Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (37)

2.

„Мили татко, трябва да ти разкажа за нещо, което се случи с мен…“

Ема се загледа в премигващия върху монитора курсор. Гледа го толкова дълго, че зрението й се замъгли. След това направи онова, което правеше всеки път, когато почувстваше желание да излее душата си. Изтри написаното.

Ако само можеше да изтрие по същия начин и спомените си. Беше опитала всичко — преструваше се, че изнасилването не се е случило в действителност, фантазираше си, че отива в полицията, мечтаеше си за отмъщение. И така — ден след ден, седмица след седмица, месец след месец. Само че нищо не помагаше. Всичко около нея й напомняше за изнасилването. И тя просто не можеше да забрави. Главата й буквално се пръскаше от мисли и разсъждения. Понякога й се струваше, че бушуващият в мислите й вулкан ще изригне и истината ще изскочи наяве.

Но макар че цялото й същество копнееше да напише съобщение на баща си и да му разкаже за болката, срама и преживения ужас, тя си даваше сметка, че не може да го направи. Писмото до баща й само щеше допълнително да влоши положението. Ако не ставаше дума за Кори, тя може би щеше да има някакъв избор. Но Ема познаваше баща си. Той щеше да направи каквото е нужно, за да я защити, без дори да се замисли за последиците за кариерата си.

Не, тя никога не би му причинила това. Не би му позволила да загуби всичко, което бе градил през по-голямата част от съзнателния си живот. След това плаване той очакваше да получи най-висока длъжност в кариерата си. И само една нейна думичка бе достатъчна, за да опропасти шансовете му.

Веднъж вече бе видяла как става това. През първата си година в гимназията бе започнала да излиза със сина на един контраадмирал. След време хванаха момчето да краде от магазина на базата. Много скоро след това бащата на момчето бе преместен на някаква административна работа и препратен в трета глуха.

Понякога срещаше Кори в училище и й бе трудно да повярва, че изнасилването наистина се бе случило. Той се държеше толкова… нормално. Започваше да разбира, че дори и да се бе осмелила да се оплаче, той щеше да намери начин да накара хората да повярват в неговата версия за случилото се. И вероятно отдавна вече бе измислил какво ще каже, за да се защити, в случай че тя не издържи и се разприказва.

Имаше моменти, в които Ема започваше дори да се съмнява в себе си. Дали не беше реагирала твърде емоционално? Може би точно така изглеждаше първия полов контакт между две хлапета без опит? Може би Кори се бе подвел от сигналите, които самата тя му бе изпратила? Та нали и тя изпитваше привличане към него? Нали отвръщаше на ласките и целувките му? В крайна сметка бе възможно… само възможно… тя да се заблуждава по отношение на случилото се през онази нощ.

Само дето не се заблуждаваше. Преживяният ужас и последвалото унижение си бяха съвсем истински. И тя все още не можеше да се отърси от чувството, че е била насилена и използвана. Нощем се будеше обляна в пот и уплашена до смърт, след което веднага си спомняше какво точно се бе случило с нея.

Дейзи влезе в стаята като потропваше с ноктите си по дървения под. Приближи се до бюрото и с трогателна настойчивост започна да бута с муцунка ръката на Ема.

Ема я погали разсеяно, неспособна да се справи с мислите, които продължаваха да не й дават мира. Нямаше представа как да преодолее случилото се. Едно нещо обаче знаеше със сигурност — никога нямаше да разкаже на когото и да било за изнасилването. Вече бе взела решение и смяташе да се придържа към него.

Затова, вместо да товари баща си с проблемите си и да му дава повод да пожертва кариерата си, тя му написа едно забавно и напълно безопасно писъмце за Дейзи. Не й беше никак трудно да пише за голямото и дружелюбно куче — кръстоска между лабрадор и овчарка. Благодарение на Дейзи Ема най-после разбра значението на безусловната и безкористна любов. От мига, в който майка им я донесе в дома им, Дейзи намери мястото си в сърцата им и си остана там, обичана и закриляна от всички тях.

Имаше дни, през които кучето беше единствената причина Ема да продължи да се усмихва.

Наведе се и почеса Дейзи зад ушите. Съучениците й в гимназията смятаха, че Ема напълно си е изгубила ума: най-напред се раздели с Кори — тя изобщо не се опита да му противоречи, когато го чу да разправя наляво и надясно, че той я е изоставил — а след това взе, че отряза косата си.

Само че тя изобщо не си бе изгубила ума. Тъкмо обратното — полагаше отчаяни усилия да съхрани здравия си разум. И не й беше никак лесно. Всяка изречена от майка й дума я плашеше до смърт. И най-невинните въпроси я караха да се притеснява, че тя някак си е узнала истината. Винаги беше нащрек, когато майка й беше наблизо. Защото понякога едва сдържаше желанието си да се хвърли в прегръдките й и да изплаче душата си.

Стана от стола и се качи на горния етаж, за да си вземе един душ. Отново. През месеците, последвали изнасилването Ема се къпеше постоянно. Но колкото и шампоан и сапун да изливаше отгоре си, колкото и силно да търкаше пламналата си кожа, тя все не можеше да се почувства достатъчно чиста.

Пусна горещата вода с ясното съзнание, че прекалява. Но тази мания за чистота бе по-силна от нея. Усещаше почти врялата вода върху главата, шията и врата си и й се искаше да можеше да измие с шампоан и мозъка си. Копнееше да поглези сърцето си с балсам за сплетена и сплъстена коса, а след това да го среши с лекота, за да прогони лошите спомени и да го остави в гладката прегръдка на забравата.

 

 

Стив се почувства неизразимо самотен докато четеше имейла на по-голямата си дъщеря. Ема винаги намираше начин да го развесели, да му разкаже някой анекдот или пък любопитна историйка. Днешното й писъмце бе посветено на кучето. Беше му изпратила и негова снимка. Проклетото нещо бе станало голямо като кон.

В ушите му отекваше постоянното бумтене на корабния генератор. На всеки няколко минути чуваше силен удар, последван от тласък — все едно, че голям автобус се блъскаше челно в стена, намираща се непосредствено до него — и Стив разбираше, че катапултът е освободил поредния самолет, излетял за изпълнение на възложените упражнения. Ударите и тласъците му напомняха, че сега това беше неговият свят. Един огромен стоманен пашкул. Препрочете отново писъмцето на Ема и му се стори, че поне за няколко минути можа да се пренесе у дома.

Всеки ден благодареше на Бога за електронната поща. Въпреки всички филтри и ограничения, тя си оставаше основното средство за комуникация. А Ема инстинктивно усещаше какво трябва да каже и направи, за да повдигне духа му. Това бе забележително качество, характерно за добрите лидери. Качество, което трудно се намираше и още по-трудно се оценяваше. И той намери за нужно да й го каже в отговора си до нея. „Твоето писъмце се получи точно в момента, в който имах нужда от нещо подобно. Да знаеш какво да кажеш и кога да го кажеш, е истински талант“, написа й той. „И едно от онези качества, които ще ти помогнат да постигнеш онова, към което се стремиш.“

Натисна бутона за изпращане на съобщението, а след това прегледа останалите съобщения, получили се в пощата му. Ежедневното преглеждане на пощата се бе превърнало в истинско изпитание, съпроводено от лоши предчувствия и тревожно очакване. Никога не знаеше какво ще намери сред съобщенията — договор за закупуване на къща, информация, че синът му е кандидатствал в колеж по изкуствата, новина, че семейството вече си има куче…

Развод.

Това, последното съобщение, все още не бе пристигнало, но призракът му постоянно витаеше около Стив. Той отчаяно се стремеше да забрави миналото и изобщо не предполагаше, че то би могло да бъде от такова голямо значение за Грейс. Студенината, настанила се в отношенията им, нямаше да им помогне да разрешат проблемите си, но, така или иначе, нищо не можеше да се направи преди края на назначението му. Освен това, дълбоко в душата си той все още не й бе простил за къщата. Не се бе примирил с решенията, които бе взела, без да се съобрази с мнението му. И с факта, че бе готова да устрои живот за себе си, в който нямаше място за него.

— Лейтенант Ламонт се явява по ваша заповед, сър — съобщи лейтенант Килигрю.

— Да влезе. — Преди няколко дни Стив научи, че най-кошмарното назначение в цялата му кариера се очакваше да стане още по-ужасно. Не само че удължаваха плаването с още осем седмици, ами и лейтенант Джошуа Ламонт се очакваше да пристигне на борда на самолетоносача. Първоначално, но само за част от секундата, Стив си помисли, че може би ще му се размине, ако се държи с Ламонт като с поредния новак в авиационния отряд. В оставащата част от секундата обаче мълвата се разнесе из целия кораб със скоростта на кълбовидна мълния.

Стана ясно, че двамата с Ламонт ще трябва да намерят начин да работят заедно. Двама непознати, между които съществува близко кръвно родство. Но нищо повече. При все това самото съществуване на Ламонт бе разпердушинило целия свят на Стив и нямаше смисъл той да продължава да се преструва, че не е така.

Ламонт влезе в кабинета и отдаде чест.

— Искал сте да ме видите, сър?

„Да. Още преди около двадесет и шест години“, помисли си Стив.

— Свободно, лейтенант. Исках да разбера как се приспособяваш към живота на борда. — Стив можеше да поиска подробен доклад от командира на ескадрилата, но този път предпочете да разговаря директно с Ламонт.

— Добре, сър. Ескадрилата е всичко онова, което винаги съм искал, сър. И полети по два пъти на ден! Та това е сбъдната мечта!

И в този момент Стив разбра, че го познава. Осъзна, че познава този непознат, който толкова много прилича на него. Лицето на Ламонт светеше със заразителния ентусиазъм на млад пилот, влюбен в летенето. Стив веднага го разпозна, защото самият той изпитваше същото навремето.

Въпреки това се почувства задължен да изиграе докрай ролята си на старши офицер.

— Страстта към летенето винаги е била на почит във флота, но аз повече се интересувам от оценките ти при кацане. — Всяко приземяване на младите пилоти се оценяваше от дежурния офицер, контролиращ кацанията на борда на самолетоносача. Най-добрата оценка, на която се надяваше всеки млад пилот, беше „ОК“. Всички те се стремяха да постигнат добри резултати, защото оценката при кацане съставляваше важен елемент от окончателната оценка в края на обучението им.

Погледът на Ламонт леко помръкна.

— Тренирам упорито, сър. До момента има няколко оценки „ОК“. Все още не съм получил петица. Вероятно имам и твърде много опити, които са оценени като слаби.

Неизбежните слаби оценки бяха нещо обичайно за младите пилоти.

— Разкажи ми за вчерашния полет.

— Сър, трябваше да се издигна, следвайки въздушните течения, но се забавих повече от необходимото и се озовах зад друг самолет, който летеше твърде ниско и се наложи да съкратя собствения си интервал.

— Ако не спазваме установените стандарти, целият авиационен отряд ще получи лоша оценка за представянето си — изтъкна Стив. Виждаше, че Ламонт се гърчи под погледа му, но смяташе, че разговорът си е напълно в реда на нещата. Всеки старши офицер имаше право да преглежда и обсъжда полетите на подчинените му пилоти.

— Разбирам, сър.

Поговориха още малко по служба. В края на разговора Стив го погледна и рече:

— Какво, по дяволите, те тормози, Ламонт?

— Сър?

— Не ми се прави на глупав! Не си напълно съсредоточен в работата си и това не е добре за човек, който лети по два пъти на ден. Какво ти пречи да се фокусираш върху непосредствените си задачи? Аз ли?

— Абсолютно не, сър. Давам си сметка, че… обстоятелствата между нас двамата са твърде необичайни, но това по никакъв начин не се отразява на работата ми.

— И нещо все пак ти пречи. — Стив обичаше да си мисли, че наблюдава всички пилоти с еднакво внимание, но истината бе, че се вглежда малко по-задълбочено в резултатите на Ламонт. Просто не можеше да го избегне. Всеки път, когато погледнеше към Ламонт, в душата му се надигнаха противоречиви чувства — безсилие и съжаление, както и мрачна ярост, която не бе насочена към никого конкретно. Беше пропуснал раждането на сина си, пропуснал бе детството и възмъжаването му. Тази мисъл винаги му напомняше за другите му деца. Съзнаваше, че бе пропуснал половината и от техния живот и напоследък все по-често се питаше дали ги е подкрепял и закрилял достатъчно.

— Кажи ми какво те тормози — настоя той.

— Преди да дойда тук, помолих едно момиче да се омъжи за мен — изтърси Ламонт.

Последвалата тишина бе нарушавана единствено от бумтенето на корабния генератор. Стив се облегна назад. Ето какво било значи. Момиче.

— Не си първият, който постъпва по този начин.

— Не, сър. Но… тя не ми даде отговор. И това направо ме побърква.

— Кое по точно? Това, че тя още не е взела решение? Или това, че ти не си напълно убеден какво точно искаш?

Ламонт премигна.

— Но аз съм…

— Ако беше сто процента сигурен, щеше да я накараш да ти даде отговор, преди да тръгнеш. Но ти не си сигурен, защото знаеш каква е работата ти. Даваш си сметка какво искаш от тази жена. Искаш от нея да удържа домашния фронт докато ти отсъстваш с месеци. Ако имате и деца, това означава, че през повечето време тя ще трябва да живее като самотна майка. Схващаш ли картинката, Ламонт?

Момчето очевидно се чувстваше неловко.

— Може би.

— Поради дългите ни назначения, ние с теб живеем в два отделни свята. Това е благословия, но и проклятие. Дали съм пропускал рождените дни на някое от децата си? Да, и то неведнъж. Но пък съм бил надалеч, когато съпругата ми сама е сменяла изгорелия електрически бойлер. Отсъствал съм, когато е карала колата на ремонт. Не съм бил там, когато е влачела пищящо от ужас дете към кабинета на зъболекаря. Да, пропуснал съм всички тези моменти от живота на семейството си. И за някои от тях не съжалявам. Всеки, който отказва да признае това пред себе си, е лъжец.

Стив бе шокиран от искреността, с която произнесе последните думи. Чувстваше обаче, че е длъжен да бъде напълно откровен с Ламонт. Не можеше да отрече, че дълбоко в душата си харесва продължителните си отсъствия. Можеше да си позволи лукса да стовари всичко върху раменете на Грейс с ясното съзнание, че тя ще се справи блестящо. Подобно признание не беше особено ласкаво, но пък си беше самата истина.

— Извинете ме, сър, но щом бракът се оказва такова изпитание, защо повечето от мъжете на борда на този самолетоносач са семейни? Както и жените, всъщност.

„Защото човешкото сърце никога не спира да се надява“, помисли си Стив.

Но не изрече думите на глас. Джош Ламонт беше влюбен. И сам щеше да достигне до това прозрение. Затова Стив продължи да се прави на адвокат на дявола.

— Може би по-правилният въпрос в случая е защо има толкова много разводи. Процентът на разводите на служещите на борда на самолетоносача е два пъти по-голям от средния за страната. — Стив не можеше да отрече, че тази мисли от доста време насам се въртяха в главата му. — Съпругата на флотския офицер трябва да бъде изключително силна и независима, защото, в противен случай, не би могла да се справи по време на продължителните отсъствия на съпруга си. Само дето, когато една такава жена организира сам-самичка живота на семейството си години наред, тя придобива самоувереност и издръжливост и в един прекрасен ден разбира, че може да си тръгне и да си изгради нов живот. Съвсем сама.

— Така както е направила майка ми.

Стив отново изпита стария гняв, породен от предателството на Сиси.

— Когато си на плаване, трябва да имаш абсолютно доверие на съпругата си. В противен случай ще се побъркаш. А когато се прибереш у дома, се налага да започнеш от самото начало и да се учиш отново как да съжителстваш с друг човек.

Това не беше най-добрият бащин съвет, който би могъл да му даде. Но пък Стив не беше баща на този млад мъж.

— Както и да е — заключи той. — Ако искаш да си върнеш концентрацията и да се съсредоточиш изцяло върху задълженията си на този кораб, най-добре е да се опиташ да бъдеш напълно искрен със самия себе си. В съмненията няма нищо лошо. Приеми ги и се фокусирай върху работата си. Защото ако не подобриш оценките при кацанията си, ще ти се наложи да приемеш някои промени, независимо дали това ти харесва, или не.

Ламонт изглеждаше доста стреснат, когато отново отдаде чест и излезе от кабината.

Стив по навик потърси с ръка медальона със свети Кристофър, който винаги висеше на шията му. Не го намери. Бръкна по-надълбоко под яката си, опитвайки се да напипа тънката верижка. Нямаше я. Намръщи се и внимателно огледа пода под и около бюрото. Опита се да си спомни кога за последен път бе видял, че медальонът не си е на мястото, но не можа. По дяволите!

Изпълни се с лоши предчувствия. Носеше този медальон откакто бе постъпил във флота. Той беше неговият талисман. През всичките тези години бе вярвал, че медальонът му носи късмет. Съзнаваше, че това е глупаво суеверие, но това бе първото му плаване без медальона. Освен това бе първото плаване, през което отношенията му с Грейс не бяха добри. Първото плаване, по време на което командваше собствения си син, макар че съвсем до скоро дори не бе чувал за съществуването му. Много неща, които му се налагаше да прави за пръв път. И нито едно от тях не беше добро.

Съдбата обаче имаше странно чувство за хумор. Сиси му бе подарила въпросния медальон. Той бе единственото нещо, което бе запазил от връзката си с нея. Сега медальонът вече го нямаше, но в живота му се появи нещо далеч по-важно и значимо, което да му напомня за нея. Появи се Джошуа Ламонт.

Стив извади визитната картичка, която бе прибрал в портфейла си вечерта преди отплаването. Беше му я дал Джо Лорд, бивш негов колега, който бе напуснал флота и бе започнал работа в частния сектор. Стив влезе в електронната си поща и започна да пише.