Джоузеф Глас
Очи (20)

19

На следващата сутрин Сюзън се прибра в осем. Беше изнервена и притеснена. Знаеше, че Майкъл ще се прибере чак следобед, но се притесняваше, че снощи може да се е обаждал, или че в дома на Голд може да се е случило нещо.

Жилището беше празно и тихо. Сутрешното слънце напичаше през прозорците и правеше въздуха вътре още по-спарен. Сюзън застана неподвижно в средата на хола, местейки поглед от една подробност към друга. Забеляза вдлъбнатото място на дивана, където Майкъл беше седял да гледа телевизия, струпаните му на купчинка книжки под масичката. Видя новото яке, което му беше купила от „Маршал Фийлд“, окачено на закачалката и неотворената кутия ментови бонбони, които Каролин беше донесла вчера.

Сетивата на Сюзън бяха притъпени и лениви, но въпреки това нещо отвътре я караше да изпитва болезнено чувство на празнота. Жилището й напомняше на напусната крепост, докато е била под обстрел. Искаше й се отново да се отпусне във вчерашната топла вана, но това й се стори едва ли не перверзен разкош. Усещаше дрехите си някак странно, искаше й се колкото може по-скоро да се отърве от тях.

Отиде с бърза крачка в спалнята, ръсейки по пътя различни части от облеклото си. Пуловерът хвърли на леглото. С треперещи пръсти събу джинсите си и седна по сутиен и бикини с усещането, че е хваната в капан. Собственото й легло, където толкова често бяха спали двамата с Майкъл, беше непокътнато и сега я гледаше сякаш обвинително.

— Хайде, стига — обърна се тя към тишината в жилището. — И ти си човек.

Свали сутиена и бикините, хвърли ги в коша за пране и влезе в малката баня. В огледалото над мивката зърна отражението на гърдите си — неясна картина в перленобяло и розово. Без да й обръща внимание, тя завъртя стария порцеланов кран и чу внезапното пляскане и съскане на душа.

Влезе гола под душа, без да провери дали водата е топла или студена. Изми се някак тромаво, на няколко пъти изпуска сапуна. Сложи си шампоан на косата и дълго стоя под водната струя, усещайки водните капчици по кожата си като наказание.

Накрая излезе и отиде в кухнята по хавлия. От мократа коса по раменете й се стичаше вода. Вдигна телефона и се обади на телефонната си служба.

Първото съобщение беше от Дейвид Голд. Казаха й, че било спешно.

Сюзън набра домашния номер на Голд. Той вдигна след първото позвъняване.

— Сюзън се обажда — рече тя. — Какво има? Майкъл добре ли е?

— Майкъл ли? Да, разбира се.

Голд звучеше разтревожено.

— Не си ли чула новината? — попита той.

— Не. Какво е станало?

— Стегни се. Рано тази сутрин Кайл Стюарт се е самоубил в ареста.

— Самоубил се? — повтори тя. — Как?

— Обесил се е — обясни Голд. — Намерил е отнякъде найлоново въже. Сигурно някой от другите задържани му го е дал. Намерили го легнал на една страна с въже, завързано за една от решетките.

— На една страна? — безизразно повтори Сюзън.

— И по-големи чудеса стават на този свят — промърмори Голд. — Умрял е поне час преди да го намерят.

Последва мълчание. На Сюзън й се стори, че чува в тона му известно обвинение.

— В единайсет Уедърс ще даде пресконференция — продължи Голд.

— Ще я изгледам, преди да дойда да взема Майкъл.

— Добре.

Сюзън се мота из жилището с пуснат телевизор, докато най-сетне пресконференцията започна.

Ейбъл Уедърс, с великолепния си слънчев загар, заклейми пазачите в затвора, че са допуснали Кайл Стюарт да се самоубие. Под стакатото на щракащите фотоапарати той бодро увери обществеността, че случаят с Кайл Стюарт ще продължи да се разследва.

— Ние ще продължим нашето задълбочено разследване на убийствата, както и самоубийството на заподозрения — говореше той. — Смятам за свой дълг да уверя обществеността, че доказателствата срещу господин Стюарт са достатъчно силни и много показателни. Дори самоубийството му показва, че той е очаквал вината му за убийствата да бъде доказана и е пожелал да избегне наказанието, с което несъмнено щеше да завърши наказателното дело.

Последваха приглушените викове, с които журналистите задаваха въпросите си. Уедърс гледаше ту наляво, ту надясно. Беше като приклещено животно.

— В момента не смятам да навлизам в тази тема — отвърна той на един от въпросите. — Достатъчно е да се каже, че разполагаме с убедителни доказателства, крайно разобличаващи. Полицията се справи блестящо със случая, именно затова успяхме толкова бързо да идентифицираме заподозрения.

— Източници твърдят, че доктор Шейдър е изиграла ключова роля за разкриването на Стюарт като извършител на убийствата — изкрещя един репортер.

Сюзън се изчерви при споменаването на името й.

— Няма да коментирам този въпрос — каза Уедърс. — Може би по-късно.

В отговора му Сюзън долови застрашителна нотка. Веднага след края на пресконференцията тя се обади на Голд.

— И ти ли споделяш теорията на Уедърс за мотива за самоубийството на Стюарт? — попита тя, борейки се с неприятното усещане в стомаха си.

— Да, споделям го — отвърна Голд. — Семейството на Стюарт е от квартал на Южната част, където всички се познават. Някои от тези квартали са като самостоятелни селища. Членувал е в „Киуанис“^[1], в отряда на Малките скаути, посещавал е редовно църковните служби — всички го познавали от дете. Родителите му са стълбове на Лютеранската общност. Самият Стюарт е бил активен член на църквата и всички го познавали като отзивчив човек. Смятали го за безобиден стар ерген. Списъкът на хората, готови да се застъпят за него, е дълъг цял метър.

— Ами обвиненията в сексуални престъпления? — попита Сюзън.

— Успял е някак да ги скрие. Престъпните му прояви винаги са били далеч от дома, а по време на задържанията си измислял някакво извинение за отсъствието. Водел двойствен живот. Говорих с майка му. Тя каза, че се случвало да отсъства от града за по няколко дни, а понякога заминавал някъде на запад на гости на свой другар от морската пехота. Записах датите, които тя спомена. Повечето съвпадат с тези, които е прекарал в затвора.

Голд въздъхна.

— Задържането му във връзка с убитите студентки, със снимка на първа страница по всички вестници е сложило край на прикритието му. Явно не е могъл да го понесе.

— Ясно — каза Сюзън.

— Напълно отговаря на класическия модел, нали така? — попита Голд. — Безобиден тип, самотник, ерген — класическа картинка.

— Да, сигурно е така.

Болезненото усещане на Сюзън под лъжичката не съответстваше на ободряващата новина, че Стюарт е действителният убиец.

— Докато беше при нас, успях да поговоря доста с него — продължи Голд. — Даже започнах да го харесвам. Беше много открит. Въобще не даваше вид на подлец или мръсник. Наистина смятам, че е водел два коренно различни начина на живот. Може би дори не е имал спомен за убийствата. Когато се е сблъскал с черната страна на нещата, не е могъл да понесе истината. Смъртната присъда не му мърдаше, а беше изгубил и подкрепата на близки и приятели.

Сюзън си спомни думите, написани от училищния педагог за Стюарт. Когато го заловили в сексуално нарушение, Стюарт предложил да отиде в затвора, вместо родителите му да научат за постъпката му.

— Така че той е направил единствено възможното — заключи Голд.

Отново последва мълчание.

— Има ли нещо? — попита той.

— Не мога да кажа какво точно.

Сюзън си припомни безобидния, кротък вид на Кайл Стюарт, видян през еднопосочното огледало на стаята за разпити. Приличаше много повече на воайор, отколкото на убиец, помисли си тя.

— Просто ми се иска да съм сигурна, че го е направил той.

— Спомни си за снимките с изрязаните очи — подсети я Голд. — Направо като възстановка на убийствата. Ами връзката на Стюарт със студентките? Познавал ги е всичките. Да не говорим пък за намерените влакна. Сюзън, кога сме имали по-ясен случай?

— Сигурно си прав.

Логиката на разсъжденията не можеше да се отрече.

— Въпреки всичко, разследването ще продължи — поясни Голд. — Тук поне Уедърс каза нещо вярно. В края на краищата, касае се за поредица убийства. Ще бъдем напълно сигурни, едва след като убийствата престанат. Но шестото чувство ми подсказва, че няма да има повече убийства.

— Надявам се.

Отново последва мълчание.

— Защо се тревожиш? — попита Голд. — Нали точно ти ни насочи към него.

— Не ми се искаше да умре така, в килията си — отвърна тя.

— Сюзън, ти не си виновна за извършените от него убийства, нито за това, че не е могъл да преживее срама, когато са го заловили. Ти се отъждествяваш твърде много с престъпниците. Вината не е твоя. Вината си е на Стюарт.

Сюзън въздъхна. Голд сигурно беше прав.

— Ще се видим по-късно — каза тя.

— Добре. Сега си почини. И престани да се тревожиш!

Голд затвори.