Джоузеф Глас
Очи (8)

7

Кабинетът на Рон Джордано беше малко помещение на третия етаж на факултета по антропология, целият натъпкан с книги и списания. Имаше и малка кафемашина, цял стек обърнати наопаки пластмасови чашки и голяма кутия „Икуъл“, които свидетелстваха за невероятното количество кафе, което се изпиваше тук.

Когато Сюзън се зададе по коридора, Джордано стоеше на вратата на кабинета и говореше със свой колега. Наистина беше едър мъж, над метър и осемдесет, облечен в светли джинси и пуловер. Когато Сюзън му се представи, той не се изненада много, че я вижда.

— Допусках, че някой ще ме потърси рано или късно — каза той.

Сюзън се огледа.

— Тази стая не е ли прекалено тясна за вас? — усмихна се тя.

— Тесничко е, наистина — отвърна той. — Но когато човек работи в университет, свиква с ограничените пространства.

Нещо в гласа му накара Сюзън да попита:

— В интелектуално отношение? Или физическо?

— Много сте проницателна. Да, понякога има и интелектуална ограниченост. Животът в университета не е точно такъв, какъвто го величаят.

Малка снимка на Рон Джордано във футболен екип висеше зад вратата. Сякаш се криеше там, заявявайки присъствието си, но без да привлича ненужно вниманието. В снимката имаше нещо познато. Мъжът, който току-що седна зад бюрото, и без това й се бе сторил познат отнякъде.

— Току-що се сетих откъде ви познавам — рече тя.

Рон Джордано беше резервен играч от защитата на Мечките от Чикаго, а след това помощник-треньор — някъде преди около седем-осем години. Сюзън го беше гледала, когато ходеха с Ник на мачовете на Мечките.

— Гледала съм ви да играете — допълни тя.

— Много хубаво — усмихна се той, като скръсти ръце зад главата си. — Навярно не сте се отделяли от телевизора. Показвали са ме не повече от няколко минути.

— Как ви се струва университетският живот след футболната кариера? — попита Сюзън.

— В някои отношения не е много различно. Трябва да бъдеш мил с хората. Трябва да се изявяваш, но така че да не решат, че представляваш заплаха за другите. Трябва да си добър политик. Борбата за повишение иска голямо драпане.

Сюзън кимна. Мнозина от пациентите й бяха от академични среди и се оплакваха от подмолните борби за щатни длъжности и повишения. В известна степен пациентите й бяха помогнали самата тя да прогледне по-добре. Преди вярваше, че академичните среди са приятно място, посветено на интелектуални подвизи и до голяма степен лишени от яростната конкуренция и боричкане на бизнеса. Един от пациентите й, преподавател по английска литература на постоянно място в Северозападния университет, се беше пошегувал, че „интригите са още по-злобни, защото финансовите придобивки са толкова нищожни“. Ние, университетските преподаватели, беше казал той, ще предадем и най-добрия си приятел за гарантирана годишна заплата от трийсет хиляди, или стипендия от десет хиляди.

— Защо станахте преподавател? — попита тя.

— На първо място, пукнат прешлен и проблеми с гръбнака — обясни Рон Джордано. — Не можех повече да играя футбол. На второ място, спомените за моя преподавател по антропология в щатския университет в Охайо, който ни разказваше страхотни истории за Намбукуара и Маргарет Мийд^[1]. И накрая, стипендията за аспирантура в Джонс Хопкинс, където защитих докторската си дисертация. — Той се усмихна.

— Смятах, че искам цял живот да играя само футбол. Но ето че сега се занимавам с нещо, което ми харесва повече от тичането и пасовете.

— Разкажете ми за Патси Моргенстърн.

Усмивката му изчезна.

— Патси беше моя студентка — започна той — в уводния курс по антропология преди две години. Завърши с много добра оценка.

Той впери поглед в Сюзън.

— Това ли е всичко? — попита тя. — Професор Джордано…

— Рон.

— Добре, Рон. Дошла съм при вас в ролята си на консултант на отдел „Убийства“ в полицията, където разследват убийството на Патси и още две момичета. Ако желаете, мога да кажа на инспектор Голд да разговаря с вас, преди да продължим.

— Знам коя сте — каза той. — Чета вестници.

— Както можете да си представите — продължи Сюзън, — опитваме се да научим всичко, което можем за Патси, както и за другите жертви. Има много подробности за изясняване. Някои са по-общи, други по-лични. Не може да се каже кои ще се окажат от решаващо значение.

— Съжалявам, че се опитах да се измъкна. Смъртта на Патси беше голям шок за мен. Още не мога да го преживея.

— Може би ще ви помогне, ако ми разкажете всичко, което си спомняте за нея.

Той кимна. Последва кратко мълчание, докато той се полюляваше на въртящия се стол, без да откъсва жълто-кафявите си очи от Сюзън.

— Ще се помъча да изпълня вашата молба — каза той. — В памет на Патси… Тя беше истинско американско момиче, или поне се опитваше да е такава. Беше висока и това много я притесняваше. Помня как се запознах с нея, когато дойде да пита за една писмена работа. „Да, това съм аз, дългата“… Това беше постоянната й шега, така се запознаваше с хората. Правеше го с усмивка, вижте колко съм отворена и прочие. Но не беше нужно да я познавате много отблизо, за да разберете, че за нея това си беше истински проблем.

— Срамувала се е от ръста си?

— Това е много меко казано — наведе се напред Джордано. — Цялото й семейство са високи хора. Баща й е метър и деветдесет и пет без обувки. Брат й е два метра. Патси е била възпитана да крие истината за ръста си, както много жени крият възрастта си. Когато станала метър и седемдесет и пет, казвала, че е метър и седемдесет. Когато минала метър и осемдесет още в юношеските си години, криела истината, сякаш била някаква срамна тайна. Престанала да расте, когато била вече метър и осемдесет и пет, а тогава вече височината била истинското проклятие на живота й.

— Как научихте всичко това? — попита Сюзън.

Той се засмя.

— Не беше трудно. Едва се бяхме запознали по-отблизо, когато тя ми разказа „истината в най-зловещите й краски“, както сама се изразяваше. Страшно й се искаше да го каже, за да й олекне. Мисля, че това беше официалното въвеждане в личния й живот, само за близки приятели.

Сюзън имаше усещането, че той се опитва да омаловажи значението на отношенията си с Патси, като се представя за един от многото хора, заслужили подобна степен на доверие.

— Ръстът беше само част от нещо по-голямо — продължи той. — От най-ранна възраст я бяха възпитавали да мисли за себе си като за спортистка. Беше по-висока от повечето момчета и имаше природни дадености на спортист. Още в началото на гимназията е имала проблеми с противоположния пол. Била прекалено висока. И вече била влязла в ролята на „едно от момчетата“.

Той взе един молив от бюрото и го завъртя между пръстите си, без да изпуска от очи Сюзън.

— В гимназията нямала приятел — продължи той. — Нито приятел, нито гадже, никакви балове, никакви изпращания до дома. Абсолютно нищо. Мотаела се с тайфа момичета, които били в същото положение. Смятали я за най-готината от всички, най-отворената. Само че това са глупости. — Той въздъхна. — Не се разбирала с майка си, което допълнително й тежало. Не била щастлива в семейството си.

— Май доста е споделила в този кабинет — рискува Сюзън.

— Да, тук и на пистата — кимна той. — Ходехме да тичаме заедно. Аз тичам доста, за да се поддържам във форма. Обичаше да тича с мен, когато нямаше лекции и упражнения. Тичахме заедно, а после ходехме да пием кафе в спортната зала или в студентския дом.

Той видя изражението на Сюзън и се засмя.

— Да, разбира се, че беше влюбена в мен — рече той. — Личеше си от самото начало. Всъщност, тя самата се шегуваше по този въпрос. „Обажда се почитателка номер едно“, казваше тя, когато оставяше съобщение на телефонния ми секретар. Отначало ми харесваше чувството й за хумор, но после все повече започнах да разбирам, че страда от невероятно ниско самочувствие.

— Високият ръст у едно момиче може да се окаже истинско проклятие, също като родителите му да се разведат или да го изоставят — отбеляза Сюзън.

Той кимна.

— В училище и в колежа познавах доста спортистки, но тогава не разбирах достатъчно добре какво преживяват. Мъжете спортисти могат поне да се надяват, че ще се докопат до кокала в спорта. Жените нямат дори това. След като завършат кариерата си, могат да се надяват само на треньорско място в някой колеж или да станат учителки по физическо възпитание в училище. Което съвсем не е същото. А са пожертвали за спорта не по-малко от мъжете.

— Казахте, че в училище нямала приятел — намеси се Сюзън. — А в колежа?

Той повдигна вежди.

— Знаех си, че ще стигнете до този въпрос. Доколкото ми е известно, излизала е от време на време с двама спортисти. Но връзката им не стигнала до никъде. Патси беше много самотно момиче.

Сюзън го изгледа.

— Да сте коментирали нещо за убийствата?

— Разбира се, поне аз. Не познавах другите момичета, но естествено се питах дали има нещо общо с университета. Може би убиецът ги е познавал по някакъв начин, може би е имал някакво особено отношение към жените спортистки. Нещо такова. Но размишленията ми не стигнаха доникъде.

Сюзън усещаше, че той крие нещо. От него се излъчваше силно чувство на вина, на някаква отговорност.

— Патси проявявала ли е желание да спите с нея? — попита тя.

Той видимо посърна.

— Ама че въпрос.

— Само между нас — обясни Сюзън. — Повярвайте ми, нямам никакво намерение да ви злепоставям или да очерням паметта й.

Отвън долетя силен писък. Сюзън и Джордано се надигнаха едновременно и се втурнаха към прозореца. Един студент беше вдигнал някакво момиче, явно приятелката му, и я въртеше във въздуха. Движенията им изпращаха вихрушки сняг към небето.

Сюзън изпусна шумно дъх и се върна на мястото си. Джордано я проследи с поглед.

— Не е лесно да се живее в постоянно напрежение — отбеляза тя.

Той кимна разсеяно. Личеше си, че размишлява над въпроса й.

— Да — каза най-сетне той. — Искаше. Беше по време на втората й година в колежа. Дотогава тя вече беше, както казвам аз, член на старата гвардия. Една вечер дойде при мен много разтревожена. Скъсала била с Боби, баскетболиста, с когото излизаше. Опитваше се да го представи като нещо незначително, но забелязах у нея отчаяние, каквото преди не бях виждал. После изведнъж ми зададе директно въпроса: Дали ще спя с нея.

Сюзън не отместваше очи от него.

— И вие какво казахте?

— Казах не, разбира се — обидено отвърна той.

— Тя как го прие?

— Каза, че била девствена, че повече не можела да понася да е девствена, че това я убивало… Бил съм първият й познат мъж, както каза тя, от когото искала да изгуби девствеността си. Когато го чух, се почувствах ужасно.

— Не бяхте ли поласкан? — попита Сюзън.

Той поклати глава.

— Не, не. Отдавна съм се простил с образа си на герой. Онази вечер усещах само ужасяващата й самотност. — Той сви рамене. — Тя не беше първата. И други момичета са опитвали. Самотни, тъжни момичета, които не се справят с трудностите на пазара на тела в колежа. Много често се насочват към любимия си преподавател. Това прави работата ни още по-трудна. Човек иска да създаде близки отношения със студентите си, отношения на доверие. Само че на тях често им се иска това да прерасне в нещо повече. Заради възрастта, а пък и по други причини.

— Разбирам ви — рече Сюзън.

— Трябваше да се досетя — засмя се той. — Как се казва това в психиатрията?

— Изместване — обясни Сюзън. — По време на обучението ни учат, че пациентите ще искат да се влюбят в нас. Това е предсказуемо и никак не е полезно за работата. Опитваме се да го накараме да работи в наша полза. Само че често има обратен ефект. Не един пациент се е отказал от терапията си, когато психиатърът не е желаел да бъде въвлечен като личност. — Тя се намръщи. — А понякога психиатърът не е достатъчно силен, за да устои на съблазните.

— Е, значи ви е познато положението ми — заключи той.

— Да, познато ми е.

Сюзън продължаваше да има усещането за някаква вина около него. Допускаше, че с мъка спечелената зрелост във възгледите му се дължи отчасти на допусната неблагоразумна постъпка, несъмнено по време на първите му стъпки в академичния живот. Устоял бе на поканата на Патси Моргенстърн, но може би преди много години друга студентка го е заварила в момент на слабост.

— Открихте ли какво се е случило после? — попита Сюзън.

— Какво искате да кажете?

— Патси Моргенстърн не е била девствена, когато е била убита — обясни тя. — Установено бе при съдебномедицинската експертиза. Не знаете ли как е станало?

Той поклати глава. Сюзън беше убедена, че това е основният източник на болка и съпротива.

— Подозирате ли, че е имала сексуална връзка с някого, като начин да понесе по-лесно вашия отказ например?

Той се изправи.

— Може да подозирам много неща — рече той. — Но след този епизод отношенията ми с Патси вече не бяха същите. Тя вече не ми се доверяваше. Бяхме просто приятели.

Сюзън се усмихна.

— Също като бивш любовник.

Той кимна.

— Да, разбирам какво искате да кажете. В края на краищата, в нейното предложение имаше вложена любов. Още не ми дава мира, като се сетя. Момиче, което ти предлага… Да ви призная, подозирах, че след онази вечер при мен тя е загубила девствеността си с някой друг. Няколко месеца не дойде в кабинета ми. После неочаквано се появи на пистата. Направихме заедно няколко обиколки, като преди. Тя не приказваше много. Аз също. Чувствах, че й тежи нещо. После ми каза, че съжалява за станалото. Казах й, че няма за какво да съжалява. Нещо в поведението й ме накара да си помисля, че е успяла да направи с друг това, което искаше да направи с мен. Естествено, тревожех се, че преживяното може да е влошило нещата, вместо да ги подобри. — Той въздъхна. — Така и не разбрах. Както казах, вече не бяхме така близки.

— Ценя откровеността ви — отвърна Сюзън. Изправи се и видя, че полата й се е смачкала. Оправи я, доколкото можеше. Изминалият ден не беше от най-лесните. Трябваше да се преоблече.

— Тъжното е — обади се Джордано, — че Патси беше наистина много хубава. Имаше дълги крака, много хубави, хубава беше и в лице. Имаше разкошна усмивка. Би могла да има всеки мъж, когото поиска, стига самочувствието й да не бе така ниско.

Сюзън усети, че при тези думи той оглежда нейните крака, което я зарадва.

— Съквартирантката й ми каза същото — рече тя. — Но не можела да убеди Патси да се облича по-хубаво.

— Не е лесно да си жена, нали? — отбеляза той. — Дори когато си психиатър?

— Дори когато си психиатър — усмихна се в отговор Сюзън.

— Позволете да ви изпратя до долу.

Той остави вратата на кабинета си отворена и тръгна да изпрати Сюзън до стълбите. Зимният пейзаж проблясваше през високите прозорци, светлината вече отслабваше.

— Навън е студено. — Той взе палтото на Сюзън и й помогна да го облече.

Тя пъхна ръце в ръкавите на палтото си, чувствайки топлината на неговите ръце на раменете си.

— Отраснала съм на по-топло. Още не съм свикнала с Чикаго.

— Никой не свиква напълно с Чикаго — отвърна той. — Даже местните.

— Много ми помогнахте — рече тя. — Благодаря ви.

— Малко ми е трудно да свикна с това — рече той. — Патси можеше да постигне толкова много. Беше прекрасен човек.

— Това е най-ужасното при убийствата — отбеляза Сюзън. — Лишава света от ценни хора. Лишава нас, живите от присъствието им.

Той я изгледа отблизо.

— Ако си спомня още нещо — попита той, — да ви се обадя ли?

— Разбира се.

Той я изпрати с поглед по стълбите, куфарчето й се удряше отстрани в хълбока, докато тя придържаше палтото си. Внезапен порив на вятъра залепи кичур коса на бузата й. В този миг приличаше на ученичка, която подскача по тротоара на здравите си млади крака. С усмивка той пусна вратата да се затвори.

Когато стигна до колата си, прасците на Сюзън боцкаха от студа, а пръстите й бяха измръзнали. Ръката й трепереше така, че едва успя да завърти ключа. Отвътре предното стъкло беше цялото покрито с лед.

— Хайде де, хайде — измърмори тя, когато двигателят най-сетне запали и парното рязко се включи.

Пъхна ръцете си в ръкавите, за да ги стопли. Докато чакаше, мислите й се върнаха към разговора с Рон Джордано. Не се съмняваше в думите му. Той наистина харесваше Патси Моргенстърн. Чувството му на вина бе породено от факта, че тя го бе помолила за помощ, а той не бе успял да й помогне. Сюзън не вярваше да я е излъгал за сексуалната си връзка с Патси. Ако беше излъгал, тя щеше да долови признаците.