Джоузеф Глас
Очи (18)

17

Хайме лежеше на леглото. Беше облечена в отрязани джинси и избеляла тениска на Чикагските бикове, няколко размера по-голяма от необходимото. Това бяха домашните й дрехи, толкова износени, че прозираха, но Хайме ги предпочиташе пред халатите, които майка й постоянно й подаряваше и които събираха прах в гардероба.

Сетивата й все още вибрираха от спомена за ласките на Джеф. Веднага щом чу новините, Хайме се прибра право вкъщи.

Старото портативно телевизорче върху плетената поставка беше включено с намален звук. Хайме изгледа новините три пъти, превключвайки от канал на канал.

Лицата на различни репортери се сменяха с това на щатския прокурор Уедърс и преекспонираната моментална снимка на Кайл Стюарт — мъжът, за когото се твърдеше, че е убил момичетата. Снимката беше толкова неясна, че по нея не можеше да се отгатне възрастта му. Беше бял и доста пълен — само това си личеше ясно.

Постоянно показваха и непозната за Хайме жена, ясновидка, която явно имаше нещо общо със залавянето на убиеца. Даваха някакви архивни кадри, на които тя слизаше от свидетелската скамейка в съда, като част от дело, на което давала показания преди няколко години. Беше дребна жена с хубава фигура и кафяви очи.

Една репортерка от Девети канал интервюираше жени по улицата, като ги питаше как се чувстват сега, когато убиецът е вече заловен. Друга репортерка беше заела позиция в студентското селище „Съркъс“ и спираше наред студентките, които със срамежливи усмивки изразяваха облекчението си. На Хайме всичко това й се струваше някак прекалено патетично. Навярно поради невероятното разминаване между жестоките убийства и некадърните интервюта.

Хайме се наведе напред, опря ръце на коленете си, после отново се облегна назад. Зад вратата на спалнята й висеше голяма черно-бяла снимка на баща й с Робърт Кенеди и Мартин Лутър Кинг, поставена в тънка черна рамка. Снимката се виждаше само когато вратата беше затворена. Хайме не искаше хората да я виждат. Обичаше да я гледа само когато беше сама.

Снимката беше отпреди Хайме да се роди, когато баща й все още е бил женен за първата си жена. На снимката си личеше, че е много по-млад, но очите му бяха същите — усмихнати, приветливи, но вътрешно нащрек. Баща й се държеше с политиците със същата подчертана учтивост, с която се отнасяше с избирателите си. Той притежаваше таланта да изкарва най-доброто от хората. Именно затова се налагаше да крие собствената си подозрителност. Хората, които въобще знаеха за наличието й, бяха само най-близките му съветници и, разбира се, жена му и дъщеря му.

Изражението на Кенеди беше както винаги твърдо като гранит. Усмивката разкриваше големите му зъби в гримаса, предизвикана сякаш от болка. Кинг имаше много сериозен, чак болезнен вид. Влажните му очи не бяха фокусирани върху обектива. На Хайме винаги й ставаше мъчно, когато гледаше благородното му лице. Кинг беше на същата възраст като баща й. Като погледне назад, човек вижда, че са му отнели по-голямата част от съзнателния живот. Беше постигнал всичко, докато е бил още твърде млад. Загинал беше едва на трийсет и девет години.

Върху скрина стоеше много по-неофициална снимка на баща й, поставена така, че да се вижда добре от цялата стая. Коленичил на пода в хола на старата им къща, със смъкнати на носа очила — заслуга на Хайме, тогава на годинка и половина, облечена в кадифени панталонки и оранжева фланелка. Детето имаше оживен и палав вид. Бащата изглеждаше добродушно смаян от факта, че очилата му могат така безцеремонно да бъдат експроприирани. Беше по лачени обувки и копринени панталони, но ризата му беше измъкната, връзката изкривена на една страна, явно резултат от дивашките забавления с малката дъщеричка.

Много пъти през живота си Хайме беше гледала тази снимка. Очароваше я енергията, която се излъчваше от нея и от така добре уловената връзка между двамата с баща й, връзка, която вече не съществуваше. Годините на израстване и на множество отговорности отдавна бяха затъмнили простичката бащинска поносимост към детинските й лудории. На снимката сякаш беше хваната есенцията на едно безкрайно безгрижие и безметежност, които сега не съществуваха дори в спомените й.

Хайме чу как някой отключва входната врата, а след това я затваря. Последва тупкане на кучешки лапи по пода в кухнята и приглушено доволно скимтене, докато Рита отваряше шкафа, за да вземе храна за кучката.

Хайме остана още миг така, наслаждавайки се на особената смесица от остатъчна тревога и плътско удоволствие. Искаше й се да позвъни на Джеф и да се върне при него. Правенето на любов преди и след новината за Кайл Стюарт бяха две твърде различни неща.

Тя стана и зашляпа по пода. Рита вече се настаняваше на дивана в хола с пакет бисквити „Мисис Фийлд“.

— Здрасти — поздрави Хайме.

— Здрасти, гостенке.

Рита почти не се беше виждала с Хайме през последната седмица. В средата на семестъра тя по цял ден четеше в библиотеката, а повечето вечери прекарваше с гаджето си.

— Какво ново?

Хайме сви рамене.

— Нищо особено.

— Искаш ли бисквита?

— Не, благодаря.

Хайме отдавна се беше отказала от яденето на сладки — една от жертвите, направени заради хубавата й фигура и желанието да не напълнява. Хранеше се главно с пълнозърнест хляб и обезмаслено кисело мляко, но всъщност рядко мислеше за храна.

— Имам достатъчно за двама.

Рита всъщност не й предлагаше. Просто искаше да каже, че смята да изяде колкото за двама, както обикновено.

Кучката — немска овчарка на име Дукеса — дойде при Хайме и се облегна. Хайме я почеса ласкаво зад ушите.

— Хванали са онзи тип. Чу ли? — каза Рита с огромна бисквита с фъстъчено масло в ръка.

Хайме влезе в хола.

— Да — отвърна тя.

— Абсолютен мръсник.

Рита се облегна замислено назад.

— Ти го казваш.

Хайме отпусна тежестта на единия си крак и се загледа навън в замръзналото езеро. Гледката беше прекрасна. Родителите й също се прехласнаха по нея, когато й помагаха да си избере жилище. Езерото сякаш нямаше край и се простираше под бледото небе едва ли не до Северния полюс.

— Вече мога да се връщам без въоръжена охрана от лекциите си в четири часа.

Рита преувеличаваше, макар наистина да бе прибягвала до услугите на студентската охрана от началото на зимата, когато започна да се стъмва преди края на последните й часове. Чикагският университет си беше доста опасно място и в най-добрите времена, така че охраната на студентското селище беше добре подготвена за напрегнати времена като в този случай.

Рита и Хайме си бяха разменяли шегички по адрес на момчетата, които я изпращаха до дома. Повечето бяха абсолютни тъпанари, а единственият по-интересен от тях се беше оказал женен студент от друг университет, дошъл временно на разменни начала.

— Радвам се, че всичко приключи — отбеляза Хайме.

— Аз също. Сега мога отново да се заема с грижите по свалянето на десетина кила — заключи Рита, отхапвайки голяма хапка от поредната бисквита. — Ще излизаш ли довечера?

Рита не беше любопитна. Знаеше, че Хайме си има любовник и че връзката им е тайна. Споменаваше за нея от чисто практически съображения — просто искаше да знае къде ще се намира Хайме тази вечер.

— Не, имам работа. — Хайме погледна часовника си. — Изостанала съм с ученето. Няма да се справя с теста.

— Ще се справиш.

Рита не понасяше, когато Хайме хленчеше, че нямало да се подготви достатъчно добре. Средната оценка на Хайме беше много висока и свидетелстваше красноречиво за неспособността й да се провали с каквото и да било в областта на обществените отговорности. Хайме притежаваше необикновено чувство за дълг. Престараването й беше нелечимо както прекомерното ядене на Рита. Рита го знаеше и й беше малко мъчно за нея. Това се дължеше на твърде старателната природа на Хайме, както и твърде известния й баща, пред когото постоянно трябваше да се доказва. Макар честичко да завиждаше на съвършената фигура на Хайме, Рита подозираше, че Хайме никога няма да е щастлива в любовта. Тя носеше със себе си прекалено голям нравствен багаж. Никога не би могла да се разтовари и да се отпусне напълно.

— Ще се видим по-късно.

Хайме се върна в стаята си и включи настолната лампа, където я очакваше учебника. Хвърли последен поглед към телевизора, преди да го изключи. Всичко свърши. Убиецът беше заловен. Вече няма причина да се измъчва. Но дали наистина беше така?

За един кратък миг тя се замисли над познатото чувство, надигнало се в нея. Чувстваше облекчение, примесено с по-дълбок и по-траен страх. Страх, който постоянно я караше да се чувства виновна, сякаш беше нейна вината за нещастието, сполетяло другите, а подминало самата нея. Това усещане й беше познато още от най-ранното й детство.

Убиецът беше зад решетките. Хайме беше свободна. Но двамата имаха нещо, което ги свързваше, връзка, която не можеше да бъде отречена.

И двамата познаваха жертвите. И четирите.