Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (19)

2.

Отплаването никога не е било лесно за Стив, но до този момент поне, най-трудните моменти бяха свързани с раздялата му с бременната Грейс. На два пъти. Стив не бе присъствал на раждането на нито едно от децата си. Въпреки това Грейс винаги бе проявявала изключително разбиране. В онези години, преди ерата на електронната поща, тя му пишеше всеки ден. Пълнеше плика със снимки и изпълнени с любов бележчици и го караше да се почувства като част от живота на децата преди още да ги е зърнал за пръв път.

Всеки божи ден благодареше на Бога за Грейс. Тя сплотяваше семейството. И правеше заминаванията и продължителните му отсъствия по-поносими.

Стив обаче съзнаваше, че появата на Джош щеше да сложи началото на съществена промяна в живота им — промяна, която назряваше от доста време, макар той да отказваше да го признае. Двамата с Грейс имаха нужда от време, за да преодолеят шока и объркването, причинени от неочакваното откритие. Още повече време щеше да им е нужно, за да се справят с напрежението между тях, което и двамата бяха пренебрегвали твърде дълго.

Проблемът обаче бе в това, че време нямаше. След като Грейс изхвърча от хангара, той се изправи по средата на кабинета си, объркан и дезориентиран като човек, преживял жестока бомбардировка. Клюките очевидно бяха неизбежни. Той чувстваше как слухът набира скорост подобно на буря, извила се в океана. На хората от екипа му им бе необходим само един поглед към Ламонт, за да разберат всичко. А онези, които са видели Грейс да влиза и излиза от кабинета му, сигурно вече бяха дали своята дан към разкрасяването на клюката с пикантни подробности.

Може би трябваше да тръгне след нея, но гордостта му го накара да остане на мястото си. Не можеше да си наложи да срещне въпросителните погледи на подчинените си. Трудно му бе да се примири с факта, че всички многозначително млъкват, когато го видят да се приближава. Затова не тръгна след жена си, а отново се зае с работата си, твърдо решен да свърши всичко както трябва. Трябваше да се погрижи за много неща преди отплаването. Независимо от хаоса в личния му живот, утрешният ден бързо приближаваше.

С годините членовете на семейство Бенет си бяха създали и стриктно спазваха някои ритуали, свързани с всяко негово отплаване. Всички до един ги изпълняваха с надеждата те да внесат някакво спокойствие и утеха в живота им, да направят така, че отсъствието му да стане по-лесно и поносимо.

Преди всяко заминаване Стив се стараеше да подари по нещо специално на всяко от децата. Когато бяха малки им подаряваше буркан със сто и осемдесет малки шоколадчета — по едно за всеки ден, през който няма да бъде до тях. Или пък спестовна касичка с монети, топки за игра на голф, книжки с приказки. Имаше един случай, при който Кати бе толкова разстроена от предстоящото му заминаване, че бе на ръба на истерията. Тогава Стив стоя буден цяла нощ, за да напише и сгъне сто и осемдесет „Писъмца от татко“. Всяко съдържаше весели и забавни неща, които да я накарат да се усмихне: „Ти си любимите ми пеперони върху пицата, която обичам“. Или пък глупави гатанки от рода на: „Пълна къща с деца, без прозорци, без врата. Що е то?“. Имаше и няколко сантиментални послания: „Слънцето изгрява истински едва когато освети теб“.

Сега, когато децата бяха големи, на Стив му беше много по-трудно да им предложи обичайната ежедневна доза от татко. За предстоящото пътуване бе подготвил нещо, върху което работеше от доста време насам.

Беше повече от сигурен, че децата изобщо не си даваха сметка каква болка му причинява всяко сбогуване. Не искаше някой от тях да узнае колко е мъчително да изоставиш пълзящо бебе, а при завръщането си да завариш ходещо малко човече. Или пък да се прибереш у дома и детето ти да се разпищи от страх при вида на непознатия чичко. Да отпразнувате заедно първото паднало зъбче на шестгодишното ти дете, а при завръщането си у дома да завариш седемгодишно хлапе с напълно сменени зъби. Да се разделиш със сина си, който упорито се учи да хвърля бейзболна топка, а като се върнеш, да откриеш, че треньорът му вече го обучава как да направи така, че да хвърли практически неуловима топка. Или пък да живееш с разочарованието, че никога няма да видиш дъщеря си, пременена за абитуриентския й бал.

Това бяха неща, които Стив не желаеше да споделя с тях. Винаги се бе държал като корав офицер от кариерата, който изпълнява дълга си всеотдайно и без да се оплаква. Сега обаче, седнал в смълчания си, почти изпразнен пред предстоящото отплаване кабинет, Стив изведнъж осъзна горчивата истина. Разбра, че ще трябва да плати скъпа цена за това, че години наред бе имал тайни от хората, които обича.

Измъчван от умора и необичайна неувереност, Стив приготви по един плик за всяко дете. Беше написал писмата преди лейтенант Джошуа Ламонт да нахлуе в живота му, но въпреки това, реши да не ги променя. Появата на Ламонт по никакъв начин не би могла да промени чувствата, които бе споделил в писмата до децата си.

Би могла обаче да промени техните чувства.

Не искаше да им казва. Грейс обаче ще настоява да им разкажа всичко, с леко раздразнение си помисли Стив.

Не знаеше какво да очаква, когато се прибра вкъщи за вечеря. Животът им се бе променил само за миг. Светът, който бе градил толкова години, сега се срутваше около него.

Завари Грейс в кухнята. Стоеше пред мивката с ръждясали кранчета. В тази малка и неугледна къща тя изглеждаше като нещастна кралица, озовала се по погрешка на това толкова неподходящо за нея място. Чу стъпките му и се обърна да го погледне. Никога преди не бе виждал такова изражение на лицето й. При нормални обстоятелства той щеше да се приближи и да я целуне, а тя щеше да попита как е минал денят му. Само че обстоятелствата днес бяха всичко друго, но не и нормални.

— Грейси, нека поговорим за това — рече Стив.

— За какво да говорите? — попита Кати, която точно в този момент влезе в кухнята и се настани на едно високо столче пред барплота. Лицето й сияеше както всеки път, когато той беше наблизо. — Здрасти, тате.

Той отвърна на усмивката й, но сърцето му сякаш се преобърна в гърдите му. Какво щеше да причини на малката му Кати новината за Джош?

Отново погледна към Грейс. В погледа й прозираха неописуема болка и объркване, които буквално го оставиха без дъх. Стана му ясно, че не би могъл да разчита на помощ от нейна страна. Този път беше съвсем сам.

Нямаше никаква представа как да поправи стореното. В състояние беше да сглоби и разглоби реактивен двигател, но сърдечните проблеми си оставаха загадка за него. Във всеки един смисъл на думата, това тук беше първото му истинско семейство. Преди в живота му да се появят Грейс и децата той дори не бе предполагал, че семейството може да бъде и такова. Прекарал детството си по приемни семейства, той бе израснал, без да изпитва емоционална обвързаност с хората, при които бе живял, и без потребност да притежава собствен, постоянен дом. Съвсем млад се научи да брани сърцето си и да пази тайните си. Това бе единственият начин да оцелее.

Научи се да не допуска провали в живота си. Връзката му със Сиси беше провал и той просто си забрани да мисли за нея. Беше твърдо убеден, че е по-добре да продължи живота си и да се престори, че онзи брак никога не е съществувал. Сега обаче започваше да разбира нещо, което повечето хора вероятно вече знаеха — човек никога не може да се освободи напълно от миналото.

— За какво трябва да говорите? — настоя Кати.

— За това къде да отидем на вечеря — рече Стив. Добър отговор. На Грейс само готвене й липсваше тази вечер.

— Аз съм за онзи датски ресторант, чийто собственик се изживява като французин — заяви Кати и заподскача из кухнята.

— „Кастийл Франсийн“? — попита Ема, която тъкмо слизаше надолу по стълбите. — На мен ми изглежда като миниатюрно игрище за голф.

— Да, но там сервират най-вкусните десерти — обяви Кати. — Направо са отрупани със сметана! Ама наистина отрупани! Може ли да отидем там, тате? Моля те.

— Нека да оставим на майка ви да реши. — Заради момичетата се усмихна на Грейс, опитвайки се да се държи като човек, който организира поредната официална вечеря, посветена на предстоящото му заминаване.

— Ще се обадя да резервирам маса. — Грейс се обърна и вдигна телефонната слушалка.

Стив забеляза как притиска ръка към корема си като човек, измъчван от силна болка.

По време на краткото пътуване до ресторанта децата изпълниха неловкото мълчание помежду им с веселите си и никога непресекващи разговори. Кати, която очевидно искрено се забавляваше, счете за нужно да ги запознае с последните клюки.

— Чух, че Кори Краудър поканил Ема за своя дама на бала.

Грейс се завъртя на мястото си и погледна Ема.

— Това е нещо ново за мен.

Ема смушка сестра си с лакът.

— За мен също. Балът ще бъде чак в края на ноември. Той не е споменал и думичка по този въпрос, глупаче, и не искам да разправяш наляво и надясно неща, които не отговарят на истината.

— Не ги разправям наляво и надясно. Само казах на мама и татко — възрази Кати. — А пък той все пак те е поканил. Или ще го направи съвсем скоро. Чух новината от собствената му майка. Тя изнесе пред класа ни една доста слаба и неубедителна лекция по въпросите за лидерството и Ерин Клун я попита направо коя ще бъде дамата на Кори.

В огледалото за обратно виждане Стив видя Ема да покрива лицето си с ръце.

— Животът ми е истински кошмар.

— А ти искаш ли да му бъдеш дама? — попита Брайън.

— Разбира се, че иска! — изпревари я Кати. — Та кое момиче не би искало?

След инцидента с бирата мнението на Стив за Кори бе претърпяло неблагоприятна промяна, макар че Ема се постара да го убеди, че Кори е точно толкова виновен, колкото и всички останали хлапета, събрали се на плажа през онази нощ. Това обаче не бе толкова важно в случая. Стив беше наясно, че дори и да беше съвършено, момчето пак нямаше да му хареса. Защото никое момче не е достатъчно добро за неговата Ема.

И трите деца заговориха едновременно, като всяко се опитваше да убеди останалите в нещо.

Стив за миг си помисли за Джошуа Ламонт. Какво ли дете е бил той?

Странно, почти нереално чувство се прокрадна в душата му. Преодолял първия шок, той осъзна, че започва постепенно да приема факта, че животът му е претърпял необратима промяна. Погледна към Грейс, неговата котва и опора, но тя бе обърната назад към децата и обсъждаше с Брайън дали той да покани Линди или Кендис на бала.

— Ей, ами ти? — Брайън се обърна към Кати, опитвайки се да се измъкне от нахалните й въпроси. — Вече си гимназистка. Кой ще те заведе на бала?

— Някой късметлия, естествено — обади се Стив, а лицето на Кати стана червено като цвекло. — Помниш ли какво си говорихме с теб, Брайън? Докато ме няма, ти ще трябва…

— … да се грижиш за сестрите си — довърши вместо него Кати, очевидно преизпълнена с благодарност за помощта му. — Ама какво е това? Да не би да живеем в средновековието? Ема и аз можем и сами да се грижим за себе си, нали, Ем?

— Естествено — съгласи се Ема. — Но мисля, че трябва да дадем на Брайън възможност да се почувства полезен.

— Аз съм изключително полезен — заяви Брайън в мига, в който спряха на паркинга пред ресторанта. — Припомни си го, когато отново ти потрябвам, за да те закарам някъде.

Всичките им заяждания престанаха в момента, в който влязоха в полутъмния ресторант, декориран с очарователната елегантност на седемнадесети век. Децата изведнъж се превъплътиха в учтиви гости на заведението с безупречни маниери и приглушени гласове.

Обучението е всичко на този свят, помисли си Стив. Както в живота, така и във флота. Грейс бе обучила и възпитала тези деца с ненатрапчива твърдост и сега добрите маниери и безупречното поведение бяха станали неразделна част от тяхната същност.

Докато вървяха към резервираната за тях маса, разположена в едно от уединените сепарета, Стив чу някой да вика името му. От другата страна на залата му махаше някакъв мъж, облечен с официален костюм.

— Проклет да съм! — промърмори Стив. — Ще ме извиниш ли само за момент? — попита той и погледна Грейс.

Тя кимна и заедно с децата продължи към масата. Стив се отдалечи, за да види стария си приятел.

— Джо Лорд! — възкликна той, когато Джо застана пред него и силно стисна ръката му. — Кълна се, че в първия момент си помислих, че виждам привидение.

— Вярно, че не сме се виждали от много години, приятелю. — Джо се обърна към привлекателната млада жена, с която вечеряше. — Скъпа, това е Стив Бенет, бивш колега от ескадрилата. С позивна „Самотния вълк“, нали така? Стив, запознай се с великолепната ми съпруга, Хали.

Стив поздрави жената, която изглеждаше два пъти по-млада от Джо и носеше по себе си бижута на стойност няколко хиляди долара. Съпруга номер три, помисли си той. Джо бе изтърпял не един, а два брака като първата женитба на Стив — изключително кратки и унизителни. Джо беше толкова съсипан след втория си провал, че реши да напусне флота.

Цялата ескадрила бе шокирана от решението му, защото по онова време кариерата на Джо като офицер се бе устремила право нагоре. Но той обърна гръб на възможността да стане командир на ескадрилата. Вместо това постът бе предложен на Стив. Сега, като гледаше светналото от щастие лице на Джо, Стив реши, че той очевидно не съжалява за решението си.

— Е, как вървят нещата в частния сектор? — попита Стив.

— Ами какво да ти кажа? Плащат ми, за да изпитвам прототипи. Всеки ден в шест вечерта вече съм си у дома. Освен това ще бъда до Хали, когато се роди детето. Как ти се струва това, а? — Бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади визитна картичка и я подаде на Стив. — Обади ми се, ако решиш, че имаш нужда от промяна.

— Непременно — обеща Стив, прибра картичката в джоба си и веднага забрави за нея. — Благодаря ти. А сега трябва да се връщам при семейството си.

— Предстои ти плаване, а? — попита Джо.

— Точно така.

— Успех, приятел! И да се пазиш…

Стив зае мястото си на тапицирана пейка с висока облегалка.

— Извинявайте — рече той. — Случайно се натъкнах на Джо Лорд, бивш колега от ескадрилата. Сега работи в частния сектор.

— Уха, значи е долен търгаш! — скандализирано прошепна Кати.

Това беше битуващото сред флотските семейства определение за офицер от кариерата, позволил си да бъде примамен от компания, предлагаща му солидно възнаграждение. За членовете на семейство Бенет подобна мисъл бе просто недопустима.

— Не мога да повярвам, че отиде да говориш с него — додаде Кати.

— И защо не? В края на краищата, човекът не е направил нищо незаконно — възрази Брайън. — Може пък да е искал по-добро заплащане и възможност да живее собствения си живот.

— Но той се е клел във вярност на флота! — с изненадваща пламенност възкликна Ема. — Флотът инвестира повече от два милиона долара в обучението и подготовката на всеки пилот.

— Откъде знаеш? — попита Грейс.

— Един човек дойде в училище, за да разясни пред горните класове условията за обучение и работа във флота.

— Не мога да повярвам, че си отишла на тази среща — обади се Брайън. — Не мисля, че има нещо, което да не знаеш за флота.

— Срещата ми даде повод да се измъкна от часа по цивилизация.

— Нямам търпение да стигна и аз до последния клас.

Училището си остана основната тема на разговора по време на вечерята. Стив забеляза и други познати семейства в ресторанта, които очевидно бяха тук по същия повод като тях. Най-накрая, след като обещаните десерти бяха сервирани, Стив срещна погледа на Грейс, седнала от другата страна на масата.

Тя отвърна на погледа му, но не направи никакъв опит да го подкрепи. Почувства се като самолет, който пада свободно, без да знае къде ще се приземи. Дали да им каже? Тук? Сега? Редно ли е да проведе такъв разговор на обществено място? Грейс сигурно знаеше отговорите на всичките тези въпроси. Но този път нямаше да му помогне. Трябваше да го направи сам.

— Добре — рече той. — Трябва да поговоря с вас…

— … за някои неща, преди да тръгна — отново довърши вместо него Кати и загреба пълна лъжица сметана. — Целите сме в слух, тате!

Грейс се облегна назад и скръсти ръце на масата. Това си беше неговото шоу. И нямаше смисъл да го отлага повече. Извади четирите плика и им ги раздаде.

— Най-напред искам да ви подаря нещо, с което да се занимавате през следващите месеци.

Тя веднага разкъсаха пликовете.

— Компактдискове — обяви Кати, стиснала в ръка три прилежно надписани диска.

— Ти ли ги направи? — попита Брайън.

— Всеки един от тях.

— Не подозирах, че знаеш как да записваш дискове.

— Е, вашият старец все още знае някой и друг трик. По едно време обаче се уплаших, че никога няма да свърша.

— Законни ли са тези презаписи? — попита Ема.

— Разбира се. Направих ги в радиостанцията на базата. Презаписани са от законно закупени оригинали. Всеки един от вас има и списък със записаните песни — додаде той. — Списъците са в пликовете.

— Това наистина е много специален подарък, татко — рече Ема. — Благодаря ти.

Усмивката й му беше достатъчна, за да се почувства възнаграден за безкрайните часове, които бе вложил в този проект. Беше се почувствал като търсач на съкровища докато се опитваше да подбере най-подходящите песни, носещи точно определено послание. Работата се оказа по-трудна, но и по-вълнуваща отколкото беше очаквал. Беше записал какво ли не — от „Спаси ме“ до подбрани песни на Нора Джоунс и „Дъ Вайнс“.

— Страхотно е, нали, мамо? — щастливо възкликна Кати.

Стив обаче не пропусна сянката, пробягала по лицето й. Малкото му момиченце полагаше отчаяни усилия да се държи смело преди всяко негово заминаване.

Грейс прегледа списъка с песни и прехапа устни.

— Някои от тях не съм чувала от години.

Стив се запита дали жена му си дава сметка, че тези дискове представляват саундтрака на техния брак. Беше се опитал да включи всяка песен, която бяха слушали заедно, всяка песен, на която бяха танцували или пък се бяха любили. Всяка песен, вплела се в тъканта на многогодишното им съжителство. За щастие Стив имаше добра музикална памет. Като момче бе живял при много приемни семейства и понякога музиката се оказваше единственото му спасение и утеха. В резултат на това бе започнал да я цени като могъщо и здравословно средство, с помощта на което човек би могъл да се пренесе на друго, по-приятно и по-добро място.

Кати се наведе към него и го целуна по бузата.

— Благодаря, тате.

— Да, и аз ти благодаря — намеси се Брайън.

— Приготвил съм и по едно писмо за всеки от вас — рече им Стив. — Но тях предлагам да прочетете по-късно.

— Както правим винаги — обади се Кати.

Писането на тези писма винаги бе най-трудната част от подготовката му за предстоящото плаване. Никой никога не го бе изричал на глас, но истината бе, че всяко назначение бе свързано с определен риск и той можеше и никога повече да не се върне у дома.

Сервитьорката се приближи, за да напълни отново чашите им с кафе и да донесе сметката. Стив се възползва от прекъсването, за да погледне всяко от децата си, преди да им съобщи новината. Вгледа се в обичните им личица и скъта образите в сърцето си, за да има какво да си спомня в дългите дни и нощи, които предстояха. Те го обожаваха. И Стив го знаеше. А ето че сега щеше да му се наложи да промени завинаги представите, които децата му имаха за баща си.

— Трябва да ви кажа нещо, деца — заяви той.

— Да не би да сме във война? — ужасено попита Кати.

— Но аз си мислех, че ти предстои плаване в района на западен Тихи океан — намеси се Ема.

— Не става дума за предстоящото плаване, а за мен. — Сведе поглед към ръцете си — силни и квадратни. На безименния му пръст блестеше брачната халка, която сваляше само по време на плаване. След това отново се вгледа в изпълнените с очакване лица на децата си. — Истината е, че почти никога не съм ви разказвал за детството си и за времето преди да срещна майка ви — рече той. — Сега обаче се налага да ви разкажа някои неща за миналото си.

И тримата се поизправиха на местата си и леко се приведоха напред. Вече бяха чували за малтретирането и тормоза, на който е бил подложен преди социалните служби на щата Тексас да го вземат под свое попечителство. Знаеха и за многобройните приемни семейства, в които бе живял, и за това, че приемните му родители така и не могли да се привържат достатъчно към изключително умното и атлетично момче, което обаче било твърде непокорно и свободолюбиво за вкуса им.

— Днес искам да споделя с вас нещо, което се случи с живота ми преди много години.

— Да не би да си извършил нещо наистина лошо? — попита Кати.

— Да не са те арестували за нещо? — зачуди се Брайън.

— Не, нищо подобно. Но… — Позволи си едно последно колебание. В този момент той все още беше бащата, когото познаваха и обичаха. Онова, което смяташе да им каже, щеше да промени всичко. — Веднага щом завърших гимназия и непосредствено преди да постъпя във флота, аз се ожених. И се разведох само шест месеца по-късно.

Три чифта очи се впериха в него с изумление. Гледаха го така, сякаш внезапно му бяха поникнали рога. След това тримата заедно погледнаха към Грейс. Тя само разпери ръце в отговор.

— Тази история е на баща ви. Не моя.

Децата отново насочиха вниманието си към Стив.

— Как се казва тя? — попита Кати. — И къде живее сега? Защо никога преди не си споменавал за нея?

Ема се обърна към майка си.

— Ти знаеше ли?

— Научих едва днес след обяд — безизразно отвърна Грейс. Изглеждаше напълно спокойна и по никакъв начин не издаваше чувствата, които бушуваха в душата й. Просто си седеше и наблюдаваше как той разкрива тайни от миналото си пред децата.

— Не съм казвал за това на никого — обясни Стив, — защото това е нещо, с което никак не се гордея. — Дори и в този момент целият пламтеше от срам при мисълта за този свой толкова голям провал. — И защото по принцип избягвам да мисля за миналото. Вие, деца, и майка ви означавате всичко за мен и реших, че няма смисъл да ви разказвам за нещо, което съм извършил, когато бях млад и глупав и което приключи много преди вие да се появите в живота ми. — Беше му неловко да говори на Грейс чрез децата. А тя изобщо не искаше да му помогне. Седеше си там и пазеше неутралитет като Швейцария.

— Но това е толкова странно, татко — пръв са обади Брайън. — Не мога да повярвам, че си го пазил в тайна толкова време.

— Трябваше да ни кажеш. — Кати избута огромния си десерт настрана.

— Не, не е трябвало — разпалено заяви Ема. — Става дума за неговото минало, а то няма нищо общо със сегашния ни живот.

Стив я зяпна с изненада. Грейс изглеждаше слисана.

Ема отпи глътка вода.

— Не разбирам защо смятате, че е длъжен да разказва на всички за всяка допусната от него грешка. Би трябвало да го обичате достатъчно, за да му позволите да продължи напред и да забрави, че това се е случило някога.

Трогнат, Стив я потупа по ръката.

— Скъпа, мисля, че си успяла много точно да схванеш онова, което изпитвам. Признавам обаче, че не бях прав да крия това от вас и особено от майка ви. Неща като това… Трябваше да призная истината, вместо да я крия толкова години. И сега ми се иска да го бях направил.

— Така и не ни каза името й — напомни му Кати.

— Казва се Сесилия Кинг. Сиси. Беше много млада и също толкова глупава колкото мен. Не й беше нужно обаче много време, за да осъзнае, че не е създадена за съпруга на моряк.

— Къде живее? — продължи да разпитва Кати. — Как изглежда?

Стив вдигна ръка.

— След развода изобщо не съм се чувал с нея. А и тогава единственото, което ми каза, бе, че е срещнала някакъв мъж от Атланта. Сега разбирам, че се е омъжила за него веднага след като се разведохме. Човекът е цивилен. Зъболекар, доколкото зная.

— И защо реши да ни разкажеш за това точно сега? — попита Ема.

— Защото се оказа, че историята има продължение. Сиси ме напусна и се ожени повторно, без обаче да ми каже нещо изключително важно. По онова време е била бременна.

— От теб? — Кати изглеждаше ужасена.

— Значи има и дете? — възкликна Брайън. — За бога, татко!

— По-рано през деня се запознах с него. До днес изобщо не подозирах за съществуването му.

— Момче — с почуда в гласа отбеляза Ема. А след това почти шепнешком додаде: — Брат.

И в този момент Стив за пръв осъзна какво, всъщност се бе случило. Той имаше син. Още един син.

— Казва се Джошуа Ламонт.

— Сигурен ли си, че е твой син? — попита Кати.

Сигурно щяха да се намерят хора, които на негово място биха поискали и тест за бащинство, но Стив знаеше, че това не е необходимо. Всеки глупак можеше да види поразителната прилика между двамата.

— Сигурен съм. Той е офицер от флота. Летец. Никога не е искал да се види с мен, но се наложи да ме потърси и да се представи, защото е назначен в…

— В авиационния отряд, който командваш — прекъсна го Кати. — Мили боже!

А после изведнъж заваляха въпроси — мъчителни и директни.

— Мамо, ти също ли се срещна с него? Как изглежда? Къде живее? Кога ще се запознаем с него?

— Видях го — тихо отвърна Грейс. — За малко. Той е пилот от флота. И изглежда като такъв.

Стив никога не бе възприемал флотските пилоти като определен тип хора, но дълбоко в себе си знаеше, че принадлежи към братство, в което членуват само особена порода хора.

Брайън не каза почти нищо. Седеше на мястото си, забил поглед в масата и потънал в мисли. Стив изведнъж си даде сметка, че той бе преживял най-силен шок. Само в един кратък миг от единствен син се бе превърнал в по-малкия брат.

— И кога ще се запознаем с него? — не мирясваше Кати.

— Това зависи от него — отвърна Стив. — И от майка ви.

— И какво стана, когато го видя? Прегърнахте ли се, плачейки от радост?

Стив се засмя безпомощно.

— Не, изобщо не стана така. Аз не го възприемам като мой син, а той не ме смята за свой баща. Дойде при мен, защото знаеше, че пътищата ни рано или късно ще се пресекат, а той държи да отстрани всички пречки и препятствия от пътя си. Вижте, ние с него изобщо не се познаваме и това, че той най-изненадващо се появи в живота ни, не променя нищо. Нито за мен, нито за семейството ни. Обичам майка ви, а също и вас, деца, и това няма да се промени докато съм жив.

— В такъв случай е трябвало да ни кажеш — промърмори Брайън.

— Нали току-що го направи, глупако — възкликна Ема и сръчка брат си с лакът.

— Мисля, че всички ние ще имаме нужда от терапия — обяви Кати и лицето й отново просветна. Когато беше в пети клас имаше съученичка, която посещаваше психотерапевт веднъж седмично и от тогава насам все си мечтаеше да се подложи на подобно изживяване. — Мамо, може ли да се подложим на колективна терапия? Моля те!

Стив я прегърна през раменете.

— Нямаме нужда от терапия, Кати — рече той. Срещна погледа на Грейс, търсейки подкрепа. Не я намери. — Ще се оправим сами, миличка. Кълна ти се, че всичко ще бъде наред — заяви той.