Джоузеф Глас
Очи (19)

18

В събота сутринта Сюзън остави Майкъл в дома на Голд, където момчето беше поканено да пренощува. Голд настоя Сюзън да си остане вкъщи през почивните дни и да се занимава с колкото е възможно по-малко работа. Имаше нужда от почивка.

Когато се прибра вкъщи, Сюзън последва съветите на Дейвид като изключи телефона и се потопи в топлата вана. Въпреки всичко Сюзън продължаваше да се чувства като хваната в капан от невидимата обсада на местната и националната преса около дома й. С напредването на деня ставаше все по-неспокойна.

Накрая си обу джинси и спортен пуловер и се измъкна през задната врата. В едно кино в старата част на града повтаряха „Двойно обезщетение“. Сюзън изяде цяла кутия пуканки, докато се наслаждаваше на злодейския образ на Барбара Стануик и на изисканата игра на Фред Макмъри в ролята на човек, който бива погубен от собствената си похотливост.

След филма Сюзън се почувства страшно объркана. Известно време скита по улиците и зяпа по витрините, после изведнъж й хрумна да се отбие в кръчмата „Стария град“, където се почерпи с едно самотно уиски „Гленфидич“. Вътре чу старата песен на Били Холидей „Глупави неща“ и се върна към студентските години, когато една нейна колежка по медицина я беше запознала с класическия джаз.

Когато песента свърши, Сюзън си плати питието и тръгна по Уелс стрийт, без да знае какво точно да прави по-нататък. Повървя няколко преки, без да обръща внимание на студа. Сетивата й сякаш се напрягаха да хванат някакъв неуловим сигнал. Чувството й беше познато и доста неприятно. Психическата преумора при нея често водеше до състояние, в което тя попадаше под влияние на случайни екстрасензорни сигнали и импулси — като спящ, който не може да се отърси от образите в сънищата си дълго след като се пробуди.

Внезапно спря едно такси и каза на шофьора да я откара на Ийст Онтарио стрийт. Той се поинтересува на кой номер, а тя отвърна, че не знае точно.

— Знаете ли — отбеляза шофьорът, — целият град отива по дяволите. Четохте ли вестниците? Постоянно се избиват.

— Да — отвърна Сюзън, — печално време.

Той я изгледа в огледалото за обратно виждане.

— Казват, че хората убивали, защото слънцето не се виждало.

Сюзън кимна.

— И това е причина.

Шофьорът млъкна и забарабани с пръсти по волана. През мръсните прозорци на таксито се нижеха стари жилищни сгради.

— Говорили ли сте с нея за това как се чувствате вие? — попита Сюзън разсеяно.

— С кого да съм говорил? — стресна се шофьорът.

Сюзън се стегна.

— Извинете — бързо каза тя. — Сетих се нещо. Днес съм много разсеяна.

— Много странно — продължи шофьорът. — Жена ми замина за една седмица при роднините си. Каза, че й било писнало. Аз пък й казах, че като не й харесва, да се маха. Нали знаете, след цял ден работа на човек му се опъват нервите. Прибирам се вкъщи, а тя седнала пред телевизора. Взимам си една бира, а тя все ще намери нещо да се сдърпаме. Малка кибритена клечица, а от нея цяла шашка барут пламва.

— Така е. Значи ви е много къс фитилът — засмя се Сюзън.

— Да, само че нейният фитил май е по-къс и от моя. Нали разбирате.

— Как се запознахте с нея? — попита Сюзън.

— Докато бях войник. С брат й бяхме заедно в казармата. Свястно момче. Тих и кротък като мишле. Никога няма да допуснеш, че сестра му е такава фурия. Хората са толкова различни.

— Има много хубаво име — рече Сюзън.

— Какво име?

Миранда. Името я беше очаровало още когато чете „Бурята“ като ученичка. Толкова поетично — звучеше като морска повърхност, по която трепкат отблясъци лунна светлина.

Шофьорът рязко наби спирачки и се обърна да я погледне.

— Какво каза?

Сюзън отвори очи.

— Какво става? Защо спряхме?

Той я гледаше подозрително.

— Какво име каза?

— Казах ли нещо? — Сюзън цялата се изчерви. — Няма значение. Не ми обръщайте внимание.

— Знаеш ли — продължи той, — май съм те виждал някъде. Виждал съм снимката ти във вестниците.

Тя не отвърна нищо, само се сви още по-навътре в себе си, сякаш да се скрие от погледа му.

— Ей, ти да не си онази жена, докторката, дето откри кой е убил момичетата? Ясновидката?

— Не, не съм. Няма ли да ме закарате? — попита тя.

Все още изпълнен с подозрение, шофьорът продължи нататък и я попита къде точно иска да слезе. Тя посочи едно място точно преди Мичиган Авеню.

— Пазете се — посъветва я той многозначително, докато й връщаше рестото.

Сюзън излезе от таксито, но се задържа опряна на вратата — не можеше да си тръгне просто така.

— Обади й се — най-сетне каза тя. — Тя чака да й се обадиш.

— Добре, така ще направя.

И той потегли, като замислено клатеше глава.

Сюзън се озова точно пред „Хацухана“, японският ресторант, където по време на една конференция беше поканила група психиатри от Ню Йорк. Вътрешният глас, който чуваше откакто излезе от киното, се беше усилил.

Тя влезе вътре, усмихна се на приветствията на готвачите на суши и тръгна след сервитьора към една малка масичка. Поръча си калифорнийска питка и светла бира. Чувстваше се приятно сама, докато не забеляза главите, които започнаха да се обръщат към нея от съседните маси. Знаеше, че снимката й е публикувана във всички вестници. Решила беше, че по джинси и пуловер няма да я познаят, но явно не беше така.

Нахрани се набързо и веднага напусна заведението. Въпреки студа измина пеша цялото разстояние по Мичиган Авеню до сградата на „Сън Таймс“. Застана на моста и се загледа във водата — нямаше никаква представа какво да прави. И тогава гласът отново се появи. Сюзън спря едно такси и каза да я закара до Трейдър Викс.

Започваше да усеща колко е уморена и колко неуместна е цялата тази разходка. Би трябвало да си е у дома, в леглото, да чете книга или гледа телевизия. Но чувството не й даваше мира. Седна на една маса в бара и си поръча бренди. Опита се да стане и да се прибере у дома, но странното вътрешно усещане не й позволяваше. Час по час поглеждаше часовника си. В бара влизаха и излизаха групи посетители. Момичето й донесе второ бренди като посочи един господин в другия край на салона и каза, че било от него. Сюзън се измъкна при първа възможност.

Озова се седнала във фоайето, с поглед, вперен в часовника над гишето за регистрация. Опитваше се да се убеди, че трябва да се прибере вкъщи, но се чувстваше толкова изпразнена от всякаква инициатива — като човек, който стои във ваната и гледа как водата изтича в канала. Не можеше да се помръдне оттам.

Когато стрелките на часовника показаха десет и двайсет, Сюзън изведнъж стана и бързо тръгна към вратата, извеждаща на Уобаш стрийт. Докато минаваше през въртящата се врата, забеляза едно познато лице, което влизаше. Устните му се извиха в усмивка и те разиграха кратка смешна сценка като известно време се въртяха във вратата, заливайки се от смях.

— Каква изненада — рече Рон Джордано. — Днес цял ден си мисля за вас.

— Наистина ли? — попита тя. — Защо?

— Ами навярно защото по новините само за вас говорят — усмихна се той. — Ако не сте забелязала, снимката ви се мъдри във всички вестници.

Облечен беше в джинси и пуловер с висока яка, само по спортно яке, което да го пази от студа навън.

— Знаех, но не съм ги чела. Тази снимка не ми харесва.

— Глупости. Много е хубава. Какво търсите тук?

— Нищо особено — отвърна Сюзън. — Просто се прибирах у дома. А вие?

— Имаме сбирка на антрополозите — обясни той. — Аз бях домакин. Водих ги да пийнем по нещо в Стария град, след това вечеряхме и сега се връщаме тук.

— Къде ги водихте на вечеря? — попита тя.

— В „Хацухана“, японският ресторант нагоре към Водната кула. Знаете ли го?

— Да, виждала съм го.

— Ще ви заведа там някой път. Най-добрата японска кухня в града. Обичате ли японска храна?

— Много.

— Значи се разбрахме.

Той я измери с поглед. Беше по-висок отколкото си го спомняше.

— Тази вечер много хора изпитват благодарност към вас — добави той.

— Ами…

Той хвърли поглед през рамо към фоайето, което само допреди миг гъмжеше от мъже в костюми, но сега беше съвършено опустяло. На рецепцията стоеше самотна служителка и скучаеше.

— За едно сте права — заключи Рон Джордано. — На снимката не изглеждате точно така. Там сте по-различна. Може би е от пуловера.

Сюзън кимна.

— Надявах се, че с пуловера няма да ме познаят.

Рон Джордано се засмя.

— Е, почти сте успяла, но не съвсем.

— Май не.

Последва мълчание. Сюзън стоеше с палто в ръце — по пуловер и джинси приличаше на студентка. Джордано продължаваше да я изучава.

— Надявах се пак да се срещнем някой ден — каза той. — Градът не е чак толкова голям. Вярвах, че рано или късно…

— Да, пътищата на хората се кръстосват.

Кой знае защо Сюзън избягваше да го погледне в очите.

— Искате ли да пийнем нещо? — попита той.

Тя се озърна из опустялото фоайе. Усети се внезапно премаляла. Време беше да се прибира вкъщи. Крайно време.

— Цял ден си мисля за вас — продължи той. — Наистина.

Сюзън кимна. Знаеше, че е истина.

— Моля! — усмихна се той и протегна ръка към нея.

Тя погледна към рецепцията, където полузаспалата служителка едва прикрито се прозяваше. Сюзън вече знаеше кой ключ ще избере той.

— Добре — каза тя.