Джоузеф Глас
Очи (40)

39

Сюзън лежеше в скута на Куентин, който безмълвно я галеше по главата. Движенията на ръката му бяха като магнит, който изтегляше болката и я успокояваше. Откакто Майкъл беше изчезнал, това беше първото нещо, което оказваше успокоителен ефект върху опънатите й нерви. За един кратък миг тя успя да затвори очи и да остави мислите си да се реят, без да чувства паническия ужас, който се надигаше вътре в нея и стягаше обръча си все повече и повече.

Усмихна се, когато се сети за миналото. Когато бяха малки, ролите им бяха различни. Куентин винаги лежеше с глава в скута й. Като малък той лесно се палеше и понякога дори налиташе на бой. Нямаше търпение да се занимава старателно с домашните си и винаги носеше слаби бележки. Беше крайно чувствителен към реакцията на съучениците си и често се забъркваше в схватки, които повечето пъти губеше, защото беше дребничък. Безброй пъти Сюзън го беше успокоявала и бърсала сълзите му в притихналата спалня. Той никога не ходеше да се оплаква на леля им.

Сюзън знаеше, че смъртта на родителите беше оставила много силен отпечатък върху Куентин, но така и не успя да разбере докрай естеството на травмата. Той не й позволяваше да надникне там, а тя знаеше, че Куентин не е така ретроспективно настроен като нея. Цялата й кариера като психиатър беше опит да опознае себе си. Куентин нямаше подобни възможности. Той беше друг тип.

Години по-късно той също беше съзрял интелектуално и беше завършил висше образование в няколко технически области. Работеше като консултант на няколко лаборатории и компютърни фирми. Работата му харесваше, защото му позволяваше да не се заседава на едно място повече от няколко седмици или месеца. Обаждаше се на Сюзън ту от Сиатъл, ту от Едмънтън, никога обаче не споделяше какво точно прави там или колко време смята да остане. Самата Сюзън понякога ходеше до Пенсилвания, за да се види с живите си роднини. Но за Куентин и най-лекият намек за семейни задължения можеше да го накара да се скрие в миша дупка. Нито веднъж не се беше връщал там и Сюзън беше сигурна, че никога няма да го направи.

След раждането на Майкъл, за което Куентин специално дойде от Хюстън, той не се беше появявал цели четири години. От време на време се обаждаше по телефона, за да чуе какво ново има покрай нея, но за себе си почти не говореше и Сюзън дори престана да му задава основните въпроси за това какво прави.

Изпращаше му снимки на Майкъл, на които изглежда той се радваше. През няколко месеца пристигаше по един колет за Майкъл с подаръци, които съответстваха повече на личните интереси на Куентин, отколкото на едно малко момченце — сложни компютърни игри, метални конструкции, илюстриращи физическите закони… Но Майкъл именно затова ги ценеше още повече.

Сюзън се тревожеше, че брат й води толкова самотно съществуване. Куентин никога не отваряше дума за жени. Тя усещаше, че той няма търпение за по-дълготрайна връзка с друг човек. Рядко казваше нещо добро за хората, с които работеше. Сюзън знаеше, че е самотен. Но никога не беше сигурна дали е нещастен.

Куентин така и не успя да се сближи с Ник. Това вероятно беше една от причините да стои надалеч. Когато Сюзън се разведе, на Куентин сякаш му олекна. На нея не й се искаше да го отдава на чиста ревност, но не можеше да отрече факта, че Куентин разчиташе на нея за почти всичко по време на юношеството им и до ден-днешен продължаваше по неговия си непредсказуем начин да изпитва собственическо чувство към нея.

Днес ролите им бяха разменени. Сюзън се гушеше в него и търсеше закрила в близостта му, надявайки се, че именно той ще успее да я опази достатъчно дълго.

Сюзън лежеше със затворени очи. Бавните движения на ръцете му я хипнотизираха.

— Още ли си пада по Биковете? — попита той.

— Майкъл ли? Да — кимна Сюзън. — И по Атланта.

— Атланта ли? Това май е нещо ново?

— Влюбен е в Грег Мадъкс. В Калифорния над леглото му има негова снимка.

— Само преди месец бях в Атланта. Можех да му взема нещо оттам. — Куентин замълча за момент. — Всъщност пак ще ходя натам. Тогава ще му взема.

По тялото на Сюзън премина лека тръпка. Само в това положение, в присъствието на Куентин, можеше да се преструва, че нещата са нормални, че Майкъл е някъде на сигурно място и бъдещето не е невъзможно. От момента на отвличането тя не си беше позволила нито миг да се отпусне, защото знаеше, че ако се наложи после да се връща към реалността, това би било твърде мъчително и не би го понесла. Всеки миг мислеше и за най-лошото.

— Мога да взема автограф на Мадъкс върху топка — добави той. — Хората, за които работя, са абонирани за мачовете.

Тя хвана ръката му и я стисна. Колкото и измислено да звучеше, неговият разказ за събития от бъдещето, свързани с Майкъл, й вдъхнаха някаква странна утеха.

— Куентин — внезапно каза тя.

— Да?

— Помниш ли онази снимка, където сме с татко в къмпинга? Там, където държа сладоледения сандвич?

Последва мълчание.

— Щатският парк „Губернатор Додж“ ли? Да, помня.

— На Майкъл тази снимка страшно му харесва. Особено сладоледения сандвич. Харесва му това, че не се разтапя. Толкова много ми говори за него, че накарах да извадят нова снимка от негатива и му изпратих копието. Казва, че това била любимата му снимка с мен.

— Аха.

— Куентин, помниш ли самия ден? Майкъл постоянно ме разпитва, а аз не си спомням нищо. Напълно съм го забравила.

Тя усети, че е преминала границата на позволеното. Куентин не обичаше да си спомня за времето преди смъртта на родителите им. Самата Сюзън трудно си спомняше повече от едно нещо наведнъж. Това време беше придобило почти праисторически оттенък, като свят, който не е съществувал в действителност, защото е бил твърде кратък. Да вярваш в него означаваше да повярваш и в случилото се след това. А това беше твърде болезнено.

— Не, така изведнъж не си спомням — отвърна той.

— Нищо, само питам.

Едва ли не й олекна като чу, че не си спомня. Съжали, че въобще е повдигнала този въпрос.

Отново последва мълчание. Усещаше как Куентин прехвърля нещата в главата си.

— Чувстваш ли нещо? — попита той.

Куентин смяташе, че ясновидството на сестра му е нещо толкова сигурно като сметка в банката. От момче беше най-близък свидетел на способностите й и знаеше, че рядко греши. Понякога дори я оставяше сама да надникне в мислите му, без да си прави труда да й казва нещо. До такава степен беше уверен в дарбата й и в обичта й.

Когато бяха деца, на него му се струваше, че представлява един вид приставка към самата нея. Почти нямаше чувства, които да нямат своето отражение у него. По онова време той дори не се и опитваше да си представи живот, при който няма да е до нея, да чувства заедно с нея, да я познава, да зависи и разчита на нея. Едва години след като заживяха отделно, тя започна да осъзнава колко й липсва брат й. Но тогава вече беше прекалено късно. Самостоятелният живот на възрастен беше сложил отпечатъка си върху Сюзън, а него беше тласнал към начин на съществуване, където тя не присъстваше.

В отговор на въпроса му тя поклати глава.

— Не, нищо — отвърна тя. — Прекалено много се страхувам.

Той кимна мълчаливо. Нямаше какво повече да каже. Отвън долитаха звуци на коли и далечна сирена.

— Господи, колко е студен този град. — Той положи ръка върху слепоочието й. — Как издържаш тук?

Тя не отговори. Въпросът му не се нуждаеше от отговор. Сирената бавно заглъхна. Преди да отшуми окончателно, откъм северната част на града се зададе друга.

— С останалото обаче ще се справиш — отбеляза той.

Отново през тялото й премина тръпка. Тя знаеше какво има предвид той. Ако се стигне до най-лошото, щеше ли да го преживее?

— Да — отвърна тя.

— Браво, добро момиче.

Браво, добро момиче. Това не беше израз на Куентин. Никога досега не го беше казвал. Така казваше майка им. Точно това казваше тя, когато особено се гордееше с нещо, което Сюзън беше направила и майка й искаше да я похвали.

Сюзън си позволи да се усмихне леко. Значи все пак заради нея той се беше осмелил да надникне в миналото, та макар и само за един отдавна забравен израз на обич.

На вратата се почука. Беше Дейвид Голд, който носеше торба от магазин за дамска мода.

— Сюзън, може ли да поговоря с теб? — попита той.

Куентин стана и излезе от стаята. Голд приседна на ръба на леглото. Сюзън гледаше уплашено към торбата.

— Какво носиш там? — попита тя.

— Уедърс ще ме обеси, ако разбере, че съм го изнесъл — отвърна Голд. — Но сме закъсали и имам нужда от твоята помощ.

Той извади две торбички с веществени доказателства от по-голямата торба. Първата съдържаше бележката с искането за откуп.

— Хайде, пипни я — помоли той. — Отдавна свършиха със снемането на отпечатъци. Нищо не откриха.

Сюзън прекара пръсти по надрасканата бележка. Но погледът й вече беше прикован към втората торбичка.

— Зъбният отпечатък? — попита тя.

Голд кимна. Той извади отпечатъка и й го подаде да го докосне.

Сюзън се стегна. Това парче моделин е било в устата на сина й. Ако беше мъртъв, само с едно докосване на пръстите до материала тя щеше да разбере.

Сюзън протегна ръка и се спря във въздуха.

— Хайде — подкани я Голд. — Ти си единствената ми надежда. Нямаме никакво време.

Бележката за откупа падна на пода. Тя притисна моделина към гърдите си и го задържа там. По бузите й рукнаха сълзи. От гърлото й излезе звук, нещо подобно на ритмично стенание.

— По-спокойно, не бързай.

Голд винаги казваше така, когато тя използваше ясновидските си способности.

Но нямаше време за бавене. Ужасът се издигаше заедно с лудешкото нетърпение вътре в нея. Тя притисна моделина още по-силно до гърдите си. След това нададе остър вик и падна назад върху възглавницата.

Голд не помръдна.

— Какво? — попита той.

— Жив е.

Сюзън се разрида като дете.

Голд я потупа боязливо по ръката. Искаше му се да я утеши, но същевременно искаше и да научи нещо повече.

— Къде е, Сюзън?

Тя поклати глава, усмихвайки се през сълзи.

— Не знам. Не мога да… не знам.

— Опитай. Моля те.

Тя взе отпечатъка в две ръце и затвори очи. Челото й се сбърчи. Отново се чу странният стон от гърлото й. Пръстите й се стегнаха около отпечатъка. След това го пусна.

— Нищо — отвърна тя. — Нищо не виждам, Дейвид.

Разочарованието му беше твърде явно.

— Опитвам се — обясни тя. — Стигам съвсем близо. Никога досега не съм се чувствала така. Но просто не мога да се отпусна достатъчно.

Той въздъхна.

— Сигурна ли си?

Сюзън замълча, сякаш искаше да проследи нещо. После се отказа.

— Сигурна съм. Нищо не виждам.

Голд кимна разбиращо. Като повечето специалисти, лекарите са най-неефективни, когато става дума за техни близки. Ако бяха отвлекли Каръл или някоя от неговите дъщери, Голд незабавно би се оттеглил от случая. Не можеше да поиска от Сюзън невъзможното.

— Добре — съгласи се той. — Не се притеснявай. Аз ще продължа от тук нататък.

Прибра нещата и се изправи да си тръгва.

— Откъде взе тази торба? — попита го тя.

— От гардероба на Каръл.

Тя кимна. Голд пристъпи към вратата, но гласът й го спря.

— Бележката — прошепна тя. — Хейз я е написал.

Голд кимна.

— Добре. Благодаря ти.

Той понечи да каже още нещо. После се отказа и излезе, без да каже дума. Сюзън се обърна на една страна.

Хиропрактика. Думата беше точно в ръката й, там, където беше лежал зъболекарския отпечатък. Не Хиротерапевт, а Хиропрактика. Звучеше й някак странно, сякаш никога досега не я беше чувала.

И още нещо. Още нещо. Побързай!

Име на нещо. Име на птица. Името…

Ийгъл^[1].

Хиропрактика.

Дръжката на вратата се завъртя. Куентин се връщаше. Тя се обърна да го погледне в очите както преди много, много време.