Джоузеф Глас
Очи (45)

44

Майкъл плачеше.

— Искам мама.

Арнолд Хейз седеше на малката кухненска масичка срещу момчето и нервно потропваше с пръсти по овехтялата пластмасова повърхност.

— Майкъл — започна тихо той. — Говорили сме по този въпрос. Майка ти е заета с нещо много важно, много тайно. Точно затова ме помоли да се погрижа за теб. След няколко дни ще се обади и всичко ще свърши. Имай търпение.

Момчето гледаше Хейз и по бузите му се стичаха сълзи.

— Искам мама — повтори то.

Хейз видя бунта в детския поглед. Досега то беше играло по свирката му, но явно смелостта му се беше изчерпала.

— Майкъл, помисли малко. За майка ти това е много важен момент. Как мислиш, че ще се чувства тя, ако разбере, че не искаш да й помогнеш? Какво ще си помисли?

Момчето не каза нищо. Само подсмръкна и избърса очи.

— Искам сега да дойдеш с мен — продължи Хейз. — Ще ти дам хапче, което ще те успокои. Хапчето ми го даде майка ти специално за тази цел. Като се наспиш, ще се почувстваш по-добре.

Момчето не помръдна. Имаше типичния безпомощен вид на малко дете, което знае, че не е в свои води. Вече не вярваше на Хейз. Но нямаше никакъв начин да избяга, нямаше никакво оръжие, с което да се отбранява. Можеше само да изплаче протеста си със сълзи.

— Не — заяви то. — Искам мама.

Хейз се изправи.

— Престани, Майкъл — каза строго той. — Сега ще дойдеш с мен.

Това беше краят. Повече не можеше да се справя с този малък ревльо. Останалата част от пътя трябваше да извърви сам.

Хейз тръгна да заобиколи масата.

— Ще кажа на майка ти какви неприятности си ми създал. Тя никак няма да се зарадва.

Момчето слезе от стола и се скри зад него. Хейз го издърпа настрани с една ръка.

— Хайде, ела в спалнята — каза той.

Момчето се дръпна към дивана. Докато Хейз приближаваше, детето се сви на дивана в позата на зародиш. Може би знае какво го чака, помисли Хейз.

На вратата се почука. Хейз се обърна рязко.

— Мама! — извика момчето. — Мама!

То скочи от дивана. Хейз го сграбчи за врата, притисна го грубо към гърдите си и затисна устата му с ръка. Детските ръце задърпаха пръстите му.

Отново се почука.

— Кой е? — извика Хейз.

Отговор не последва. Откъм вратата се чу трето почукване, още по-тревожно.

— Един момент.

Хейз внесе момчето в спалнята. Успя някак да напъха в устата му тапата, която беше използвал при идването им и да завърже краката и ръцете му с въже. Бутна детето в гардероба и затвори вратата.

Когато се върна в хола, откри Сюзън.

— Къде е той? — попита тя. — Чух го. Къде е?

— Как влязохте?

Хейз се сети за люгера, който носеше в сакото си. Сега беше в кухнята. Момчето му беше създало твърде много грижи, за да вземе необходимите предпазни мерки.

Сюзън се приближи. Изглеждаше много малка, но страшно настойчива.

— Къде е?

Гласът й звучеше изключително заповедно.

Хейз застана настрани и посочи към спалнята.

— Там вътре.

Майчинският й инстинкт беше по-силен от предпазливостта. Тя мина покрай Хейз без дори да го погледне.

Удари я точно под ухото с рязък, много силен удар. Сюзън се свлече на пода на една педя от вратата, зад която беше скрит синът й.