Джоузеф Глас
Очи (43)

42

В два и четиридесет се позвъни на външната врата на кабинета. М. Ф. Ийглър спря да работи. Погледна часовника си. За този час нямаше записан пациент. Не обичаше случайни посетители. По-добре да си предпазлив, отколкото да съжаляваш.

Той затвори вратата към кабинета и излезе бързо в приемната. Насреща му се усмихна дребна жена с къдрава коса.

— Доктор Ийглър?

— Да. Какво обичате?

— Не знам точно.

Тя взе да търси нещо в чантата си.

— Не мога да намеря бележката. Няма значение. — Тя се усмихна. — Нали вие сте хиротерапевтът?

— Да, аз съм.

Той я изгледа предпазливо.

— Трябваше да се срещна тук със съседа ми — обясни тя. — Каза ми, че бил ваш пациент. Господин Кахил.

Лекарят повдигна вежди.

— Странно. Нямам пациент на име Кахил. Сигурна ли сте, че това е името?

— Е, не съм съвсем сигурна.

Тя погледна към чантата си, без да я отвори.

— Той не е много точен понякога. Случва се да се обърка…

Лекарят стоеше и я наблюдаваше. Учтивата физиономия маскираше явното му нетърпение.

— Налегна го страшна болка — продължаваше тя. — Каза, че щял веднага да направи нещо по въпроса, още днес. Не можеше да се изправи… Сигурен ли сте, че не ви се е обаждал?

Тя хвърли поглед към празното бюро на секретарката.

— Може секретарката ви да е говорила с него.

— Госпожа Томпсън не е идвала днес — каза той. — Но при всички случаи щях да разбера за вашия познат. Боя се, че не се е обаждал днес. Станала е грешка.

Тя въздъхна безпомощно.

— Нищо не разбирам. Толкова го болеше… Знаете ли, аз трябваше да го закарам у дома.

Със странно изражение лекарят попита:

— Кога започнаха болките?

Тя въздъхна.

— Ами него от години го боли гърбът. Откакто съпругата му почина. Но никога не го е сваляло на легло. Просто спеше на твърда дъска. А има и от онези специални столове. Ортопедичните.

— Преглеждал ли го е специалист?

М. Ф. Ийглър говореше с мазен глас, леко приведен към нея.

— Може да е ходил, но на мен не е споменавал. Взел бил името ви от една съседка… Каза, че щял да ви се обади. Не разбирам как съм могла да сбъркам името…

— Както казах, трябва да е станала грешка. А сега, моля да ме извините, защото имам пациент…

У жената имаше нещо безпомощно. Самата тя изглеждаше объркана. Той направи опит да затвори вратата. Тогава тя като че се спъна и политна напред. Лекарят успя да я хване, преди да се е стоварила на пода.

— Добре ли сте?

Жената беше забележително лека. Едва ли тежеше много. Имаше вид на страдаща от недохранване.

— О, да, благодаря ви. Краката ми се преплетоха. Много съжалявам.

Тя го държеше за двете ръце и се мъчеше да се изправи.

— Не знам какво ми става. Цял ден само изпускам разни неща, а сега това…

Ръцете й бяха малки и много деликатни. В този миг той забеляза странния напрегнат поглед в очите й. Дали лъжеше за повода за посещението си?

Той си придаде вид на разбиращ и готов да се притече на помощ. Може би жената имаше нужда от малко насърчение, за да разкрие какво точно иска.

— Сигурна ли сте, че сте добре? — попита той.

— Да, благодаря.

Последва мълчание. Тя задържа ръцете му още малко.

— Добре тогава, щом не мога да ви бъда полезен… — Той говореше с най-подканващия си тон.

— Мислите ли, че… Бихте ли му помогнали? — Тонът й беше безкрайно умолителен.

— Нали затова съм тук, госпожо? Да помагам на хората. Винаги мога да помогна.

— Чакайте да помисля — каза тя.

— Точно така. Помислете си. — Той отвори вратата. — Сигурна ли сте, че ще се оправите?

— Да, благодаря ви, докторе.

Той заключи вратата и се върна във вътрешния кабинет. Сигурен беше, че тя беше дошла да го проучи. Но имаше и леко налудничав вид. Няма смисъл да се издавам сам, помисли той. По-добре да си предпазлив, отколкото да съжаляваш.

 

 

Сюзън остана известно време замислена на площадката на стълбището. После слезе по надолу по стълбите и излезе навън. Движението по улицата беше доста натоварено. Докъдето стигаше погледът й се простираха все тухлени кооперации с офиси на партера. Това беше една от чикагските улици, които продължаваха с километри, без да накарат погледа да се спре някъде.

Доктор М. Ф. Ийглър правеше нелегални аборти. Прочете истината в погледа му още в мига, когато влезе в кабинета. Но й беше нужно да докосне ръцете му, за да се увери със сигурност.

Нелегални аборти… Какъв анахронизъм, зачуди се тя. Чувала беше за квартални лекари, които продължават да правя нелегални аборти, въпреки наличието на много по-сигурни и безопасни клиники за тази цел. Жените от определени среди, главно католички, се чувстваха твърде незащитени в клиниките и предпочитаха старомодните лекари, където позорът им оставаше скрит. Въпреки многократните опити на държавата да образова тези жени, нелегалната практика продължаваше.

Сюзън беше неудовлетворена. Не беше открила това, за което беше дошла. Доктор Ийглър криеше нещо, но това определено не беше нейният син. Той дори не я беше познал. Вероятно беше твърде зает със собствения си занаят, за да забелязва хората извън него. Освен това нямаше нищо общо с Арнолд Хейз.

Сюзън вдигна глава нагоре и се огледа из улицата, но не забеляза нищо особено. Обърна се отново към сградата и влезе вътре. Нещо й подсказваше, че не трябва да си тръгва.

Качи се по стълбите и мина по коридора покрай вратата на доктор Ийглър. Табелките по другите врати показваха, че сградата е доста безлюдна, фирмите бяха последна грижа — заемно бюро, което приличаше на затворено, бижутер, зъболекар, чиято приемна беше празна.

Тя се спря край един прозорец на стълбището. През него не се виждаше нищо друго, освен уличката и отсрещната кооперация. Печални стари сгради с дървени задни стълбища за аварийния изход. Мръсни прозорци на кухни и спални, релефни стъкла на прозорците на баните. Циментовата настилка на уличката беше покрита с лед, понеже слънцето не проникваше там по това време на годината. Мрачна картина.

Погледът й обходи прозорците. Гледката през тях навярно не беше по-ведра от това, което виждаше тя в момента.

За миг тя се спря и се замисли. После се обърна и бързо излезе от сградата, заобиколи по тротоара и зави в задната уличка.

Пристъпвайки внимателно, за да не се подхлъзне на леда и да не се спъне в боклуците, с които беше засипана уличката, тя си проправи път до задната част на сградата. Най-сетне откри това, което търсеше. Олющен златен надпис, изрисуван върху замръзналия прозорец, занемарен и изоставен на милостта на дъжда и вятъра, поизбледнял, но все още четлив.

Ийгъл

Хиропрактика

Последните букви бяха избелели, забеляза тя. Ийглър се четеше само до Ийгъл.

Сюзън дълго стоя с ръце в джобовете, загледана в надписа.

След това се обърна.