Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (47)

1.

Грейс се чувстваше като булка в деня на сватбата си. Не, беше още по-лошо. Булката поне можеше да се надява на щастлив край. Очакванията на Грейс, нейните надежди и страхове бяха далеч по-сложни. Не можеше обаче да отрече, че имаше и известни прилики — мъчителното очакване, развълнуваните гости, фотоапаратите и камерите, червения килим. Само че този път килимът отвеждаше не до олтара, а до малко летище с ограничен достъп.

Децата стояха близо до нея в района за посетители, отделен с дебели въжета. Отвън край пистата постоянно прииждаха журналистически коли, от които слизаха хора, натоварени с всевъзможно оборудване, а репортерите се блъскаха безмилостно, за да си осигурят място на първия ред, непосредствено зад опънатата предпазна верига. Грейс знаеше, че всичко, което предстоеше да се случи на пистата след малко, щеше да бъде заснето на филм и излъчено от всички национални канали по света.

Все се питаше как да постъпи в тази ситуация, чудеше се как да изрази дълбоката благодарност, с която бе посрещнала новината за чудодейното спасение на съпруга й. Съмняваше се, че би могла да излъчва достойнството и спокойствието на съпругите във филмите и във внимателно оркестрираните светски събития. Оцеляването на Стив я изпълваше с безкрайна радост и тя възнамеряваше да покаже точно това.

В джоба си стискаше брачната му халка. Преди всяко плаване той я сваляше от ръката си и я оставяше у дома. При всяко завръщане у дома Грейс му организираше цяла церемония и тържествено поставяше халката на пръста му. Така нощта след всяко негово завръщане се превръщаше в нещо като меден месец за тях.

Този път обаче не знаеше какво им носи идващата нощ.

Един от служителите на летището се приближи и обясни, че самолетът ще закъснее с още час. Извини им се и ги насочи към чакалнята, предназначена само за семействата. В чакалнята бе сервирана дълга маса, върху която имаше купа с пунш и огромна торта, украсена с името на ескадрилата. В помещението беше съвсем тихо и Грейс се опита да си наложи да се успокои и да прояви търпение. Един от основните уроци, които бе научила във флота, бе, че големите събития и церемонии отнемат време.

Децата изглеждаха прекрасно. И тримата бяха облекли най-официалните си дрехи. Ема обличаше пола за пръв път от месеци насам. Нейната Ема, която до скоро беше най-суетният член от семейството им, бе зарязала хубавите дрехи точно по времето, когато майка й започна да ги открива отново. Брайън не го свърташе на едно място; кръстосваше помещението от единия до другия край, спираше за малко пред прозорците и отново тръгваше да обикаля. Кати сама бе ремонтирала очилата си с една малка златна безопасна игла. Дъщеря й държеше в ръце букет жълти рози, а усмивката й би могла да засенчи дори слънцето.

Грейс я погледна и не можа да сдържи собствената си усмивка. Най-малкото й дете бе преживяло успешно първата си година в гимназията и буквално разцъфваше пред очите й. Тялото й започваше да се заобля на нужните места, а лицето й бе придобило онова загадъчно изражение, което обикновено излъчваха повечето момичета на тази възраст. Напоследък самата Кати буквално се разкъсваше от противоречия. В един момент пишеше сериозни и дълбоко философски стихове в дневника си, а в следващия момент вадеше куклите си Барби, за да си поиграе с тях. Грейс леко докосна блестящата й коса.

— Всеки момент вече трябва да пристигнат.

— Слава богу! — Отмести за миг поглед от пистата и се обърна към Грейс. — Това завръщане е по-различно от останалите, нали?

— Всъщност, не е. Обикновено баща ти се прибира у дома с кораба, или поне с офицерите от неговата ескадрила.

— Нямах предвид това.

Грейс, естествено, знаеше това. И си даваше сметка, че в момента стъпва по много тънък лед. Искаше този ден да се превърне в празник, ознаменуващ оцеляването на Стив и неговото завръщане у дома, неговия героизъм и мъжество. В същото време никак не й се искаше да заблуждава децата и да им дава основание да си мислят, че животът им от тук насетне ще продължи както и преди.

— Днешният ден е на татко ти — рече тя.

— А утрешния?

— За него ще мислим като се събудим сутринта.

— Мамо…

— Уха! — тихичко възкликна Брайън и всички се извърнаха, за да проследят погледа му.

Лорън беше пристигнала току-що — сияйна и нетърпелива и изключително елегантна в костюма си с цвят на зряла череша. Момичето вече бе придобило напрегнатото и вежливо изражение, характерно за всяка съпруга на флотски офицер, но не това привлече вниманието на Брайън. Той бе приковал поглед върху жената, която вървеше до нея.

— Уха и още как! — прошепна Кати.

Всички прекрасно знаеха коя е тя; всички бяха очаквали напрегнато пристигането й. Грейс обаче не бе очаквала, че жената ще изглежда като Ким Бейсингър. Улови се, че не диша докато Лорън и жената вървяха към тях, разминавайки се по пътя със семействата на останалите офицери от екипажа на авариралия „Праулър“.

— Сиси Ламонт — рече Ким Бейсингър. — За мен е огромно удоволствие най-после да се запозная с вас.

Говореше с провлечения и леещ се като сладък гъст мед акцент, характерен за южните щати. Тоалетът й бе съвършен — костюм на „Шанел“, обувки на „Прада“ и… безупречен маникюр.

Грейс храбро подаде ръка на великолепната блондинка.

— Аз съм Грейс. А това са децата ми — Ема, Кати и Брайън.

Грейс почувства, че ръката на Сиси Ламонт силно трепери в нейната.

— Мили боже — промълви тя. — За мен е чест да се запозная с всички вас.

Грейс се чувстваше като Квазимодо, застанала редом с дребничката и красива като филмова звезда първа съпруга на Стив. Сиси нямаше нищо общо с образа на простоватата и незряла жена, който Грейс си бе изградила за нея. Когато мислеше за нея, Грейс си я представяше като Ана Никол Смит, която, облечена в тесни и крещящи дрехи, се опитва да се представи като член на местния кънтри клуб. Само дето Сиси беше изключително красива жена, която очевидно притежаваше стил и все още скърбеше за покойния си съпруг. Приличаше на героиня, слязла от страниците на роман на Даниел Стийл. Но най-лошото от всичко бе, че Сиси заемаше важно място в живота на Стив. Място, за което Грейс не би могла да претендира, защото Сиси беше първата му любов. Сиси бе изпитала необузданата страст на ранните му младежки години. По онова време Стив сигурно е бил изключително дързък и самоуверен, изпълнен с надежди, очаквания и мечти.

Когато Грейс се запозна с него, той вече беше офицер от флота и пилот, мъж, поел на плещите си сериозни задължения и отговорности. Изобщо не се съмняваше, че нейният Стив беше по-добър човек от момчето, за което се бе омъжила Сиси, но Грейс не можеше да отрече, че и на нея й се искаше да бе познавала онова момче.

— Съжалявам, че се срещаме при такива ужасни обстоятелства — рече Сиси. — Но съм изключително щастлива, че Джош и Стивън се прибират у дома цели и невредими.

Стивън. Никой тук не го наричаше Стивън.

В последвалата неловка тишина Сиси започна нервно да отваря и затваря закопчалката на ръчната си чанта. На пръв поглед изглеждаше спокойна, но Грейс веднага забеляза силно пулсиращата вена на слепоочието й.

— Сигурна съм, че всички вие смятате, че съм постъпила ужасно — заяви тя.

Лорън хвана ръката й.

— Сиси…

— Не, трябва да кажа това. Кой знае дали ще имам друга възможност.

Брайън запристъпва нервно от крак на крак и погледна с копнеж към пистата отвън. Грейс също обърна поглед нататък.

— Не се опитвам да се оправдавам — продължи Сиси. — Истината е обаче, че не бях премислила нещата както трябва, преди да се реша да се омъжа. Никой не ми бе обяснил какъв е животът във флота. После, в един прекрасен ден, мъжът, за когото се бях омъжила току-що, замина и ме остави съвсем сама. Не можех да го виждам, не можех да говоря с него… не можех да го докосвам. Имах чувството, че е умрял. — Бързо погледна Лорън. — Нямах семейство и не очаквах подкрепа от никого. Можех да разчитам единствено на няколко други съпруги от флота, които бяха също толкова млади и уплашени колкото мен.

— И тогава просто реши да си тръгнеш — рязко подхвърли Кати.

Сиси кимна.

— Плаках седмици наред. Но тогава наистина вярвах, че най-доброто и почтено нещо, което можех да направя в създалата се ситуация, бе да прекъсна всякакви връзки с баща ти и да не му кажа за Джош. Не твърдя, че това е било правилното решение, но по онова време се боях, че ако научи, че има дете, той ще се почувства разкъсан между нас и новия живот, който би си изградил. Просто не можех да му причиня това.

Грейс с изумление установи, че изпитва състрадание към Сиси. И може би дори неохотно уважение. Онази младата Сиси бе осъзнала, че иска за себе си нещо повече от съпруг, който да е при нея само през част от времето. И си бе тръгнала в мига, в който бе проумяла изискванията, които кариерата на Стив поставя пред нея и семейството й. Добре, само дето никога нямаше да има възможността да разбере какво е пропуснала, помисли си Грейс.

— Не мога да кажа, че не съжалявам и не изпитвам угризения — призна Сиси. — Даже и когато Грант бе още жив, понякога се улавях, че се питам какъв ли би бил животът ми, ако не се бях отказала от онзи брак. — Вдигна глава и погледна Грейс право в очите. — Но сега, след като се запознах с вас, не съжалявам за нищо. Вашето семейство е прекрасно. И съм сигурна, че е било писано нещата да се подредят по този начин. — Отвори чантата си и извади отвътре един брой на „Нюзуик“. — Току-що излезе новият брой. Купих всички списания, които можах да намеря на летището.

— Ние все още не сме го разгледали — рече Ема, приковала поглед върху корицата.

Репортерката, някаква жена с акцент от източното крайбрежие, бе телефонирала на Грейс, за да я помоли за коментар, но Грейс така и не бе отговорила на обаждането й. Погледна лицето на съпруга си, което я гледаше от корицата на разпространяваното в цялата страна списание. Беше от онези снимки, които наистина разкриваха много. Направена бе само няколко часа след изваждането му от ледените води на океана и показваше един мъж, който едва се държи на краката си след преживените травми, нечовешката умора и триумфа от избавлението. Към списанието имаше специална притурка със снимки на екипажа на авариралия „Праулър“. Имаше и снимка на Ривера, който изглеждаше толкова млад, че очите на Грейс мигновено се напълниха със сълзи. Заглавието на материала гласеше: „Героите на Флота: Само един работен ден от многото“.

Докато децата се тълпяха около Сиси, за да разгледат списанието, Грейс се приближи до Лорън и стисна ръката й. Пръстите на младата жена бяха леденостудени. Изглеждаше изключително крехка — сякаш самата тя бе претърпяла тежка злополука. За пръв път в живота си бе изпратила любим човек на плаване, а сега го очакваше да се прибере след тежко изпитание. Преживените страхове и напрежението все още личаха в малките бръчици, появили се по челото и около устата й.

— Добре ли си?

— Държа се. Толкова ми е трудно, Грейс. Не мога да проумея как си издържала през всичките тези години.

— Когато отново видиш Джош, ще разбереш.

Един офицер от протокола се приближи, за да ги информира, че се очаква самолетът да кацне всеки момент и вълнението им мигновено нарасна. Посрещането на героите щеше да бъде съпроводено от тържествен ритуал и всеки един от тях имаше своето място и роля в него. Като се започне от главнокомандващия флота, който трябваше да излезе от бронираната лимузина в мига, в който транспортният самолет докосне земята и се стигне до строения наблизо духов оркестър, всички присъстващи бяха тук, за да отдадат дължимото на мъжа, спасил самолетоносача от взривяване.

Огромният „Гренхаунд АС-2“ се появи в небето над тях и всички се спуснаха навън. Бяха получили строги инструкции относно реда на подреждане край пистата. Грейс и децата й трябваше да застанат най-отпред. Тя усети нетърпеливото очакване, изпълнило цялото фоайе. Един матрос стоеше до вратата в очакване на заповеди от началниците си.

Грейс също чакаше. За миг зърна отражението си в стъклената врата на залата. Облякла беше един тъмносин костюм, в който не можеше да се пъхне от години. Сега й стоеше просто съвършено. Предишната вечер Алисън се бе отбила, за да й заеме своя шал с марката „Хермес“, защото, както бе изтъкнала Алисън, все пак щяха да я дават по националната телевизия.

Подобно на повечето флотски съпруги, Алисън беше изключително ефективна в моменти на криза. Тя нито за миг не изостави съпругите на момчетата от авариралия „Праулър“, подкрепяйки ги по всеки възможен начин.

— Как е Ема напоследък? — беше я попитала Алисън.

— Добре е.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Всички бяхме ужасени от случилото се, но сега, когато Стив се прибира у дома, се чувстваме далеч по-добре.

— Ами… радвам се, че е добре.

За щастие Ема не си беше у дома. Сигурно щеше да се почувства неловко от срещата с майката на бившето си гадже.

Самолетът стигна до терминала и спря. До него се приближи камион със специална стълба и я доближи до вратата. Група моряци се спуснаха напред, постлаха червената пътека и опънаха предпазните въжета.

Грейс излезе от сградата заедно с децата в мига, в който вратата на самолета се отвори. Един адютант излезе през нея и застана мирно отстрана. И тогава се появи Стив, висок и прав като дъб. Примижа за момент, заслепен от слънцето. Униформата му изглеждаше по-широка отпреди, а едната му ръка беше превързана. За Грейс обаче той изглеждаше така както и в деня на сватбата им и тя се закле да го обича докато е жива.

Тя и децата бяха получили инструкции да изчакат докато не им разрешат да се доближат до него.

Търсещият поглед на Стив я откри и за миг двамата се вгледаха един в друг, изпълнени с ужас.

Грейс не можеше да чака ничии позволения. Измъкна се от групата и се втурна към самолета. Едва не се блъсна в него в мига, в който краката му стъпиха на пистата. Стив я прегърна със здравата си ръка и двамата се целунаха, абстрахирали се напълно от вълнението и шума, които ги заобикаляха.

— Ти се прибра — прошепна тя и целуна лицето му. — Слава богу, ти си дойде у дома… — Беше отслабнал, кожата му гореше, а около него се носеше миризмата на болница и медикаменти. Но най-накрая се бе прибрал у дома и на Грейс й се искаше да се разтопи, да го погълне в себе си, да направи от двама им едно ненарушимо цяло.

Отдръпна се точно навреме, за да може Кати да прегърне баща си, а след нея и Брайън, и Ема. Децата се смееха и плачеха едновременно и крещяха с пълно гърло, опитвайки се да надвикат шума на пистата. Грейс наблюдаваше как децата се притискат към него и не спираше да се пита как изобщо е могла да застраши по някакъв начин това семейство.

Камерите и фотоапаратите на журналистите заснеха щастливото семейство. Грейс подозираше, че снимката на Стив, заобиколен от ликуващите си деца, ще обиколи страната до края на деня и ще се превърне в емблема на събитието. Стив й се усмихна над главата на Брайън, след което се вгледа по-внимателно в нея. Колко ли променена му се струва в този момент! Като непозната.

— Сър! — Адютантът се приближи до него. — Трябва да минем от тук.

Стив неохотно се отдръпна от децата и тръгна към шпалира от официални лица, начело с главнокомандващия флота. След него вървяха пилотите от екипажа на авариралия „Праулър“. Стив размени няколко думи с главнокомандващия флота, но от разстоянието, на което се намираше, Грейс не чу нищо.

Бръкна в джоба си и опипа с пръсти брачната му халка. След това погледна превързаната му ръка. Гордееше се със съпруга си както никога преди, но не можеше да не си даде сметка за нещата, които продължават да ги разделят. Напомни си, че днешният ден принадлежи изцяло на Стив. И трябва да бъде изпълнен единствено с радост и ликуване.

Той огледа тълпата посрещачи, като едва сдържаше напрежението си. После изведнъж рязко изпъна рамене и сякаш се вкамени за миг. Беше забелязал Сиси.

Двамата преплетоха погледи. Лицето му не трепна, когато тя разкаяно сложи ръка на сърцето си. Беше много красива жена, която искрено се разкайва. Сиси бе стигнала до кръстопът в живота си — макар и вдовица, тя все още бе достатъчно млада и привлекателна, за да започне живота си отначало. Беше жена с минало, която не криеше своето разкаяние и която очевидно бе изпълнена с любопитство по отношение на първата си и отдавна изгубена любов.

Връзката между двамата прекъсна, когато Джошуа Ламонт се приближи и прегърна майка си. После сграбчи Лорън, притисна я към себе си и започна да я целува дълго и страстно. Всички фотоапарати и камери се насочиха към тях и от тълпата се изтръгна замечтана колективна въздишка. Когато най-после се освободи от прегръдката му, Лорън изглеждаше замаяна и готова да се разплаче.

Застанал на официалната трибуна, главнокомандващият флота благодари с няколко думи на всички, след което даде думата на Стив и на екипажа на авариралия „Праулър“, за да отговорят на въпросите на пресата. Стив веднага изрече простичката истина: Той не се смята за герой. Беше офицер от флота, а преживяното изпитание беше просто част от работата му. Оцелял бе благодарение на доброто си обучение и подготовка, и на умението да не допуска отчаянието да вземе връх.

— Смъртта просто не беше сред възможните изходи от положението — заяви той в отговор на зададен му въпрос. Усмихна се широко и посочи Грейс и децата. — Само вижте какво ме очаква у дома.