Джоузеф Глас
Очи (27)

26

Хайме Лазаръс седеше в президиума заедно с родителите си. Майка й я държеше за ръка. Баща й, застанал отляво, нервно помръдваше на стола си.

Водещият свърши с представянето.

— Дами и господа, за мен е удоволствие да ви представя човека, за когото напълно заслужено се казва, че е събрал най-доброто от миналото и същевременно държи ключа към бъдещето ни. Водач на нашия народ, още когато пое факела от ръката на Мартин Лутър Кинг и оттогава не престана да расте. Той не спира да разширява хоризонтите на мисълта си, да вкарва корените си все по-дълбоко и по хиляди начини е доказал, че може да устои срещу гласовете на разделението и отчаянието, които целят да ни объркат и обезсърчат. Той устоява на ударите не заради себе си, а заради нас. Дами и господа, за мен е чест да връча наградата „Мартин Лутър Кинг“ на един човек, комуто тя се полага по право повече, отколкото на всеки друг. Моля ви да приветствате верният водач на нашия народ — Арън Джеймс Лазаръс.

Аудиторията го посрещна с овации и на крака. Не повече от половината присъстващи в залата бяха негри — толкова голяма беше притегателната сила на Лазаръс. Журналистите бяха представени масово. Масово присъстваха и местните, щатските и федералните власти. Събитието беше наистина голямо. В продължение на трийсет години Арън Лазаръс предизвикваше неизменно уважение с агресивното си водачество, с неотстъпната си настойчивост за самоопределение на цветнокожите, както и с твърдия си отказ да изостави идеала за братството, проповядвано от неговия приятел и духовен учител Мартин Лутър Кинг.

Лазаръс стана и се отправи към подиума. Изгледаше остарял, косите му бяха почти изцяло побелели, високата му фигура се движеше по-бавно. Но усмивката беше същата — устните извити приветливо под топлите кафяви очи, светещи с кротък пламък.

Местните журналисти го проследиха с усмивка — той беше известна личност в Чикаго и повечето бяха на ти с него. Познаваха настроенията му, прочутите му изблици на гняв. Но въпреки това го боготворяха.

Лазаръс беше уникална фигура. По времето на Кинг за него казваха, че бил незабележим. „Безцветен“ беше шеговитото определение за него. Прекарал детските си години в щата Алабама, завършил след това Харвард, повечето хора го смятаха за прекалено интелектуален, прекалено начетен, за да бъде добър водач на масите. Речите му не бяха така пламенни, като личност беше прекалено сдържан и твърде умерен за днешните времена.

Но след смъртта на Кинг нещата се промениха. Движението изгуби вярната посока, градовете започнаха да западат и оптимизмът на шейсетте години беше заменен от пълно отчаяние. Твърдолинейните мюсюлмани бяха прекалено заети с вътрешните си разправии, за да станат всеобщи водачи. Проповедниците на „власт за черните“ се изгубиха в небитието. Последователите на Кинг, колкото и да бяха искрени и открити, нямаха нужния плам, за да дадат насока на масите. Ясно беше, че това е краят на епохата на надеждата.

И тогава се случи нещо. Арън Лазаръс произнесе гневна и силна реч пред сборището на черни студенти в Джорджтаун. Думите му бяха ясни и изпълнени с болка: за неволите на негрите през последните години не могат да винят никой друг, освен себе си. Белите едва ли ще продължат да се отнасят с такова благоволение към черните, след бунтовете от шейсетте години. Наивно и детинско би било от страна на негърската общност да клечи в ъгъла и да чака да се появи следващият Малкълм Екс, следващият Мартин Лутър Кинг, които да вдъхнат живот на един жив труп. И най-вече, глупаво и напълно самоубийствено би било да продължават да градят своята гордост и дейност върху омразата си към белите.

— Не белите са наши врагове — отсече тогава Лазаръс. — И те полагат големи усилия да оцелеят в един свят, който е не по-малко враждебен към тях, отколкото към нас. Тяхното безразличие е признак на тяхната човечност, както и нашето бездействие. Единственият ни враг сме самите ние. Когато победим този враг, за нас няма да има никакви пречки да заживеем с белите заедно, в едно общество с тях. С белите ни свързват слабостите ни, както и надеждите ни.

Речта беше предавана по всички национални канали, защото основателните упреци на Лазаръс към аудиторията бяха отправени с авторитет, какъвто не бяха виждали у никого след Малкълм Екс.

По-късно същата вечер някой се опита да отнеме живота на Лазаръс. Дъжд от куршуми го посрещна, когато се подаде заедно с група колеги от вратата на хотела. Пострада сериозно — куршуми в гръдния кош и в хълбока — и прекара повече от месец в болница. Когато се възстанови, той беше поостарял и отслабнал, изгубил отчасти устремната си походка. Но белезите от раните се превърнаха в част от публичния му образ.

ФБР се забави със залавянето на атентаторите. На тъмнокожите зрители постоянно и до полуда напомняха за убийството на Кинг в мотела му в Мемфис, за надупчения от куршуми Малкълм Екс в Харлем. В крайна сметка задържаха четирима мъже. Всичките черни. Бяха представители на кръга около онези негърски лидери, които не споделяха възгледите на Лазаръс за мир, макар по-късно да беше установено, че опитът за покушение върху живота му е финансиран отчасти от представители на дясното крило на белите.

Изградил си име на твърдоглав миротворец, обграден от всички страни от апостоли на омразата, Лазаръс се утвърди като единственият чернокож водач, който може да обедини заветите на Кинг и на Малкълм Екс в един-единствен, достатъчно мощен призив. „Няма време за омраза“ — това беше неговият девиз. „Омразата е извинение за бездействие“, често повтаряше той. Лазаръс се превърна в бащата, който изисква от своя народ безпокойството, което не дава мира и на самия него.

Последваха още два неуспешни атентата. Предупреден вече за грозящите го опасности, Лазаръс успя да избегне смъртта и двата пъти. Но куршумите, които за малко се разминаха с тялото му, допълниха последните щрихи в сияйния му образ. Той беше човекът, завърнал се от царството на смъртта, както подсказваше и самото му име. Човек, чиито врагове бяха както черни, така и бели. Човек, чийто дух не оставаше непобедим и затова самият той беше неуязвим.

През следващите години именно Лазаръс организираше и мобилизираше обществата на негрите в големите градове. Той се бореше с нокти и зъби за дребни придобивки от незаинтересованото правителство във Вашингтон и не се уморяваше да повтаря, че негрите трябва да си помогнат сами. Днес Лазаръс беше за негрите това, което Франклин Делано Рузвелт беше навремето за цялата нация — единственият правдив глас на надеждата, вдъхващ смелост и кураж.

И сега, от подиума, Лазаръс се усмихваше благосклонно на аплодисментите на публиката, докато те бавно утихнаха.

— Карате ме да се срамувам — започна той, — оказвайки ми такава висока чест, каквато не смятам, че съм заслужил. Защото никога в присъствието на Мартин — а аз съм убеден, че той днес е тук с нас — не съм мислил, че имам някакви заслуги. Убеден съм единствено, че дължа нещо на него и на нашия народ. Затова ми позволете да приема тази награда като символ на това, което дължа, вместо като награда за заслуги. И ще ви помоля всички да сложите ръка върху нея заедно с мен, за да засвидетелствате желанието си да се присъедините към нашето общо дело.

От своето място близо до централната пътека Арнолд Хейз седеше и наблюдаваше. По време на речта кимаше одобрително и възхитено. Лазаръс беше умен и умееше да манипулира хората. Налагаше се, за да оцелее. Цялата зала ехтеше от насоченото и причинено на Лазаръс зло. То беше едно от неговите оръжия, оръжие, с което той си служеше, за да повдигне духа на хората. Като всички водачи, той знаеше как да се възползва от всичко, което има на разположение.

Докато Лазаръс продължаваше да говори, Хейз огледа хората на подиума. Имаше много познати лица. Водещият, преподобният Роу. Председателят на Националната асоциация за подпомагане на цветнокожите. Шефът на комисията по цветнокожите в кметството. Съпругата на Лазаръс, Диан, представителна, сивокоса жена с благородно, уморено лице.

И едно непознато лице. Тъмнокожо момиче на двайсет и две години, облечено в тъмен костюм, с консервативно прибрана отзад дълга коса, скръстило ръце в скута си. Седеше до майка си, вперила очи в баща си.

Ненатрапчивото облекло и липсата на грим не успяваха да прикрият необикновената й красота. Опитът за обезличаване всъщност я караше да изпъква още по-драматично. Кожата й имаше цвят на кафе, очите й бяха огромни и блестяха с невинността на хиляди тайни; фигурата й беше стройна и стоеше силно изправена на неудобния стол с момичешка грация, която привличаше погледа.

Хейз знаеше името й — казваше се Хайме. Допреди четири години не се беше появявала на обществени места. Тя беше единственото дете на Лазаръс. Баща й беше положил не малко усилия да я укрие от погледите на обществеността. Извън семейния им албум нямаше почти никакви нейни снимки. Но Хейз ги беше виждал всичките. На тях се виждаше нещо като калейдоскоп, много накъсан и забързан — от бебешките снимки през семейна снимка от дните в Чикаго, до снимките й като ученичка и накрая великолепната богиня, в каквато се беше превърнала след пубертета.

Красотата й беше грижливо пазена тайна. Но тази вечер тя не можеше да отсъства. Не можеше да не присъства на връчването на наградата „Мартин Лутър Кинг“. Дори прекалено загриженият за безопасността й баща не би допуснал тя да пропусне този миг.

Хейз не сваляше очи от нея. Лазаръс вече беше навлязъл разпалено в речта си, гласът му беше леко дрезгав, докато изговаряше изковаваните с години думи.

— Днес е по-важно от всякога чернокожите американци да се простят с остарелите си представи за бяла Америка. Време за негодувание няма, когато негодуванието започне да означава бездействие — каквото то винаги е означавало за нас.

Той млъкна, за да остави идеята да попие в главите на слушателите.

— Време е да престанем да чакаме белезите от робството да бъдат заличени. Те няма да изчезнат. Те са част от националното ни самосъзнание. Време е да престанем да чакаме социалните и икономическите условия да ни се притекат на помощ. Време е да превърнем раните си в действие. Време е за дела.

Хейз изучаваше изящно изсечените черти на лицето на момичето, гладката златиста кожа, източената като на сърна шия, отвеждаща надолу към незнайни девичи съкровища. Момичето не откъсваше очи от баща си. Личеше си несигурността в отношението й към него. Навярно я беше подложил на големи изпитания през изминалите години, не само с гласа, но и с общественото си положение. Не беше лесно да си дъщеря на известна личност.

В погледа й, отправен към Лазаръс, се четеше синовна близост. По хубавите й устни заигра едва забележима усмивка, докато слушаше познатите думи, слушани толкова много пъти преди. Неговата сянка я стопляше. Чувстваше се дори от разстояние.

Но какво да кажем за тайната й? Лазаръс определено не знаеше нищо за това. Той беше изцяло погълнат от собствения си кръстоносен поход, заслепен от светлините на своята сцена. Той живееше, за да опази дъщеря си, не за да я познава. В края на краищата той също беше човек.

Но Хейз знаеше. Той знаеше нейната тайна и именно затова беше тук сега.

Ти беше там, казваше й той с мълчаливия си поглед.

Ти беше там.

И аз те открих.