Джоузеф Глас
Очи (24)

23

Оказа се, че Селест Коли е била бременна във втория месец по време на убийството. Бившият й любовник, чието жилище до Линкълн парк Селест постоянно следяла седмици преди смъртта си, имал желязно алиби за времето на убийството. Бил в леглото заедно с Камила Гарднър, хубавата студентка, изместила Селест от сърцето му. Портиерът и двама от другите обитатели на сградата потвърдиха алибито му.

Смъртта на Селест Коли си оставаше загадка. От петте жертви единствено тя беше убита извън дома си. Начинът на удушаване и изваждане на очите не оставяше ни най-малко съмнение, че е била убита от същия човек като предишните четири. Веществените доказателства ясно разобличаваха Кайл Стюарт като убиец на всички жертви. Само че Кайл Стюарт имаше най-доброто алиби на света — по време на убийството той самият беше мъртъв.

По свой начин Селест Коли беше страничен елемент в поредицата убийства, както Дороти Кюен преди това. Нямаше никаква връзка с трите спортистки, студентки от Чикагския университет. Тя живееше и работеше далеч от другите жертви. Беше прекъснала следването си. На всичкото отгоре беше чернокожа.

Дейвид Голд усещаше, че нещо не е както трябва в този случай, но не можеше да определи какво. Прекара десетки часове със специалистите от криминалната лаборатория, с другите инспектори от отдел „Убийства“ и хората от ФБР, работещи по случая. Заедно разнищиха всички улики, изграждайки все по-сложни и невероятни хипотези за обяснение на петте убийства. Неизменно стигаха до един и същи извод — убиецът не може да бъде друг, освен Кайл Стюарт, кроткият самотник с проблемно детство, чието хоби е било тайно да оглежда момичетата спортистки.

Само че Стюарт беше мъртъв, а убиецът — на свобода.

 

 

Сюзън се обади на Ник в сряда вечерта, за да му каже, че желае Майкъл да се прибере при него. Ник звучеше истински разочарован.

— Сигурна ли си? — попита той. — Майкъл има нужда от теб, Сюзън. От Коледа насам говори само за теб.

Думите на Ник разстроиха още повече Сюзън. Наложи се да положи специално усилие, за да спре ръката, която държеше слушалката, да не трепери.

— Благодаря ти, Ник.

— Момчето ще тъгува, Сюзън.

Тя не каза нищо.

— Чухме за теб по новините — продължи Ник. — Май се опитват да ти отровят живота?

— Такава ми е работата — отвърна Сюзън, опитвайки се да звучи бодро. — Имахме няколко провала. Случва се понякога. Просто не съм свикнала с високата цена на залозите в тази игра. — Тя се поколеба малко, преди да добави: — Не съм сигурна, че ще издържа още дълго.

Едва докато изричаше тези думи, тя осъзна до каква степен събитията през последните дни я бяха променили. Беше решила, че кариерата й на полицейски сътрудник е свършена. Кроеше планове да напусне Чикаго и да започне отначало на друго място, може би дори в друга професия.

— Сюзън… — кротко я смъмри Ник.

Тонът му й напомни за стотиците разговори, които бяха провели още докато ходеха заедно и после по време на брака им. Той й имаше голямо доверие и й помагаше да придобие по-голяма вяра в себе си. Дори когато бракът им започна да се разпада, тя не изгуби трогателното усещане за подкрепа и другарство от негова страна.

— Не съм свикнала да правя грешки, които струват живота на невинни хора — рече тя.

— Ами нещата, които спасяват живота на невинни хора? — попита Ник.

Тя мълчеше. Разбираше какво иска да й каже. Медицинското й образование я беше подготвило — или поне трябваше да я е подготвило — за страшната отговорност, носена от лекарите. Но практиката й на психиатър я беше откъснала от постоянния неистов страх на лекарите да не направят грешка, която може да струва живота на пациента. Работата й с полицията я върна към този ужас. Не беше сигурна, че е достатъчно добре защитена емоционално.

— Може би ще успеем да измислим нещо, преди да дойде лятото — продължи Ник, опитвайки се да я развесели. — Погледнах плановете ни за годината. Смятахме да отидем до Аспен, но това може да стане по всяко време. Може да заведеш Майкъл на почивка.

— Благодаря ти, Ник. Идеята не е лоша.

Сюзън долови чувството на облекчение и благодарност в собствения си глас.

— Както знаеш, той ужасно се гордее с теб.

— Да, знам.

Ник се държеше много мило. За един миг в нея проблесна предишният болезнен спомен за нуждата от присъствието му и тя за пореден път осъзна колко много беше изгубила, когато бракът им се разтури. Ник беше прекрасен съпруг.

Разводът я промени дълбоко, след него тя се чувстваше различен човек. Не съжаляваше за времето, прекарано с Ник. То беше изиграло съществена роля за духовното й развитие. Освен това, благодарение на него се беше появил Майкъл. Всеки път, когато разговаряше с Ник, тя чувстваше тази неповторима връзка помежду им и тя й даваше сили.

— Ще ти се обадя, когато уточним номера на полета — добави тя.

— Добре. А ти се дръж. И целуни детето от мен.

 

 

Сюзън чете на Майкъл, докато дишането му стана дълбоко и равномерно. Тя затвори книгата и се изправи, за да се приготви за лягане. Съмняваше се, че ще може да се концентрира достатъчно, за да работи. Или пък да се наспи.

Погледна снимките на стената. На едната от тях се виждаха родителите й, на другата бяха двамата с Куентин. И четиримата изглеждаха някак неловко и самотно. Тя често се усмихваше на твърде откритото психоаналитично послание на двете снимки. Родителите бяха като зазидани в своя свят, докато двамата с брат й се бяха вкопчили един в друг, също сами в своя свят.

Загледа се в лицето на майка си. Виждаше й се особено далечно. През годините образът на майка й ставаше все по-неясен. Същевременно усещането за нейното тъмно и закрилящо присъствие ставаше по-силно. Напоследък Сюзън често се будеше сутрин не със спомена за прегръдките на съпруга си, а на майка си.

Погледна се в огледалото над скрина. Наследила беше веждите на баща си, но очите бяха на майка й. Предпазливи очи с лек оттенък на тъга, сякаш обременени от разкриващата се пред тях гледка, или пък преследвани от образи, които им се иска да не виждат.

Сюзън искаше да продължи, но не можеше да се откъсне от снимките. Усещаше, че те й говорят по проблемите на произхода. Как точно в далечното минало са били посети семената на всички събития, довели я до този болезнен момент в живота й?

Лодки срещу течението…

Опитваше се да забрави неотдавнашното минало. В края на краищата скорошните истини не са нищо друго, освен отражения на по-дълбоки истини. Това беше често срещано явление в психоанализата.

Изведнъж тази мисъл придоби нов смисъл.

Сюзън отиде с бърза крачка в хола и позвъни на Дейвид Голд.

— Ало? — обади се Джоузи, по-голямото момиче.

— Джоузи, обажда се Сюзън Шейдър. Баща ти вкъщи ли е?

Чу се приглушен вик „Мамо!“.

Сюзън мислеше усилено. Мисълта в съзнанието й не беше достатъчно ясна, не можеше още да я улови, но я усещаше все по-силно.

— Той е дежурен. Щял да се забави. Мама каза, че ако било нещо спешно…

— Не, скъпа, не е. Би ли му предала да ми се обади веднага, когато се прибере?

Сюзън затвори и закрачи из апартамента. Пред погледа й минаваше незабелязана нощната картина на небостъргачите, от сградата на Ханкок до кулата на Сиърс.

Мислеше за трите мъртви студентки, спортистките, както и за четвъртата жертва, Дороти Кюен. Разследването неизменно стигаше до това противоречие. Дороти Кюен не се връзваше с останалите. Сюзън стигна дотам, че създаде сложна теория, според която Дороти Кюен е била първата набелязана жертва, а студентките са били просто заместители. Когато арестуваха Кайл Стюарт и тежестта на доказателствата срещу него се оказа толкова голяма, Сюзън и Голд се поддадоха на заблуждението, че крехката, почти несъществуваща връзка между Стюарт и Дороти Кюен е реална.

Сега беше ясно, че цялата тази теория е абсурдна. Стюарт беше невинен. Връзката между трите спортистки, каквато и да бе тя, нямаше връзка със сексуалните му наклонности. А ето че сега бе убито и четвърто момиче, което не беше спортистка. И тя сякаш нямаше нищо общо с останалите жертви. Но някаква връзка между тях все пак трябваше да има, нещо ключово.

Нищо общо — и същевременно всичко.

Фройд казва, че най-голямата слабост на психоанализата е, че може само да анализира фактите, но не и да синтезира. Психоаналитикът може да се опита да обясни защо даден пациент е развил определени симптоми или болест, като се зарови в миналото му. Той обаче не може да вземе едно дете и да предскаже каква болест може да развие. Тук се намесваха твърде много сили, вътрешните преплитания и кръстосвания бяха прекалено много. И естествено, шансът играеше решаваща роля.

Тази идея накара Сюзън да се закове на място.

Ами ако убиецът подбираше жертвите си не на принципа на подобието, а заради някакви външни обстоятелства? Ами ако разковничето към смъртта на всички, включително и на Дороти, се дължеше на случайно съвпадение на обстоятелствата?

През цялото време Сюзън, Голд и всички останали вярваха, че студентките са подбрани като представителки на една и съща група. Ами ако това не беше вярно? Ами ако бяха подбрани заради лични характеристики? Ами ако четвъртата и петата жертва са подбрани по същата причина? Досега тази идея на никого не беше хрумвала.

Сюзън взе куфарчето си от хола и запрелиства бележките си за момичетата спортистки. И трите щяха да заминават на състезания в чужбина. Значи и трите са си вадили паспорти. За да си извадиш паспорт, трябва да отидеш на Саут Диърборн 12301, където беше паспортната служба на САЩ. Може би момичетата са се срещнали там случайно.

Сюзън намери един номер в тефтерчето си и го набра.

— Семейство Моргенстърн.

— Госпожо Моргенстърн, обажда се доктор Шейдър. Говорили сме с вас.

— А, да. Здравейте, докторе. С какво мога да ви бъда полезна?

— Проверявам някои подробности, свързани с Патси и другите две момичета от колежа. Случайно да е у вас паспортът на Патси?

— Ами сигурно е тук, да. С какво ще ви помогне той?

— Бихте ли проверили на коя дата е издаден? И номера, ако е възможно.

Майката на Патси даде необходимата информация. След десет минути Сюзън вече беше говорила с родителите на другите момичета. Паспортите им бяха издадени на различни дати. Следователно не са подавали молбите си заедно. Но Сюзън не се отчая.

Следващият й разговор беше с треньорката по волейбол в Илинойс.

— Госпожо Апълтън, проверявам някои подробности около Патси Моргенстърн. Имало ли е случай, при който отборът да се е събирал извън колежа, нещо свързано с предстоящите състезания извън страната?

— Извън колежа ли? Не, не си спомням такова нещо. Всичките ни срещи се провеждат тук. Освен…

— Да?

— Ами миналата есен имахме банкет в „Радисън“.

— Само вашият отбор ли?

— Не, всички отбори, заминаващи на турне. Което включва всичко: крос, баскетбол, волейбол, гимнастика.

— Всички отбори значи?

— Точно така.

Паузата в другия край на линията подсказа на Сюзън, че госпожа Апълтън обмисля възможната връзка.

— Е, аз продължавам нататък — рече Сюзън. — Благодаря ви.

Изводът беше ясен. Миналата есен, в един и същи ден, трите убити момичета са били на банкет в Радисън. Ами Дороти Кюен? А Селест Коли?

Сюзън обърна на друга страница в тефтерчето си и откри нужния номер. Набра го с треперещи пръсти.

— Ало?

— Ало? Господин Кюен? Обажда се Сюзън Шейдър. Помните ли ме? Участвам в разследването по убийството на съпругата ви заедно с инспектор Голд и щатския прокурор Уедърс.

— А, да, здравейте, докторе.

— Как сте?

Сюзън се стараеше да звучи сърдечно. Пък и наистина му съчувстваше. В края на краищата господин Кюен беше изгубил много със смъртта на съпругата си.

— Горе-долу. По телевизията чух, че си имате проблеми. Сигурно и на вас не ви е лесно.

— Така е, не е лесно. Благодаря ви. Бих искала да ви задам един въпрос за съпругата ви. Тя слизаше ли често в центъра на града?

— Ами, почти не. Да сме ходили не повече от два пъти в годината дотам. Понякога ми се струва, че е на милион мили от къщи.

— Това може да ми помогне. Сещате ли се миналата есен съпругата ви да е имала някаква работа в централната част на града?

— Не, не се… чакайте. Имаше един такъв случай. Ходи да обядва с приятелки от колежа. Събират се всяка година. Тя не беше ходила от години, но този път я уговориха да отиде.

— Къде беше обядът?

— В един хотел на Мичиган Авеню. Някъде около Водната кула.

— Помните ли как се казваше?

— Не, няма да се сетя за името.

— Дали не бихте могли да проверите? Да се обадите на състудентките й, например…

— Чакайте, чакайте. Пише го тук, на календара в кухнята. На деветнайсети, миналия октомври. Да, ето го. „Радисън“, дванайсет и трийсет. Зала Мичиган, Дружество Делта Зета.

— Много ви благодаря. Страшно ми помогнахте.

— Много добре го помня тоя ден. Казвах й да не ходи. Валеше ужасен дъжд. Доста необичайно за това време на годината. Тя беше добра шофьорка, но дъждът беше истински убиец.

— Да си спомняте нещо необичайно да се е случило по време на обяда, господин Кюен?

— Не си спомням. Каза, че било скучно. Само дето се била разкарвала.

— А по пътя дотам или обратно?

— Не, не се сещам.

— Сигурен ли сте? Може би нещо незначително?

— Ами каза, че видяла някаква катастрофа…

— Каква катастрофа? — наостри уши Сюзън.

— Ами някакви коли се били блъснали пред хотела, нищо особено, изкривили си калниците. Май ходи да дава показания в полицията. Спомена го между другото, като се прибра вкъщи. Съвсем бях забравил.

— Каза ли нещо повече по този въпрос?

— Каза само, че имало поледица и че едната кола се блъснала в задницата на другата.

— Само това ли ви каза?

— Да, само това.

— Благодаря ви, господин Кюен. Ще се чуем пак.

— И аз ви благодаря, докторе. Всичко хубаво.

Сюзън затвори телефона и прегледа бележките си. Само след миг откри телефона на Стефани Мерц, съквартирантката на Патси Моргенстърн. Погледна часовника си. Осем и петнайсет. Подходящо време да се обади на една студентка.

Стефани се обади на първото позвъняване.

Сюзън я попита дали помни банкета на волейболния отбор.

— Разбира се — отвърна Стефани. — Патси беше много развълнувана заради пътуването.

— Патси спомена ли нещо необичайно да се е случило в деня на банкета?

— Необичайно ли? Не, не си спомням.

— Да е станала свидетел на злополука?

— А вие откъде знаете? — попита Стефани.

— Изникна случайно по време на разследването.

— Да, видяла някаква катастрофа. Каза, че пред хотела се били ударили две коли.

— Разказвала ли ти е нещо за това?

— Не, нищо не ми е казвала. Не било нещо особено. — Стефани звучеше разтревожена.

Сюзън стисна палци.

— Да е давала показания в полицията?

— Да. Като се върна, все се шегуваше колко бил сладък единият от полицаите. Едва ли не се надяваше, че може да й се обади.

— Благодаря ти, Стефани. Много ми помогна.

Сюзън затвори и набра номера на Шести участък.

— Спешно търся Дейвид Голд — обясни тя. — Можете ли да го откриете по радиостанцията?

— Кой го търси?

— Доктор Шейдър. Той очаква да го потърся.

— Какво да му предам?

— Да ми се обади веднага. Той знае на кой номер.

Сюзън затвори. Стана и тръгна към кухнята, после отново седна. Огледа хола, старите мебели и купчините книги. Остатъците от миналото бяха като стари познати.

Внезапно нещо я прихвана, тя грабна отдавна забравения пакет цигари „Нюпорт“ и го запрати в кошчето за боклук. Обърна се към телефона и зачака.