Джоузеф Глас
Очи (4)

3

И двамата още дишаха тежко. Уханието на капчиците пот се сливаше с уханието на косите й и естествения пикантен аромат на тялото й. Тя лежеше сгушена в прегръдките му.

— Какво да те правя? — прошепна той и я притисна по-силно до себе си.

— Току-що го направи.

Той се повдигна на лакът, за да я разгледа по-добре. Тя беше красива по много начини, но този — гола, след като се бяха любили — беше най-неустоим. Изглеждаше толкова невинна в голотата си, също като малко дете. Тялото й беше богато на тайни и представляваше есенция на женствеността. Именно това невероятно съчетание го привлече най-напред у нея. Често в разговорите им тя се държеше по детски — неопитно и незряло. Но дълбоките й очи като че ли криеха преживяната болка от поколения нейни предци, не бяха детински. Това беше и една от причините да я обича.

Целуна я по корема, по гърдите. Последните вълни на възбудата й се усещаха по връхчетата на пръстите, които галеха косите му.

— Трябва да вървя — каза той и я целуна по челото. — Преди вечеря имаме заседание.

Тя се излегна назад и го загледа как става. Беше слаб и строен, но мускулест. Знаеше, че ходи да тренира в спортната зала, когато намери пролука в натоварения си ден. Освен това играеше тенис. Искаше й се и тя да ходи с него. Но двамата никога не се бяха появявали на публично място и нямаше никаква причина да започнат сега.

Зърна го за последно гол, когато открехна вратата на банята.

— В днешния „Трибюн“ има статия за баща ти — извика той през рамо. — Видя ли я?

— Още не.

— Стори ми се много добре написана. Де да получавах и аз такива отзиви в пресата.

Джеф винаги се отнасяше с уважение, когато споменаваше баща й. С уважение и добро чувство. Вече се познаваха. Но разбира се, баща й познаваше и се срещаше по делови въпроси с толкова много хора. Сигурно щеше да се изуми, ако разбереше, че Джеф е неин любовник. Но той никога нямаше да разбере. Беше го решила и правеше всички необходими жертви, за да не се стигне дотам.

Никога не бе чувала баща си да говори за Джеф. Той беше просто един от хилядите хора, които пресичаха орбитата на баща й, както тук, така и във Вашингтон. Понякога й се искаше поне веднъж да чуе името на Джеф от устата на баща си. Дори се налагаше специално да се възпира да не попита, сякаш от чисто любопитство:

— Татко, познаваш ли Джеф Макандрю?

Но не, никога нямаше да го направи. Не само защото би било недискретно и нечестно спрямо Джеф, но защото баща й не беше постигнал сегашното си положение с наивност и липса на наблюдателност. Баща й щеше да запомни, че е задала този въпрос. Щеше да запомни тона и погледа й, докато го задаваше. В края на краищата щеше да разбере истината. Познаваше я твърде добре, за да го заблуди с лъжа. Особено щом става дума за мъж.

Вестникът лежеше на стола, където Джеф го остави. Все още гола, тя се протегна през леглото и го взе. Седнала със скръстени крака, тя прегледа първата страница.

НАМЕРЕН ТРЕТИ ТРУП НА КОЛЕЖАНКА. Заглавието беше голямо и привличаше погледа. Обезпокоена от него, тя забрави мигновено за баща си.

„Убита е трета студентка от колежа «Съркъл».

Патриша Моргенстърн, известна сред приятелите си като Патси, е била намерена днес сутринта удушена в жилището си, извън района на университета. Моргенстърн, състезателка на университетския волейболен отбор, е била студентка предпоследна година в Илинойския университет.

Тази пролет е трябвало да замине с волейболния отбор на състезания в Южна Америка.

Полицията отказва да даде повече информация за убиеца, но вестник «Трибюн» съобщава, че уликите, открити в жилището на Моргенстърн, говорят за същия начин на действие както при предните две убийства.

Ръководството на университета изразява дълбокото си възмущение от престъплението и дълбоката си загриженост за безопасността на всички студентки.

От тази сутрин въвеждаме спешни мерки за сигурност, твърди Илейн Симънс, говорителка на вътрешно университетската охрана. Студентките ще бъдат придружавани навсякъде, а жилищните помещения в района на университета ще бъдат наблюдавани от нашите сътрудници съвместно с чикагската полиция.“

Ръцете, които продължаваха да стискат вестника, трепереха. Звуците от банята долитаха до нея сякаш от хиляди мили разстояние. Нямаше снимки на жертвата. Но на нея снимка не й беше нужна.

Здрасти, аз съм Патси дългата.

Затвори очи. Не можеше да повярва, че това наистина се е случило. Трудно, но не изненадващо. Откакто намериха втората жертва, тя предчувстваше, че това ще стане.

— Ей, какво ти става? Да не си видяла призрак? — Джеф стоеше на вратата и закопчаваше ризата си. — Добре ли си?

— Да. Прочетох за убийството.

— На полицията й се отваря доста работа. Може би трябва да се радваш, че не си в Илинойс.

Тя се намръщи.

— А може би за никого вече няма безопасност.

Джеф дойде при нея.

— Май си права. Това вече излиза извън всякакъв контрол. Сигурна ли си, че жилището ти е достатъчно безопасно?

— Разбира се. При мен е Рита… и кучето. Имаме и портиер. По-безопасно от това няма накъде.

Баща й настояваше да живее в сграда с портиер. Миналата година Рита купи женското кученце уж на шега, а Хайме просто се влюби в него. Хайме постепенно придоби ново усещане за безопасност, докато развеждаше голямото куче из прекрасните, но опасни улици около Чикагския университет.

— Бих искал да вземеш и допълнителни мерки — настояваше Джеф. — Тази работа не ми харесва. Три трупа. — Той поклати глава. — Невинни момичета… Сигурно никоя от тях не си е мислила, че може да й се случи подобно нещо.

Хайме извърна глава. Не можеше да му каже какво си мисли.

Той се изправи пред огледалото да си завърже вратовръзката.

— Видя ли статията за баща ти?

Погледът на Хайме се стрелна бързо към първата страница. Лицето на баща й я гледаше от страницата с изражението, което пазеше специално за пресата, а понякога и за нея, когато беше малка и направеше някоя пакост.

— Да.

— Добре ли си вече?

Тя кимна.

Той се приближи и я целуна по трапчинката на шията.

— Знаеш ли какво ми се иска най-много? — попита той.

Тя поклати глава.

— Да излезем оттук двамата, хванати под ръка, така че всички да ни видят. И когато започнат да обръщат глави и да се питат: „Коя е тази невероятна красавица?“, аз да кажа: „Моя е“. Ето това ми се иска.

Хайме се намръщи.

— Искаш невъзможни неща — рече тя.

Той кимна и я погали нежно по бузата.

— Това не ми пречи да ги искам — отбеляза той. — Понякога е добре просто да знаеш какво искаш.

Тя мълчеше. При тях това беше постоянната болна тема. Той обичаше да мечтае за съвместния им живот. Тя беше възпитана да не мечтае за невъзможни неща. Животът и без това ни предоставя достатъчно мъка.

— Извинявай — рече той.

— Няма защо да се извиняваш.

Той й отправи последна, бавна усмивка на излизане. Хайме остана да лежи сама в стаята. Усещането за мъжа изпълваше всичките й сетива. Но него го нямаше. Помисли си, че навярно това е любов. Вътрешното усещане за присъствието на някой, който не може да остане, който постоянно ти убягва, като призрак.

— Престани — смъмри се тя.

Стана и тръгна към банята. Дрехите й, старателно сгънати, лежаха върху стола. В огледалото се мярна беглото отражение на красиво момиче. Но погледът й отново се спря върху вестника на леглото. Нищо неподозиращото лице на баща й гледаше към тавана. А заглавието за мъртвото момиче сякаш напираше да излезе от сенките.

Здрасти, аз съм Патси дългата.