Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (43)

8.

Грейс остана дълго на верандата, след като официалните представители на флота си тръгнаха. Стискаше визитната картичка на офицера в ръката си, но не поглеждаше към нея. Те, естествено, й бяха предложили да останат с нея или поне да се обадят на някой близък или приятел. Тя обаче ги бе погледнала и ги бе излъгала в очите.

— Добре съм.

Те й обещаха да поддържат постоянна връзка с нея и си тръгнаха.

Децата всеки момент трябваше да се приберат от училище. Щеше да се наложи да им каже.

От флота наричаха случилото се злополука. Злополука.

Само че нейните деца може би бяха изгубили баща си. Как би могла Грейс да им каже това?

„Бъди откровена с тях. Не се опитвай да скриеш истината. Обяснявай с простички думи и избягвай разсъжденията и обещанията.“ Беше научила тези неща в курса за оказване на подкрепа на близките на загинали военни.

Тогава изобщо не бе предполагала, че ще дойде ден, в който тя ще стои на верандата пред къщата си, ще усеща топлите лъчи на слънцето по лицето си и ще чува песента на гнездящите птици, докато Стив ще се води за изчезнал някъде на другия край на света.

Знаеше, че съвсем скоро телефонът й ще започне да звъни. И няма да спре часове, а може би дори дни наред. Когато се случеше нещо лошо, всички в базата научаваха веднага, въпреки усилията на командването да контролира изтичането на информация.

Лекият ветрец, който духаше през празния двор, ухаеше на пролет — на люляци и млада трева — и носеше обещанието за настъпващото топло лято. Чу се някакво изскърцване, което привлече вниманието й. Портичката, скрита под арката от пълзящи рози, внезапно се отвори и се залюля на вятъра. Грейс проследи с поглед ленивото й движение и почувства как обхваналото вцепенение бавно я напуска. Злополуката, за която я бяха информирали току-що, не беше някаква абстракция. Тя най-после сякаш осъзна това и сърцето й сякаш спря за миг, разкъсано от спираща дъха й болка на неизразим ужас.

— Стив… — Изрече името му, прошепна го веднъж. Питаше се дали в момента не страда някъде, дали не му е студено. В главата й се въртяха всевъзможни ужасяващи картини на онова, което би могло да се е случило с него. Едва не се преви на две, разкъсвана от агонизираща болка, но си наложи да остане изправена. Трябваше да се съсредоточи върху децата. Трябваше да остане силна заради тях.

Продължи да стои сама на верандата и да чака. Дейзи започна да драска по вратата и Грейс я пусна навън. Кучето сигурно бе усетило, че става нещо, защото застана до Грейс и нито за миг не се отдели от нея. Някои от по-старите къщи в квартала имаха вдовишка площадка. Едва днес Грейс можа напълно да проумее, че по своята същност тази площадка не е само декоративен елемент. Почувства болката на всяка жена, която, застанала на площадката, се взира в океана и напразно очаква завръщането на своя съпруг, проумя безпокойството, което не й даваше мира и я принуждаваше да крачи неуморно напред-назад, изпълнена със спомени и лоши предчувствия.

Трябваше само да затвори очи и можеше да си представи целия си брак като колаж от образи — сватбата им в параклиса на базата в Пенсакола, нейният прекрасен и горд съпруг, облечен във военната си униформа. Първият им дом — скромно бунгало само на една пряка от плажа, в което се любеха като ненаситни тийнейджъри. Начинът, по който й се усмихваше, когато сутрин отвореше очи. Страданията, които й причиняваше всеки спор с него. Радостта от сдобряването. Вълнението, което изпитваха на непознатите места, които посещаваха заедно — Италия, Тексас, Сан Диего, Гуам. Техните прекрасни, забавни, трудни деца, които бяха най-важното нещо на света и за двамата.

„А аз едва не се отказах от всичко това.“

Задъха се при тази мисъл, но си наложи да поеме дълбоко въздух и да сдържи писъка, който напираше в гърлото й. Едва успяваше да се контролира, когато видя колата им да завива по алеята пред къщата. От стереото гърмеше „Боядисай го в черно“ — една от песните, включена в дисковете, които Стив бе направил, преди да отплава. Брайън седеше зад волана. Кати скочи от задната врата още преди колата да е спряла напълно.

— Уха! — възкликна тя, а очите й едва не изхвръкнаха от изненада. — Какво се е случило?

Грейс дълбоко си пое дъх.

— Ами аз…

— Изглеждаш страхотно, мамо — заяви Ема.

— Фантастично! — додаде Кати. — Толкова си… руса.

— Изглеждаш напълно променена — обади се и Брайън. — Никога не съм те виждал с толкова къса коса.

На Грейс й бе нужно малко време, за да си наложи да си припомни как точно бе започнал днешният ден. Разсеяно огледа новия си тоалет и промърмори:

— Благодаря. Елате да влезем вътре, деца. Трябва да ви кажа нещо. На кораба на татко ви е имало злополука.

Те бяха деца на флота. И знаеха прекрасно значението на думата „злополука“. За цивилните тя означаваше просто лош късмет. За семействата от флота означаваше, че нещата никога вече няма да са както преди. Децата обаче не изпаднаха в истерия. Не я прекъснаха, не я засипаха с въпроси. Просто седнаха на канапето пред прозореца, от който се разкриваше великолепна гледка към океана, за да изслушат всичко, което имаше да им каже. Сълзите мълчаливо се стичаха по пребледнелите им лица.

— Татко добре ли е? — попита Ема.

— Точно това очакваме да разберем.

— Какво се е случило?

— Експлозия и пожар на летателната палуба. Запалила се е някаква сигнална ракета. Татко ви видял, че ще избухне пожар и решил да изхвърли цилиндъра с ракетите зад борда, за да предотврати верижна експлозия в бомбения отсек. Една такава експлозия на борда би означавала огромен брой жертви. — Погледна скъпите им, пребледнели лица и продължи: — Той… ами… о, господи! Той паднал — или бил изхвърлен от силата на експлозията — зад борда.

Кати закри лицето си с ръце и прошепна:

— Татко…

— Предпазната мрежа не е ли могла да го улови? — попита Брайън.

— Боя се, че не.

— Но спасителната му жилетка ще го задържи на повърхността на водата — сети се Кати и вдигна глава. — Ще го открият по спасителния му предавател.

— Според доклада той не е бил със спасителна жилетка.

— Няма начин! — рязко възрази Ема. — Никога не би излязъл на летателната палуба без нея.

— Казаха ми, че я съблякъл и я използвал, за да потуши пожара. — Главата на Грейс вече пулсираше от болка. — Един от матросите на палубата се бил запалил.

— Кой? — попита Ема.

— Не зная. Но съм сигурна, че семейството му, също като нас, очаква новини за състоянието му.

— Кога ще научим нещо? — попита Брайън. — Кога?

— Никой не знае. Ситуацията е доста сложна. Злополуката се е случила по време на нощни тренировъчни полети. Експлозията предизвикала силна въздушна вълна, в резултат на което един от екипажите изгубил контрол над самолета и четиримата пилоти катапултирали. В момента пет човека се водят в неизвестност — баща ви и четирима летци от екипажа на един „Праулър“. За момента е заповядано пълно информационно затъмнение по случая.

— Но къде е той? — настоя Брайън. — Защо не са го намерили?

— Защото е тъмно. Спасителните екипи го издирват и в момента. Ще ни се обадят веднага щом го намерят.

— Ако го намерят — промълви Кати.

— Млъквай, глупаче! — скара й се Ема. После прикова върху Грейс гневния си поглед. — Това нямаше да се случи, ако вие с татко не се бяхте скарали.

Грейс почувства как кръвта се оттегля от лицето й.

— Какво?

— Може би татко е започнал да поема ненужни рискове, защото ти го заряза.

— Не мога да повярвам, че наистина каза това, Ема.

— Млъквай веднага! — изкрещя Кати. — Ти си се побъркала напълно, Ема. — Вдигна ръка и замахна да удари сестра си.

Брайън се намеси и й попречи.

Грейс го погледна с благодарност.

— Чуйте се само! — рече им тя. — Татко ви би искал от нас да се подкрепяме и да бъдем добри помежду си. — Погледна Ема в очите. — Така ли е?

Ема кимна.

— Да. Добре.

Не им оставаше нищо друго, освен да чакат. Грейс седна до децата, прегърна ги и ги привлече към себе си.

 

 

Алисън Краудър беше тази, която научи имената на останалите. За Стив все още нямаше никаква друга информация. Гласът й, натежал от ужас, звучеше ужасно по телефона. Изчезнал е целият екипаж на един от самолетите „Праулър“. Четиричленен екипаж.

Грейс затвори очи и си представи мемориала във военноморската база. Видя всичките онези черни плочи, които чакаха да бъдат изписани с имената на загиналите.

След това Алисън прочете имената на четиримата пилоти, както и името на матроса, пострадал при пожара. След това покани Грейс да присъства на бдението, което организираше със семействата на останалите членове от ескадрилата.

— Благодаря ти, Алисън. Преди това обаче трябва да се погрижа за нещо. — Затвори телефона. Откри децата, залепени пред телевизора.

— Все още няма информация за случилото се — докладва Ема.

— Трябва да отида при Патриша — рече Грейс.

Ема мигновено разбра и лицето й се сви от болка.

— О, мамо…

— След това ще отида да видя Лорън — довърши Грейс.

— Джош — промълви Кати. Лицето й мигновено пребледня. — Но ние току-що го намерихме.

Грейс помоли децата да вдигат телефона и да следят електронната поща, грабна клетъчния си телефон и тръгна към вратата. Преди да излезе се спря, обърна се и ги изгледа един по един.

— Всичко е наред, мамо. Ще ти се обадим веднага щом научим нещо — увери я Брайън.

— Обещаваме — додаде Ема.

Кати само кимна.

Сърцето на Грейс се изпълни с гордост. Децата й бяха вече зрели хора и тя се почувства засрамена от техния кураж и твърдост.

— Обичам ви — каза им тя. — Скоро ще се върна.

Тръгна направо към дома на Патриша, където завари капелана, придружен от съпругата на командира на Ривера. Патриша лежеше на канапето, погълната от ужас и скръб. Върху огромния й корем лежеше слушалката на безжичен телефон.

Майката и сестрите на Патриша, които мърмореха нещо на испански, се суетяха около нея като ангели на милосърдието. Бяха пристигнали за раждането на детето, но се оказа, че тя ще има нужда от подкрепата им по далеч по-ужасен повод.

— Момче е — с безжизнен глас рече Патриша и погледна Грейс. — Разбрах го тази сутрин.

Грейс се отпусна на пода до приятелката си.

— О, Патриша…

— Майкъл не е оцелял — съобщи Патриша и остави слушалката да падне на пода.

Грейс почувства, че започва да й се гади, но остана на мястото си, твърдо решена да издържи. Обърна се и погледна капитан Прудхоум.

— Той отдаде живота си, за да спаси другарите си — обясни капеланът. — Сметнал, че е негов дълг да изхвърли възпламенилата се сигнална ракета. Капитан Бенет му се притекъл на помощ, но матросът от военноморската артилерия Ривера получил много сериозни и фатални наранявания. Медиците направили всичко възможно, за да го спасят, но той починал от раните си.

Грейс взе Патриша в прегръдките си. От гърлото на младата жена се откъснаха протяжни, сърцераздирателни ридания. Грейс бе чувала този звук само няколко пъти през живота си, но той щеше да я съпътства до края на дните й. Запита се дали Стив е научил, че матроса, когото се е опитал да спаси, вече е мъртъв. О, Стив…

— Тази сутрин изпратих на Майкъл имейл и му съобщих за бебето — промълви Патриша. — Само че никога няма да разбера дали го е получил.

— Той ви обичаше много. Теб и бебето… — Грейс се почувства напълно безпомощна. Патриша не беше първата млада жена, която се опитваше да утеши, но Грейс знаеше, че никога, никога няма да свикне с това. Всяка осиротяла жена страдаше по свой начин. — Той знае, че ти и бебето винаги ще бъдете заедно и ще си носите радост и утеха.

След известно време стисна ръцете на Патриша и я погледна.

— А сега трябва да отида да видя Лорън.

Патриша се прекръсти. Не беше във флота от дълго време, но знаеше какво би могло да означава това посещение.

— Ще ти се обадя утре.

Грейс бързо изхвърча от къщата. Влезе в колата си и се разрида, сломена от страх, гняв и тъга. Може би Стив също вече бе мъртъв. Не можеше да спре да мисли за това. Може би той беше мъртъв, а тя все още не го знаеше.

Заля я вълна от съжаления и самообвинения. Защо й трябваше да бъде толкова сдържана и некомуникативна по време на това плаване? Защо тя първа се отдръпна от прегръдката им в деня на заминаването им? В момента държанието й й се струваше ужасно дребнаво.

— Съжалявам. Съжалявам — не спираше да повтаря.

Само че това не променяше нищо. Без значение бе колко много съжалява и се разкайва. Никакво значение нямаше и решението да се отдръпне от Рос Камерън и от всичко онова, което той представляваше, за да намери обратния път към Стив. Само че вече не можеше да е сигурна дали изобщо ще има тази възможност.

Измъчвана от мислите си, тя се обади на децата докато пътуваше към дома на Лорън. Още няма новини, докладва й Ема.

Спря пред къщата на Лорън и си наложи да се стегне. Сигурна бе, че Лорън все още не знае за случилото се. Тя може и да беше най-голямата любов в живота на Джош, но не му беше най-близък роднина. Затова щеше да научи ужасната новина от Грейс. Почука на вратата и изчака малко. После забеляза, че все още стиска клетъчния телефон във влажната си от пот ръка. Звънни, примоли се тя. Кажи ми, че Стив е добре.

Грейс остана шокирана от вида на Лорън. Момичето изглеждаше ужасно. Бледа, с подпухнали от плач очи и силно депресирана. Мили боже, нима вече бе научила?

— Може ли да вляза? — попита Грейс.

Лорън кимна и отстъпи встрани. Един охранен жълтеникав котарак веднага се възползва от отворената врата и се измъкна навън. Къщата беше малка и безукорно чиста и подредена. От прозорците й се разкриваше великолепна гледка към залива Пен. Последните лъчи на слънцето къпеха водната повърхност, превръщайки я в огледало от бледорозови и златисти отблясъци. Грейс си припомни съобщението, което очевидно разстроената Лорън бе оставила на телефонния й секретар. Стори й се, че бяха минали поне сто години от онзи миг, в който се бе прибрала у дома си и, в щастливо неведение, се бе заела да прослуша записаните съобщения.

И гласът на Стив бе записан редом с другите.

Грейс докосна рамото на Лорън.

— Не изглеждаш много добре.

— Днес ми се обади лекарят — информира я тя. — Новината е… ужасна. Най-лошата възможна. — Отпусна се на един стол и притисна една възглавничка към гърдите си.

Не, помисли си Грейс. Не е най-лошата.