Метаданни
Данни
- Серия
- Кортни (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- When The Lion Feeds, 1964 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Уилбър Смит. Когато лъвът се храни
Американска. Първо издание
ИК „Ведрина“, София, 1993
ISBN: 954-404-048-X
История
- —Добавяне
20
На следващата сутрин тя донесе Библията.
— Хей, хей, аз вече се клех над нея.
Катрин се смееше, защото споменът от нощта бе все още топъл и изгарящ в нея. Отвори книгата на първа страница.
— Трябва да се подпишеш тук, до моето име. Гледаше го застанала до стола му, докосвайки рамото му с бедрото си.
— И датата на раждане — допълни тя.
Шон написа, „Девети януари, 1862 година“. След това попита:
— Какво означава това „дата на смъртта“? И нея ли искаш да попълня?
— Не говори така — каза Катрин и докосна дървената маса.
Съжали, че го беше казал. Опита се да го поправи.
— Има място само за шест деца.
— Другите можем да напишем в полето отстрани. Така направи и майка ми… нейните даже минават и на другата страница. Мислиш ли, че и ние ще стигнем чак дотам?
Той се усмихна.
— Така, както се чувствувам сега, можем да достигнем и Новия завет без много трудности.
Започнаха добре. През юни, когато дъждовете спряха, Катрин вече се движеше с дръпнати назад рамене, за да уравновесява товара си. Вече беше повече жена, отколкото дете. Беше наедряла и лъчезарна, доволна от вълнението, което състоянието й предизвикваше у Шон. Тя си пееше, а понякога му позволяваше и той да пее с нея. Разрешаваше му да повдига нощницата й и да долепя ухо до големия корем. Усещаше движенията вътре в него. Когато отделеше глава оттам, очите му бяха пълни с почуда. Тя се усмихваше горда и притегляше главата му на рамото си. Оставаха дълго да лежат така един до друг. През деня нещата бяха лесни. Шон се смееше със слугите и ходеше на лов, но не и с предишната страст.
Придвижваха се на север по реката. Понякога лагеруваха на едно и също място цял месец. Дивечът се върна отново при реката, защото степта изсъхна и слоновата кост започна пак да пълни фургоните.
Един септемврийски следобед Шон и Катрин напуснаха лагера и тръгнаха да се разхождат по брега. Земята пак беше суха и миришеше на изсушена трева. Реката се беше превърнала във вирчета, отделени едно от друго с пясък.
— По дяволите, много е горещо. — Шон махна шапката и избърса потта от челото си. — Трябва да си се сварила с всички тези дрехи по себе си.
— Не, добре съм.
Тя държеше ръката му.
— Хайде да поплуваме.
— Искаш да кажеш без дрехи? — попита Катрин.
— Да, защо не?
— Много е неприлично.
— Хайде!
Поведе я надолу по реката и на едно място, където големите камъни закриваха вира, й помогна да се съблече. Пренесе я на ръце и тя седна във водата, която достигаше до брадичката й.
— Как е? — попита Шон.
— Хубаво — одобри тя. — Усещам я като копринено бельо по тялото си.
Застана над нея.
— Сядай! — каза тя, чувствувайки неудобство да го гледа.
— Защо?
— Знаеш защо… неприлично е, затова.
Седна до нея.
— Трябва да си свикнала вече с мен.
— Е, не съм.
Прегърна я под водата.
— Прекрасна си. Ти си моята любима.
Позволи му да я целуне по ухото.
— Какво ли ще бъде? — попита той, докосвайки корема й. — Момче или момиче?
Това беше любимият им разговор.
— Момче. — Тя беше сигурна.
— Как ще го наречем?
— Ако скоро не намериш свещеник, ще трябва да го наричаме с имената, с които наричаш слугите си.
Шон я погледна с широко отворени очи.
— Какво искаш да кажеш?
— Знаеш как ги наричаш, когато си ядосан.
— Копеле — каза Шон, след което призна. — Наистина, не съм мислил за това. Ще трябва да намеря свещеник. Нито едно от моите деца няма да бъде копеле. Ще трябва да се върнем в Луи Трешар.
— Имаш само месец на разположение — предупреди го Катрин.
— Господи, няма да успеем. Много сме го отложили. Чакай, сетих се. Отвъд планината има португалски селища.
— Шон, но те са католици.
— Всички служат на един и същи господар.
— Колко време ще ни трябва, за да преминем планината.
— Не зная, може би две седмици на кон.
— На кон ли? — попита тя.
— О, господи, ти не можеш да яздиш. — Шон се почеса по носа. — Ще трябва да отида и го доведа. Можеш ли да останеш сама? Мбиджейн ще се грижи за теб.
— Добре, мога.
— Няма да тръгна, ако не искаш. Това не е толкова важно.
— Важно е, знаеш. Ще се оправя.
Преди да замине на следващата сутрин, Шон дръпна слугата настрана и му каза:
— Знаеш защо не идваш с мен, нали?
Мбиджейн поклати глава. Шон си отговори сам.
— Защото тук има много по-важна работа за теб.
— През нощта ще спя до фургона на господарката.
— Ще спиш?
— От време на време — ухили се той.
— Това е добре.