Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (41)

6.

Грейс измина разстоянието до ферибота със скорост малко по-висока от позволената. После, допряла лице до стъклото на колата, се загледа в плисналия изведнъж дъжд. Сърцето й беше пълно. Слезе от ферибота и подкара към къщи. Чувстваше се изтощена, но и опиянена от дълбочината на чувствата си.

Вятърът и дъждът постепенно намаляха още докато пътуваше по главния път. Грейс отби от мокрия асфалт, за да прибере пощата си, и забеляза първите неуверени слънчеви лъчи, които надничаха колебливо иззад облаците. Зави по алеята и остана известно време в колата, загледана към къщата си. Живяла бе къде ли не, но това бе единственото място, което обичаше. И единственото, което притежаваше.

Толкова много неща се бяха променили след заминаването на Стив. Най-голямата промяна обаче вероятно бе настъпила в самата нея.

Взе чантата си и купчината поща, която бе оставила на седалката до себе си, и слезе от колата. Наведе глава, за да се предпази от дъждовните капки, които падаха от листата на вековния кедър, разперил клони над алеята, тръгна по пътеката като заобикаляше локвите, за да не съсипе новите си обувки, и си отвори входната врата.

Като подрънкваше с пощата, чантата и ключовете, тя влезе в къщата. Дейзи се размърда, задраска с лапи и се изправи, като душеше и въртеше голямата си опашка. Цветята от Рос все още стояха върху масата и във фоайето се носеше силното им ухание.

Тръгна към кухнята, като пътьом зърна отражението си в огледалото. За пореден път се изуми от вида си. Преживяла бе един изключително важен ден. Срещата й с Рос Камерън се оказа точно такава, каквато се бе надявала да бъде.

Пусна Дейзи навън, остави ключовете си на кухненския плот и в продължение на цяла минута остана неподвижна, загледана в малката верижка със сребърната котва в единия й край. След това погледна към часовника. Децата скоро щяха да се приберат. Зачуди се дали щяха да обърнат внимание на новата й рокля, прическата и умело положения грим. Запита се дали Стив щеше да забележи, след като се прибере у дома.

За миг й се стори, че не може да диша. Дори и сега, помисли си тя, изумена от начина, по който сърцето й продължаваше да реагира на мисълта за него. Дори и сега. Независимо от решението, което бе взела днес, Грейс продължаваше да се измъчва от съмнения, изпълзели от пукнатините, появили се в основата на живота й.

Нищо нямаше да се реши, докато Стив не се върне у дома.

Грейс тръгна към кабинета, за да прослуша съобщенията си. Преди това обаче спря до компютъра и изпрати един простичък имейл на Стив: „Трябва да поговорим. С обич: Грейс“.

Върху екранчето на телефонния секретар премигваше застрашителното число 13. Тя натисна бутона за прослушване на съобщенията и взе един химикал.

Първите няколко съобщения бяха служебни и се отнасяха до различни срокове за доставка, приблизително тегло на контейнерите, договори за превоз. След това прозвуча гласът на Кати:

— Мамо, тази вечер ще отида у Мелани. Нали може?

Следващото съобщение беше от Патриша, а след това в стаята отекна гласът на Стив:

— Здравейте, всички. — Грейс с все сила стисна химикалката. — Обажда се вашият старец от другия край на света. И знаете ли какво правя в момента? Развеждам из кораба една репортерка от „Нюзуик“…

Грейс масажираше здраво стиснатите си челюсти, опитвайки се да се успокои и отпусне докато прослушваше останалите съобщения. Поредната криза с превозвана през океана пратка. Обаждане от Лорън Стантън, която звучеше доста разстроена и предупреждаваше, че смята да отложи тазвечерното занятие по аеробика. Момичето очевидно преживяваше доста трудно отсъствието на Джош. Последното съобщение беше от адвоката на Грейс, който я информираше, че документите за създаването на компанията й са готови за подпис. Съвсем скоро „Грейс под пара“ ЕТ щеше да стане факт.

Хвърли поглед към монитора и видя, че сървърът не е могъл да препрати съобщението до Стив. Странно, помисли си тя, но вниманието й бе привлечено от някаква кола, която спря пред къщата. Затръшна се врата. После още една. Стори й се странно, защото не очакваше никого. Изправи се и отиде да види какво става.

Един черен военен седан бе спрял отпред. Двама мъже се появиха сред градинския плет и избуялите нависоко рози.

Грейс ги видя и за миг й се стори, че вътрешностите и костите на тялото й се разтапят от обхваналия я ужас. Въпреки това, кой знае как, успяваше да остане права. Значи все пак я бе застигнал… Най-големият кошмар на всяка съпруга на офицер от флота.

По алеята към къщата й вървяха флотският капелан и офицерът, чиято задача бе да информира семействата в случай на нещастие с техен близък.

Ако не отворя вратата и не ги пусна вътре, те ще си отидат, помисли си тя. И тогава ще може да се престори, че това не е истина. Че не се случва в действителност. Грейс обаче знаеше, че трябва да отвори.

Помисли си, че целият й живот е разделен на две. Срязан с прецизността на хирургически скалпел. А този ужасен момент беше разделителната линия между двете части. Всичко от нейната страна на вратата принадлежеше към онази част, която можеше да се опише като „Преди“. От другата страна на вратата се намираше другата част… „След“…

В този момент й се искаше да бе обичала повече частта „Преди“. Искаше й се да не бе чакала да се стигне до „След“, за да научи скъпоценните уроци, които й предлагаше животът. Преди и след. Живот и смърт. Любов и загуба.

Кой знае как успя да отвори вратата и да излезе отвън. Застана на верандата, притиснала гръб към стъклото на входната врата.

И офицерът, и капеланът бяха с униформи. Лицата им бяха бели като ръкавиците на ръцете им. В мига, в който изкачиха и последното стъпало към верандата, те свалиха шапките си и ги пъхнаха под мишница.

— Госпожа Бенет?

Тя кимна. Коя друга би могла да бъде? Тя беше госпожа Бенет. Госпожа Стивън Кайл Бенет. Никога не бе искала да бъде нищо друго. Не си и представяше, че би могла да бъде нещо друго. Мили боже, помисли си Грейс. Какво направих?

Мечтала бе да бъде много други неща, но сега разбираше, че е лъгала сама себе си. Дълбоко в себе си, с цялото си сърце и душа, тя беше съпругата на Стив и нищо друго.

— Мадам — обади се капеланът. — Може ли да влезем вътре.

Не… Не… Не!

Искаше й се да запуши ушите си с ръце, да избяга и да се скрие някъде, да върне времето назад. Вместо това отвори вратата на дома си и ги пусна да влязат.