Шарлот Вейл Алън
Омагьосан живот (26)

26

Мати седеше в люлеещия се стол и наблюдаваше как младите хора танцуват. Спомняше си за други подобни веселби преди много, много години, когато Гидиън Силвестър не беше у дома и семейство Харви пристигаше с цялата си челяд. Тогава усилваха магнетофона и всички танцуваха на верандата. Това беше през петдесетте години, след пенсионирането на Ина. Матю беше все още момче, а Гиди току-що беше завършил колежа. Спомняше си как й се щеше да има куража да покани и Хюи заедно със семейство Харви, но се страхуваше, че радарът на Гидиън Силвестър веднага ще засече нещо нередно — ще го върне у дома и ще направи ужасна сцена. Нямаше да го спре нито присъствието на семейство Харви, нито на децата. Той мразеше Хюи, защото знаеше, че тя предпочита незабележимия тъпак пред него.

Тогава Карл беше малко момче и Гиди го беше взел под крилото си. Водеше го с момчетата, когато всички отиваха да плуват, или го откарваше с колата до клуба, за да го запознае с децата на почиващите. Матю, който беше само три години по-голям от Карл, не искаше да се занимава с него. Баща му му беше внушил, че семейство Харви стоят по-ниско от тях в обществото. Това натъжаваше добросърдечния Гиди, който не понасяше да гледа как някой пренебрегва някого. Затова пое грижата за Карл и той изпитваше към него същата обич, каквато навремето самият Гиди беше изпитвал към Хюи.

Правеха огньове по плажа и печаха царевица и сандвичи. Сядаха около огъня върху карирани одеяла и пееха стари песни, докато най-малкият от внуците на Ник и Джулиет не заспеше в скута на баба си. Мати често се обръщаше да види къщата — стъклата на прозорците изглеждаха златни от лъчите на залязващото слънце — и си мислеше, че единственото нещо, което липсва, за да направи щастието й пълно, беше Хюи. Той беше нейният невидим партньор в течение на десетилетия, гласът от другия край на телефона, любовникът от сънищата й.

Понякога хвърляше поглед към океана и се опитваше да начертае мислено пътя по вода до Мейн. Представяше си, че седи в лодка с мощен двигател, която я отвежда към брега, където беше къщата на Хюи. Близостта на семейство Харви беше почти толкова приятна, колкото и близостта на нейния любим. Те винаги пристигаха с поръчки и писма от него. Тайни пратеници и тайни телефонни обаждания — Гидиън Силвестър никога не успя да събере повече доказателства за тяхната връзка от тези, които вече имаше.

Мати седеше край огъня и си мислеше за тези провокиращи снимки, пожълтели с годините. Но единственото нещо, което наистина страдаше от хода на времето, беше тялото й. С годините тя безсилно наблюдаваше как младостта й отлита и на нейно място идва старостта. Само огънят на разочарованието й не се променяше, кипеше в нея като лава във вулкан. Искаше да посреща залезите с Хюи. Искаше той да седи до нея на карираното одеяло, прегърнал я през кръста, излъчващ приятния аромат на тютюн, примесен с мириса на море.

Вече беше много късно. Никога нямаше да намери бърза лодка, която да я отведе право в Мейн. Беше забравила да разчита посоките на компаса.

Карл сложи нова касета и обяви:

— Тази песен е за Мати. — Приближи до нея и й протегна ръка. — Бихте ли изтанцували този танц с мен? — попита той, а оркестърът на Глен Милър засвири „Сутрешна серенада“.

— Знаеш всичките ми слабости — усмихнато каза тя, чувствайки приятната топлина на ръката му.

— Само някои от тях — засмя се той. — Представи си, че сме на среща.

— Никога не съм имала достатъчно срещи, за да си спомня протокола.

Сара и Глория седнаха една до друга върху перилата на верандата, а Бони — на най-горното стъпало. Всички те чакаха с любезни усмивки, докато той отведе Мати на дансинга.

— Когато бях дете, често танцуваше с мен тук — припомни й Карл. — А дядо и баба се присъединяваха към нас. Помниш ли? Винаги си била добра към мен, Мати. Гиди също. Изглежда, сякаш всичко е било много отдавна, но понякога, например в този момент, ми се струва, че е било едва вчера. Много се вълнувах, когато ми казваха, че идваме у вас. През целия път стоях до перилата на ферибота и чаках да зърна пристанището и червената ти коса. После изведнъж те виждах и започвах да махам с ръка. Помниш ли? Срамота е, че трябва да порастваме.

— Когато момчетата бяха бебета, искаше ми се да си останат малки завинаги, като хамстерите. — Тя тихо се засмя. — Господи! Помниш ли хамстерите? Помниш ли как избягаха и ние трябваше да ги преследваме навсякъде? И как Матю — който беше около дванадесетгодишен по това време — най-после успя да намери един в килера и как излезе оттам, говорейки на хамстера: „Как успя да избягаш? Искам да зная как успя да избягаш!“.

Младият мъж отново се засмя.

— Божичко! Колко весело беше! Матю, който иска малкият хамстер в юмрука му да отговори как е успял да излезе от клетката си.

— Другият също избяга. Беше женски и аз често си представях, че е бременен. Представях си, че под къщата вече живее щастливо семейство гризачи.

— Гризачи — изкикоти се Карл.

— Ти беше прекрасно момче. Пристигаше с ферибота и бързаше да изпревариш другите пътници, за да бъдеш първият, който ще се добере до мен. Като затворя очи, сякаш отново усещам как косата ти ухае на малко момче, а тънките ти ръчички са обвити около кръста ми. От всички деца на семейство Харви ти ми беше любимец.

— А ти ми беше любимката от цялото семейство Силвестър. И все още си. Освен това си и най-добрата танцьорка сред тях.

— Кога си танцувал с другите, че твърдиш такова нещо? — подразни го тя.

— Виждал съм как танцува Гиди — напомни й той. — Изкарах няколко месеца в неговия клуб. Господи! Какъв зверилник беше това място! Но въпреки това беше много забавно.

— Гиди казва, че вероятно ще трябва да затвори клуба си. Хомосексуалистите не са вече толкова весели, колкото бяха едно време. Казва, че ще бъде доволен да успокои нещата.

— Обаждал ли се е тази седмица?

— Аз му се обадих. Исках да разбера дали Матю е сдържал обещанието си да му се обади.

— Е, и?

— Да, обадил се е. Вечеряли са заедно. Гиди направо беше във възторг. Двамата излизат заедно за пръв път от години. Обясни, че Матю бил малко нервен, но след втората чашка се успокоил и престанал да се притеснява.

— Чудесата никога не свършват! Не мога да си представя Гиди да успокоява нещата.

— Така му казах и аз. Ще видим. Може би ще срещне някой по-свестен човек и ще се захване с нов бизнес.

Песента свърши и Мати му пошушна:

— Покани сега Сара или Глория.

Карл я придружи до стола й, направи нисък поклон и отиде да смени касетата.

Сара се премести до Мати.

Прозвуча гласът на Джо Кокър. Кавалерът им се понесе в танц с Глория. Мелодичният й смях се разнесе наоколо и всички неволно се усмихнаха.

— Беше прекрасно — каза секретарката. — Танцуваш много добре.

— Все още са ми останали малко сили.

— Не са малко, бих казала.

Погледна я изненадана.

— Не гъделичкай самолюбието ми, Сара.

Тя високо се засмя.

— Не се заяждай. Знаеш, че съм ти равностоен противник.

Мати изсумтя и премести поглед към танцуващата двойка.

— Тази жена сякаш не стъпва на земята. Мислех да я задържа завинаги при себе си.

— Може би тя ще бъде следващият ти модел.

— Много вероятно.

— Това място ще ми липсва, когато си тръгнем.

— Когато си тръгнем или когато ти си тръгнеш? — пожела да узнае старата жена.

— Когато всички си тръгнем.

— Тази къща винаги ми липсва, когато не съм в нея. Но вече съм твърде стара, за да мога да прекарвам зимите тук.

— Какво стана с Том Хардинг?

— Двамата с Агнес се пенсионираха и през 1955 година се преместиха във Флорида. Той почина през седемдесет и втора, а Аги — през седемдесет и пета година.

— Ожениха ли се?

— Агнес не беше разведена с първия си съпруг. Не можа да го открие, за да го накара да подпише документите. От финансова гледна точка за тях беше по-добре да си останат неженени. Получаваха по-големи социални помощи. Аз му се отплатих, ако това се каниш да питаш. Когато получих парите си от издателството, изготвих чек на името на Том на стойност пет хиляди долара. Аги трябваше дълго да го уговаря, докато накрая се съгласи да ги приеме. Жените винаги са били по-разумни от мъжете, особено когато става въпрос да вземат пари от жена например. Не че се чувстваше засегнат. Просто не мислеше, че е направил нещо кой знае какво, за да му давам толкова много пари. Според мен обаче той спаси мен и Гиди от смъртта. Пет хиляди долара бяха нищо в сравнение с това. Ако можех, щях да му дам два или три пъти повече. Но по това време това беше най-доброто, което можех да направя. Останалото отиде във влогове за момчетата, защото никога не можех да бъда сигурна, че Гидиън Силвестър няма пак да забегне нанякъде и да ни остави без пукната пара. Гиди използва парите си, за да си купи клуба, а Матю, като достоен син на баща си, загуби голяма част от тях на стоковата борса. В началото му потръгна добре, после цената на олиото изведнъж скочи, пазарът се раздели и той остана с пръст в уста. Винаги го е било яд, че брат му е вложил парите си в нещо несериозно и спечели цяло състояние. Гидиън Силвестър и Матю непрекъснато си навираха носовете в работите на Гиди. Гидиън окуражаваше по-малкия си син да се отнася пренебрежително към брат си и аз години наред се опитвах да поправя тази несправедливост. Съпругът ми не можеше да влияе на Гиди, но при Матю успяваше, защото той беше пет години по-млад и нямаше лошите спомени на брат си. Той не можа да се откаже напълно от подаръците на баща си, макар да знаеше, че го прави с користна цел.

Затова е много интересно, че именно Матю беше най-притеснен от кражбата на моите картини от баща му. Мисля, че Гиди възприемаше нещата като мен. Но Матю с удоволствие би развенчал мита за баща си. Смята, че това ще му помогне веднъж завинаги да се освободи от задълженията, които има като син на онова крадливо старо копеле.

— Синовете ти са щастливи, че имат майка като теб, Мати — каза Сара. — Ако имах възможност да избирам родителите си, щях да избера теб.

— Много мило от твоя страна. — Старата жена зарадвано я погледна.

— Вярно е. Ако ти беше моя майка, нямаше да се чувствам толкова объркана.

— Трудно е да се прецени кога човек трябва да спре при използването на тактики за оцеляване. Понякога възникват проблеми, когато разбираме, че сме спечелили и вече няма нужда да се борим.

— Ти така ли се чувстваш?

— Не. В моя случай трябва да призная, че загубих и се предадох, защото проклетата битка продължи прекалено дълго.

— Може би не е трябвало да се предаваш.

Мати извади цигарата от устата си и каза:

— Върви да танцуваш с Карл. Той те чака.

 

 

Въпреки обещанието си да остане будна Сара заспа. Събуди се към три сутринта и видя, че е сама. Ако станеше и тръгнеше из къщата, рискуваше да попадне на Карл и хладното му оръжие, но не й се стоеше сама в апартамента над гаража. Облече се и надникна през входната врата. Карл никъде не се виждаше, но със сигурност беше наблизо, прикрит от тъмните сенки и защитните си дрехи. Няколко минути се колебаеше дали да тръгне към къщата.

„Но това е ужасно!“ — каза си и заслиза по стълбите. Не биваше да се страхува от някого, когото обичаше. Карл не можеше да я убие. Стигна до последното стъпало и спря. Спомни си ужаса, който изпита при предишното нападение. Седна на стъпалото, обгърна коленете си с ръце и зачака.

Стоя така близо час, а очите й се взираха в безкрайното тъмно пространство. Тази нощ Мати не седеше на балкона на спалнята си. Къщата беше тъмна. Нищо не помръдваше. Отново си каза, че не трябва да се страхува, и решително се изправи. Нищо лошо нямаше да й се случи. Щеше спокойно да премине разстоянието до къщата, да влезе вътре, да се изкачи до стаята си и да си легне в своето легло.

Пристъпи напред и сърцето й лудо заблъска в гърдите. Потръпна от хладния въздух. Не посмя да затича, въпреки че инстинктът й подсказваше да стигне по-бързо до сигурната закрила на къщата. Наложи си да се движи бавно, а сърцето й продължаваше да бие така, сякаш всеки момент щеше да изхвръкне. Чу се глас на нощна птица, вятърът разлюля клоните на дърветата, щурците засвириха. Беше изминала почти половината път. Спря и отново се огледа. Карл стоеше до живия плет, почти на същото разстояние от къщата, както и тя. Дали я беше видял? Запита се дали ще успее да го изпревари и да стигне до вратата преди него. Трябваше ли да продължи да се движи? Страхът я парализира. Беше сигурна, че само да помръдне и нещо ще се стовари върху нея и ще я прикове към земята. Карл щеше да я притисне здраво и да опре ножа си в гърлото й, а тя нямаше да успее да му каже коя е. Имаха нужда от парола. Как не се беше сетила по-рано? Ако си бяха измислили парола, щеше да може да се движи нощно време из имението, без да се страхува. Но Сара не се беше сетила за това навреме и сега стоеше тук трепереща от страх.

Целият й живот беше протекъл така, помисли си тя, застинала като статуя. Никога не беше се замисляла върху необходимостта да си състави предварителен план, за да премине безпрепятствено през някоя опасна територия. Винаги се съобразяваше с условията в момента, не полагаше усилия или пък просто не намираше време да прецени предварително предстоящите ситуации. Като провала й с Глория. Като провала й с толкова други хора!

И ето, сега стоеше тук и наблюдаваше със страх мъжа, с когото се бе любила преди няколко часа. Щеше ли да продължи да стои на мястото си и да трепери като хванат в капан заек? Какво трябваше да направи? Сякаш беше загубила способността си да разсъждава. Не усещаше ръцете и краката си. Гърдите я боляха от бесния ритъм на сърцето й.

„Направи нещо!“ — каза си Сара.

— Карл — прошепна тя.

Никакъв отговор.

Повиши глас:

— Карл?

Той я чу и тръгна към нея, стиснал здраво ножа в ръката си.

— Карл, няма да се движа. Това съм аз, Сара. Не се страхувай, моля те! — Тя му казваше да не се страхува! Това бе добре. Беше безумно уплашена, но му казваше да не се страхува.

Когато мъжът се приближи, тя прошепна:

— Знаеш ли коя съм?

Той не издаде нито звук.

— Карл?

Карл стигна до нея и я прегърна, а Сара започна да плаче като дете, заровила лице в гърдите му.

— Всичко е наред, скъпа — успокои я той. — Всичко е наред.

— Толкова съм изнервена! Държа се като слабоумна.

— Хей! — погали я нежно. — Направи точно каквото трябваше. Не се упреквай за всяко нещо, чу ли?

— Можем ли да си измислим някаква парола? Не искам да се страхувам от теб, Карл. Когато ме е страх, имам чувството, че не съм адекватна.

— Защо се чувстваш неадекватна? — объркано попита той.

— Защото не съм направила нещо, с което да предотвратя опасността.

— Идеята ти за парола е добра. Дори много добра. Ще измислим нещо утре. Става ли?

— Да.

— Прибирай се и си почини — посъветва я той.

Сара го целуна няколко пъти, после се откъсна от него и хукна към къщата.

 

 

Когато на следващата сутрин слезе в кухнята за закуска, Мати вече беше станала и разговаряше с Бони и Глория.

При влизането на Сара трите жени млъкнаха и се втренчиха в нея. Тя объркано ги изгледа, после поздрави:

— Добро утро.

Мати стана, взе цигарите и кибрита си от масата и се обърна към готвачката:

— Можеш да ни сервираш, Бони. Подозирам, че Сара е доста гладна.

Сара се усмихна и задържа вратата към трапезарията отворена, като пропусна старата жена пред себе си. Мати се настани на обичайното си място и очаквателно погледна секретарката си.

Готвачката се появи с една голяма табла. Започна да подрежда чиниите на масата: бъркани яйца с лук, хрупкава сланина, бифтек със салата от пресни домати, препечени филийки, домашни кроасани, голяма кана кафе и съд със сметана.

Мати си взе няколко парченца сланина и един кроасан, а Сара наля кафето.

— Права бях — отбеляза старицата, наблюдавайки движенията на секретарката си. — Имаш страхотен апетит.

Сара се изчерви.

— Двамата с Карл смятаме да измислим парола.

— Много умно. Идеята твоя ли е?

— Двамата я измислихме.

— Колко си великодушна!

— Какво има? — погледна я подозрително Сара.

— Нищо, скъпа.

— Не, нещо става. Какво?

— Ти си много загадъчна млада жена, Сара. Някой ден бих искала да ме запознаеш със сестра си.

— Но аз… — заекна тя.

— Срещала съм се с много журналисти, но за пръв път ми се случва да харесам човек с тази професия. Ти ми допадна още щом дойде за интервюто. Разбира се, не очаквах, че ще стане така. Имах намерение да те оставя да си изпееш глупавата шарада и да те изритам по стълбите. Но външността ти ми допадна. Освен това ти каза нещо, което беше вярно, и това ме накара да си променя мнението. Съгласна съм с твърдението, че мъжете не притежават наполовина от твоите възможности, а печелят два пъти повече. Въпреки това ти допусна няколко груби грешки. Най-голямата от тях беше, че избра за прикритие името на сестра си. Лошо, Сара. Аз от години държа хора, които се занимават единствено с проучването на кандидатите за работа при мен. Когато пристигна първата информация за теб, почувствах, че нещо не е наред. Обадих се на моите хора по телефона и ги накарах да проучат основно биографията на Сара Кид. И какво мислиш откриха? Че Сара Кид има по-малка сестра — Пру, журналистка.

Сара се чувстваше така, сякаш оголваха скелета й. Страхът, който беше изпитала предишната вечер, не можеше да се сравни с ужаса, обзел я в момента. Очите на Мати се впиваха в нея и тя трескаво се питаше какво да й каже. Изглежда, старата жена не беше ядосана, само чакаше обяснение. С треперещи ръце остави ножа и вилицата си, облиза пресъхналите си устни и прошепна:

— Мразиш ли ме?

После се опита да се съвземе. Горещо желаеше никога да не се беше хващала с тази работа и се надяваше, че Мати няма да я изгони, преди да я е изслушала. За нищо на света не искаше да напусне този дом и неговите обитатели.

— Никак. Наистина много хитро си присвои идентичността на сестра си. Пред всеки друг номерът щеше да мине, но не и пред мен. Както сигурно вече си разбрала, мразя хората с твоята професия и затова съм много предпазлива. Ти успя благодарение на лицето си. Просто не беше лице на четиридесет и една годишна жена. Изглеждаше ми около тридесетте, най-много на тридесет и шест. Макар че невъзможният ти стил на обличане намаляваше удоволствието да те наблюдава човек.

— Мати, моля те, ти…

— После, дори и да не знаех предварително каква си, ти допусна още доста грешки, които те издадоха. Първо, познанията ти в областта на изкуството не са такива, каквито притежава една нормална секретарка. След това твоят навик да редактираш писмата ми, да поправяш граматичните грешки и пунктуацията. Нито една от предишните ми секретарки не успяваше да се справи с това. Намирах го за изключително забавно.

— Но аз не разбирам — почти проплака Сара. — Защо, след като от самото начало си знаела коя съм, си решила да ме наемеш? Защо не ми се разкрещя и не ме изхвърли? Искам да кажа…

— Ако нямаш нищо против, засега ще продължавам да те наричам Сара. Името Пру — не даже Прудънс, забележи, а Пру — ми звучи много отблъскващо. Ако можех да избирам, щях да ти измисля нещо по-подходящо, да речем Лоръл. Винаги съм искала да имам дъщеря, която да нарека Лоръл. Какво прелестно име! — Мати изсумтя и запали цигара, без да обръща внимание на думите й. — Както споменах, много те харесах, когато дойде за интервюто. Това беше последното нещо, което очаквах, но уви! Животът винаги ни поднася по някоя изненада. Известно време се колебах дали да ти разкажа цялата отвратителна история. Всъщност издържах много по-дълго, отколкото смятах. Може би защото те харесвах, Сара. Ти се съобразяваш с хората много повече, отколкото сама предполагаш. Беше много внимателна и ми съчувствате и това много ти помогна. Представяш ли си колко ужасно би било да разкриеш целия си живот пред някого, за когото знаеш, че е дошъл единствено с цел да търси сензации. Не, взех мъдро решение, като те допуснах до себе си, и не съжалявам за него. Прочетох много от твоите статии. Смятам, че пишеш добре. Вярвам, че ще напишеш хубава книга.

— Почакай малко…

— Само че има едно условие — прекъсна я Мати.

— Но, Мати!

— Ш-ш-шт! Не съм свършила. Аз, разбира се, ще ти дам тайния си дневник и всичко, което ти е необходимо, за да документираш разказа си. Условието ми е да изчакаш да умра, преди да публикуваш тази книга.

— Мати! — Гласът на Сара прозвуча остро. — Божичко! Чакай малко! Много съм объркана! Чакай! — Вдигна двете си ръце, за да накара старата жена да замълчи. — Не съм сигурна, че разбирам това, което ми казваш. Да не искаш да кажеш, че всъщност искаш да напиша книга за живота ти?

— Много мразя, когато отказваш да възприемаш.

— Искаш да пиша за живота ти. Не мога да повярвам! Седя тук и съм на път да получа сърдечен удар от притеснение, защото очаквам да ме изгониш, а ти ми казваш, че предварително си планирала цялата работа! Мисля, че ще откача.

— Не се самосъжалявай толкова!

— О, господи! Всичко е толкова странно! — Отново погледна към старата жена, която не откъсваше очи от нейните. Можеше да се закълне, че Мати е развеселена.

— Намираш всичко това за много забавно! — укорително изрече младата жена.

— Наистина е забавно. Много ми беше весело да те наблюдавам как внимателно пристъпваш към дупката и как се отдръпваш назад, за да не паднеш в нея. Заслужаваш похвала. Представи се много добре.

— Но аз не се преструвах, Мати. В това е цялата работа. Отдавна се отказах да напиша онази проклета книга. Вярно е, че заради това постъпих на работа при теб и за това се представих за Сара. Мислех, че ще успея. Мислех, че под прикритието си на твоя секретарка ще разбера всичко за Гидиън Силвестър, а после ще напусна и ще напиша книга за великия художник. Само че не мога да го направя. Не искам.

Сега беше ред на Мати да изглежда объркана.

— Но ти трябва да напишеш книгата си! Длъжна си! Разбирам, че условието ми да изчакаш с публикуването не е много приемливо, но съм готова да уредя финансовата страна на нещата, за да те обвържа. Разчитам на теб.

— Нима не разбра? — извика Сара. — Не мога да направя това! Първо, не мога да се превърна в лешояд, който с нетърпение очаква смъртта ти. Дори не искам да си помисля, че можеш някога да умреш. И второ, не бива да се изчаква. Истината трябва да излезе наяве сега. Не след двадесет или петдесет години, а сега! Не, чакай — каза, тъй като забеляза, че Мати се кани да я прекъсне. — Зная всеки един от аргументите ти, но те са неубедителни. Не си толкова стара, нито толкова изтощена, колкото казваш. Притежаваш достатъчно сили да издържиш. Не се страхувай, че ще бъдеш обсадена от журналистите. Ще направим пресконференция. Това е твое право, Мати! Можеш да си върнеш всичко, което той ти е отнел. Можеш най-после да получиш това, което заслужаваш.

— Късно е!

— Не е! — По бузите й потекоха сълзи на гняв. — Сигурна съм, че не греша.

— Напротив, ти напълно грешиш! — възрази Мати разгорещено. — Ще се съобразиш с моите желания, що се отнася до този въпрос.

— Не можеш да ме принудиш да направя нещо, което не искам!

— Нито пък ти мене!

Двете застанаха неподвижно, втренчени една в друга. Накрая Сара избърса лицето си със салфетката и каза:

— Не мога да повярвам, че се караме за такова нещо. Първо, искаш да направя това, за което всъщност съм дошла тук, а аз отказвам. Направо невероятно! После мисля, че ще ме изхвърлиш като мръсно коте, а се оказва, че през цялото време си ме манипулирала. Ти си толкова виновна, колкото и аз. Защо просто не ми каза, че знаеш коя съм и че нямаш нищо против да си свърша работата?

— Това щеше да провали всичко. Щеше да липсва твоята лична заинтересованост.

— Господи! — От очите й бликнаха нови сълзи. — Това просто нямаше да се случи!

— Наистина не разбирам защо трябва да плачеш и да правиш проблем от цялата тази работа, след като аз трябва да бъда разстроената.

— Караш ме да те изчакам да умреш и не разбираш защо съм разстроена? Господи, Мати! Не зная дали ще ми повярваш или не, но аз истински те обичам. Ще бъде ужасно за мен да се съглася. Това означава да се превърна във вампир — нали като такива възприемаш всички журналисти?

— А ти какво предлагаш да направим? — рязко попита старата жена.

— Предполагам, че искаш да си събера багажа и да напусна.

— Не си спомням да съм казвала подобно нещо.

— Не си ли? — Сара широко отвори очи от изненада.

— Да. Просто предполагах, че когато стигнем до края, сама ще поискаш да си тръгнеш. — Нервно запали нова цигара.

— А ти искаш ли да си тръгна?

— Не съм мислила…

— Позволи ми да остана! Моля те, нека остана! Наистина искам да бъда тук с теб и с Карл, и с Глория, и с Бони. Не искам да бъда никъде другаде.

— Изглежда, сме изправени пред сложна дилема — промърмори Мати.

— Значи искаш да си вървя.

— Не. Ако искаш да останеш… Предполагам, че можеш. Не мисля, че ще последва нещо лошо от това. Ти наистина си първокласна секретарка. Но ще бъдеш ли доволна от това?

— Вече съм доволна. Мога да продължа да пиша статии, които няма да се отнасят за хората в тази къща.

— Ти ме удивляваш. Не съм очаквала да се случи подобно нещо.

— Ти също ме учудваш. А и аз не съм очаквала такова нещо от себе си. Мога ли да остана?

— Разбира се, стига да си сигурна, че точно това искаш.

— Сигурна съм! — Внезапно всичко си дойде на мястото. Вече знаеше какво трябва да направи. — Единственото нещо, за което ще те помоля, е да напусна острова за няколко дни, ако нямаш нищо против, разбира се.

— Предполагам, че ще трябва да довършиш някои неща.

— Точно това смятам да направя. — Сара стана, заобиколи масата, коленичи пред стола на старата жена и взе ръката й в своята. — Зная, че предвид обстоятелствата е много нахално от моя страна, но ще те попитам нещо. Вярваш ли ми?

— Сара… Господи! Трябва да ти измислим ново име! Не мога да понасям тези библейски имена. Да, вярвам ти. Сега си изяж закуската и върви да приключиш с нещата.

Младата жена целуна ръката й и Мати я помилва по косата, после рязко изрече:

— Престани! Ела на себе си и се върни на стола си.

— Да, госпожо — отвърна Сара и изпълни това, което й бяха наредили. — Другото ми име е Холи.

— Холи? Тези хора наистина ли са били с всичкия си, когато са кръщавали децата си?

— Най-вероятно не.

— Холи — повтори Мати и посегна към кафето си. — Все пак е по-добре от Пру. Мисля, че Холи е име, с което ще мога да се примиря.