Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dream Man, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ивайла Божанова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 92гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- ganinka(2009)
- Разпознаване и корекция
- asayva(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Линда Хауърд. Мъжът от сънищата
Американска. Първо издание
ИК „Пан“, София, 2000
Редактор: Цанко Лалев
Коректор: Митка Костова
ISBN: 954-657-294-2
История
- —Добавяне
19.
— Името на жертвата? — попита Дейн, загледан как полицейският фотограф прави снимки от различен ракурс.
Сцената представляваше типично местопроизшествие, ако такова нещо съществува. Мястото бе оживено като кошер, повечето хора не правеха нищо — просто стояха наоколо. Къщата гъмжеше от полицаи, а в квартала бе пълно с журналисти. В името на това да получат коментар от всеки, който бе готов да го даде, не обръщаха внимание на слабия дъжд. Бонес беше тук, Трамел — също, както и Фреди, и Уорли. По дяволите, всички ли детективи от участъка присъстваха? А съобщиха, че и шефът е тръгнал насам. Специалистите по снемане на отпечатъци посипваха черната си пудра навсякъде; онези от криминалната лаборатория търсеха веществени доказателства. Истинска лудница.
— Фелисия Алдън — отговори Фреди. — Съпругът й, Джин, я открил. Търговски представител е на фармацевтична фирма; бил е в командировка.
— И се прибира вкъщи точно след като съпругата му е убита — довърши Дейн уморено.
Всички се спогледаха. Бяха виждали предишните местопроизшествия. Това тук никак не приличаше на тях, с изключение на факта, че жената бе умряла от прободни рани с нож. Като начало — жертвата бе облечена и лежеше върху леглото, сякаш специално е положена там. Нямаше никакви признаци за сексуално нападение.
Дейн въздъхна облекчено. Марли не се бе провалила. Всички знаеха, и бе само въпрос на време да докажат, че вероятно Джин Алдън е убил съпругата си и се е опитал да нагласи нещата така, че да приличат на поредното убийство на серийния убиец. Алдън най-вероятно си въобразява, че понеже при предишните случаи не е имало никакви улики, ще бъде в безопасност, когато хората от лабораторията се натъкнат единствено на следи, които да свържат със „Съсеквача“. В края на краищата той живее в тази къща.
— Задръжте го за разпит и разберете дали е имало застраховки живот на нейно име — разпореди Бонес. — Или дали я е заловил, че ходи по мъже. Ще се опитам да успокоя репортерите, но нямам какво толкова да им кажа, докато не предявим обвинение към този тип, така че едва ли ще ми повярват.
Изглеждаше депресиран от мисълта да се изправи пред тълпите настойчиви репортери.
— Е, поне ще успеем да разгадаем този случай — подметна Фреди.
Трамел се присъедини към Дейн и двамата излязоха навън. Репортерите, наобиколили Бонес, го засипваха с въпроси. Той се опитваше да отговори, но те постоянно го прекъсваха.
— Марли, предполагам, не е имала видение по този случай — подметна Трамел.
— Никакво. Но е страшно. Днес по обед сякаш се свързала с него. Бил подбрал следващата си жертва, но нещо попречило и се отказал.
Трамел подсвирна изненадан и попита:
— Как е Марли?
— На нокти. Това напълно я изтощава.
— Не ме учудва. Ще ми се да имаше някакъв начин да направим нещата по-лесни за нея.
— Аз ще се погрижа да бъде добре — подметна Дейн навъсено. — Между другото: как напредва работата по къщата ми?
— Подовете са почти готови, а мебелите ще ги докарат този уикенд. Можеш да се върнеш в понеделник, ако искаш.
Дейн изсумтя, докато сядаше зад волана.
— Как ли пък не. Разсъждавай трезво, приятелю.
Трамел се изхили.
— Да. И аз така си помислих. Ще се видим сутринта.
Както Дейн очакваше, Марли бе все още будна, когато той се прибра.
— Не е нашият човек — увери я той и видя как напрежението изчезва от лицето й. Изглеждаше страшно дребна, сгушена в единия край на дивана, а робата плътно обгръщаше тялото й. — Най-вероятно го е извършил съпругът; постарал се е да прилича на другите убийства. — Протегна ръка към нея. — Хайде да си лягаме, скъпа.
Наблюдавайки как вбесената клиентка се отдалечава, Джейнс грижливо потисна приповдигнатото си настроение в петък следобед, докато Анет беше там. Никак не вървеше дори да загатне какво изпитва. Най-после! Истински ще се наслади на тази. Прекалено много време мина — три седмици. Освен това стигна до заключението, че привързаността, с която наложи последното наказание, нарушава удоволствието му. Този път ще го направи както трябва: след бавно и внимателно планиране; ще остави радостното предчувствие да набъбва. Нужна му е поне седмица, за да го извърши както трябва.
Хвърли поглед към календара, макар, разбира се, това да не му бе нужно. Просто представляваше част от невероятната му прецизност. Да, най-ранната възможна дата е следващия петък. Преди уикенда е най-добре, защото в събота не е на работа и може да спи до късно. А и така медиите междувременно малко ще затихнат. В момента няма с какво ново да се захранват. Е, ако не се смята онзи глупав изблик на истерия онази вечер, когато някакъв търговец бе очистил жена си и се бе опитал да му припише убийството. Нищо, естествено, не се получи. Тъпото копеле не бе обръщало нужното внимание на детайлите. Ченгетата моментално схванаха какво е станало. В предаванията на телевизионните репортери звучеше доза разочарование.
Да, този случай щеше да е добър, дори сигурно най-добрият досега. Жената се държа като пълна кучка. Той изпитва презрение към този тип още щом ги зърне: стройна, с тен, нервна, претрупана с бижута, не всички от които хубави. Парадираше с парите си. Възможно е да има алармена система, а дори и кучета пазачи. Подобна вероятност е интригуваща. Ще бъде истинско изпитание за неговата гениалност, ако е така. Не се тревожеше дали има съпруг; това никога досега не го бе спирало.
Погледна към името, което тя надраска набързо върху бланката и го повтори наум — наслаждаваше се на вкуса на всяка сричка. Марилин Елрод. Приятното предчувствие вече потичаше из вените му и зареждаше тялото му с енергия. Марилин Елрод. Изтананика си няколко такта от песничка, като вплете вътре нейното име. Ма-ри-лин, о, Ма-ри-лин, тра-ла-ла-ла-ла. Песничката се пееше преди прочутите надбягвания в Прикнес, Мериланд. Каква смешка! Тя дори няма представа, че трябва да бяга.
В петък вечерта Марли го попита как вървят нещата по ремонта на къщата. Дейн излъга без никакво колебание.
— Почти е готова — отвърна той. — Мебелите, които Трамел е поръчал, нещо се бавят.
Мебелите си бяха на място и къщата му изглеждаше страхотно, но той нямаше никакво намерение да се изнася от дома на Марли, докато не заловят убиеца. Отмина още един уикенд без съобщение за убийство. Няколко по-саркастични журналисти започнаха да питат дали полицията е сигурна в твърденията за серийния убиец, или просто са се подвели по някои сходства между убийствата на Надин Виник и Жаки Шийте.
— Долови ли нещо днес? — попита той.
Тя поклати глава.
— Нищо конкретно. Но съм нещо неспокойна.
Когато се прибираше с колата мина покрай двама млади — силно притиснати един към друг, страстно се целуваха на тротоара. Тя бе в онова състояние на автоматизъм, в което се попада, когато си зад волана; гардът й бе свален и изведнъж долови мислите на младия мъж. Отново се оказа толкова шокиращо, че мигом изключи и избяга от емоционалния контакт. Мина й мисълта колко е добре онези двамата час по-скоро да си намерят уединено място, защото — като съдеше по силната възбуда на младия човек в момента — не само тя щеше да бъде шокирана.
После си даде сметка, че вече втори път успява да контролира контактите, да ги преустанови. Преди — когато уменията й бяха на върха си — не й се удаваше. Научи се как частично да се предпазва, но никога не бе успявала да се защити напълно. Добре — първоначалният контакт се бе промъкнал в момент на нейно отпускане, но тя все пак успя да го прогони.
Не искаше уменията й да се възвърнат. Изведнъж се изпълни с чувство на триумф и задоволство. Излиза, че в крайна сметка Глийн не е победил. Процесът на лечение й отне доста време, но накрая тя излизаше победител. Беше се измъкнала от травмата дори по-надалеч от преди и по-добре умееше да контролира дарбата си. Ето — и с Дейн успя да преодолее физическия ужас, научи се да се наслаждава на сексуалните удоволствия. Преди две години не би го постигнала, нито дори преди една, но оздравяването най-после стигаше до фазата, когато тя е победила.
— Ловува ли? — попита Дейн.
— Кой знае? Както ти казах, не беше нещо конкретно. Вероятно съм притеснена, защото ме обзема ужас от предстоящата вечер.
— Бих опитал да направя нещо за това — предложи той с бавен гърлен тон.
Стоеше облегнат на шкафовете, докато тя набързо приготвяше нещо за вечеря и както обикновено й се пречкаше. Погледна го и колената й се подкосиха. Изглеждаше такъв мъжкар, че всички клетки в тялото й откликнаха. Дейн винаги изглеждаше малко грубоват и неугледен, дори когато дрехите му бяха току-що изгладени, а сега това впечатление се засилваше от измачканата му риза и разчорлените тъмни коси, на брадичката му имаше белег от сутрешното бръснене, а брадата му бе набола и той отново се нуждаеше от бръснене. Както винаги все още носеше кобура през рамо. Толкова е привикнал да бъде въоръжен, че дори не го забелязва. Проницателните лешникови очи бяха по-зелени от обикновено; забелязваше се хищническо пламъче, докато я наблюдаваше.
— Ами опитай — изпровокира го тя; гласът й прозвуча по-дрезгаво от обичайно.
Да опита — как ли пък не. Сигурна е, че той ще успее. Сексуалната му власт над нея бе страхотна; единственото, което я възпираше да не се паникьоса, е, че реши ли, и тя бе в състояние да го докара до лудост. Дори и да има съмнения в емоционалната му обвързаност, ясно вижда физическото му откликване. Достатъчно е да го докосне или да го погледне по особен начин, а дори и нищо да не направи, и той се възбужда.
Понякога я смайваше, защото определено не беше сексуална лъвица. Винаги съзнателно се обличаше така, че да прикрива женствеността си, защото никога не бе искала да привлича каквото и да било внимание. Но това изглежда нямаше значение за Дейн; той не забелязваше дрехите, а виждаше направо жената под тях. По навик и за удобство продължаваше да се облича по същия начин — нали все пак разполага с тези дрехи — но сега, леко изненадана от самата себе си, си даде сметка, че не изпитва потребност да продължава този камуфлаж. Нещата се промениха. Не й се налагаше да се крие, за да запази менталното си усамотение, нито да изпитва ужас, че ще й бъде натрапен сексуален контакт. Дейн непрекъснато бе готов за секс, а тя не изпитваше никакъв ужас от това.
Чувстваше се по-силна. Способностите й се бяха променили. Беше оздравяла и се контролираше. Изпита още една радостна тръпка, когато си даде сметка, за пръв път, че вече не е изложена на милостта на менталната си нагласа.
Вече ще се облича както поиска; ще си купува елегантни стилни дрехи, от които винаги се е възхищавала. Защо да не си купи дори някаква сексапилно действаща рокля?
— За какво мислиш? — попита Дейн неспокойно. — Гледаш ме като че ли съм пиленце, а ти — гладна котка.
Тя сведе поглед и деликатно облиза устни.
Лицето му се промени. Отблъсна се от шкафа — всичките мускули в снажното му тяло се напрегнаха. После се пресегна и изгаси печката. Тя вдигна въпросително вежди.
— Може да ни отнеме повече време — обясни той, а клепачите му вече се бяха спуснали над очите, докато я придръпваше към себе си.
През този уикенд не се случи нищо, но Марли така и не се отърси напълно от безпокойството си. Започна да си мисли, че ще бъде така, докато най-после не заловят този мъж. Но се справи с напрежението си по-добре от предишния уикенд, вероятно заради новопоявилата се самоувереност. Провери самоконтрола си, докато говореше с Лу в събота и преднамерено се отвори. Мигом долови емоциите на съседката; когато реши да спре, приливът престана. Все едно отваряш врата, а после я затваряш. Можеше да го прави!
Експериментът обаче не излезе изцяло удовлетворителен. Откри, че Лу ни най-малко не одобрява положението в дома на Марли и как този мъж — нищо, че е полицай — се бе нанесъл там. Според Лу така се дава лош пример. Марли се зачуди на кого дава лош пример, след като е най-младият човек в квартала. Повечето й съседи бяха пенсионери.
Не помогна особено, че Дейн избра точно този момент да се появи на предната веранда, облечен само в чифт неугледни джинси. Прекарваха мързелив ден вкъщи и не се бе обръснал. Изглеждаше едър, грубоват и леко опасен.
— Здравей, Лу — подвикна той. — Извинявайте, че ви прекъсвам. Скъпа, знаеш ли къде съм прибрал смазочното масло за пистолета?
— Не си го прибирал — отвърна тя. — Остави го навън. Аз го прибрах в кухнята, второто чекмедже отдясно.
Усмихна й се подкупващо.
— Извинявай.
После изчезна обратно в къщата.
Лицето на Лу остана сковано, а очите — широко отворени, докато продължаваше да гледа към мястото, където той стоеше до преди миг. Марли се раздвижи неспокойно. Този път определено не желаеше да отвори онази врата и да види какво чувства Лу.
После Лу въздъхна дълбоко.
— Милостиви боже — промълви тя. Страните й бяха поруменели малко. Погледна Марли леко сконфузена. — Сигурно съм старомодна — призна тя, — но не съм сляпа.
След няколко минути Марли влезе в кухнята и завари Дейн спокойно да си сглобява пистолета. Нямаше начин да е почистил оръжието за краткото време след появата му на верандата.
— Нарочно го направи — обвини го тя, налагайки си усилие да запази спокоен тон.
Лу още бе леко замаяна, когато се прибра вътре. Той се ухили, но не прекъсна бързите си отмерени движения.
— Обичам да я изкарвам от равновесие — призна той. — Мина ми през ума да си разкопчея и джинсите, но се отказах. Щях да прекаля.
— И добре стори. Можеше и да не се прибереш в къщата невредим, ако го беше сторил.
— Толкова ли я сащисах?
— Не точно.
Вдигна поглед — по лицето му бе изписан въпрос. Марли му се усмихна сладко.
— Лу изпита похот към мъжественото ти тяло, момчето ми.
След първия миг на смайване, той прихна. Беше прекалено едър, за да успее тя да помръдне стола, на който седеше, затова Марли издърпа масата, постави ръце върху раменете му и седна разкрачена в скута му. Смехът му секна — лицето му изразяваше познатата напрегнатост.
— Напълно разбирам как се чувства — прошепна Марли и го гризна по брадичката.
Долавяйки мъжествения му аромат на мускус, примесен с острия мирис на смазочното масло, сърцето й заби по-бързо. Леко се раздвижи в скута му.
— Почакай. — Протестът му прозвуча вяло. — Имам масло по ръцете.
— И какво от това? Ще се измия после — промърмори тя, а това бе всичко, което му бе нужно да чуе.
Уикендът беше чудесен. Тя пренебрегна, доколкото успя, лекото чувство на тревога, съпътстващо я постоянно, без да позволява на нервите й да се отпуснат докрай, и се наслади на всичко, което й се случи. Не се явиха никакви видения, никакви фалшиви сигнали, напомнящи за извършване на убийство. Предложи да отидат до къщата му, за да видят как вървят нещата, но той бе в мързеливо настроение и не възприе предложението. Гледаха телевизия, четоха; изпробваха разни рецепти — по-точно Марли ги изпробваше, а Дейн й правеше компания и дегустираше резултатите. И се любиха. Често. Марли винаги бе мечтала точно за такъв начин на живот и винаги го бе смятала за невъзможен.
В понеделник, след като нищо не се случи през уикенда, материалите във вестниците станаха сурови: силите на реда в Орландо се бяха престарали; приличали на кокошката от приказката, убедена, че небето ще се стовари върху главата й. Един журналист не само ги осмя, че на базата на две сходни убийства са се представили като глупаци, но и изрази съмнение дали цялата дандания не е дала тласък за подражателното убийство на Фелисия Алдън.
— Забравят, естествено — отбеляза Дейн саркастично, — че не полицията даде гласност на случаите. Тази работа я свършиха медиите. Ние се стараем да мълчим и да държим всичко скрито-покрито доколкото е възможно.
Марли го погледна разтревожено.
— След писанията за фалшивата тревога хората ще престанат да са така предпазливи. Това му дава още по-голям шанс за успех.
— Обясни го на журналистите. Ще ти отговорят надменно, че не те правят новините, а само ги отразяват.
— Би било чудесно, ако наистина единствено ги отразяваха. Но те ги съобщават тенденциозно, преработват ги, интерпретират ги.
Видя колко е разстроена. И на него му бе криво, но репортажите тормозеха Марли на много по-дълбоко ниво. Сети се, че опитът й с медиите като цяло не е приятен и бързо промени темата.
Джейнс остана доволен от постигнатото през уикенда. Мина небрежно няколко пъти край дома на Елрод и се възхити от откритото дотук. Голямата луксозна къща се издигаше сред обширен парцел земя с много зеленина, осигуряваща предостатъчно места за прикритие. Близо двуметрови огради очертаваха границите на почти всички имоти в квартала и пречеха на по-любопитните съседи.
Не забеляза никакъв господин Елрод, независимо че в телефонния указател на града се мъдреше името на един. Дали е извън града? Смехотворно лесно разреши тази грижа; отговорът дойде от неочакван източник. За негово удобство Марилин Елрод излезе от дома си пет минути преди да пристигне пощата. Джейнс се възползва от възможността, взе писмата и ги прегледа. Част от обичайните рекламни материали бяха адресирани до някой си господин Джеймс Елрод, което потвърждаваше неговото съществуване. Един по-интересен плик носеше клеймото на адвокатска кантора в Орландо. Джейнс не се поколеба да го отвори и прочетеното страшно му допадна. Оказа се, че господин и госпожа Елрод са в процес на развод и господин Елрод наскоро се е изнесъл. Колко жалко.
Задържа писмото, защото беше отворено, и натика останалата поща обратно в кутията. Бързо огледа около къщата и установи липсата на куче — ако имаше, вече щеше да се е разлаяло като лудо. Имаше обаче алармена система. Не особено сложна, забеляза той, ала все пак — проблем. Но пък всички системи си имат някакви слаби места. Не се съмняваше, че ще успее да проникне вътре. Всичко с времето си обаче; всичко с времето си. Няма да допусне грешката да бърза, както постъпи миналия път.
— Изкарват ни пълни глупаци — ръмжеше шефът Чамплин.
Не беше в добро настроение. Кметът здравата го бе смъмрил, задето бе докарал старите жени в целия град до истерия; и не стига това, ами цялата отрицателна медийна кампания щеше да струва пари на града. Орландо разчиташе до голяма степен на туризма — посещаваха го хора от цял свят. Откакто новината се разчу, посещенията в местните мотели и хотели рязко спаднаха.
— Умът ми не го побира — обади се Бонес печално. — Всички буквално са пощръклели от факта, че не е убит още някой!
— Имаме само два случая на убийство. Признавам — и в двата случая подробностите са зловещо мрачни…
— Хората от ФБР са съгласни, че става въпрос за един и същ човек — обади се Дейн. — Не се заблуждаваме, шефе. Той е някъде в града. Смятаме, че с помощта на Бюрото сме идентифицирали поне още седемнадесет убийства, извършени от него.
— Ами ако е напуснал града, когато новината се е разчула? — сряза го шефът.
Дейн поклати глава.
— Според нас е още тук.
— На базата на каква информация?
Искаше да отговори: „Марли“, но замълча. Вместо това се задоволи да отбележи:
— Никога преди не е напускал бързо даден район. Разучаваме изградената от него рутина.
— Кметът желае да знае — а и аз също — с какво си запълвате времето. След като няма улики, какво точно правите?
Лицето на Дейн бе станало каменно. Трамел долови признаците на предстоящо изпускане на нервите и се намеси:
— От компаниите за комунални услуги получихме списъци с имената на новите клиенти от последната година и работим по тях; разследваме всички мъже. Благодарение на характеристиката, получена от ФБР, ще сведем броя на евентуалните извършители до няколко възможности.
Шефът Чамплин бе от старата школа. Не му допадаха елегантните и изтънчени маниери на Трамел, парите му, скъпите му дрехи и екзотичния му външен вид. Той обаче уважаваше политическите връзки, които Трамел имаше в града, благодарение на същите пари. Изръмжа в отговор нещо в смисъл: „Най-добре да се открие нещо по този път или…“ и напусна кабинета на Бонес.
Бонес въздъхна и извади кърпичка, за да попие потта по челото си.
— По дяволите. Попаднахте ли вече на нещо в тези списъци?
— Нищо, заслужаващо внимание, но все още ни предстоят много имена.
— Добре. Уведомете ме в момента, щом попаднете на нещо.
— Непременно.
— Кучи син — процеди Дейн през зъби, докато се връщаха към бюрата си.
— Успокой се. Той не знае онова, което ние знаем, защото не можем да му кажем за Марли. Нямам чувството, че ще ни разбере.
— Бонес се оказа прав. — В тона и очите на Дейн имаше студен бяс. — Копелетата няма да мирясат, докато не бъде убита още една жена.
Джейнс добре уплътняваше времето си нощем. Откри подходящо място, където да паркира; провери как стои въпросът с кучетата на съседите. Имаше две, но едното лаеше по всичко, а другото, на отсрещната страна на улицата, се присъединяваше към него. Лаенето обикновено не предизвикваше по-силна реакция от няколко раздразнени: „Млъкни“.
Марилин Елрод беше купонджийка и често посещаваше барове за самотници. Излизаше да се забавлява почти всяка вечер, което сигурно бе причината, господин Елрод да не живее вече тук. До този момент обаче не бе довела никой със себе си в къщата. Активният й нощен живот му даваше огромната възможност да се подготви перфектно.
Нощният й живот му позволи да влиза в дома й. Изобилната гъста растителност около къщата стигаше чак до гаража. Дамата имаше навика да паркира на заден ход, та да поеме веднага щом поиска. А понеже гледаше напред, за него се оказа детска работа да се шмугне в гаража от укритието си в храсталаците, преди автоматичната врата да се затвори. Тя никога не поглеждаше назад.
За разлика от вратата на самия гараж, вратата от гаража към къщата не бе включена към алармената система. Беше обаче заключена, но ключалките не представляваха никакъв проблем за него. Това бе още едно умение, което овладя чрез задочен кореспондентски курс по ключарство, който изкара под друго име — просто като предпазна мярка. Поредната предвидена подробност — и тук се бе погрижил нещата да са перфектни.
При първото проникване в къщата само се разходи, за да я опознае. Контролираше се и не позволи на радостното предчувствие да го обземе, преди да бъде истински готов, за да не стане като миналия път.
Втория път поизследва повече неща. Отвори дрешниците и разгледа дрехите й — прецени вкуса й като характерен за хора, посещаващи барове за самотници или купони. Харчеше цяло състояние за гримове, забеляза той, докато преглеждаше шкафа в банята.
Убеди се, че в къщата няма пистолет. Оръжията можеха да се окажат голям проблем.
После, тананикайки, тръгна да оглежда кухнята. Не бе от типа, който готви: в хладилника имаше предимно храни за размразяване в микровълновата печка. Но се бе подчинила на модата да разполага с голям набор ножове за месо, поставен на лъскавия черен плот — нещо, на което той бе разчитал. Понеже готвеше рядко, едва ли би забелязала липсата на един нож. Прегледа всичките, като цъкаше заради неподострените остриета от неръждаема стомана.
Повечето жени вече не се гордееха с домакинските си способности, което той не одобряваше. Ако бе поддържала ножовете си в добро състояние, нямаше да се налага да се изложи на дребния, но все пак реален риск, да вземе един от ножовете, за да наточи острието.
Като цяло бе напълно възмутен от Марилин Елрод.
— Защо не дойдете да вечеряте с мен и Грейс у дома днес — предложи Трамел в петък.
Дейн се облегна на стола. Беше му писнало от проклетите списъци с имена върху бюрото му — направо му идеше да ги смачка и да ги захвърли в коша. Как да повярва човек, че толкова хора са се преместили да живеят в и около Орландо през последната година? Но най-много го вкисваше липсата на каквато и да е следа. Радваше се на предстоящия уикенд, макар той и Трамел да бяха на повикване.
— Петък е — напомни той на партньора си.
— И какво? Нали ядеш и в петък?
— Марли става доста напрегната в петък.
— Тъкмо ще й се отрази добре да се поразсее. Видението не избира къде да я осени.
— Добре. Чакай да й звънна?
Марли изтъкна същите аргументира, той й даде същите отговори, с които Трамел му възрази. Всъщност не се наложи много да я убеждава — бе прекарала седмицата, изпълнена с ужас от предстоящия уикенд. Вечерята с Трамел и Грейс щеше да е едно приятно разнообразие.
През изминалата седмица прекара няколко от обедните си почивка в пазаруване. Тази вечер за пръв път облече една от новите дрехи. Трамел бе казал да се облекат всекидневно. Така и направи, но тънките бели памучни панталони и бялото елече изглеждаха страшно привлекателни, нищо че именно тя го казваше. Дейн сподели същото впечатление. При излизането й от спалнята погледът му се прикова върху голите й рамене и дълбокото деколте.
— Сложила ли си сутиен? — попита той напрегнато.
Тя погледна надолу.
— Защо?
— Просто искам да знам. Е?
— Вижда ли се нещо? — попита тя и се върна в спалнята, за да се погледне в огледалото.
Дейн я последва.
— Марли, питам те сложила ли си сутиен, или не!
— Трябва ли ми?
— Сам ще проверя — обяви той раздразнено и посегна към нея.
Изплъзна му се и се усмихна злорадо.
— Спокойно, момчето ми. Ще се наложи да изчакаш до по-късно, за да разбереш. Ще закъснеем, ако не тръгнем веднага.
— Не съм те виждал облечена така преди — промърмори той, докато излизаха.
— Ново е. Купих го тази седмица.
Той се взря в гърба й, опитвайки се да различи очертанията на сутиен под бялото елече, което оставяше голяма част от тялото й разголено. Не че дрехата не беше прилична, но не бе свикнал да я вижда в такъв тоалет. Страшно му харесваше, но, по дяволите, не желае никой друг да се наслаждава на гледката.
Голямата просторна къщата на Трамел бе елегантно мебелирана, с приглушени светлини в меки цветове, които сякаш отваряха помещенията още повече. Вкусът му, призна Марли, е превъзходен. Създаваше се впечатление за простор, спокойствие и хладина, дозасилено от тучните растения и вентилатори, приятно охлаждащи въздуха.
Вечерята премина спокойно, с много шеги и безобидни разговори. Марли попита Трамел кога ще бъде готова къщата на Дейн — той я излъга, без да му мигне окото. Нови закъснения, обясни той със сериозен вид.
Грейс разказа на Марли какви планове крои за сватбата и сподели колко добре се получавало с продължителния годеж, защото цялото време ще й е нужно, за да организира голяма, официална церемония. Трамел леко се потеше, докато слушаше бъбренето им, но предишното изражение на паника бе изчезнало — очевидно привикваше с мисълта, че ще се жени.
Няколко далечни светкавици отбелязаха, че приближава буря. След вечеря Трамел направи няколко снимки на всички, а това го накара да ги отведе при дебелите албуми със снимки, правени през годините.
Дейн присъстваше на огромен брой от фотосите и Марли изучаваше лицето му с интерес. Изглеждаше някак различен на черно-белите фотографии. Забелязал интереса й, Трамел се настани до нея, за да й разказва подробно за всяка снимка.
Марилин Елрод се прибра вкъщи по-рано от обикновено. Развилнелите се гръмотевици прекъснаха електричеството в бара за самотници. Учтиво, но настойчиво помолиха посетителите да си тръгнат. Освен това бе пила повече от обикновено и когато вратата на гаража не се отвори, тя отново натисна дистанционното устройство. Пак не се получи нищо.
— По дяволите — промърмори тя и за трети път насочи устройството право към ключалката, като задържа палец върху бутона. Пак нищо. Хвърли уреда върху седалката до себе си. — Проклети батерии.
Тръгна на високите си токчета по алеята към входната врата, а после се залюшка, докато се опитваше да си припомни какъв номер има кодът на алармената система. След като отвори вратата, разполагаше едва с няколко секунди — не помнеше колко точно — за да набере кода и да предотврати включването на алармата. Ненавиждаше проклетата система — от силния писък й се пукаха тъпанчетата. Алармената система бе идея на Джеймс, не нейна. Мъжете винаги обичат да си играят с всевъзможни дрънкулки!
Отне й цяла минута да забележи, че малката червена светлина над ключалката не свети. Господи, всичко в къщата ли се разпадаше?
После леко се надсмя на себе си. Естествено! Електричеството и тук е спирало. Трябваше да забележи каква тъмница е в целия квартал.
Затършува да намери ключа, за да отвори вратата, препъна се леко в прага и влезе вътре. По дяволите — беше тъмно като в гробница! Как щеше да вижда каквото и да било?
Свещи, мина й през ума. Има свещи. Купи цяла кутия ароматизирани свещи, като си представяше каква сексапилна атмосфера ще създадат, ако доведе любовник вкъщи. Засега не бе намерила любовник, но се бе подготвила за всеки случай. Джеймс вероятно е снабдил къщата с няколко фенера, но тя нямаше представа къде са. А и най-вероятно ги е отнесъл със себе си, копелето мръсно. Как щеше да вижда сега скъпата му кукличка?
Но къде е оставила свещите? В кухнята ли? Мястото не й се струваше подходящо за ароматизирани свещи.
Но пък там държи кибрита; вероятно ги е прибрала в кухнята. Изхлузи обувките и тръгна боса из тъмната къща към кухнята. Напипа първо кибрита; драсна една клечка и изпита облекчение от слабото пламъче. Изгори три, преди да открие къде е поставила ароматизираните свещи.
Веднага запали една, за да има светлина. Е, това е чудесен край на една отегчителна вечер, мина й през ума. Най-добре да си легне — какво да прави без телевизия?
Понесе пакета свещи в една ръка, а запалената — в другата и тръгна нагоре; спъна се само веднъж.
— Опала… — промърмори тя. — Трябва да внимавам. Нося огън.
Мисълта я накара да се разхили.
В спалнята си — преобразена напълно, след като Джеймс си тръгна — изгори всички чаршафи, върху които негодникът беше спал — запали свещите една по една и ги постави върху тоалетката, за да вижда отражението им в огледалото. Да, помисли си тя, доста сексапилно се получава. Ароматът на рози леко раздразни гърлото й. Май по-добре да мине на неароматизирани свещи.
Започна да се съблича; оставяше дрехите си там, където падаха на пода. Ароматът стана по-наситен и тя се закашля.
Спря се и наклони глава настрана. Някакъв шум ли чу? Изчака, но къщата остана смълчана. Прекалено тиха, мина й през ума. Да, в това се състои проблемът. Бе привикнала с тихото жужене на хладилника, часовниците, вентилаторите по таваните на стаите. Без тях чуваше изцяло шумовете отвън.
Съблече се напълно; нахлузи роба и леко я прихвана с колана на талията. Изведнъж се почувства прекалено уморена за дългия ритуал по свалянето на грима в банята и полагането на крем. Затова просто намокри пешкир в тъмната баня и избърса лицето си, после пусна кърпата в умивалника.
Прозина се, докато се връщаше в спалнята. Пламъчетата на свещите потрепериха и отново я заля силен аромат. Наведе се напред, за да ги духне, но нечие лице се отрази в огледалото.
Извърна се светкавично, а в гърлото й напираше вик.
— Здравей — поздрави мъжът с мек тон.