Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (17)

12.

Грейс се качи на окъпания в слънце втори етаж на хангара, където се помещаваше кабинета на Стив. Кевин Килигрю не беше зад бюрото си. Видя го малко по-надолу по коридора близо до охладителя за вода. Той ръкомахаше и оживено разказваше нещо на колегите си. А хората все разправят, че жените били клюкарки, помисли си тя. Това е, защото повечето от хората никога не са работили в армията.

Тя тръгна надолу по коридора към кабинета на Стив. На вратата имаше табелка с името и ранга му. Усмихна се, изпълнена с радостно очакване и вълнение, породено от възможността да сподели с него голямата си новина.

Трябваше да предприеме тази стъпка преди много време. Но по-добре късно, отколкото никога. Обичаше живота си, но дълбоко в душата си винаги бе искала нещо повече. Обожаваше семейството си, но с времето постепенно загуби самоличността си, съсредоточена изцяло върху задоволяване на потребностите им, които винаги бе възприемала като по-важни от своите собствени нужди. Това тук беше неговият свят — свят на кабинети, в които кипи трескава дейност, свят на метални плакети по стените, забързани помощници и постоянно звънящи телефони. От много години насам Грейс не бе имала свой собствен свят, а напоследък все повече и повече се нуждаеше именно от това.

На времето мечтаеше за собствен бизнес — да го създаде със собствените си ръце, да се грижи за клиентите си и да живее с удовлетворението, че върши работата си добре. До този момент начинът им на живот — постоянното местене от база в база през няколко години — й се струваше като фундаментална пречка за реализиране на мечтите й. Напоследък обаче бе започнала да осъзнава, че става дума просто за най-обикновена бариера. Лесно преодолима при това.

Съзнаваше, че е безсмислено да продължава с тези опити да анализира сама себе си. Бизнесът й вече бе получил така нужния й първоначален тласък. За момента разполагаше с трима потенциални клиенти. А ако предприятието й се окажеше печелившо, споровете, породени от желанието й за собствен дом, щяха да станат излишни.

Това беше най-добрата новина, която би могла да сподели с него в деня преди отплаването. Щастие, неизпитвано от много време насам, я озари като ярък слънчев лъч. Беше нервна, вълнуваше се, но вирнала предизвикателно брадичка, почука веднъж и веднага отвори вратата, отказвайки да се подчини на протокола и да изчака отвън. Майната му на протокола! Тя изгаряше от нетърпение да сподели добрите новини със съпруга си.

— Стив, познай какво се случи. Аз… — Замълча в мига, в който младият офицер се изправи и, стиснал шапката си в ръка, почтително се обърна към нея. Усмивката изчезна от лицето й.

— Извинявай — рече тя. — Нямах представа, че прекъс… — Гласът й буквално замря. Остана на мястото си, замръзнала от изненада и изумление, приковала невярващия си поглед върху лицето на младия офицер. Възприемаше чертите му една по една: ясни сини очи, изсечено мъжествено лице, лъскава тъмна коса. Широки рамене, тесен ханш. Квадратни ръце с дебели пръсти. Всяка бръчица и трапчинка си беше на мястото.

Мозъкът й отказваше да функционира нормално. Чувстваше се като уловена в безсмислен и неразбираем кошмар. Стоеше като истукана на мястото си и се взираше в този непознат, който изглеждаше точно като Стив по времето, когато се запознаха. По-младият Стив се залюля пред очите й, а онзи Стив, който беше неин съпруг, сякаш се отдръпна назад, неясен и далечен като мираж.

Точно в този момент миражът заговори.

— Грейс, това е лейтенант Джошуа Ламонт. Лейтенант Ламонт, съпругата ми госпожа Бенет.

— Приятно ми е, мадам.

„Нямам никакво обяснение за случващото се.“ Грейс някак си успя да протегне ръка и да стисне неговата. Усети, че устните й се движат, но нямаше и най-малка представа какво изрича.

— Лейтенант, ще обмисля поставения въпрос — рече Стив. Гласът му звучеше отчуждено и кухо. — Свободен сте.

— Да, сър. Благодаря, сър. Приятен ден, мадам. — Пъхнал шапката си под мишница, Ламонт отдаде чест, обърна се, излезе от кабинета и затвори вратата след себе си.

Стив заобиколи бюрото си и протегна ръка към нея. Само че той внезапно се бе превърнал в напълно непознат. Грейс отстъпи назад и скръсти ръце пред гърдите си.

— Е, какъв ти се пада той? Племенник, за съществуването на когото не си подозирал? — Мъчително копнееше да го чуе да отрича онова, което тя вече знаеше. Отчаяно се надяваше случилото се да се окаже някакво необяснимо съвпадение. Само че подобни надежди бяха безпочвени, защото, както Грейс прекрасно знаеше, Стив нямаше братя и сестри. Освен ако не я бе излъгал и за това.

— Не. Той… той е мой син.

За пръв път мъглата пред погледа й се разсея и тя се вгледа в лицето му. Изглеждаше пребледнял и разтърсен не по-малко от нея самата. Нима той също бе шокиран? Или ужасен от факта, че тя бе разкрила тайната му?

Мили боже!

— И какво точно означава това? Да не би да искаш да ми кажеш, че си от онези мъже, които имат две различни семейства в различните части на света? Две съпруги. И деца от всяка една от тях…

— Грейси, прекрасно знаеш, че не съм такъв човек.

— Всъщност не зная нищо подобно. — Тялото й бе изтръпнало от преживения шок. Не чувстваше нищо, макар да си даваше сметка, че в момента би трябвало да се тресе от справедлив гняв. Само дето не изпитваше гняв. Беше като пациент, пострадал от жестоко изгаряне. Макар и очевидни, пораженията бяха толкова дълбоки, че за момента тя просто не можеше да ги почувства. — Точно в този момент наистина не зная каквото и да било.

Той прокара ръка през косата си.

— Позволи ми да ти обясня.

Вероятно трябваше да си тръгне веднага. Да спаси гордостта си и да го принуди да отиде при нея с подвита опашка и да я умолява да… И представа си нямаше за какво би могъл да я умолява. Стив Бенет не бе молил за каквото и да било през целия си досегашен живот. Освен това той заминаваше на следващата сутрин и нищо не би могло да му попречи да изпълни дълга си. Дори и семейна криза като тази, пред която бяха изправени в момента. Част от Грейс изпитваше нездраво любопитство като онова, което караше случайните минувачи да се тълпят около мястото на свирепа автомобилна катастрофа.

Не смееше да се помръдне дори. Ако опиташе да направи дори една крачка, щеше да се срине като постройка от карти. Ако решеше да заговори, гласът й щеше да издаде избликналия от душата й порой от болка и ярост. Затова остана неподвижна и безмълвно зачака. Какво чакаше, и тя не знаеше. И се питаше дали наистина би могъл да й каже нещо, което да я накара да се почувства по-добре.

— Непосредствено след като завърших гимназия се ожених за едно момиче — рече й той.

Грейс се опита да овладее треперенето си. Женен. Бил е женен за друга, а тя за пръв път чуваше за това.

— Казваше се Сесилия Кинг. Всички й викаха Сиси. Оженихме се веднага щом завърших центъра за първоначално обучение. Бяхме още деца. Живяхме заедно по-малко от шест седмици. След това получих първото си назначение и отплавах. Тя обеща, че ще ме чака да се върна. — Той преплете пръстите на ръцете си.

Грейс си помисли, че това може би е опит да прикрие треперенето им, но изобщо не се помръдна. Не възнамеряваше да го улеснява по какъвто и да било начин.

Дотук не се справяше особено добре с обясненията.

— Тя не издържа и пет седмици сама — продължи Стив. — По онова време плаването беше много по-самотно и трудно преживяване. Електронната поща не съществуваше, а телефонните разговори бяха почти невъзможни.

Грейс прекрасно си спомняше онези дни. От време на време изваждаха късмет и попадаха на радиолюбител, който осъществяваше телефонен разговор помежду им. В останалото време разчитаха единствено на писмата и на снимките.

— Получих писмо — продължи да разказва той, — в което ме информираше, че е срещнала друг мъж. Стоматолог от Атланта. Използвала подписаното от мен пълномощно, за да сложи край на брака ни.

Грейс затвори очи и си го представи като младо момче, сам-самичък насред океана, да получава подобно писмо в самото начало на първото си плаване. Сърцето й се сви болезнено, готово да се разтопи от жал. Грейс обаче просто не можеше да си го позволи.

— Подписах необходимите документи и не я видях никога повече — рече Стив, а ръката му неволно докосна медальона с лика на Свети Кристофър, който носеше на шията си. — Никога повече не съм разговарял с нея. Не си позволявах дори да мисля за нея. Пък и нямаше какво да си спомням. Почти не я познавах и тя вече не беше част от живота ми. Тя също не ми се обади никога повече. Не съм и очаквал да го направи. Нямах представа, че е била бременна. Изобщо не подозирах, кълна се! Ако знаех, щях да изискам от нея да ми позволи да се виждам с него.

С него. Джошуа Ламонт, военноморският офицер, с когото току-що се бе запознала, бе син на Стив. Неговият първороден син.

— Той ми каза, че вторият му баща го осиновил веднага след раждането му. Но той винаги е знаел… знаел е, че той не му е истински баща.

Грейс успя някак си да си наложи да проговори.

— И са му били нужни толкова много години, за да те открие?

— Могъл е да ме открие по всяко време — отвърна Стив. — Но просто не е искал. Не е дошъл тук, за да издири истинския си баща. Получил назначение, а след това разбрал, че вероятно ще служи под мое командване. Взел правилното решение и дошъл да се срещне с мен и да се представи.

— Възможно ли е с… — Просто не можеше да произнесе тази дума. — Възможно ли е той да служи под твое командване?

— Абсолютно. Няма никакви законови пречки за това.

— Защо тогава е решил да ти се представи?

— Ти го видя, Грейс. Постъпката му е правилна и напълно резонна. Двамата с него не сме свързани от гледна точка на закона. Няма причина той да не служи в ескадрилата, която командвам.

Говореше така, сякаш наистина вярваше, че това беше единственият проблем, породен от появата на Джошуа Ламонт. Може пък наистина да вярваше в това.

— Не мога да повярвам, че си го държал в тайна от мен — промълви тя.

— Казах ти вече, Грейс. Не знаех, че е била бременна.

— Но си знаел, че си бил женен и разведен. Защо, за бога, не ми каза?

Той изглеждаше искрено озадачен от въпроса й и на нея й се прииска да го удари, за да го накара да проумее случващото се.

— Нямаше нищо за казване.

— Освен истината — рязко заяви тя. — Или ти смяташ, че истината няма значение?

— Разбира се, че има значение. Но… моят брак със Сиси беше грешка, с която никак не се гордея. — Докосна рамото й. — Не исках да знаеш, че съм се провалил в брака… или в каквото и да било друго.

Тя се отдръпна от него.

— Не можеш да се обречеш за цял живот на друг човек и да запазиш в тайна такава съществена подробност за живота си. Та вие сте били женени, Стив! Заслужавах да го зная.

— Но защо да поемам такъв риск и да застрашавам шансовете си с теб? — искрено попита той. — За бога, Грейс, аз исках ти да ми имаш доверие…

— В такъв случай не трябваше да ме лъжеш.

— Не съм.

— Напротив, излъга ме. Пропуснал си да ми кажеш истината, а това си е чиста лъжа. И сега искаш от мен да ти имам доверие? След като си ме лъгал в продължение на двадесет години? Заслужавах да науча истината от теб, а не в резултат на случайна среща с порасналия ти син. — Не можеше да прогони образа на Джошуа Ламонт от главата си. В ушите й продължаваше да отеква плавният му южняшки акцент. Независимо от всичко, което Стив й бе казал току-що, независимо от опита му да й внуши, че срещата между двамата е била чисто служебна, той не по-зле от нея разбираше, че става дума за дълбоко лични отношения. Та момчето беше негов син, за бога! Независимо кой го бе отгледал, той бе пораснал и бе решил да стане пилот във флота, а не зъболекар.

Грейс се замисли за собствените си деца и чувството й, че е била измамена и предадена, се засили.

— Какво смяташ да кажеш на децата?

— Не е нужно да казваме…

— Прав си. Не е нужно да го правим двамата — прекъсна го тя, едва сдържайки сълзите, опарили гърлото й. — Ти обаче си длъжен да го направиш. И то още тази вечер, защото утре сутринта заминаваш.

— Не ми казвай какво да правя — не й остана длъжен той.

— Ще се престоря, че не съм чула това.

— Ако им кажа, само ще ги разстроя, Грейс.

— Така ли смяташ? — Засмя се мъчително. — Чудя се как можа да ти хрумне подобно нещо.

Изведнъж установи, че просто не може да остане повече. Душата й се късаше само като го гледаше. Преди няколко минути бе връхлетяла в кабинета му, за да сподели с него голямата си новина — новината, която, според нея поне, би могла да изглади дребната пукнатина, появила се в брака им. Само че това вече бе невъзможно. Защото ставаше дума не за пукнатина, а за пропаст, която ставаше все по-дълбока и широка.

Само преди няколко минути изгаряше от нетърпение да го види. А сега искаше единствено да се махне час по-скоро от кабинета му.

Вече бе поставила ръка върху бравата на вратата, когато го чу да казва:

— Грейси, почакай. Трябва да поговорим за това.

Тя се обърна и го погледна.

— Трябваше да го направим преди двадесет години.

— Добре, но не сме. Така че се налага да го обсъдим сега. Тук. Трябва да ме изслушаш, Грейс. Седни да поговорим, за да можем и двамата да осъзнаем по-добре случилото се.

Не беше сигурна кое я ядоса повече — властният му тон или снизходителното му отношение. Пък и не беше толкова важно. Единственото важно нещо в момента бе да се махне далеч от тук. Искаше да се скрие някъде, за да помисли на спокойствие за бомбата, която току-що бе взривила живота й, и да реши какво трябва да направи, за да се справи с положението.

Излезе от кабинета и затвори вратата след себе си. Докато вървеше към стълбището си даде сметка, че погледите на всички служители са приковани върху нея.