Джоузеф Глас
Очи (16)

15

Голд се обади в шест и половина. Знаеше, че Сюзън е станала.

— Можеш ли да излезеш за малко преди първия си пациент? — попита той.

— Свързано ли е с разговора ни снощи?

— Ще разбереш.

Двайсет минути по-късно той взе Сюзън с колата си без отличителни знаци. Сутринта беше една от онези неестествено мрачни чикагски утрини, когато човек живее с чувството, че има пълно слънчево затъмнение, ако не и нещо по-страшно.

— Погледни в сака — рече Голд.

На седалката до Сюзън имаше спортен сак. Вътре откри най-различни спортни принадлежности — шорти, чорапи, сива памучна фланела с надпис „ИЛИНОЙС“.

— На кого са тези неща? — попита Сюзън.

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

— На Патси? — попита тя.

Голд кимна.

— Иска ми се да погледнеш шкафчето, където си е държала нещата. Ако това не помогне, ще проверим спортната зала.

Докато пътуваха към студентското селище, небето се надвеси над земята като зловонен хищник. Голд спря в забранената за паркиране зона до спортната зала и я поведе към съблекалнята. Толкова рано сутринта наоколо нямаше жива душа.

Отвън имаше табелка с надпис „ЖЕНИ“. Голд дори не се огледа, преди да въведе вътре Сюзън, която носеше сака на Патси Моргенстърн. При старата, позната отпреди години миризма на пот и мухъл, в главата на Сюзън нахлуха хиляди спомени.

Стигнаха до средата на първата редица шкафчета, когато тя спря.

— През две редици — каза тя, — номер 1334.

Голд се усмихна.

— Виждам, че не си изгубила форма.

Вътрешното усещане на Сюзън й беше разкрило номера без никакво затруднение. Сигналите от сака, пълен със спортните принадлежности на Патси, допирали се до нейното тяло, бяха недвусмислено ясни.

Шкафчето беше до стената, почти на средата на дългата стена на помещението. Сюзън за миг зърна в главата си образите на момичета, които се преобличат и си подмятат най-различни шеги, някои мръсни, а други невинни. Патси беше извор на добро чувство за хумор, въпреки болките в коляното.

От дръжката висеше катинарче с цифров шифър.

— Това не е нейното катинарче — отбеляза Голд. — Шкафчето е дадено на друго момиче.

Сюзън беше усетила нещо тежко на дъното на сака. Бръкна вътре и докосна катинарчето на Патси.

— Четиринайсет наляво, две завъртания надясно до осемнайсет, наляво до 26 — каза тя.

— Излишно е да си правя труда да го проверявам — пошегува се Голд.

Но Сюзън беше заета с нещо по-важно. Тя докосна чело, пусна сака на пода и направи крачка назад, по-далеч от стената.

— Ето тук — обърна се тя към Голд. — Зад стената.

— Какво има там?

Голд не изглеждаше изненадан.

Сюзън сниши глас.

— Там стои той. Оттам е…

Тя почувства внезапен прилив на страх. Голд я видя как пребледня и я хвана за лакътя.

— Не се безпокой — каза той. — На сигурно място е. Какво щеше да кажеш?

— Оттам ги гледа — каза Сюзън тихо. — В стената има дупка.

Когато погледна катинарчето, психическият еквивалент на силна, гадна миризма я блъсна. Тя се намръщи.

— Добре — каза Голд. — Това ми трябваше. Той е вече при нас, в участъка.

— Кой?

— Ела. Ще ти покажа.

Сюзън се обади на телефонната си служба, за да помоли да отложат часа на пациента, който трябваше да дойде в осем часа и отиде с колата си до Шести полицейски участък заедно с Голд. Той я заведе до стаята за наблюдение зад стаята за разпити, където беше видяла брата на Дороти Кюен. На масата седяха двама инспектори и лениво прелистваха някакви бележки. Заедно с тях седеше пълен мъж на трийсетина години, с къдрава тъмна коса и мек поглед. Облечен беше в бежови панталони и работна риза. Нямаше притеснен вид. По-скоро приличаше на човек, поставен в незаслужено недостойна ситуация, която е принуден да изтърпи. Също като пациент, който се готви за неприятни медицински изследвания.

— Кой е този? — попита тя.

— Казва се Кайл Стюарт — обясни Голд. — Домакин в спортната зала. Чисти женската съблекалня, залата, пейките и всичко останало. Работи там от осем години. Живее в сутерена на една от старите сгради на няколко преки от студентското селище. Тази сутрин обискирахме квартирата му. Истинска златна мина.

Голд показа на Сюзън куп снимки, направени от полицейския фотограф.

— Първо, жилището му е фрашкано с всевъзможни извратени и садистични порнографски материали. Всичко, което можеш да си представиш. Но това не е най-интересното. Изглежда краде вещи от шкафчетата на спортистките. Сигурно го прави от години. Има цяла колекция от сутиени, гащи, даже стари гуменки, фланелки, потници, всичко, което момичетата са забравили из шкафчетата си и не са потърсили… Даже тампони.

Голд погледна Сюзън.

— Ти го каза, Сюзън. Този тип е фотограф. Намерихме фотоапарат с увеличителен обектив. Има стотици снимки на момичетата по време на тренировка. Има и снимки на момичетата в съблекалнята. Правил ги е през дупката в стената от една малка стаичка отзад.

Голд побутна няколко снимки в найлонови пликове за веществени доказателства. Всичките бяха на преобличащи се момичета в съблекалнята, направени от едно и също място, фотоапаратът ги беше хванал не много отблизо, обикновено на нивото на гърдите. Повечето момичета бяха разголени, явно снимани докато се преобличат. Повечето лица бяха отрязани до брадичката, но понякога се виждаха и очи. Дъхът на Сюзън спря, когато разпозна Патси Моргенстърн на една от снимките.

— Разбирам — рече тя.

Отново погледна през еднопосочното стъкло към заподозрения. Той беше поставил ръка върху масата и кимаше, докато слушаше въпросите на единия от инспекторите. Изглежда се концентрираше, за да си спомни нещо.

— Още не си видяла всичко. — Голд й показа втори плик. — Това е вече върхът.

Сюзън отвори плика. Вътре имаше няколко снимки на лица на момичета в много близък план. Някои бяха направени от тайното място, други бяха снимки на модели от списания. На всички снимки очите на момичетата бяха старателно изрязани и заменени с други очи. Ефектът беше ужасяващ. Снимките изглеждаха гротескно обезобразени.

— Точно това, което твоите видения ти подсказаха — каза Голд. — Допълнителни очи. Оригиналните обаче са отстранени.

Той почука по купчината снимки.

— Доста напомня за начина, по който са убити момичетата, нали? — попита той.

Сюзън кимна. При вида на снимките я побиха тръпки, но съзнанието й препускаше бясно. Мъжът, който седеше зад еднопосочното огледало и разговаряше толкова спокойно с полицаите, навярно беше убиецът.

— Мисля, че ще проговори най-късно до полунощ — сподели Голд. — Изглежда и преди си е имал проблеми с полицията. Блудство с деца, ексхибиционизъм, воайорство, този род неща.

— И никакво насилие? — попита Сюзън.

— Досега, не — отвърна Голд. — Всъщност, момичетата доста го харесват. Безобиден тип, помагал им с разни дреболии. Разбира от травми и явно е готов да ги утешава и да им съчувства. Всички спортистки в университета се плашат от травми.

Голд погледна записките си.

— Стюарт е ветеринар. Служил в морската пехота. Освободен по медицински причини — алергия. Никакви негативни прояви по време на службата. Веднага след това постъпва на работа в Илинойския университет. От личен състав казват, че били много доволни от него. Досега успявал да запази в тайна сблъсъка си с отдела за неморални прояви. Най-напред на два пъти е арестуван за ексхибиционизъм и двата пъти с малолетни момичета. Едното обвинение е оттеглено, по другото има присъда. След това е арестуван за воайорство, пак с малолетно момиче. Миналата година е заловен да опипва малко момиченце във влака за Скоки. Признал се за виновен. Забележи, че всички тези появи са извършени далеч от Южната част. Беше в списъка на заподозрените в сексуални престъпления. Честно казано, вмества се в описанието на типа, който в крайна сметка ще се заеме и с нещо по-тежко.

Сюзън огледа през стъклото едрия пухкав мъж, който гледаше безизразно разпитващите го полицаи. От една страна, имаше вид на човек, който и преди си е имал работа с полицията. Изглеждаше спокоен, процедурата му беше известна. От друга страна, в позата му имаше нещо трагично, като хванато в капан животно — ръцете му лежаха здраво сключени върху масата.

Сюзън трудно можеше да си представи, че този кротък на вид човек е убиец. Но доказателствата, намерени в жилището му, не бяха измислица. И ако той наистина беше убиецът, това означаваше край на убийствата. Престъпник от близката околност определено беше за предпочитане пред сериен убиец, който би могъл да убие още десетки жени, преди да го заловят. Това не омаловажаваше смъртта на убитите, но носеше надежда за останалите, които живееха в постоянен страх.

— Връзката със спортистките ми е ясна — отбеляза Сюзън, — но как стои въпросът с четвъртата жертва? Дороти Кюен живее много далеч от първите три момичета. Ако това е убиецът, какво го е отвело при нея?

— А твоята теория, че убиецът е познавал Дороти много преди даже да е видял спортистките? — попита Голд.

Сюзън кимна.

— Родителите на Стюарт живеят в Южната част — поясни Голд. — Няма и миля до дома на Кюен. Стюарт е отраснал там.

Сюзън се слиса при тази новина. Беше сякаш специално подбрана, за да премахне всякакви съмнения по отношение на Кайл Стюарт.

— Моите поздравления, Сюзън — обърна се Голд към нея. — Ти ни доведе право при него.

Думите на Голд още звучаха в ушите й, когато тя забеляза, че ризата на заподозрения има странен и неприятен зеленикав цвят.