Джоузеф Глас
Очи (37)

36

— Дърварят бил много беден — разказваше Арнолд Хейз. — Това е нещо, което би трябвало да разбереш. Толкова бил беден, че не можел повече да изхранва всички гърла в семейството. Той дори не би се и замислил над предложението на мащехата, ако не бил в такова отчаяно положение.

Майкъл седеше на масата с пълна купичка хрупкави царевични пръчици. Бутилката с мляко беше на масата, в случай че поиска още. На кутията с царевични пръчици имаше снимка на Майкъл Джордан.

— Идеята да се отърват от децата била на мащехата — продължи Хейз. — Тя обяснила на дърваря, че ако не се отърват от децата, цялото семейство ще умре от глад. Дърварят много обичал децата, не само заради самите тях, но и защото му напомняли за първата му жена. Прекарал не една и две безсънни нощи, като се питал какво да прави. Но накрая се съгласил с мащехата, че нямат друг избор. Децата трябвало да умрат.

Хейз се загледа замислен през прозореца. Не се виждаше нищо друго, освен невзрачните прозорци на старите сгради от другата страна на уличката. Той забарабани с два пръста по масата. Момчето ровеше с лъжицата си в купичката и чакаше приказката да продължи.

— Накрая настъпил решителният ден — продължи Хейз. — Дърварят завел децата вдън гората и им казал, че ще се върне да ги вземе по-късно. Но всъщност нямал намерение да се връща. Оставил децата там, за да умрат от глад или да ги разкъсат дивите зверове. Той целунал двете деца и ги оставил. Само че не знаел, че докато вървели през гората, Хензел оставил след себе си диря от камъчета. Двете деца изчакали, докато започнало да се зазорява и тръгнали по камъчетата. Вървели, вървели, докато стигнали чак вкъщи.

Хейз се усмихна на момчето.

— Представяш ли си как се е почувствала мащехата, когато е видяла двете деца да се прибират?

Майкъл кимна.

— Била много ядосана и сърдита — продължи Хейз. — Но най-вече трябвало да се преструва, че се радва, дето вижда децата. А когато дърварят се прибрал у дома след уморителния ден, той също останал радостно изненадан.

— Той също ли трябвало да се преструва? — попита Майкъл.

Хейз повдигна вежда, забелязвайки схватливостта на детето.

— Правилен въпрос — каза той. — Дърварят искрено се зарадвал, като видял децата си живи, защото той въобще не искал да ги убива. Сърцето му преливало от радост, докато ги прегръщал и си играел с тях. Но накрая не могъл да отрече, че мащехата била измислила добър план. Не можел повече да се грижи за децата и да ги изхранва, така че отново ги завел в гората и им казал, че ще се върне да ги вземе на другия ден… Този път Хензел оставил следа от хлебни трошички, за да намерят обратния път през гората. Но когато двамата с Гретел се събудили на другата сутрин, птичките били изкълвали всичките трохи и нямало как да се върнат у дома.

Момчето наблюдаваше Хейз с малките си светли очички. Само си беше поискало тази приказка. Хейз дори се изненада, че я помни така добре.

— И какво станало след това? — попита то.

— Останалото ще ти разкажа довечера — отвърна Хейз. — Сега си изяж закуската.

Детето изяде още една лъжица.

— Понякога реалният свят е като приказка — продължаваше Хейз. — Ето, ти например вече знаеш защо майка ти ме помоли да те гледам известно време. Нали, Майкъл?

Момчето кимна.

— За да ме пазиш.

— Да, да те пазя. Но има и още нещо. Тя ме помоли да те пазя на сигурно място, където никой не може да те намери. А когато след време опасността премине, трябва да те заведа при нея жив и здрав. Не ти ли напомня за Хензел и Гретел?

Момчето се замисли за малко и каза:

— Да.

— Ето сега сме в най-гъстата част на гората, където никой не може да ни намери — продължи Хейз, — но аз знам пътя, който ще ни отведе у дома при майка ти. И веднага щом тя ми каже, аз ще те заведа при нея.

Момчето се замисли.

— Но мащехата…

— Какъв си умник! — възкликна Хейз. — Прав си. Мащехата всъщност не искала децата да се върнат у дома. Тя се надявала, че децата ще умрат в гората. Но твоята майка не е такава. Повече от всичко на света тя иска да се върнеш у дома. Представи си само как ще грейне лицето й, когато те види да влизаш през вратата!

Майкъл се усмихна. Усмивката му беше малка, тактична усмивка, която има за цел да запази мира в отношенията. Той знаеше, че нещо не е наред. Майка му винаги повтаряше, че никъде не трябва да ходи с непознати. И той никога не би го направил, ако на летището тя и без това не го беше оставила в ръцете на непознати. Мъжът му беше казал, че това е тайна и е много важно. Майка му я нямаше до него и той беше казал „да“.

Сега трябваше да се оправя сам, като децата от приказката. Не знаеше какво да прави. Искаше му се да вярва на думите на мъжа. Уверенията му го успокояваха. Не можеше да повярва, че всичко е лъжа, че мъжът всъщност иска да му стори зло.

Така че се налагаше да внушава на мъжа, че всичко е наред. За него това беше ново преживяване. Единственият път, когато му се беше наложило да внушава увереност на възрастен беше, когато баща му го беше попитал дали разбира защо двамата с майка му трябва да се разделят.

— И двамата те обичаме, и двамата искаме да сме с теб постоянно — беше обяснил баща му. — Но решихме, че за нас двамата е най-добре да не живеем повече заедно. Така че се разделихме. Но и двамата те обичаме както преди. Разбираш ли?

Майкъл не разбираше. Но му беше ясно, че за възрастните е важно да каже, че разбира. Те смятаха, че успокояват него, но всъщност той трябваше да ги успокоява, като се преструва, че разбира.

Точно това се налагаше да прави и сега.

Мъжът стана и отиде зад гърба на Майкъл. Постави двете си ръце на раменете му. Странната миризма отново се появи. Майкъл сбърчи нос.

— След няколко минути ще изляза за малко — каза мъжът. — Помниш ли какво ми обеща?

Майкъл кимна.

— Няма да вдигам шум и няма да отварям вратата.

— Това се казва добро момче. Мълчанието е злато. Майка ти ще се гордее с теб, като й кажа колко си бил тих и послушен.

Ръцете се задържаха още малко върху раменете му, като го стиснаха съвсем лекичко за ключиците. После го пуснаха.