дадем нова тема за разговор?

Хвана я за раменете, притисна я към себе си и я целуна бързо и силно. Знаеше, че ще я вбеси, но да върви по дяволите! Тя имаше нужда да разбере, че светът няма да спре да се върти, ако Рейчъл Елизабет Кокс…

Звукът на плесницата през лицето му изхвърли всички мисли от главата му и той почти се завъртя на пети. Погледна я изненадано, без да осъзнае напълно шепота зад гърба си.

— Излез от библиотеката! — посочи вратата Рейчъл. — И не се връщай!

И той излезе, толкова ядосан, че измина около четирийсет километра с колата, докато осъзнае, че не беше изпълнил нито една от задачите, които си беше поставил, преди да влезе при нея.

 

 

— Ш-шт! Госпожица Кокс е в лошо настроение!

Рейчъл спря да разхвърля книги наоколо, пое дълбоко въздух и опита да се овладее. Усмихна се на Деби Сю, която шепнеше нещо на ухото на Тами Гарсия.

— Не, не съм в лошо настроение и за да ви го докажа, ще пусна Съни Бъни от клетката, за да си поиграете с него.

Докато двете малки момичета се радваха на клепоухия заек от детската библиотека, Рейчъл се опита да разбере защо беше толкова разстроена от разправията с Трей Смит от преди час.

Не можеше да мисли за него, без да си спомни нощта, прекарана в обятията му — но това беше грешка, отклонение в грижливо подредения й живот.

Великолепна, божествена грешка, която си припомняше отново и отново. Тя беше нейната тайна, за няколко кратки часа той й беше разкрил чувственост, преминаваща и най-смелите й мечти… И тя й се беше наслаждавала.

Не трябваше повече да допуска подобно отклонение. То представляваше заплаха за всичко, което ценеше. Или поне всичко, което беше ценно за нея, преди да срещне Трей Смит…

 

 

Сан Антонио беше пълен боклук. Нощният град изглеждаше безвкусен, а жените — достъпни и евтини в сравнение с Рейчъл Елизабет Кокс. И тъй като не беше пил, възможностите му за избор съвсем се стесниха.

Прекара два дни в обикаляне на туристическите забележителности. Разходи се из парка Брекънридж и забеляза едно момче, което му напомни Джейсън с желанието си да има малък модел на дизелов влак със същото име — „Орелът на Брекънридж“.

Трей бързо си тръгна. Нямаше нужда от тази гледка. Отмести очи и от младежа, който му напомняше Леди, тръгнал на разходка с хубаво момиче под ръка. Не издържа ши погледна бизнесмена с посребрената коса, седнал в хотелския бар да разправя дълги истории на някаква млада двойка.

Неговите истории нямаха нищо общо с тези на Том.

Ала нито една жена не му заприлича на Рейчъл или на Лиз. Единственото нещо, което го впечатли, беше музеят „Аламо“. Застанал в двора на мемориала, той с удоволствие проследи борбата на сто осемдесет и седем тексаски доброволци, били се до последния човек срещу хилядите мексикански войници.

На паметника, издигнат на площада, прочете името, което търсеше. Джеймс Тагърт! Потрепери, докато се взираше в гравираните на мрамора имена. И докато стоеше там, го обхвана ново ужасно чувство. А какво ще стане, ако той действително принадлежеше към фамилията Тагърт?

Или към което и да е друго семейство. Не познаваше баща си, а майка му беше умряла, когато е бил на шест години, жертва на лекарска грешка или поне така му казаха. Единственото, останало му от тях, беше снимката от тяхната сватба. Прехвърлян от едно нюйоркско сиропиталище в друго, той беше успял да оцелее, за разлика от други, и стана самостоятелен и независим.

— Не искам да мисля за това! — промърмори на себе си той, застанал под палещото юлско слънце на средата на площада. Студена пот се стичаше по гърба му, а стомахът му се беше свил на топка. Видя някои туристи да го поглеждат странно, а едно малко момиче направо попита:

— Какво му е на този чичко? — Майката бързо го дръпна за ръката и те отминаха.

Детето беше право. Вместо да гледа напред, той продължаваше да се обръща назад към миналото. Водеше го страхът. Не само от наркотиците, а от това да сподели живота си с някой друг.

Страхуваше се да разчита на другите, да се интересува от тях. Беше загубил всички, които някога беше обичал, и сега не смееше отново да рискува.

Възможно ли е Рейчъл да е изключение от правилото? А Том и Джейсън? Обърна гръб на музея и се отдалечи, като продължи да разсъждава върху нещата от живота.

Например Леди. Пиянството положително ще го обсеби, ако не се осъзнае навреме. И Рейчъл. Самоналоженото й ограничение щеше да унищожи красивата дива чувственост, която притежаваше.

Том остаряваше. Честно казано, той вече беше стар. Нямаше да живее вечно. А Джейсън, малкият Джейсън, който се опитваше да стане мъж без помощта на баща до себе си… Също като мен, осъзна Трей.

Винаги, когато започнеше да се размеква по този начин, той си повтаряше: „Стегни се! Справяш се чудесно и сам. Гледай си работата и не си пъхай носа в чуждите проблеми.“

Точно така, аз нямам нужда от тях…

Но те със сигурност имат нужда от мен, по дяволите, всеки един от тях!

 

 

Джейсън изтича навън, за да посрещне Трей. Рейчъл излезе на верандата и почувства облекчение, когато го видя. Подпря се на дървената колона и опита да се усмихне учтиво.

Липсваше й. Господ да й е на помощ, колко много й беше липсвал.

Трей свойски прегърна момчето през раменете.

— Купих ти нещо — подхвърли той.

— Какво? — светнаха очите на момчето. — Книга?

— Ти вече имаш една — подразни го Трей. — Нещо по-добро — футболна топка! Реших, че ще се позабавляваме добре… Какво има, хей?

— Не съм много добър по спортовете — наведе глава Джейсън и започна да рие с крак пред себе си. — Преди време Леди ми донесе топка за Коледа, но не ставам за играч.

Сърцето на Рейчъл се сви и тя пристъпи напред. Спря я бързия, предупредителен поглед на Трей.

— Хей! — Мъжът хвана брадичката на момчето и повдигна главата му нагоре. — Леди показа ли ти как се играе с нея?

— Ами… обеща, но все е зает и…

Трей стисна зъби, но каза само:

— В момента съм свободен, така че имаме достатъчно време.

— Нищо не става от мен — поклати отново глава малкият.

— Слушай, момче! — убедително заговори Трей. — Съмнявам се, че някога ще влезеш в отбора на каубоите от Далас, но със сигурност ще те науча да се справяш в часовете по физическо и да ти бъде приятно. Ако не искаш, казвай още сега, защото аз нямам намерение да ти нареждам какво да правиш.

— З-защо? — попита момчето, тъй като очевидно очакваше всички възрастни да го командват за едно или друго.

— Защото не съм твой баща. — Трей хвърли бърз поглед към Рейчъл.

— Бих искал да си. — Очите на Джейсън се разшириха от уплаха и той притисна устата си с ръка.

Трей беше не по-малко изумен.

Вратата зад тях се отвори и Том влезе да поздрави Трей с пристигането му, като по този начин разреди създалото се напрежение.

 

 

Рейчъл поднови работата си по сортирането на семейната документация на Том. Когато не беше в библиотеката, посвещаваше цялото си време на класифицирането й.

Странно, но във всички кутии и купищата от материали, които прерови досега, не беше открила свидетелството за раждане на Трей. Прехвърли доста информация за мъжа, който беше негов евентуален баща. Дори притежаваше писмо на Джон Смит, написано през 1962 година до неговите родители, Барбара и Томас Тагърт Смит от Ню Орлиънс.

В него той с неприкрита радост говореше за своя малък син Томи и с не много възторг за съпругата си, наричайки я „онази жена“. Писмото не беше в плик и Рейчъл нямаше представа откъде е изпратено.

— Заета ли си? — подаде глава през вратата Трей.

Както се случваше винаги в такива моменти, сърцето й подскочи при звука на гласа му, но тя отвърна хладно:

— Както виждаш. — Посочи купа около себе си и продължи: — Трей, ти каза, че майка ти се е казвала Линда, нали?

Той кимна и влезе. Не беше с обичайните си дрехи и макар да не я интересуваше как се облича, дълбоко в себе си отбеляза, че изглежда страхотно.

— А името на баща ти е било Джак. Дали е галено от Джон, как мислиш?

— Проклет да съм, ако знам — сви рамене той. — Рейчъл… — Той сведе очи, за да прикрие закачливите пламъчета в тях, — … хайде да излезем.

— Много съм заета — каза тя, а сърцето й отново прескочи.

— С какво? — не прие извинението й той. — Правиш всичко това само заради стареца и двамата го знаем много добре. Да изпием по една бира в „Жълтата роза“. Ще потанцуваме, ще поговорим…

— Не ходя по барове. — Тя започна уж да прибира листовете, но само разбъркваше вече подредените. Тишината продължи прекалено дълго и тя вдигна поглед.

Срещна засмените му очи и чувствените устни, които произнесоха:

— Не ми разправяй небивалици, Лизи.

Тя се изчерви до корените на косите си.

— Забравила съм вече всичко — отвърна тя бързо. — Мислех, че и ти.

— О, ти малка… лъжкиня! Не ми казвай, че си забравила какво беше, голи под звездите…

— Моля те, замълчи! Някой може да те чуе. — Тя се огледа панически, но не откри нито Том, нито Джейсън.

— Само ние двамата! Ще се любим бавно и дълго. Да го направим отново, Лизи! — Той се наведе и опря длани на полираната дървена маса.

— Това не беше любов, а само секс. — Тя дишаше тежко, въпреки усилието да остане спокойна. Студени капчици пот оросиха челото й. Искаше й се да изкрещи: „Да!“ и да се хвърли в прегръдките му. Но това повече нямаше да се повтори, не и с него. Може би някой ден, с мъж, който ще я разбере и ще се интересува не само от тялото й…

Той се наведе още по-близо, докато лицето му доближи на няколко пръста от нейното. Проблеснаха равните му бели зъби, бръчките на слабото му лице се откроиха още повече.

— Знаеш ли, скъпа, Лиз не е твоята лоша страна, а най-хубавото в теб — импулсивността и спонтанността.

Той замълча и облиза устните си, а Рейчъл си представи всички неща, които биха могли да направят заедно.

— Лизи е тази част от мен, която е причинила всички неприятности в моя живот — каза тя, останала без дъх. — Минаха години, докато науча как да се контролирам… а сега се появи ти. Не, Трей, не си струва да рискувам.

Той се изправи с чувство на пълно безсилие.

— Както искаш. — Погледна я така, че тя цялата се разтрепери. — Може би ти можеш да забравиш, но аз със сигурност не мога.

 

 

Опитах се, Господ ми е свидетел, че се опитах да й обясня, повтаряше си той, докато караше към града. Разочарованието му от нейния отказ го накара да потъне в мрачно настроение. Много странно, но първият човек, за когото помисли, когато влезе в Шоудаун, беше Дикси Бейкър. Позвъни й, но отговори телефонният секретар.

„Ако е важно, потърсете ме между девет и десет часа вечерта или утре преди единайсет“. Нямаше нищо от рода на: „Благодаря за обаждането!“ или „Ще ви се обадя веднага щом се върна!“ Съвсем в стила на Дикси: „Постъпете така, както аз искам или вървете по дяволите!“

„Реших да ти простя, че си сноб, но ти пропусна тази възможност — остави й той кратко съобщение. — До скоро виждане.“

Щеше да се радва на нейната компания, призна си той, докато оставяше пикапа на паркинга пред „Жълтата роза“. Барът беше сравнително оживен за сряда вечер.

— Какво ще поръчате? — появи се барманът.

— Сода с джин.

Веждите на мъжа се повдигнаха въпросително, но не каза нищо. Изглежда вече свикваше със странните навици на „проклетия янки“.

На Трей му се прииска да се напие, да хване някое хубавко лесно маце и да я остави да прави каквото иска с него. Огледа помещението и погледът му се спря на пищна блондинка, седнала с още няколко по-невзрачни жени, близо до прозорците.

Тя забеляза, че я наблюдава и облиза устните си. Откровено одобрителният й поглед се плъзна жадно по тялото му.

Трей преглътна тежко и започна да мисли за студен душ, леден поток и виелици, но това не му помогна.

Защо ли да не отиде и да използва „подаръка“ на Том? Тя приличаше на туристка, ще отидат до мотела й и ще го направят, а след това ще се почувства значително по-добре.

Разбира се, че ще го направи, по дяволите! Защо Рейчъл го беше отхвърлила по този начин, когато имаше нужда от нея? А може би и Рейчъл се нуждаеше от него, докато той разсъждаваше не с главата си, а с друга част на тялото си.

Двете сътрапезнички на блондинката станаха и шумно се разделиха. Теренът вече беше чист. Ситуацията беше недвусмислена, дори без неонов надпис: „Вземи ме, твоя съм!“

Той взе чашата и се оттегли от бара. Не обичаше труднодостъпните жени. Имаше си граница и той я беше достигнал с Рейчъл.

Блондинката се усмихна и той се запъти към нея, но нещо привлече вниманието му — малка сребриста кола мина под прозорците с твърде висока скорост.

Веднага разбра, че е на Рейчъл и че нещо се е случило. Не знаеше как стигна до този извод, просто интуитивно го почувства. Кимна на русокосата и каза:

— Извини ме, може би някой друг път…

Остави чашата на масата и излезе тичешком от „Жълтата роза“.