Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Unearthly Delights, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Йова Тодорова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 21гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg(2011)
- Разпознаване и корекция
- МаяК(2013)
Издание:
Карън Лийбо. Неземни наслади
ИК „Арлекин-България“, София, 1994
Редактор: Ани Димитрова
ISBN: 954-11-0200-Х
История
- —Добавяне
Шеста глава
Алиша се облече набързо, грабна малката раничка и изхвърча от палатката. Дел и Дом вече бяха в лодката. Тя се качи бързо и навлече спасителната жилетка и дъждобрана, подадени й от Джини. Още не бе успяла да намери къде да седне, когато Дом запали мотора и Скип забута лодката навътре.
— Мини отпред! — успя да надвика Дом рева на мотора.
Алиша го послуша, но седна с гръб към посоката на движение, за да може да наблюдава Дел. Лицето му беше бледо и по него бе избила пот. Той отвори очи, погледна я и се усмихна измъчено. Беше се надявала като го види, страховете й да намалеят, но вместо това те само се усилиха.
Дом увеличи скоростта и лодката се разклати, напомняйки на Алиша колко неприятно бе за нея пътуването при пристигането й на острова. Зачуди се дали и този път няма да й прилошее — нещо, което не биваше да допуска. Тогава Дом щеше да има двама болни на борда!
Погледна скришом към него. Той седеше на кърмата и умело управляваше моторната лодка. Вятърът рошеше гъстата му коса. С наболата си брада и бяла риза й заприлича на истински пират. „Сигурно е трябвало да се роди в други времена — помисли тя с някаква особена тъга. — Може би именно това е причината да е така завладян от миналото.“ Дом рядко говореше за друго, освен археологията и Алиша бе започнала да подозира, че нито едно съвременно момиче като нея не би могло да задържи вниманието му толкова дълго, колкото отдавна изчезналите маи…
Мисълта я изненада. За колко ли време той щеше да се интересува от нея?
В този миг той улови погледа й и на притесненото му лице се появи лека усмивка. По природа беше страстен, но бе способен и на голяма нежност. Алиша я забеляза сутринта, когато той я обви с кърпата внимателно и леко притисна полуголото й тяло към себе си…
След около час Дом изключи мотора и лодката спря. Алиша го погледна въпросително.
— Ще се обадя на острова, защото току-що навлязохме в обсега на радиостанцията им. Искам да проверя дали могат да изпратят таксито да ни чака.
— Таксито ли?
Той се усмихна.
— В Пунта Бланка то е само едно, но можем да разчитаме на него, стига собственикът му да не е много пиян.
Скоро поеха отново. Слънцето вече се бе издигнало високо и горещината стана непоносима. Алиша усети, че започва да й прилошава. Когато погледна към Дом, забеляза, че той я наблюдава с очевидна загриженост.
— Зле ли ти е?
Алиша поклати глава — не искаше да го безпокои.
— Обърни се! — извика той. — Седни с лице към хоризонта и гледай към него.
Алиша се подчини и след няколко минути установи с изненада, че гаденето престана.
Час по-късно вече бяха в Пунта Бланка. Таксито ги чакаше и те настаниха Дел на задната седалка. Алиша седна до него и хвана ръката му.
— По-добре ли си? — попита го.
— Не, но не ми е и по-зле — отвърна той и леко стисна ръката й.
Веднага, щом Дом седна отпред, шофьорът включи мотора и поеха към клиниката. По някакво чудо лекарят бе научил за пристигането им и ги очакваше. Поставиха заедно с медицинската сестра Дел на носилка и го отнесоха с бързина, която изненада Алиша.
В клиниката нямаше приемна, така че не се наложи да попълват никакви бланки. Алиша се отпусна на един стол в малката чакалня. Бе изтръпнала от тревога, а Дом неспокойно закрачи напред-назад.
— Добре ли си? — попита той изведнъж. — Преди малко на лодката беше пребледняла.
Тя махна с ръка.
— Вече нищо ми няма.
— Преди да поемем обратно, трябва да се отбием до аптеката и да ти купим някакви лекарства.
— Да, може — отвърна разсеяно Алиша. Сега морската болест бе последната й грижа.
Прокара пръсти през обърканата си коса, която дори не бе имала време да среше след плуването, и потърси гребен в раничката. Отиде до разтворената врата и започна да се реши, загледана с невиждащ поглед в прашната улица. Усети как Дом застана зад нея и не възрази, когато взе гребена от ръката й и продължи да я реши с безкрайна нежност.
— Никога не съм виждал толкова черна и лъскава коса като твоята — каза тихо.
— Дължи се на ирландската ми кръв. Моминското име на майка ми е О’Дуайър. — Обърна се с лице към него. — Дом, тревожа се много за Дел. Мисля, че аз съм виновна за състоянието му. Преди два дни искаше да си замине, но не го пуснах. Ако с него нещо се случи…
Преглътна с мъка и прехапа долната си устна, за да не се разплаче.
— О, Алиша, не се измъчвай! — Обви ръце около нея. — Не бива да се самообвиняваш. Не си можела да знаеш, че ще стане така…
В прегръдката му нямаше страст, а само спокойствие и сигурност, които тя прие с радост. Точно сега имаше нужда и от двете — чувстваше се нещастна както никога досега. Останаха дълго така и той си припомни за сетен път колко нежно създание е Алиша. Сигурно щеше да я смаже, ако я притиснеше по-силно. Беше го яд на себе си, задето се държа така грубо с нея на Калната могила. Как можа да стовари толкова непосилна работа на крехките й рамене? Единственото, което желаеше сега, бе да я защити и да намали по някакъв начин болката й.
Леко докосна косата й с устни.
— Знам, че си ужасно изплашена, но не се тревожи…
Тя се освободи от прегръдката му и отново се обърна с гръб към него. Известно време мълчаха, загледани в улицата. По нея мина малко момиченце, затичано след мършав петел. Ликуващият вик, когато хвана крещящата птица, разсмя Дом и Алиша, преди отново да потънат в мълчание.
След няколко минути тя пое дълбоко дъх и го погледна сериозно.
— Вчера ти каза, че не те бива да общуваш с хората. Но не трябва да се подценяваш. Днес направи толкова много за Дел! — Сви рамене и добави. — Радвам се, че не ми се наложи да се справям сама с всичко това.
Въпреки че думите й го объркаха и той смотолеви нещо неразбрано, те отекнаха в сърцето му. Изпита задоволство, че е успял да я утеши и че тя се чувства добре. Беше много по-лесно да разговаря с нея, отколкото с повечето жени. Може би той невинаги се изразяваше както трябва, но все пак двамата се разбираха идеално.
Вратата на кабинета се отвори и се показа лекарят. Нито се усмихваше, нито изглеждаше разтревожен, но веселите пламъчета в очите му казаха всичко на Дом.
— Приятелят ви няма сърдечна криза — започна лекарят. — Болките се дължат на спазми на мускулите, предизвикани без съмнение от голямото физическо натоварване.
Алиша въздъхна с неприкрито облекчение.
— Значи ще се оправи, така ли?
Лекарят кимна.
— Дадох му лекарства. Но смятам, че не бива да се връща на острова. Рискът за човек на неговата възраст, несвикнал с физическа работа, е твърде висок.
Дом бе съгласен с мнението му, но се чудеше какво ли ще каже самият Дел.
Лекарят се усмихна и го потупа приятелски по рамото.
— Твоята експедиция ми осигури доста работа тази седмица, а? Първо изгарянето, после алергията, а сега това. Току-виж утре си ми докарал някой със счупен крак, ако изобщо са ти останали хора за работа…
Дом се разсмя.
— Имам само двама души. От единия не бих могъл да се избавя дори и да искам. И крак да счупи, тя пак ще остане и ще копае.
Погледна Алиша, за да види как приема думите му. Но вниманието й бе насочено към вратата зад лекаря, на която току-що се бе появил Дел.
— Дел! — Втурна се към него и обви ръце около врата му. — Толкова се радвам, че всичко е наред. Как се чувстваш?
— Господи, Алиша, престани! — освободи се сърдито той от прегръдката й. — И без това съм притеснен, че създадох такава суматоха заради някакви си мускулни спазми.
Дел плати на лекаря и тримата напуснаха клиниката.
— Знаеш ли, изплаши ни до смърт — каза му Алиша. — Смятаме да те качим на първия самолет за Белийз Сити. И не искам да слушам никакви възражения!
— Да възразявам? — възкликна той. — Ако през следващия половин час няма полет, ще си тръгна пеша! За нищо на света няма да остана тук! Не се обиждай, Дом, ала предпочитам да се бия с цял взвод войници, отколкото да се върна на острова.
— Не се обиждам — отвърна Дом. — И няма да ти се наложи да ходиш пеша. В единадесет часа има самолет за Белийз. Ако там успееш да направиш връзка, за вечеря ще си бъдеш вкъщи.
— Слава богу! — въздъхна Дел.
Излязоха от клиниката и се насочиха към таксито. След час Алиша и Дом стояха край пистата и гледаха как малкият самолет отнася Дел към цивилизацията.
— Е, това е всичко — въздъхна тя. — Ще ми липсва, но ще спя спокойно, като знам, че е вкъщи и всичко е наред.
— Аз също — кимна Дом. — А сега предлагам да хапнем. Близо до кея има страхотно малко заведение, в което сервират най-вкусната риба… — И понеже тя се намръщи, опита друго: — Може би ще предпочетеш хамбургер със сирене и пържени картофи?
— Чудесно предложение! — зарадва се Алиша.
Таксито бе изчезнало, така че им се наложи да вървят пеша. Когато стигнаха до заведението, той го огледа с очите на Алиша.
— На външен вид не е нещо особено — обясни Дом. Завесите бяха съдрани, прозорците — мръсни, а подът бе напукан и неравен. — Храната обаче е чудесна, гарантирам.
— Не ме е грижа как изглежда — отвърна енергично Алиша и се насочи към най-чистата маса. — Готова съм да убия човек за един сносен хамбургер. И тук е много по-добре, отколкото да седиш върху дъното на кофа и очите ти да сълзят от дима на огъня.
— О, Алиша! Това май ми прилича на оплакване — рече той и махна на сервитьорката да донесе две бири. — А какво ще кажеш за задушевната атмосфера по време на вечерите?
— Прости ми, нямах намерение да обиждам любимия ти остров — отговори тя с престорено съжаление. — Но за момент ми се прииска да имам на разположение всички онези удобства на цивилизацията. Знаеш ли, на летището имат баня с течаща вода. Не мога да си я избия от главата…
Преди Дом да успее да отвърне, пристигна сервитьорката с бирата. Алиша се усмихна и поръча двоен хамбургер и огромна порция пържени картофи. Той направи по-умерена поръчка, отпи от бирата и за първи път този ден се отпусна.
— Е, разкажи ми как живееш в Хюстън — помоли след малко. — Винаги ли си се занимавала с канцеларски принадлежности?
— Да — кимна тя. — В компанията съм от шестнадесетгодишна. От малка желаех да работя с дядо ми.
— Изглежда, че работата ти доставя удоволствие.
— В някои отношения — съгласи се Алиша. — Сега, след като вече съм в ръководството, нямам възможност да се занимавам много с проектиране, а бюрокрацията ме изнервя. Но… Да, работата ми харесва.
Дом долови лекото колебание в отговора й и се зачуди какво ли означава то. Думите й не прозвучаха съвсем искрено.
— Имаш ли братя или сестри?
— Не, само братовчед — добрия стар Скип.
— О, да, Скип. — Опита да не даде израз на неприязънта си към него. — Знаеш ли, беше доста раздразнен, че Дел пожела ти да дойдеш с нас, а не той.
Алиша се разсмя.
— Мисля, че Скип си търси правдиво извинение, за да се махне от острова. Макар че едва ли би му харесало, ако аз издържа тук повече от него. Между нас двамата винаги е имало нещо като съперничество.
— Затова ли си толкова решена да останеш? — попита Дом. — Защото не искаш братовчед ти да се окаже по-издръжлив от теб?
Очевидно я засегна, защото очите й потъмняха, а веждите се смръщиха. Наведе се над масата и доближи лице до неговото.
— Ще остана, защото съм поела ангажимент да свърша определена работа и ще се справя с нея, дори това да ми коства живота!
— Винаги ли си толкова твърда? — Беше заинтригуван и развеселен от изблика й.
— Не съм постигнала вицепрезидентския пост в компанията чрез отстъпване и отказване от поетите задължения — отвърна язвително Алиша и се облегна назад. — Някои хора смятат, че дядо ми е дал сладка работа и голяма заплата само защото съм член на семейството. Но Еди Джей никога не би направил подобно нещо. Тъкмо защото съм негова внучка, трябва да работя повече от всички останали. Длъжна съм да му докажа, че съм достойна за доверието!
— Не се ядосвай — опита да я успокои той. — Сигурно бях груб, но никога не съм претендирал, че притежавам особен такт. Единственото, което ме интересува, е защо си толкова упорита. Ясно е, че не можете да постигнете по-добри взаимоотношения с колегите ти, след като повечето от тях вече ги няма. Защо тогава си все още тук? Едва ли престоят е особено приятен за теб…
С притаен дъх зачака отговора й, който имаше огромно значение за него. Тя го изгледа внимателно.
— Е, добре. Може би наистина се опитвам да направя впечатление на дядо. Уважавам го и когато Еди Джей се гордее с мен, това означава много за мен.
— Значи търсиш едно-единствено нещо — одобрение, така ли?
— Дядо няма да определи приемника си въз основа на представянето ни тук. Но дори и да съм помислила, че ни изпитва, то не означава, че искам да поема ръководството на компанията. Никога не бих приела! Никога!
Пламенният й отговор го накара да се замисли. Очевидно Алиша не бе от типа ръководители, които прекарват дните си в гонене на следващото стъпало в йерархията. Той остана с впечатлението, че всъщност тя се е изкачила по-високо, отколкото е желала.
Сервитьорката донесе поръчката и известно време се храниха в мълчание. Дом наблюдаваше как тя бързо изяде хамбургера, и то — с огромно удоволствие, като от време на време притваряше очи. Прииска му се той да е причината за изписалата се на лицето й наслада…
— Освен това има още нещо — заяви Алиша, след като в чинията й не остана почти нищо. — Тук наистина ми е приятно.
— Шегуваш се!
— Видя ли как се нахвърлих върху сандвича? Никога досега не съм се хранила така. Това място направо ме преобразява. А вчера, когато намерих съда… Не бях изпитвала подобно вълнение, дори когато видях как от производствената линия слиза първият продукт, проектиран от мен…
Той не отвърна и се постара да не покаже колко много означават думите й за него. Но не успя да сдържи усмивката си, извила леко ъгълчетата на устните му. В него започна да се надига надежда. Все пак тя сигурно би могла да се приспособи към начина му на живот и да остане в неговия свят… Знаеше, че е почти безнадеждно, но бе длъжен да направи всичко възможно, колкото и нищожна да изглеждаше вероятността.
* * *
Когато се качиха отново на лодката, източният вятър бе станал по-остър. Дом беше купил бира, шоколад и някои други продукти. Подреди ги под носа, върза ги здраво и запали мотора.
След петнадесетина минути изведнъж намали скоростта.
— Забравихме да купим лекарствата за теб!
— Не можем да се върнем — възрази Алиша. — Бурята ще ни връхлети всеки момент. Ще мина и без тях.
Дом я погледна със съмнение, после кимна.
— Добре. Ще карам покрай островите — пътуването ще бъде малко по-дълго, но затова пък няма да люлее толкова.
— Както решиш — съгласи се тя, като се постара гласът й да прозвучи бодро.
Но съвсем скоро започна да се съмнява в правилността на решението му. Лодката се люлееше и накланяше силно и бяха в опасна близост до кораловите рифове, подаващи се от водата. Погледна Дом и разбра, че той мисли същото.
— Карай по-навътре! — извика му. — Едва ли ще е много по-зле оттук!
Той огледа към хоризонта, после поклати глава.
— Прекалено бурно е. Ще потънем!
„По-добре, отколкото да се разбием в скалите“ — искаше й се да отвърне, но се отказа, когато се взря в развълнуваната водна повърхност. Белите гребени на вълните бяха станали по-високи и многобройни.
— Ще потърся заслон! — дочу тя гласа на Дом.
Кимна му успокоена — предпочиташе да прекара бурята, като усеща под краката си твърда почва.
Изведнъж се чу силен трясък, от който й прилоша, и лодката се разтресе. Моторът изскочи от мястото си и падна във водата. Дом се хвърли инстинктивно след него и с това само влоши положението. Алиша видя като на забавен кадър как лодката се наклони силно на една страна, задържа се за миг и се обърна с дъното нагоре, захлупвайки пътниците и товара си в разпенената вода…