Джоузеф Глас
Очи (17)

16

— Започва в една библиотека. Огромна тъмна библиотека с множество рафтове, пълни с хиляди стари книги. Аз търся някаква книга. Корицата и заглавието й са точно пред очите ми, но всеки път, когато сънят ми свърши, не си спомням коя е била книгата.

Сюзън седеше кротко и се взираше в очите на пациентката си.

— Усещам се притеснена, трябва да бързам — продължаваше пациентката. — Сякаш положението не търпи отлагане. Прекарвам ръка по гърбовете на книгите и виждам как ръката ми почернява от праха по тях. Рафтовете нямат край. Втурвам се по малките стълбички до горния етаж на библиотеката, продължавам да вървя край още рафтове. Краката ми не могат да се движат нормално. Все едно вървя под вода.

Пациентката погледна настрани, после отново Сюзън.

— Става все по-зле. Трудно ми е да дишам. Усещам приближаването на… на нещо ужасно. Ужасно и много смущаващо, все едно съм направила нещо, което не е трябвало да направя и всички ще ме мразят заради това.

Последва нова пауза.

— Точно тогава виждам вас… Вие стоите на горното стъпало на една от стълбичките. Облечена сте в пола и сако, както винаги, когато сте в кабинета. Само че сте боса. Без обувки. Аз виквам към вас: „Къде е книгата? Не мога да я намеря. Няма време!“. Думите ми са много глухи, както става понякога в сънищата. Не мога да говоря разбрано, независимо колко силно викам.

Пациентката смутено отмести поглед.

— Но вие никак не се притеснявате. Махвате ми с ръка да дойда при вас. Приближавам се. Вие поставяте ръце на раменете ми и ме бутате надолу да коленича. Тогава виждам, че всъщност не сте облечена в костюм, а сте само по сутиен, бикини и един от онези колани с дълги жартиери. Ръцете ви са нежни, но силата им е неустоима. Вие притегляте лицето ми към… — пациентката въздъхна леко — към мястото между краката ви. Тялото ви се извива, съвсем леко.

Отново пауза.

— Чувствам, че другите идват и че в техните очи върша нещо непростимо. Нямам повече време, но не мога да престана. Ръцете ми се плъзват нагоре между бедрата ви, докосвам бикините ви. Те се смъкват. Вие прехвърляте крак около врата ми. Облягате се на рафтовете с книги. Усмихвате се. Усещам как започвам да треперя… Не мога да престана.

Тя въздъхна.

— Точно тук сънят свършва.

Последва дълго мълчание. Сюзън безстрастно наблюдаваше пациентката си. Накрая попита:

— Имаше ли нещо различно този път?

Пациентката отмести очи и после отново погледна Сюзън.

— Да. Имах чувството… Стори ми, че хората, които ме търсеха, са синът и дъщеря ми. Мисля, че се бяхме събрали на някакъв семеен празник, нещо подобно, и имаха нужда от мен — в кухнята или някъде там.

— И нищо друго?

Жената дишаше учестено. Тя хвърли виновен поглед към Сюзън.

— Не. Друго няма.

Сюзън погледна часовника на бюрото си.

— Времето ви изтече — рече тя. — Ще се видим в четвъртък, нали?

— Да. Довиждане.

— Довиждане.

Пациентката й стана да си върви. Тя беше директорка на училище в Евънстън, съпруга на университетски преподавател. При Сюзън идваше от близо година, фантазиите й, свързани със Сюзън, не бяха нищо ново. Нито пък навикът й да ги разказва подробно и драматично. Произхождаше от семейство с много строго религиозно възпитание, съпругът й също. Сексуалните им отношения явно никога не са били истински консумирани, въпреки зачеването на двете им деца. Сега тя се бореше с осъзнаването на факта, че съпругът й никога не я успял да я задоволи.

Фантазиите й със Сюзън просто маскираха истинските й чувства, в които нямаше нищо хомосексуално. Истинското й желание всъщност беше да се измъкне от брака си. Надяваше се, че Сюзън ще й вдъхне смелост да поиска развод. В сънищата й Сюзън винаги се появяваше в роля, която осигурява сексуално удовлетворение в замяна на бунт срещу преследвачите в съня. Новото в днешния сън — че именно синът и дъщерята са невидимите преследвачи — само правеше нещата още по-ясни. Сънят беше продиктуван от чувството за дълг и желание за бунт.

Появата й боса се дължеше на порнографска книжка, която пациентката бе виждала като девойка. Всъщност тя виждаше себе си като боса. Контекстът беше подчертано хетеросексуален. Тя изместваше всички подробности върху образа на Сюзън, за да прикрие същинското си желание.

Напоследък лечението й беше започнало да тъпче на едно място, защото Сюзън се опитваше да накара пациентката си да осъзнае стремежа си за бунт, но самата тя упорито се държеше за фантазиите си — образи, изместени върху Сюзън. Имаше и силна връзка с религиозната й среда, почиваща на дълбокото й чувство за вина. Някой ден пациентката й щеше да осъзнае, че прашната стара книга, която търси, е Библията.

 

 

Когато се прибра у дома, Сюзън откри, че жилището й е обсадено от журналисти. Един от криминалните репортери на „Сън Таймс“ беше научил, че задържането на Кайл Стюарт е направено по идея на Сюзън. Вестникарите нямаха търпение да съобщят, че това е краят на ужасната поредица убийства. Участието на ясновидец в разследването представляваше допълнителна сензация.

Същия следобед щатският прокурор Уедърс беше дал кратка пресконференция, за да съобщи, че „има задържан заподозрян“ и скоро ще им бъде представена допълнителна информация. На журналистите не им беше трудно да се досетят по самодоволната физиономия на щатския прокурор, че той не храни никакви съмнения относно виновността на Стюарт. Когато го бяха запитали за участието на Сюзън в разследването, той даде мъгляв отговор, че постигнатото се дължало на „усилията на целия екип“ и отказа да открои участието на един или друг.

Наложи се Сюзън да заобиколи през задната уличка. Каролин беше горе с Майкъл. Телефонният секретар светеше с всичка сила. Сюзън се прокле, че не е сменила телефонния си номер.

— Господи — възкликна Каролин. — Цялата гилдия са по петите ти. От списание „Пийпъл“, от предаването „60 минути“, от „20/20“, Лари Кинг. Ужас! Ще има да даваш интервюта и след смъртта си.

Седнал пред телевизора до Каролин, Майкъл изглеждаше много мъничък и невинен. В чинията пред него се мъдреше огромен хамбургер, заедно с цяла планина пържени картофи — всичко от начало до край беше собственоръчно приготвено от Каролин. Домът ухаеше приятно на току-що приготвена храна.

Образът на Майкъл вдъхна на Сюзън приятно усещане за дом и уют, но мигащата лампичка на телефонния секретар и споменът за морето от коли отвън я накараха отново да се почувства като в обсадена крепост.

— Мамо, видяхме те по телевизията — обади се Майкъл.

— Така ли?

Каролин кимна.

— Архивни кадри от случая Гейбриъл. Седми канал са го споделили с другите.

— Аха.

Сюзън помнеше тези кадри. Представяха я в не особено добра светлина. Но пък лицето й не се виждаше твърде добре. От тези няколко секунди видеозапис хората нямаше да могат да я разпознаят.

Не й остана много време за приказки с Майкъл. Сюзън го сложи в леглото и после цял час прекараха с Каролин в обсъждане на журналистическата буря покрай задържането на Стюарт.

— Наистина ли това е краят? — попита Каролин. По лицето й си личеше, че пита като жена, а не като журналист.

— Надяваме се — отвърна Сюзън. — Доказателствата са много силни. Но аз лично няма да се успокоя, докато Дейвид не приключи с разследването.

— Той наистина ли е толкова гаден тип? — попита Каролин.

— Не — замислено отвърна Сюзън. — Точно там е работата. Вижда ми се някак неубедително мекушав… Безобиден. — Тя сви рамене. — Разбира се, има и други убийци, които създават подобно впечатление. Случва се да дават вид на чувствителни, дори лесно уязвими.

Сюзън не можеше да скрие собствената си неувереност. По време на разпита на Кайл Стюарт тя се надяваше да получи вътрешно потвърждение на вината му. Но това не беше станало. Въпреки че при него имаше всичко, което един престъпник се очаква да има — мотив, възможност, средство.

— Кога ще се разбере със сигурност? — попита Каролин. — Питам неофициално, разбира се.

— Скоро — отвърна Сюзън. — Има толкова много доказателствен материал… Дейвид не би се бавил излишно с окончателното си заключение.

 

 

Късно същата вечер Сюзън се промъкна тихичко в стаята на Майкъл. Той лежеше по корем, с глава, обърната на една страна. Гъстата му тъмна коса беше разрошена, а нежната му луничавата бузка лежеше нежно върху възглавницата.

Сюзън застана отстрани до леглото и се заслуша в дишането му. Винаги, когато той беше при нея, й бе страшно трудно да сдържа силния прилив на обич, който я обземаше. Гостуванията му я караха да се чувства внезапно прегладняла за любов и нежност, сякаш не си е давала сметка колко много й липсва. С голямо усилие се сдържаше да не го задуши в прегръдките си.

Най-голямата й надежда при раждането на Майкъл беше просто да бъде нормално дете. Собственото й детство беше болезнено осакатено от ясновидските й способности, дадени й не по нейно желание, които я правеха различна от връстниците й. Благодарна беше, че Майкъл не дава признаци да е наследил дарбата, която й носеше съмнително превъзходство над другите. С течение на времето обаче осъзна, че той е по друг начин необикновено дете. И свидетелство за това не беше само нейната майчинска гордост. Всичките му учители, още от предучилищна възраст, не пропускаха да отбележат неговата интелигентност, творческо мислене и — нещо, което страшно изненадваше Сюзън — качества на лидер. Той не беше буйно момче, но притежаваше такт и интуиция, които караха всички около него да се показват в най-добрата си светлина и да проявяват желание да си помагат.

— Едно е да си умен и талантлив — беше споделила учителката на Майкъл в първи клас. — Майкъл притежава тези качества. Но в нашия свят са нужни лидери, хора с чувство за висока нравственост. За съжаление, в нашите училища нямаме тестове за тези неща, не ги ценим и не ги възпитаваме. Когато видя дете като Майкъл, не мога да не забележа заложбите му. Надявам се, че учителите му ще му помогнат да ги развие. Вие трябва много да се гордеете с него.

Сюзън го погали по косите. Нещо мрачно се надигна в дъното на съзнанието й, докато наблюдаваше неговата уязвимост. Тя замря с протегната към него ръка. В този миг осъзна какво бе то. Три момичета бяха безмилостно заклани. Всяко от тях имаше майка, изпитвала същото чувство на гордост, каквото Сюзън изпитваше спрямо Майкъл, същите надежди за бъдеще, изпълнено с безброй възможности.

Сюзън се наведе и лекичко докосна Майкъл с устни. Той се размърда малко, но после отново се укроти.

Сюзън излезе от стаята на пръсти и остави вратата леко открехната, както обичаше той. В този момент си спомни усещането, което я връхлетя в жилището на Моргенстърн. Дълбоко усещане за нещо зло, толкова мощно, че и досега не можеше да забрави чувството на отвращение, от което чак й се доповръща. Това зло трудно можеше да се съчетае с безобидната физиономия на Кайл Стюарт в стаята за разпити. Въпреки това Сюзън се надяваше, че Голд е заловил убиеца.

 

 

На другия ден Сюзън заведе Майкъл в полицейския участък, в офиса на Дейвид Голд. Искаше да го изведе навън. Освен това всеки път, когато слизаха в града, той питаше дали не може да отидат на гости на Голд.

Голд ги очакваше на вратата и веднага вдигна Майкъл на ръце.

— Как е моят приятел днес? — попита той и го целуна.

Момчето не каза нищо. В началото винаги малко се притесняваше в компанията на Голд. Голд го подхвърли лекичко.

— Много си пораснал. Скоро и ти ще започнеш да ме вдигаш. Хайде, влизайте. Имам нещо за вас.

Нещото се оказа сладолед от фризера в коридора. Майкъл се настани на въртящия се стол на Голд, като същевременно оглеждаше кабинета с възхитен поглед.

Когато не си мечтаеше да става психиатър, Майкъл кроеше планове да стане полицейски инспектор като Голд. Никога не му омръзваше да държи предпазния му щит. Голд не му показваше пистолета си. Беше му казал, че пистолетът далеч не е най-важното в работата на полицая. Изобщо Голд се държеше с Майкъл както със свой собствен син, какъвто за съжаление нямаше. От друга страна, Голд беше най-доброто, което Сюзън можеше да предложи на Майкъл като мъжки пример за подражание и му беше много признателна, че проявява такъв интерес към момчето. Всъщност, двамата имаха няколко общи черти — например чувствителността им, както и дълбоко вроденото им чувство на такт.

— Колега, би ли ме заместил за малко на работното място? — обърна се Голд към Майкъл. — Искам да поговоря с майка ти.

Той отведе Сюзън настрани и каза:

— Всичко съвпада. Тази сутрин получихме резултатите от серологичната лаборатория на ФБР. Трите основни кръвни проби показват едно и също. Нашият човек е източник на всички секрети.

Сюзън кимна. През годините на съвместна работа с Голд тя беше станала истински специалист в областта на кръвните групи и тестове. Кръвните изследвания, за които той спомена, бяха изследвания за кръвна група, резус-фактор и Луис тест.

— Правени ли са изследвания за изоензими и хемоглобинови варианти? — попита тя.

— Всичко съвпада идеално. И при четирите убийства. Слюнката на убиеца е взета от мивката в банята. Взехме проба от слюнката на Стюарт от четката за зъби и от чашата в банята. Съвпадението е показателно.

— А спермата, открита у Патси Моргенстърн? — попита Сюзън.

— Деветдесет процента. Поисках да направят и изследване за ДНК.

— Кой ще го прави? — попита Сюзън.

— Федералните.

Отговорът на Голд не изненада Сюзън. В отличната лаборатория за ДНК-изследвания към ФБР се приемаха само поръчки, свързани с особено тежки престъпления, при точно определен заподозрян, или такива, които са свързани със серийни престъпления. Убийствата на студентките отговаряха и на двете изисквания.

— Проверих миналото на Стюарт — продължи Голд. — Връзката със спорта е доста отдавна. Като малък имал астма и не можел да спортува. Но бил страстен запалянко и присъствал на всички училищни спортни срещи. Постоянно се навъртал покрай физкултурния салон да зяпа момичетата.

— На тази възраст това е нормално явление — намеси се Сюзън. — Но може би не и в неговия.

— Днес разговарях с една от учителките му. Каза, че бил самотник. Навремето бил дебел, дори повече от сега. Умно дете, но прекалено вманиачен в подробностите. Когато трябвало да напише нещо, правел по десет чернови. Никога нищо не успявал да завърши. Децата му се подигравали.

— Лекувал ли се е? — поинтересува се Сюзън.

Голд поклати глава.

— Родителите му са последователи на Лютеранската църква. Не вярват на съвременната медицина, още по-малко на психиатрията. В училищното му досие има препоръка от възпитателя да бъде насочен към училищния психолог, но родителите не са се съгласили.

— Има ли братя или сестри? — попита Сюзън.

— Имал сестра, която починала от диабет, когато е бил на шест години.

— По-голяма или по-малка? — продължи да разпитва тя.

Голд обърна на друга страница в папката си.

— По-голяма. С две години.

— Носила ли е очила?

Голд погледна пак в папката си и сви рамене:

— Това не съм го проверил.

— Сигурно ще откриеш, че е носила — рече Сюзън. — При малки деца острата форма на диабет влошава зрението. Подозирам, че избождането на очите има нещо общо със смъртта на сестрата.

— Като малък никога не се е забърквал в неприятности — продължи Голд, — освен веднъж. Бил обвинен в опит за блудство с момиче от училището. Била три години по-малка, в пети клас. Заплашили, че ще го изключат, но в края на краищата останало без последствия. Родителите на момичето предпочели историята да не се разчува.

Той отново погледна записките си.

— Учителката ми каза, че Стюарт я бил молил, ако ще да го пратят и в затвора, само да не казват на родителите му. Толкова се страхувал от тях.

Сюзън поклати удивено глава.

— Този човек е идеалът на всеки психолог — замислено каза тя. — Има сестра, която умира, докато той е още малък. Родителите му са прекалено строги и сурови. Развива астма. В училище се проявява под възможностите си. Самотник. Като юноша има прояви на обсесивна невроза. Още тогава проявява фиксация върху по-млади момичета в спортна обстановка. Никога не преодолява тази фаза от сексуалното си развитие. В крайна сметка, по метода на естествения подбор, намира своята ниша в обществото като домакин в колежански физкултурен салон, където постоянно може да наблюдава как момичетата спортуват. За друг човек това би се оказало решение на всичките му проблеми. Можел е цял живот да си изкара без никакви неприятности.

— Само че Стюарт не е постъпил така — завърши Голд.

— Сексуалният и индивидуален стрес на живота като възрастен навярно са дошли в повече за остатъците от душевното му равновесие — каза Сюзън. — Класически пример за това какво става, когато емоционалните проблеми на детството не бъдат лекувани навреме. И когато една по-лабилна личност попадне в семейство с твърде сурови нрави. Лошо.

— Лошо и за четирите жертви — допълни Голд, сякаш искаше да я коригира.

И е прав, мислено отбеляза Сюзън.

Голд погледна часовника си.

— Джери Воугъл трябва да дойде всеки момент — каза той. — Снощи я заведох в квартирата на Стюарт. Имала нещо да ни казва.

Точно в този момент по коридора се зададе Джери, както винаги енергична и делова, с куфарче в ръка.

— Ето че се срещаме отново — обърна се тя към Сюзън.

— Довела съм един твой приятел — каза Сюзън и кимна към Майкъл.

Джери поздрави Майкъл и си побъбри малко с него, преди да дойде в съседната стая при Сюзън и Голд.

— Синът ти се разхубавява от ден на ден — отбеляза тя.

Голд заведе Майкъл на гости при две инспекторки, с които се бяха сприятелили по-рано. Когато се върна, Джери вече отваряше куфарчето си. Изглеждаше развълнувана.

— Арестуването на Стюарт беше единственото липсващо звено — каза тя. — Тази сутрин всичките ми съмнения се изпариха. Сравних влакната от ризата на Стюарт с влакната, намерени при четирите убийства. Съвпадат напълно. Микроскопският анализ не допуска съмнение по въпроса.

Тя отвори куфарчето си и извади малко преносимо демонстрационно табло.

— Както ви казах миналия път, това е много особено влакно. Полимерът е създаден специално за здравина, като същевременно е много фин. Взех името на производителя на ризата на Стюарт, а оттам ме свързаха с производителя на плата.

Тя подаде таблото на Голд.

— Хипоалергична синтетична тъкан, разработена специално за работно облекло — обясни тя. — Създадена за каталожна къща, която продава дрехи, обувки и всевъзможни аксесоари за фирми и предприятия. Всичко — от предпазни каски до гумени ръкавици.

Джери посочи образците на таблото.

— Точно тази нишка се нарича „Еърфри 12“ и се произвежда само в два цвята, телесен и тъмнозелен. Самата боя, естествено, също е хипоалергична. И както се вижда от късчето плат, не е много елегантна на вид.

Джери беше права. Материята имаше твърде непривлекателен, дори болничен вид. Сюзън лесно разпозна в него цвета на ризата, с която Кайл Стюарт беше облечен по време на разпита.

— Според медицинския си картон Стюарт е алергичен към повечето естествени материи. През целия си живот е страдал от най-различни алергии. Изглежда е свързано с астмата от детските му години. В жилището му няма нищо, което да не е хипоалергично. Дрехите открил по каталог преди много години. Тази материя вече не се произвежда. Но Стюарт си е купил десетина ризи.

Голд кимна.

— На най-горната полица в гардероба му открихме цяла купчина необличани ризи. Явно ги е използвал една по една — каза той. — Ето ти доказателство, Сюзън, за връзката с четвъртото убийство. Как и кога е познавал Дороти Кюен не е толкова важно. Важното е, че е бил на местопрестъплението. Материята го доказва.

След това се обърна към Джери.

— Направихте ли статистически анализ на данните?

— В момента работя по това — отвърна Джери. — От каталожната къща утре сутрин ще ми изпратят списък на всички поръчки за такива ризи по време на двегодишния период, когато са се продавали. По телефона ми казаха, че не били продали много заради несполучливите цветове. Вероятността нишката да се появи при четирите убийства едва ли е по-голяма от едно на сто хиляди. А вероятността да се появи на четирите убийства и същевременно в жилището на Стюарт трябва да е някъде към едно на 30 или 40 милиона.

— Да не говорим за еднакво извършените убийства с изваждане на очите, както и извратените снимки, които намерихме в жилището му — добави Голд. — Това е направо златна мина. Още утре можем да предадем случая в съда. — Той смигна на Сюзън. — Освен ако не сме нагласили нещата сами, от желание винаги да се покажем прави.

Когато Джери излезе, Голд затвори вратата след нея.

— Искам да ти покажа още нещо, което открихме сред вещите на Стюарт — каза той. — То е строго секретно. Уедърс нареди да го пазя като очите си.

Той подаде на Сюзън една малка снимка. Качеството беше много лошо, но все пак се виждаше лицето на момиче.

— Направена е с един стар Полароид, който Стюарт е държал в гардероба си — обясни Голд. — Не е същия апарат, с който са направени снимките на момичетата в съблекалнята.

Сюзън погледна снимката отблизо.

— Господи — възкликна тя.

— Това е Патси Моргенстърн, третата жертва — каза Голд. — Стюарт я е държал на тайно място зад кухненската стена — в една малка кутийка, нещо като съкровищница за особено големи скъпоценности.

Сюзън разгледа снимката. Въпреки че бе толкова дребна и осветлението лошо, изражението в погледа на Патси беше недвусмислено. Тя гледаше право в обектива, с подчертано разнежен и чувствен поглед.

— Погледни раменете — обади се Голд.

Раменете на момичето бяха голи. Дългите й коси се спускаха по гърба.

— Какво ти подсказва шестото чувство? — попита Голд.

Сюзън опипа крайчетата на снимката, опитвайки се да улови някакъв сигнал. Там наистина се криеше нещо много мощно, което обаче не желаеше да й се разкрие.

— Нищо.

— Е, ще ти кажа какво ми говори моето шесто чувство — каза Голд. — Те са имали любовна връзка. Може да е било само за една нощ. Може и повече. Тя му е позволила да я снима, докато са били заедно. За спомен. Погледни изражението на очите, за бога. Те са правили любов.

Сюзън кимна. Беше трудно да се отхвърли заключението на Голд. По лицето на Патси се четеше нежността и мекотата на жена, отдала се на мъж. В този случай, на мъжа зад обектива.

— Помниш ли какво ти беше казал Джордано — продължи Голд. — Тя била девствена. Не можела повече да понася това положение. Искала да намери някой, който да преспи с нея. Джордано й отказал. Е, залагам десет към едно, че Стюарт е свършил тази работа.

Сюзън продължаваше да опипва с пръсти ръба на снимката. По един влудяващ начин, сигналът, който се опитваше да хване, не желаеше да се проясни.

— Представи си, че се е запознала със Стюарт в спортната зала — обясняваше Голд. — Той бил много добричък, нали така? Съчувствал на спортистките. Представи си, че Стюарт е изразил възхищението си от нея. По един тактичен, далеч не заплашителен начин. И когато се отчаяла напълно, се е обърнала към него. Кой знае?

Сюзън сви рамене.

— Разбира се, не е споделила за това с приятелките си. Кое момиче ще си признае, че е спало с домакина на спортната зала? — Голд се облегна на стола си. — Стюарт навярно й е казал, че иска да му остане нещо за спомен. Кой знае, може да е говорил напълно сериозно. Няма нищо незаконно в това един перверзен тип да изпитва от време на време и нормално любовно чувство. Случва се понякога.

Сюзън му подаде снимката.

— Мислил ли си някога да се заемеш с психиатрия? — усмихна му се тя. — Явно имаш усет. А другите момичета? Мислиш ли, че може да е имал връзки и с тях?

— В момента проверяваме. Но не е лесно. Момичетата не биха споделили такова нещо с приятелите си. Що се отнася до Стюарт, сред вещите му не открих нищо, което да ни наведе на мисълта за друго момиче. Разбира се, може да е правил опити. Но според мен с Патси Моргенстърн е успял. А това само по себе си е някаква връзка. — Той се намръщи. — Единственото, което ме тревожи, е защо е тръгнал да я убива. Нали са правили любов. Тя му е дала каквото е искал. Навярно я е харесвал. Може дори да я е обичал. — Голд сви рамене. — Може пък да го е разкарала след първия път. Да не е искала да се вижда повече с него.

— Но дори да са останали приятели — намеси се Сюзън, — няма истинско противоречие в това, че накрая я е убил. В съзнанието му убийствата се намират в отделна част от съзнанието му, а не заедно с невинните му отношения с Патси. Не забравяй, че тя е едва третата жертва. След убийството на другите две момичета той е изгубил контрол. Убил е Патси както останалите, защото сексуалният му инстинкт е открил нов път и вече не е можел да се спре. Сигурно е било страшно болезнено за него. Но е било твърде късно. — Сюзън въздъхна. — От друга страна, не би било толкова невъзможно, ако е продължил да се вижда с Патси, без да й причинява зло. Проблемът при човешкото съзнание е, че в него могат да съжителстват всевъзможни течения и наклонности. Нали помниш жените, които дълго време бяха поддържали връзка с Тед Бънди? Повечето убийци обикновено имат продължителни любовни отношения по време на извършване на тежките си престъпления.

— Е, ако няма грешка със спермата в маточните й тръби — обади се отново Голд, — Стюарт трябва да е бил с нея само няколко часа преди да я убие. Точно толкова е нужно на доктор Джекил, за да се превърне в Хайд.

Сюзън кимна.

— Лоша работа — заключи Голд. — Случайно завъртане на заровете. А Патси явно не е заложила на печелившото число.

Сюзън разбираше какво иска да каже той. Ако отношенията на Стюарт с Патси бяха успели някак да облекчат сексуалното му и емоционално напрежение, самата Патси щеше все още да е жива.

Патси обаче беше мъртва. Все пак благодарение на нея, сега разполагаха с доказателствата, довели до залавянето на Стюарт.