Джоузеф Глас
Очи (33)

32

Времето за него беше като част от майка му.

Откакто се помнеше, смяната на деня с нощта и на нощта с ден бяха неизменно свързани с ласкавото присъствие на майка му. Видът на просветляващото сутрешно небе през прозорците беше знак, че скоро ще види усмихнатото й лице на вратата на спалнята. Здрачаването привечер беше като първия тон на мелодия, завършваща с целувката й за лека нощ.

Всеки час беше частица от нейната закрила — от бурните часове на сутрешните им игри до по-улегналите, по-нежни следобедни часове, които понякога завършваха с дрямка, а понякога не. Той беше достатъчно голям, за да знае какво представлява будилникът, но никога досега не му се беше налагало да си служи с него. Нямаше час, в който да не чуе гласа й, напомнянията за това колко е часът, обещанията й за това какво ще правят днес, довечера, утре.

И щом нея я нямаше, значи скоро щеше да се върне. Тя беше тази, която определяше плановете в живота му. Тишината навярно също беше част от нейните планове.

Майкъл се огледа наоколо и се сети за собственото си легло. Припомни си пъстрите плътни завеси в стаята си в Калифорния, прозрачни и ефирни като призрак в майчиното му жилище в Чикаго. Стените, така различни на двете места. Жълтите стени, украсени с различни животни, изрисувани от Илейн. Загадъчните снимки на стената в апартамента на майка му.

Странно, помисли си той, как човек се разпределя на различни места. Първо едното, после другото, после пак първото… Някой път се събуждаш сутрин или от следобедна дрямка и отначало не можеш да се ориентираш къде си. Тялото ти е подготвено и за двете места. Отначало бузата ти първа усеща по възглавницата в кой дом се намираш. Извадената отгоре ръка опипва завивките. Дали са леките одеяла, които използваха на запад, или дебелият юрган, който майка му задължително изваждаше, когато беше в Чикаго? Кой глас ще чуе? Каква закуска ще яде? Но и двете места всъщност бяха Мама. Защото независимо къде скиташ, нейният глас те зове да се върнеш и ти припомня къде живееш. Независимо колко далеч те отнасят сънищата ти, именно тя те събужда с нежните думи:

— Хайде, поспаланко, време е да ставаш.

Понякога се опитваше да си припомни времето преди гласа й. Но това беше невъзможно. Изглежда се беше пробудил за живот от нейния глас и в нейните ръце. Никога не беше оставал без нея. Дори преди да се появи на този свят, тя е кроила планове за него, очаквала го е.

— Не съм мислила за нищо друго, освен за теб през всичките тези месеци — му беше казала тя веднъж. — Занимавах се да обзавеждам и украсявам стаята ти и да ти купувам играчки и разни неща за люлката. Оглеждах се из къщата и си те представях там. С часове седях и се държах за корема, за да те усещам как мърдаш. Говорех ти и те питах: „Кога ще излезеш? Нямам търпение!“. Нали разбираш, исках да се запозная с теб. Ти беше част от мен и аз нямах търпение и ти да станеш част от света.

Това беше неговият свят — място, подготвено за него от нея. Тя го беше чакала през цялото време. И това, че той не можеше да си спомни какво е било, докато е живял вътре в нея, не беше толкова важно. Светът, какъвто той го знаеше, беше изпълнен с нейната обич.

Но къде беше тя сега? Кроеше планове за него. Чакаше го. Нали не би могло да бъде иначе?

Той се сети за времето на ужасните болки в ушите. Започнали бяха един ден, докато си играеха в Линкълн парк по време на първите студове на зимата. Следобедът се наложи да легне в леглото и да се завие презглава, стиснал зъби, за да не плаче много. Тя го заведе на един лекар наблизо. Лекарят му предписа капки и болката поутихна. По-късно остана да лежи изтощен и замаян в същото легло. През цялото време майка му не се отдели от него.

Болките в ушите се появяваха постоянно. Болките бяха вътре и сякаш го познаваха по-добре от самия него. Но майка си никога не успяваше да измами. Когато започваше да го боли и той се опитваше да спре болката, тя питаше: „Заболя ли те?“ и му помагаше. Гласът й му действаше почти толкова благотворно, колкото и капките срещу болката.

По едно време си мислеше, че болките в ушите никога няма да престанат. Но лекарят обясни за влажния климат, езерния въздух, крехката му възраст. Каза, че щели да отминат и накрая те наистина отшумяха.

Ами тази болка сега? Тя щеше ли да отмине? По-лошо ли беше от болките в ушите? Тя също беше вътре в него.

Защо не идваше тя? Беше тъмно и той беше сам, а това тук не беше домът му. Не преставаше да се уверява, че мама ще дойде. Тя ще чуе гласа му още преди да е извикал. Ще дойде да го вземе и да го отведе вкъщи. Ще го облече в дрехи, за да не ходи гол. И болката ще отмине, също както болките в ушите бяха отминали. И той няма повече да е сам.

Боли, боли…

Сюзън се събуди с вик. Дейвид Голд я чу пръв и се втурна през вратата. Хвана ръцете й, за да не се нарани и я прегърна. Тя продължи да крещи още дълго. Полицаите в хола се разтревожиха. Когато виковете утихнаха и преминаха в ридания, те се спогледаха и лекичко подсвирнаха в знак на съчувствие.

Жената, която беше дежурна с тях, не можа да издържи и се наложи да я освободят.