Линда Хауърд
Мъжът от сънищата (17)

17.

Лоъри звънна още рано сутринта в понеделник и помоли да отидат при него веднага. Току-що се бил върнал от Куантико с портрет на характера.

Денят беше горещ, ясен и лепкав; влажността гонеше близо деветдесет процента, а температурата вече наближаваше тридесет градуса, с перспективата да стигне до четиридесет. Дейн не се наспа добре през уикенда, вероятно защото и Марли не го направи. През цялото време беше неспокойна и придремваше само за малко, преди сепнато да се събуди. Двата дни напрегнатото очакване да й се яви видение на убийство, я оставиха бледа и изтощена, с тъмни кръгове под очите. Той прекара дълги часове да я държи в прегръдките си, да й внушава, че не е сама, дори да не е в състояние да попречи на видението, ако се появи. То не се появи.

Колко още би издържала така? Намираше се в стрес — и физически, и емоционален. Страхуваше се за нея. Мнозина щяха да се прекършат под такъв стрес още преди години. Тя бе издържала, което бе доказателство за силата й. Марли не беше крехко цвете, пречупващо се при сблъсък с някаква трудност. Независимо от изяществото на прекалено деликатното й тяло, тя бе изключително жилава. Но дори и дъбовете биваха поваляни и той се тревожеше.

Трамел също проявяваше признаци на напрегнатост, вероятно от ужаса пред предстоящата сватба. Той и Дейн почти не си размениха и дума на път за Бюрото, всеки потънал в собствените си грижи.

Фреди и Уорли вече бяха пристигнали, както и Бонес. Ди Леонардо също присъстваше — със същия замаян израз на лицето, докато маневрираше около заседателната маса така, че да седне до Фреди.

Лоъри бе прясно избръснат, но по-неугледен от обикновено и Дейн си помисли, че е пристигнал направо от Вирджиния с ранен полет.

— Момчетата здравата поработиха — обяви той тихо. — Казаха да ви поздравя, че сте забелязали сходството така бързо, но няма да е лесно да се залови този тип. Той е от най-лошия вид убийци: студен като лед, интелигентен, изобретателен и без капчица чувство за вина. Разполагам със списък от подобни убийства: извършени все с нож, никакви заподозрени, никакви улики. Възможно е част от тях да са извършени от същия човек. За някои е невъзможно, защото са станали горе-долу по едно и също време и в противоположни краища на страната, но няма откъде да разберем кой точно случай да елиминираме. Убийствата са започнали преди около десет години. Специалистите ни го определят като човек в средата на тридесетте си години. Повечето масови убийци започват да нанасят ударите си след двадесетгодишна възраст. Но десет години успешни убийства означава, че ще бъде много трудно да го хванем. Опитен е, взел си е поука от грешките и усъвършенства престъпленията си. Знае какво прави. Запознат е с анализите, които се извършват в лабораториите на полицията, и с полицейската рутина; проявява изключителна предпазливост да не оставя никакви следи.

— Възможно ли е да е бил ченге? — попита Бонес. — Или пък военен?

— Не е много вероятно — отвърна Лоъри. — Няма да се разбира добре с никакъв тип авторитети, затова едва ли е преминал какъвто и да е вид военно или полицейско обучение. Такъв като него не биха допуснали дори за кандидат. Белокож е. Всички жертви са белокожи, а серийните убийци рядко прекрачват расовите граници. Атлетичен е и е извънредно силен. Организиран убиец, доста самоуверен, а тези са от най-лошия тип. Неорганизираният убиец е мърляв, допуска грешки, няма ясен план. А този тип е планирал всичко до последната подробност. Не халосва жертвите по главата и не ги завързва. Напълно е убеден, че знае как да контролира ситуацията и до този момент точно така се е получавало. Оръжието, което използва, е нож от кухнята на жертвата — оставя го на местопроизшествието. Понеже няма отпечатъци, оръжието не може да бъде свързано с него. Не взима никакви трофеи. Според момчетата той изучава жертвите си вероятно в продължение на седмици. Влиза в къщата, когато няма никой, запознава се с обстановката. Изключително търпелив е. Изнасилва, но не прибягва към брутално насилие и това е някакъв вид отклонение. Някои жени са готови да се борят дори с опрян в гърлото им нож. Поради някаква причина жертвите му не оказват съпротива.

Защото отначало ги успокоява, помисли си Дейн. Кара ги да мислят, че няма да пострадат, ако не му се съпротивляват. Нежен е и използва презерватив. Те са парализирани от неочакваното нападение в собствения им дом и през първите моменти на ужас са склонни да му вярват. Но това са детайли, за които му разказа Марли, затова запази мълчание.

— Не завързва очите на жертвите — продължи Лоъри, — не се занимава с труповете им. Това също са признаци, че насреща имаме организиран убиец. Изненадващо е, че е отрязал пръстите на госпожа Виник. Осакатяването не е характерно за…

— Според нас тя е успяла да го одере — прекъсна го Дейн.

Лоъри въздъхна.

— Ако е така, значи разполагаме с още едно доказателство за неговата интелигентност. Не е искал да рискува част от епидермиса му да бъде открит под ноктите й. Брутално, но ефективно разрешение. Не се паникьосва. Мисли с главата си и не робува на предварителен строг план. Вероятно има целодневна работа и външно изглежда нормално. И останалите убийства в другите райони са извършени общо взето по същото време. В един район убийствата са извършвани през деня, което означава, че или е бил безработен, или е работил нощна смяна. Методичен е, хищен и е превърнал това в наука. Колата му ще е на няколко години, няма да е лъскава; типът коли, които се виждат със стотици в който и да е квартал. Средна класа с всичките външни белези. В състояние е да влезе в полицейски участък и никой да не забележи нищо подозрително, а напротив — служителите да се хвърлят да му помогнат. Съществува опасност престъпленията му да започнат да ескалират. Досега се е държал под контрол и е допускал по-голям интервал между отделните убийства. Да убие в два последователни уикенда би могло да означава, че се нуждае повече от тръпката на ловуването. Знам, че през изминалия уикенд няма съобщения за никакви убийства с нож, но е допустимо жертвата просто да не е открита.

Дейн и Трамел си размениха светкавичен поглед, към който се присъедини и Бонес. Те знаеха, че няма ново убийство, защото Марли не бе имала видение.

— Идентифицирането му на този етап е невъзможно — заключи Лоъри. — Ако не направи грешка и не остави някаква улика, чрез която да го свържем с престъплението, ще трябва да бъде заловен на място.

Една мрачна група се завърна в полицейския участък, макар Лоъри да не бе им съобщил нещо, за което те вече да не се досещаха. Убиецът се очертаваше като умно копеле и нямаше никакви изгледи да го заловят. Дейн седеше смълчан и мислеше за Марли. Тя бе неговото тайно оръжие; тя ще е тази, която ще го залови.

Появи се в новинарските колони на следобедните издания на вестниците. Дейн се изненада, че мина толкова време, преди да се разчуе. Да не изтече информация от градската управа бе нещо нечувано, особено когато ставаше въпрос за толкова драматично събитие. Това бе и водещата новина за всички телевизионни и радио компании. Чу го по радиото на път за вкъщи.

„Източник от кметството потвърди, че според полицията сериен убиец напада жени в района на Орландо“, оповести говорителят тържествено. Плътният глас продължи: „Две наскорошни убийства изглежда са извършени от един и същи човек. Преди две седмици Надин Виник бе убита в дома си, а само седмица след това Жаклин Шийте била открита мъртва в своя дом. Началникът на полицията Роджър Чамплин отказа коментар по случаите и не сподели дали има вече заподозрян. Призовава обаче жените в града да вземат мерки за безопасността си и…“.

Рязко изключи радиото, вбесен от факта, че убиецът вероятно истински се наслаждава на новината. Дейн подозираше, че ще се разчуе, беше подготвен, но мисълта негодникът да се забавлява, защото е привлякъл вниманието на цялата общественост в момента, му бе трудна за смилане.

Марли седеше сгушена на дивана, когато се прибра. Телевизорът беше включен, но новинарската програма почти изтичаше и сега предаваха метеорологичната прогноза. Метна якето си на стол, настани се до нея и я взе в скута си. Седяха смълчани, гледаха как метеорологът замахва към зоните на високо атмосферно налягане, после — на ниското и накрая обявява: „Горещо и влажно, както бе през целия днешен ден, с вероятност за гръмотевични бури“.

— Нещо интересно случи ли се днес? — попита тя.

— Местният клон на ФБР ни даде портрет на характера, по който са работили. През последните десет години този тип вероятно се е движил от щат в щат и е оставил куп жертви зад гърба си, но никой няма представа как изглежда, нито разполага с улика, която да го свърже с което и да е от престъпленията. — Притисна я по-плътно към себе си. — Работим по въпроса да получим от компаниите за комунални услуги списъци на новите абонати. Може да не попаднем на нищо, но все пак ще опитаме.

Когато се върна от работа, тя се преоблече в къси панталони и тениска; сега той ласкаво прокара длан по голото й бедро.

— А при теб? Случи ли се нещо интересно в счетоводния отдел?

Тя изсумтя.

— Придържай се към действителността. Най-вълнуващата част от деня беше, когато някакъв мъж звънна раздразнено, защото банката му удържала процент заради закъснение по плащане, а бил изряден клиент от години.

— Много интересно.

— Само дето не припаднах от вълнение. — Марли се размърда и се надигна от скута му. — Най-добре да видя с какво разполагаме в кухнята, ако ще ядем тази вечер.

— Да отида ли да взема нещо отвън? — предложи той.

— Не. Не съм в настроение за готова храна. Ще измисля нещо. Ти защо не поседиш тук и не прочетеш вестника? Имаш вид на човек, комуто е потребно да се отпусне малко.

Определено се съгласи с тази преценка и отиде в спалнята, за да съблече лепнещите си, измачкани дрехи. Марли се разтършува из хладилника и шкафовете, преди да реши да приготви пържени пилешки крилца. Зарадва се, че Дейн прие предложението й, защото й бе нужно повече време да остане насаме със себе си. Острата му интуиция съвсем скоро щеше да му подскаже, че нещо повече от създалата се ситуация я тревожи, а и не желаеше да е около него, докато не успее да се контролира повече.

Не обърна особено внимание днес, когато шефът на отдел „Счетоводство“ разговаряше с раздразнен клиент, като се опитваше да го упокои и да му обясни, без да отстъпи, но изведнъж тя изпита силен пристъп на раздразнение и гняв. Стресна се и по навик се огледа, за да открие източника; едва тогава разбра какво точно се случва: приемаше емоциите на шефа на отдела.

Изпита паника, замръзна на мястото си и се постара да спре прилива на емоции. За нейна изненада успя така внезапно, както бе започнало, макар разговорът зад гърба й да продължаваше.

Не съобразяваше дали е блокирала прилива или умението й да разчита хората отново се пробуждаше към живот. Какъвто й да е отговорът, на Дейн нямаше да му хареса.

Съзнаваше, че гледа на виденията по различен начин; не ги смяташе като заплаха за уединението му. Но ако уменията й да „чете“ хората се възвърнат в пълната си сила, не знаеше доколко Дейн ще го понесе. На него не му допадна идеята да е обект на ясновидец, което не беше — и никога не е било — основният й талант. Разбере ли, че ще е в състояние да го „чете“, когато пожелае… вероятно ще я изостави, макар тя да му бе обещала да не нахлува в уединението му. Трябваше да го има предвид. Дейн държеше на нея, но тя се съмняваше дали достатъчно държи, за да остане при подобни обстоятелства. За нея това не е нищо ново. Хората винаги се чувстваха неловко в нейно присъствие.

Лесно взе решението да не му казва нищо по въпроса. Тя самата не знаеше точно какво става. Не знаеше дали уменията й ще се възвърнат в пълна сила, или ще възстанови само част от предишните си способности; дали ще бъдат същите, или дори още по-силни. Искрено се молеше да не е второто, защото ако уменията й се възвърнеха по-силни от преди, ще се наложи да се премести подземен бункер, за да намери покой. И бе напълно убедена, че Дейн няма да сподели бункера с нея.

Изпитваше чувството, че живее в затвор с него. Липсваха всички обичайни стадии на ухажване, времето, през което да се опознаят по-добре. Сблъскаха се по време на криза — първо се озъбиха като неприятели, после изведнъж станаха любовници. Никога не бяха обсъждали връзката си, каквато и да беше. Просто се нанесе в дома й, а тя нямаше представа какво да очаква. След като заловят убиеца, дали щеше да се върне в къщата си с едно незаангажиращо: „Ще се видим…“ или… Или какво? Ако обстоятелствата са нормални, логичната стъпка — онази, която тя очаква — щеше да бъде той да прекарва по няколко нощи от седмицата при нея.

Тя се нуждаеше от емоционална сигурност. Би понесла всичко, стига да разполага със солидна основа, на която да се облегне, но не бе сигурна, че Дейн е такъв.

Глупаво беше, като се има предвид, че живее и спи с този мъж, но някак си не събираше сили да го попита направо какви са намеренията му. Призна пред себе си, че откровено се страхува да чуе отговора. Дейн не е мъж, който ще извърта; щеше да й отговори прямо, а тя не се чувстваше готова за това. По-късно. Всичко трябва да почака. След като всичко свърши, ще събере сили да приеме каквото и да й каже, дори да е точно онова, което не желае да чуе.

Беше се влюбила в него, но не се заблуждаваше, че знае напълно що за човек е. Независимо от физическата им интимност, той държеше огромна част от себе си добре скрита зад желязна стена. Понякога я наблюдаваше с мълчаливо напрегнато внимание, което бе почти плашещо, защото в такива моменти не долавяше никакво желание в погледа му.

За какво мисли той? И по-важното — какво планира?

 

 

Средствата за масова информация бяха безжалостни. Телефоните в участъка звъняха непрекъснато. Репортери се трупаха пред вратата на шефа, пред кабинета на кмета, пред полицейската централа. И униформени, и неуниформени полицаи започнаха да търсят заобиколни начини да влизат или излизат от сградата и всячески се стараеха да избегнат срещи с представителите на медиите.

Още по-лоши от журналистите бяха подвеждащите обаждания, които заваляха. Стотици граждани на Орландо изведнъж се сетиха за подозрителни хора, навъртали се в квартала им. Разни злобари си отмъщаваха, като се обаждаха анонимно и набеждаваха човек, когото не харесват, за убиеца. Всяка нощ полицаите откликваха на паникьосани обаждания — в някаква къща бил нахълтал някой, но в повечето случаи тревогата се оказваше фалшива. Няколко тъщи набедиха жалките съпрузи на дъщерите си, убедени, че мързеливите негодници са виновни за всички престъпления. Кошмарното беше, че всеки сигнал трябваше да се провери. Колкото и невероятно да звучеше дадено твърдение, трябваше да му обърнат внимание. Униформените полицаи бяха преуморени и изтощени от изпепеляващата горещина и несекващите претенции към тях.

Шефът Чамплин проведе пресконференция — надяваше се да намали част от огромния натиск на средствата за масова информация. Обясни, че не разполага с много данни, които да им съобщи, понеже разследването е в ход. Но логиката се оказа безполезно оръжие. Тя не задоволи ненаситния апетит за факти и данни, нужни да се запълни ефирното време и вестникарските колони. Без сензационни съобщения вестниците нямаше да се продават, нито предаванията — да станат по-гледани. Репортерите искаха пикантни, кървави, плашещи подробности и показваха раздразнението си, не ги ли получаваха.

Карол Джейнс гледаше новините, четеше вестници и се усмихваше самодоволно. Полицията не бе в състояние да даде на медиите много информация, защото не разполагаше с такава. Глупаците бяха надхитрени, както и всички останали. Той е прекалено умен, за да го заловят — когато и да е.