Джоузеф Глас
Очи (41)

40

Момчето беше само в квартирата.

Нещо го беше събудило. Някакъв шум от улицата може би, или някъде из сградата.

Очите му бяха отворени, но се чувстваше замаян. Не за първи път се чувстваше така. Всеки път, когато мъжът излизаше, на Майкъл му се доспиваше и се будеше едва когато той се върнеше. Сънят беше странен, тежък.

Той стана и отиде в хола. Още беше твърде малък, за да забележи издайническите белези на квартирата под наем — износените килими, изтърбушените стари възглавници на канапето, потъмнелите абажури. Но старомодните порцеланови водопроводни части му бяха познати от жилището на майка му край Линкълн парк. Познати му бяха и радиаторите и безбройните пластове постна бяла боя по стените. Разбира се, усещаше се и миризмата на старата сграда, макар че когато мъжът беше в квартирата, неговата особена миризма надделяваше.

Жилището не даваше признаци на много обитавано — само млякото и плодовете в хладилника, вестникът на кухненския плот, както и книжката за оцветяване и моливите, пръснати върху килима в хола. Телефон въобще нямаше.

Момчето погледна с копнеж към древния телевизор. Мъжът му беше забранил да го гледа, докато е сам и Майкъл не смееше да го пусне.

В Калифорния телевизорът беше огнището, около което семейството им се събираше всяка вечер. Илейн много обичаше да гледа филми и постоянно взимаше под наем касети или записваше нещо за себе си или за Майкъл. Именно тя му беше дала да гледа „Отнесени от вихъра“ и „Всичко, че и Раят отгоре“, както и онзи, страшния — „Нощта на хищника“, където лудият пастор гонеше децата през полята. Тя винаги закриваше очите му с ръце при най-страшните моменти, но Майкъл не вярваше, че тя наистина се страхува.

Баща му обикновено работеше по време на филмите, но стоеше в същата стая. Телевизорът явно не му пречеше. Винаги прекъсваше работата си, когато дойдеше време за похапване. Настояваше сам да приготви пуканките и обилно ръсеше червен пипер и сирене „Пармезан“ в торбичката, преди да я сервира.

— Аз съм майсторът на пуканките — казваше той. — А ти — обръщаше се към Майкъл — си майсторът на газираните напитки. А пък ти — обръщаше се той към Илейн — си главният провокатор.

Илейн неизменно свиваше устни при тази забележка, но татко му всеки път я повтаряше.

В Чикаго Майкъл винаги гледаше всичко, което поискаше. Майка му го водеше до видеото и го оставяше сам да си избере филм. Също като баща му, тя работеше по време на филма. Но оставяше Майкъл да направи пуканките.

— Ти ги правиш по-хубаво от мен — казваше тя.

Илейн често го чешеше по гърба, докато гледаха телевизия. Но най-много от всичко Майкъл обичаше да лежи с глава в скута на майка си. Тя го галеше по косата с нежни, успокояващи пръсти. Образът на екрана беше обърнат, защото лежеше на една страна, но това беше без значение. Ласките на майка му го хипнотизираха по особен, необикновен начин.

Сега, когато не му даваха да гледа телевизия, вечер нямаше какво друго да прави, освен да оцветява картинки и да чете книжките, които вече беше прочел. Сигурно би могъл да си поиска и други книжки, но нещо го спираше да си отвори устата, за да попита.

Днес мъжът беше обещал на Майкъл да му направи печен картоф с всички възможни гарнитури.

— Защото си толкова добро момче. И защото не искам майка ти да си помисли, че не съм бил добър с теб.

И преди да излезе си записа всички необходими продукти.

Момчето тръгна да се поразходи из апартамента. Пропълзя под кухненската маса, скри се в празния гардероб, обиколи няколко пъти между спалнята и хола. Преструваше се, че си играе на криеница с Шон и Лидия, съседчетата му в Калифорния. Те бяха доста буйни и шумни деца и постоянно се биеха. Често му омръзваха, но сега разиграваше игрите, които бяха играли заедно и си представяше, че всеки момент ще изскочат от скривалищата си.

— Ето ме, готови ли сте? — извика той.

Докато ги търсеше, повтаряше думите, които беше чувал майката на Шон да повтаря, когато излезеше да ги вика.

— Къде, за бога, са отишли?

— Шон, ще те убия! Лиди!

Призивите му ехтяха из празното жилище. Из уличките навън изръмжаваше по някой камион. Чуваше се усилващ се вой на сирена, който после заглъхваше постепенно. Пружините на сгъваемия диван изскърцаха, когато се покатери отгоре.

Той избута кухненския стол до мивката и се качи върху него. Главата му тежеше и му се виеше свят, та се наложи да се подпре на стената. Чешмата, както винаги, капеше. Под нея около канала на мивката се беше образувало ръждиво петно. Пазейки равновесие на колене, Майкъл отвори кухненския шкаф. Вътре имаше няколко пластмасови чаши, всичките различни, и няколко нащърбени чинии. Отзад имаше голяма пластмасова чаша с образа на Скоти Пипън. Майкъл искаше да пие от нея, но се страхуваше, че мъжът ще го накаже, ако разбере, че е тършувал из шкафа.

Поколеба се за миг, после извади чашата. Искаше да пийне малко мляко от нея. На плота имаше плик с бисквити, където мъжът ги беше оставил вчера. Майкъл щеше да си похапне бисквити и да пийне от чашата, докато си чете книжката на дивана в хола.

В коридора се чуха стъпки. Майкъл бързо върна чашата на мястото й. Дрънчене на ключове му подсказа, че е загазил. Затвори вратата на шкафа и се обърна, за да скочи от стола.

За миг зърна гледката от прозореца над мивката. Покриви на сгради и прозорци, а в далечината забеляза Кулата на Сиърс. Позна я, защото майка му я беше показвала, когато се бяха качвали на покрива на Джон Ханкок Билдинг.

От другата страна на уличката се виждаха прозорците на стара тухлена сграда. Заемно бюро „ААА“ и зъболекарски кабинет „Чара“, а също и една особена дума „Хиропрактика“. Надписите преминаха пред погледа му, докато се извърташе, за да слезе от плота. Ключът вече се завърташе в ключалката.

Тъкмо връщаше стола на мястото му, когато мъжът влезе.

— Защо си станал? Мислех, че ще изкараш един хубав сън, докато ме няма? Добре ли си?

Малките черни очички обиколиха кухнята.

— Какво се канеше да правиш?

Майкъл мълчеше.

— Из шкафовете ли бърникаше?

Мъжът отиде до плота с пазарската торба.

— Купих картофи — каза той. — И всички останали продукти. Надявам се, че парченцата бекон са достатъчно добри, защото аз не съм особено добър готвач.

Той вдигна една тясна лъскава кутийка.

— Купих и фолио — добави той гордо. — Картофът ти ще изглежда точно като в ресторант.

Докато оставяше нещата върху плота, той погледна момчето.

— Ти какво търсеше? — попита той.

Майкъл поклати глава.

— Има една чаша — промълви то. — На нея пише Скоти Пипън.

Мъжът повдигна вежди и отвори шкафа.

— Аха — каза той. — Вярно. Искаш ли да пиеш от нея?

Майкъл кимна.

— Трябваше да се досетя, че момчето си е момче — усмихна се мъжът. — Не мога да оставя цял ден такъв палавник като теб и да разчитам, че няма да тръгнеш да изследваш наоколо. Е, ще я измия, поне да знам, че е чиста. Искаш ли мляко?

— Да.

— А бисквита?

— Да.

— Какво е бисквитата без мляко и обратно? — запита мъжът. — Между другото, знаеш ли какво значи това „и обратно“?

Момчето поклати глава.

— Ами означава следното.

Хейз сложи картофите в една стара нащърбена купа и отвори хладилника, за да прибере сметаната и сиренето.

— Ако Хензел например се присмее на Гретел…

Хейз погледна през прозореца. Не се виждаше нищо, освен уличката и покривите на сградите в далечината. Момчето вече знаеше, че са в Чикаго. Нямаше телефон. На етажа нямаше друг апартамент. Засега Хейз владееше положението психически. Момчето му помагаше в опитите да запазят местонахождението си в тайна.

Прозорците от другата страна на уличката. Зъболекарят. Хиротерапевта. Дали надписите няма да подскажат нещо на момчето? Хейз не вярваше. Това беше външният свят, твърде отдалечен, за да бъде включен в плановете на едно шестгодишно дете. В момента тези планове едва ли се простираха извън желанието да угоди на Хейз, да го зарадва.

— Ако Хензел се присмее на Гретел и Гретел се присмее на Хензел, можеш да кажеш, че Хензел се е присмял на Гретел и обратното. Сега разбираш ли?

Момчето се замисли. Краката му се люлееха от стола.

— Сега ти опитай — рече Хейз.

— Ами… ако Сюзън се разсърди на Боб и обратно, тогава те ще са сърдити един на друг.

— Кои са Сюзън и Боб?

— От „Улица Сезам“.

— Какъв си умник. Прав си. Те ще са сърдити един на друг. Когато разкажа на майка ти за всичките умни неща, които си казал, тя много ще се гордее с теб. Направо няма да повярва!

Хейз отново погледна през прозореца.

Ийгъл.

Чара.

Хиропрактика.

В жилището нямаше нито телефонен указател, нито телефон. Въпреки всичко човек трябва да вземе всички необходими мерки, да помисли за най-лошото. Трябваше да ликвидира момчето още първия ден.

Утре ще го направи.