Рут Джийн Дейл
Пламенният янки (1)

Пролог

Само маниак, който иска да загине, би се заел да язди кон надолу по почти отвесната стена на каньона в парка Балбоа, Сан Диего. А да го направи посред нощ, осветяван от прожекторите на кръжащия вертолет, препускайки с главата надолу срещу светлините на строените на пътя полицейски коли, беше истинско самоубийство!

Такова беше всеобщото мнение и Трей Смит предполагаше, че може би хората са прави. Какво от това, по дяволите? Той приятелски погали коня по гривата. Ако беше толкова лесно, нямаше да му плащат, за да го направи.

Провери по навик двойните ремъци на седлото и в същия миг дочу разговора между двама зяпачи, застанали наблизо.

— Човече, този път Трей Смит действително ще се пребие. Защо не остави новия каскадьор да си счупи врата с този сензационен номер?

— Може ли някой да ти каже защо Трей Смит върши нещо? — отговори му по-плътен глас.

Самият Трей смяташе, че си е лично негова работа как ще постъпва. Нямаше смисъл да обяснява на всеки как малкият хитрец благоразумно беше изпратил бременната си приятелка да съобщи, че се е разболял. Той не се опита да спори с нея.

— Трей е момче на място — продължи плътният глас, — но и той е луд като всички останали. Не може да си нормален и да си изкарваш хляба, като скачаш от високи сгради и чупиш коли.

— Да, да! Човек би помислил, че му е дошъл умът в главата, след като коляното му отиде по дяволите при онази престрелка в Аризона.

Те дори не знаеха, че във филма, който скоро щеше да се снима в Русия, Трей беше предвиден за координатор на рисковите каскади. Безумие беше да рискува всичко заради някакъв хитър хлапак, но му беше трудно да откаже на жена, особено когато е бременна.

— Какво пък, по дяволите! — дочу се отново безизразният глас зад гърба на Трей. — Ако има някой, способен да свърши работата, това е той. Хайде, не искам да пропусна зрелището! Да отидем до ръба на каньона, за да виждаме по-добре.

Трей се отдръпна и проследи с поглед отдалечаващите се мъже, които, доближили глави, продължаваха да клюкарстват като стари дами. Той се засмя и се обърна. Погледът му беше привлечен от възрастен мъж на няколко крачки от него. Непознатият смътно му напомни някого и усмивката му се стопи.

Отначало реши, че старецът е от статистите, защото приличаше на богат фермер — добре ушит каубойски костюм, скъпи черни ботуши ръчна изработка, широкопола бяла шапка и набраздено с дълбоки бръчки, загоряло от слънцето, лице. Каубоят от рекламите на „Малборо“ на стари години, помисли си Трей, като реши, че мъжът вероятно гони осемдесетте.

Но ако е статист, вероятно е сбъркал снимачния екип. Този филм беше приключенски, изпълнен с каскади, а конят до стареца явно бе случаен, добавен само за да му придаде мъжественост. Вероятно е приятел на някой от участниците, заключи Трей, любопитен да види как би изглеждал този толкова достоверен герой редом с истински каубой.

Старецът свали шапката си, прокара ръка през гъстите бели коси и се обърна към високия млад мъж до себе си.

— Намерихме го, Джес! — рече със силен носов тексаски акцент, като гледаше към Трей. — Намерихме го, мътните го взели!

Какво, по дяволите, означава това? Инстинктът му подсказа да разбере какво се крие зад думите, но точно в този момент от тъмнината изненадващо изскочи вертолет и заглуши всичко останало. Конят се раздвижи нервно, но остана на място, потръпвайки под ласкавите ръце на Трей.

Ослепителни потоци светлина обляха стръмния скат на каньона и пред погледа се разкри коварния, обрасъл с храсти склон. Вълна от възбуда премина през тълпата зяпачи и работници. Помощник-режисьорът се разкрещя, някой раболепно закима и се запъти към Трей, но той го отпрати и се съсредоточи върху все още неспокойното животно. Хората, светлините и цялата бъркотия наоколо не бяха нищо повече от обичаен и незначителен дразнител за него, докато се концентрираше върху предстоящия номер. Хвана юздите, леко погали коня по гривата и му заговори с успокояващ глас.

— Какво чакаш още? — чу зад гърба си. — Хайде, да приключваме по-бързо!

— Да не си луд! — дойде отговорът на стареца. — В никакъв случай не искам да преча на момчето да се подготви за опасната езда. — Последва кратко мълчание, а след това: — Аз мога да почакам.

Трей се обърна, но двамата мъже вече се отдалечаваха и скоро потънаха в тълпата.

— Готов ли си? — появи се координаторът на рисковите каскади със слушалки и клапа в ръка. Беше с обеца и тъмни слънчеви очила, но какво пък — бяха в Калифорния.

— Аз съм роден готов! — направи гримаса Трей, постави левия си крак в стремето и се метна на коня. Беше обут с маратонки като актьора, когото дублираше, а това беше твърде опасно. Ако изпуснеше стремето, щеше да му бъде дяволски трудно да го намери отново с тези неподходящи обувки.

— Тръгвайте с камерите — махна той с ръка, докато овладяваше неспокойния кон, — защото със стария Бък ще направим номера само веднъж.

 

 

Трей Смит бавно и мъчително идваше в съзнание. Замаян, с болки по цялото тяло, се опитваше да отвори очи.

Какво, по дяволите, се случи?

Спомни си, че застана неподвижно, каза наум една молитва и поведе коня към ръба на каньона. Беше го яздил и при други снимки и знаеше, че може да разчита на него. Обикновено спокоен, сега жребецът беше напрегнат, опитваше се да запази равновесие и да остане изправен… И тогава светлините заслепиха и ездача, и коня.

А след това? Спомни си храста, заплел се в стремето и силното дръпване на коня, което едва не откъсна крака му. Трей изстена. Твърде много усилия му бяха необходими, за да си спомни.

— Къде, по дяволите… — Да говори беше още по-трудно.

Най-после успя да отвори очи и пред замъгления му поглед се появи огромна спринцовка, предназначена сякаш за слон. Беше насочена към него!

— Копеле! — Трей се хвърли на другата страна и падна на ръце и колене върху твърдия теракотен под. Причерня му от болка и едва не загуби съзнание. Коляното! Беше ударил отново проклетото коляно. Подплънките не бяха успели да го предпазят при шестметровото премятане през глава, завършило долу на асфалтирания път.

Преди да успее да си поеме дъх, няколко чифта ръце го хванаха и отново го сложиха да легне. Старият кошмар ли беше това?

— По дяволите, никакви игли! — изкрещя той и размаха ръце към нападателите си. — Никакви наркотици!

Приближаването на иглата спря и Трей съзря заплахата над себе си — червенокос млад лекар с луничаво лице, а не пънкаря, когото очакваше да види. Докторът беше почервенял от гняв.

— Ще трябва да те позакърпя, дръвнико! — изкрещя той.

— Тогава го направи! — отвърна кротко Трей и усети потеклата по врата му кръв. — Върши си работата, но повече никакви упойки.

Значи това било! Трей остана неподвижен, докато лекарят го зашиваше, усещайки всяко едно убождане, но по-добре да изтърпи болката, отколкото упойката с наркотик. Направиха шевове над дясната вежда, още няколко на дясното рамо и отстрани на врата…

Докторът завърши последния шев и Трей изпусна въздуха, който беше задържал твърде дълго. Лекарят също въздъхна облекчено, погледна го с любопитство и уважение и остави инструментите на таблата. Сестрата веднага ги изнесе.

— Изчакайте тук, докато разбера защо се бавят рентгеновите снимки — нареди той. — Не мисля, че падането от коня ви е причинило по-силна болка в коляното от днешния плонж от масата. Може да са необходими още изследвания.

— Както кажете, докторе! — Почувствал се малко по-добре, Трей изчака лекарят да излезе и се повдигна на лакти, за да огледа стаята за спешни случаи. Различи някаква фигура на стола до стената и разпозна симпатичния старец от филмовата площадка.

— Кой, по дяволите, сте вие? — изръмжа Трей по възможно най-учтивия начин, който му позволяваше пресъхналото гърло.

— Ами… — Лека усмивка премина по набръчканото лице и старецът бавно се изправи. — Аз съм твой далечен дядо. Том Т. Тагърт. Можеш да ме наричаш Том.

— Как не! — Трей се обърна, подпрян на лакът, но се олюля и почувства, че му прилошава. — Не си прав, каубой! Нямам роднини на този свят.

— Грешиш! Ти си от фамилията Тагърт.

— Не се казвам Тагърт! — Трей облиза устните си, потъвайки в лек унес. — Не познавам нито един Тагърт и не искам да ги познавам. Ясно е… бъркаш ме с някого.

— Не, не бъркам — търпеливо възрази старецът. — Обзалагам се, че това те шокира, но…

Няма начин да не стане хитът на годината, помисли си Трей.

— … няма никаква грешка. Преди година наех частен детектив в Далас, за да открия какво се е случило с изчезналия наследник на фамилията Тагърт. Следата тръгва от 1876 година. Беше като проследяване на пчели в снежна буря, но…

— Не съм твоят човек. Сирак съм — от Ню Йорк.

— Да, да. Знам и още дяволски много други неща. Преди да започнеш в киното, си бил в морската пехота на Щатите… детектив в Маями… гледал си добитък в Уайоминг, докато ти омръзне. — Том изброяваше едно по едно по-важните събития от живота му. — Надпиване в нощен бар в Лос Анжелос. Не си женен, но обичаш дамите — намигна с усмивка той.

Трей реши, че все още е замаян от болката, защото старецът започваше да го плаши.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, което казах. — Том се наведе към него. — Вече не съм толкова млад. Реших, че преди да се срещна с моя Създател, трябва да събера отново двата клона на фамилията Тагърт.

Изтощен и объркан, Трей се опита да проумее думите му, но не успя. В сегашното си състояние беше трудно да се съсредоточи.

— Какво правиш тук? — успя да попита най-после.

— Не е ли очевидно? — погледна го Том Т. Тагърт, без да трепне, сякаш вече беше казал всичко необходимо. — Дойдох, за да те отведа у дома в Тексас.