Линда Хауърд
Мъжът от сънищата (15)

15.

Нямаше какво толкова да се предприеме в неделя. На позвъняването във фризьорския салон „Хеърпорт“, където Жаки Шийте редовно подстригвала косите си, не отговори дори телефонен секретар — свободният сигнал продължи нескончаемо. Никакви банки не работеха. Телефонната компания обаче дежуреше и осигуряваше правата на абонатите да се пресегнат и да се свържат, с когото пожелаят през всичките двадесет и четири часа от денонощието, седем дни в седмицата. Там винаги има някой и Дейн се залови да изготви списък на разговорите, проведени от къщата на Шийте.

Бонес организира специален екип: включи Дейн, Трамел, Фреди и Уорли — четиримата и без това работеха по двата случая. Разпределиха другите им случаи между останалите детективи, които бяха предупредени да напреднат колкото е възможно повече и по-бързо, защото най-вероятно и те скоро щяха да бъдат привикани в специалната група.

Минаваше четири, когато Дейн и Трамел най-сетне напуснаха сградата. Дейн примижа на ярката слънчева светлина, преди да сложи тъмните очила. След сутрешния дъжд денят стана изключително горещ; излелият се порой силно увеличи влажността, а топлината превръщаше влагата в пара.

— Как е Грейс? — попита той.

Трамел се раздразни.

— Звучиш, сякаш очакваш да ми пристане и да изчезнем всеки момент; няма да стане, стари ми приятелю. — Направи пауза и добави: — Грейс е много добре.

— У вас ли е?

Трамел погледна часовника си.

— Не.

Дейн се ухили.

— Може би още не, а? Но най-вероятно е на път. Ти звънна някъде преди да излезем. Дай да видя дали ще отгатна на кого?

— Върви по дяволите — изруга Трамел тихо. — А ти накъде тръгваш?

— У дома. В моята къща.

Черните вежди на Трамел се стрелнаха въпросително нагоре.

— За да си взема още дрехи — уточни Дейн с известно задоволство.

— Защо просто не спретнеш един куфар и не се настаниш при нея?

— Бих го направил, но и без това трябва да минавам всеки ден, за да прибирам пощата си, така че няма да ми спести ходенето. Повечето от дрехите ми накрая и без това ще се озоват в къщата й.

— Досегашните ти приятелки се настаняваха при теб — напомни му Трамел.

— Марли е различна. Чувства се в безопасност в къщата си. Не би я напуснала охотно.

А и не му допадаше идеята Марли да се нанесе в дома му. Както посочи Трамел — през годините няколко жени бяха пробвали временно да съжителстват с него. За момента му беше приятно, но накрая не се оказваха толкова важни; определено не така важни и интересни като работата му. Но Марли наистина е различна. Тя няма място сред компанията на тези лесно забравени жени.

Замисли се за къщата си и го обзе безпокойство. Досега задоволяваше потребностите му, пък и той не бе особено придирчив. Изведнъж реши да промени някои неща.

— Домът ми трябва да се ремонтира — отсече той категорично. — Сега е подходящ момент да го направя.

— Какъв точно ремонт?

— Голям: боядисване, оправяне на подовете. Банята трябва изцяло да се преправи.

— Разбирам — отвърна Трамел, а черните му очи засияха. Това бе нещо, за което ръцете го сърбяха от години. — А какво ще кажеш за нови мебели, щом и без това ще се захващаш? Сегашните са поне от двадесет години.

— Къщата беше на баба и дядо. Оставиха ми я заедно с мебелите.

— Личи си. Е, какво ще кажеш за нови мебели?

Дейн се замисли. За разлика от повечето ченгета, като не броеше Трамел, банковата му сметка беше добра. Не беше женен, а по отношение на храната, дрехите и колите имаше скромни вкусове. Наследи къщата от баба си и дядо си, така че не се налагаше ежемесечно да отделя за вноски по изплащането й. Фактически живееше с половината от приходите си, другата се трупаше в банката от години. Няколко пъти си помисли да си купи лодка, но кога ли щеше да има време за нея? Никакви други начинания, изискващи пари, не му бяха хрумвали. А и къщата истински се нуждаеше от ремонт. Макар да не си представяше да живее заедно с Марли там, щеше да му бъде приятно да я води от време на време и му се щеше всичко да изглежда прилично. За съжаление сега имаше вид точно на онова, което представляваше: ергенска квартира. И то на ерген, доста небрежен към обстановката. Не беше от мърлячите, които оставят храна и празни бирени кутийки където му падне, но и не се хвърляше да бърше прах или да оправя дреболии.

— Добре — съгласи се той. — И нови мебели.

Трамел доволно потърка ръце.

— Идеално. Утре започвам.

Дейн изгледа приятеля си навъсено.

— Какво искаш да кажеш, че ти започваш утре? Ще бъдеш зает. Аз ще наема хора за ремонта. Ще избера някои нови мебели другия уикенд.

— Няма да стане точно така, стари приятелю. Вече сме се съгласили, че вкусът ти по отношение на всичко, с изключение на жените, е ужасяващ. Наистина разбираш от жени. А другото остави на мен.

— По дяволите — не. Познавам те. Ще сложиш във всекидневната някой от онези малки килими, дето струват цяло състояние, та да ме е страх да стъпвам по него. Моята банкова сметка не е като твоята, стари приятелю.

— Ще го имам предвид. Но никакви черги. За разлика от теб имам доказан вкус. Ще се превърне в къща, където ще се чувстваш удобно, но ще изглежда несравнимо по-красива. Марли ще я хареса — добави той лукаво.

Дейн го изгледа намръщено, а Трамел го потупа по рамото.

— Просто се отпусни и се наслаждавай.

— Звучи ми сякаш се готвиш да ме прецакаш.

— Ще го направя за около десет хиляди. Как ти звучи?

— Като доста скъпо прецакване. Какво ще кажеш за пет?

Трамел изсумтя.

— Само ако желаеш да спиш на матрак и да седиш на ориенталски столове.

Десет хиляди. Не са малко пари. Но Трамел, самодоволното копеле, е прав: вкусът му наистина е без грешка. Къщата се нуждаеше от ремонт, той искаше да е освежена и подредена за Марли, пък макар и тя никога да не реши да живее там. Никоя от предишните жени не бе оставила някакъв особен отпечатък, но той искаше дори всяко загатване за тях да изчезне.

— От къде ще намериш време да го направиш? — попита той начумерено.

— Чувал ли си някога за телефон? Никакъв проблем. Ще поръчам да доставят някои неща, ще намина да ги видя и ако не ги одобря, магазинът ще ги приеме обратно.

— Прекалено отдавна си богат. Смъкни се от стратосферата и заживей като нормалните хора.

— Взискателните консуматори като мен създават работни места и поддържат развитието на икономиката. Време е и ти да дадеш своя принос.

— Нали се съгласих, по дяволите?

— Тогава престани да се вайкаш. — Трамел отново погледна часовника си. — Трябва да вървя. Ако имаш резервен ключ, ми го донеси утре сутринта.

— Разбира се — отвърна Дейн и се запита дали ще успее да познае дома си, когато Трамел приключи.

Въпреки това така постигаше две неща едновременно. На къщата наистина й бе време за ремонт, а това бе още едно напълно приемливо извинение изцяло да се нанесе при Марли за времето на ремонта. Подсвирквайки си, седна в колата.

 

 

Час и половина по-късно Марли замръзна от шок, докато, застанала на прага, го наблюдаваше как разтоварва куфари и кашони.

— Какво е това? — попита тя с тънък глас.

Глупав въпрос. Съвсем ясно виждаше какво е. Всъщност искаше да попита „защо“, но прецени, че и този отговор й е известен. На Дейн може страшно да му допада физическата страна на тяхната връзка, но тя не биваше да забравя — при никакви обстоятелства — че той преди всичко е ченге. Ще я държи по-добре под око, ако се принесе да живее при нея. По този начин мигом ще разбере, ако й се яви ново видение.

— Нещата ми. Ще ремонтират къщата ми и трябва да я освободя за две седмици. — Спря на верандата и я изгледа изпитателно. — Извинявам се, че не те попитах, но решението за ремонта дойде внезапно.

— Разбирам. — Успя да му се усмихне иронично. — Нанасянето ти тук, предполагам, е добър начин да възседнеш нещата, според теб. Не само буквално, но и фигуративно искам да кажа.

Той внимателно постави кашона на верандата. Изразът на лицето му бе хладен и неразгадаем.

— Какво точно значи това?

Тя сви рамене.

— Ще се закълнеш ли, че преместването ти при мен няма нищо общо с убийствата и с цялата ситуация около тях?

— Не — отвърна той направо.

Беше самата истина. Не можеше да го направи. Марли бе най-добрият му шанс да залови негодника, но не ставаше въпрос само за това. Беше видял как й влияят виденията; физическата и душевната цена, която заплаща. Поради тези две причини и в добавка към факта, че невероятно го привличаше, искаше да бъде близо до нея.

Тя остана смълчана за миг и обмисли ситуацията. Бяха станали любовници, но инстинктите й подсказваха, че за нея е нужно по-бавно темпо. Обстоятелствата обаче бяха решили друго и ги бяха събрали заедно. Макар да й се искаше да натисне спирачките, сама да се ориентира в тази странна нова връзка, същите тези обстоятелства действаха против нея. Той беше — първо и предимно — ченге, а тя бе пряката му връзка с убиеца. Докато престъпникът не бъде заловен, не очакваше Дейн да се отдели от нея. Просто й се налага да запомни, че основната причина, поради която е тук, е работата му. Но и бе готова да се обзаложи, че не нахълтва да живее в дома на всяка жена, с която се е любил.

Отстъпи встрани.

— Е, значи по този въпрос сме наясно. Влизай.

 

 

Трамел подсвирна тихо, но продължително, когато Дейн влезе в участъка на следващото утро. Всички в основното помещение се обърнаха. Нямаше значение, че навън броди сериен убиец. Ченгетата никога не бяха прекалено заети, за да не си правят майтапи един с друг. Фреди постави ръка на сърцето си и се престори, че припада. Бонес, застанал до бюрото на Киган, попита съвсем сериозно:

— Може ли да ви помогнем, сър?

— Определено — отвърна Дейн добродушно, докато се настаняваше на стола си. — Всички вие, зевзеци такива, трябва да ми се извините за всичките си приказки през годините относно това как се обличах.

— Каза го в минало време — отбеляза Трамел и вдигна очи нагоре. — Господи, направи така, че чудото да продължи.

Дейн му се усмихна.

— Да отидем ли да изпием по две бири след работа? — попита той с мазен тон.

Трамел разбра намека и престана с будалкането, но в тъмните му очи се появиха сатанински пламъчета.

— Заведи мен, заведи мен — развика се Фреди и енергично замаха с ръка.

— Да, как ли пък не, и съпругът ти да ми счупи краката.

Тя сви рамене.

— Аз нямам нищо против.

— Божичко. Загрижеността ти за мен е страхотна, благодаря ти.

Бонес стана от мястото си и се настани зад бюрото на Дейн.

— Какво предизвика тази промяна? — попита той. — Да не те е ударил по главата някой моден дизайнер, докато си идвал на работа?

Дейн се ухили, съзнавайки как Бонес ще се задави от отговора му. Не можеше да се въздържи, а и искаше да се позабавлява.

— Марли не обича измачкани дрехи — отвърна той спокойно.

Бонес го погледна неразбиращо.

— Марли ли?

Очевидно се сещаше за една-единствена Марли и също така очевидно не успяваше да направи връзката.

— Марли Кийн. Нали се сещаш — медиума.

— Много добре знам коя е — сопна се Бонес все още объркан. — И какво общо има тя с това?

— Не обича измачкани дрехи — повтори Дейн със същото сериозно изражение, с каквото го посрещна Бонес преди малко.

Дочу, че Трамел се киска, но не посмя да погледне натам.

Клетият Бонес — днес мислеше бавно.

— И какво, обикаля града, за да глади ли? — попита той саркастично.

— Не. — Дейн се усмихна — бавна, доволна усмивка. — Тя ми ги изглади. Е, поне изглади ризата. Накара ме аз да изгладя панталоните, защото било крайно време да се науча.

Бонес го погледна зяпнал. Трамел едва не се задави в опита си да не прихне.

— Ти… Искаш да кажеш… — Бонес едва говореше. — Марли… Ти и Марли…

— Марли и аз какво?

— Ами… Срещате се.

— Да се срещаме ли? — Дейн се престори, че се замисли. — Не, не бих казал това.

— А какво би казал?

Дейн сви рамене небрежно.

— Много е просто. Когато се облякох тази сутрин, тя заяви, че в никакъв случай няма да ме пусне да изляза в този вид от къщата й, затова измъкна ютията и дъската за гладене и ме накара да се съблека. Когато се облякох отново, изглеждаха както ги виждате.

Зачуди се защо не само Марли, но и всички останали отдават такова внимание на изгладена риза, добре вързана вратовръзка и панталон с ръб като бръснач. Не че имаше нещо против. Но преди просто не му пукаше. На него сега не му пукаше, но не беше така с Марли, затова се канеше да полага по-големи усилия. Ето колко просто бе всичко.

Бонес буквално загуби ума и дума. Очите му сякаш всеки момент ще изскочат от орбитите.

— Но вие се запознахте само преди седмица. Присмиваше й се, заподозря я като съучастник в убийството; тя не можеше да те понася.

— Променихме си мнението един за друг — обясни Дейн. — Ако ти трябвам, ще ме намериш в къщата й.

— По дяволите — будалкаш ме. Мислех, че тя има по-добър вкус.

Дейн се усмихна дружелюбно.

— Определено има. Вече прави подобрения с мен.

И възнамеряваше да я остави да продължи. Ако поиска да носи италиански мокасини като Трамел, ще го направи. Ако поиска да се бръсне по два пъти на ден, и това ще прави. Ако пожелае да стои на главата си по един час всяка сутрин, с радост ще си вирне задника във въздуха. Когато се върна при нея вчера следобед заедно с дрехите си, беше ясно, че идеята да живее заедно с него я притеснява. Знаеше, че трябва да я излъже за мотивите си, но, по дяволите, интересът му към нея бе двустранен. Не можеше просто да забрави за убийствата и да я уверява, че въобще не мисли за нейното обвързване с тях. Ха, та нейното обвързване въобще не напускаше мислите му.

След като този случай приключи, ще й посвети цялото си внимание, но в момента не може и тя го знаеше. Веднага усети лекото дистанциране в момента, когато тръгваше, а преди това не беше така. Тя постоянно изграждаше проклетата си стена на резервираност, сякаш се опасяваше да се отпусне напълно или не му вярваше, че ще й се притече на помощ, ако се наложи. Беше готов да се остави целия да го промени, щом това щеше да я накара да се почувства по-сигурна в него.

Марли бе човек, който живееше предимно сам и не бе готов с лекота да споделя територията и времето си. Прекара вечерта, като внимаваше да не я притеснява прекалено много, но същевременно се стараеше да придаде естественост на присъствието си. Занимаваха се с изключително обикновени неща: приготвиха вечеря, разчистиха кухнята, гледаха телевизия; все едно бяха заедно от месеци, а не от един пълен със стрес уикенд. Получи се; с напредването на вечерта тя се отпускаше все повече. А когато си легнаха и той започна да я люби, задръжките й напълно изчезнаха. Представа нямаше дали са се стопили завинаги; най-вероятно — не. Но възнамеряваше да се преборва с всяка тяхна повторна поява, ако се появеше, а междувременно да се всели още по-дълбоко във всекидневието на Марли. Освен това изпита удоволствие от няколкото й хапливи забележки по адрес на дрехите му. През последните два дни беше прекалено потисната и уязвима и той се зарадва да я види как се възвръща към нормалния си, остър език.

Продължавайки да клати глава заради очевидната загуба на здрав разсъдък от страна на Марли, Бонес направи знак на Фреди и Уорли да се приближат. Всички се събраха и съставиха план за деня. Фреди и Уорли щяха да разговарят с хората, работили с Жаки Шийте, както и повторно с Лиз Клайн — вече щеше да е по-спокойна и вероятно би си припомнила нещо ново. Уредиха да получат копия от издадените чекове и от двете жертви. Дейн и Трамел тръгнаха към „Хеърпорт“, за да разговарят с фризьорката на Жаки Шийте.

„Хеърпорт“ се намираше в малка, подновена къща. Нямаше и следа от розовите неонови светлини и лилаво-черни украси, така предпочитани от по-модерните салони, от които всички клиентки излизаха така, сякаш току-що бяха извадили пръст от електрическия контакт. Вместо това ги посрещнаха истински растения (Трамел провери дали не са изкуствени) и удобни столове, както и наистина впечатляващ подбор от списания, натрупани на купчини по всички възможни празни повърхности. В салона имаше няколко жени, в различен стадий на подобрение, благодарение на фризьорското изкуство. Острата химическа миризма из въздуха се смесваше с аромата на лак за коса и за нокти.

Кати, вече бившата фризьорка на госпожа Шийте, се оказа, че е Катлин Маккрори — изглеждаше точно толкова ирландка, колкото звучеше и името й. Пясъчно червеникавите й накъдрени коси обрамчваха лице с много светъл тен и кръгли сини очи, които се разшириха още повече, след като Дейн и Трамел се представиха. Отведе ги в малката служебна стая, наля им по чаша кафе и им предложи да си вземат от разнообразните закуски, натрупани на страничната маса. Приеха кафето, но отказаха да хапнат.

Катлин беше весела, самоуверена млада жена. Трамел започна да я разпитва за Жаки Шийте, а Дейн се поотдръпна, за да се наслади на наистина хубавото кафе. Наблюдаваше как Катлин леко флиртува с Трамел и как партньорът му отвръща със същото, но през цялото време не преставаше да задава въпроси. Катлин рязко спря да флиртува, когато той й съобщи за убийството на Жаки Шийте; огромните й сини очи бавно се напълниха със сълзи. Поглеждаше ту Дейн, ту Трамел, сякаш копнееше единият от тях да каже, че това е неуместна шега. Устните й започнаха да потреперват.

— Не… Не гледах новините този уикенд — обясни тя и преглътна със затруднение. — Заедно с приятеля ми отскочихме до Дейтона.

Дейн се пресегна през тясната маса и стисна ръката й. Тя улови пръстите му и се впи в него, докато успее да се пребори със сълзите. Дари го с плаха, сълзлива извинителна усмивка и започна да търси книжна кърпичка, за да си избърши очите.

Да, беше подстригвала косите на Жаки горе-долу на всеки три седмици. Жаки имала разкошни коси — гъсти и лъскави, с голяма плътност. Можела да прави каквото поиска с тях. Трамел деликатно се намеси, за да прекъсне анализа върху косите на Жаки и да я върне към другите въпроси. Не, Жаки не е споменавала да е излизала с някого от доста време. Не, Кати не познава никой на име Виник.

Имала ли клиенти мъже? Разбира се. Даже доста. Разговаряла ли е Жаки с някой от тях, запознавала ли се е? Катлин нямаше подобно впечатление.

Пак попаднаха в задънена улица, помисли си Дейн. Започваха адски да му омръзват.

И вторникът им донесе само задънени улици. Сравнението на издадените чекове и разписките за похарченото чрез кредитни карти разкри, че семейство Виник и Жаки Шийте са пазарували в някои общи универсални магазини — това не подсказваше нищо на полицията. Дейн знаеше, че почти всеки от Орландо е бил поне в един от тези магазини по едно или друго време. И въпреки всичко — това бе единственото свързващо звено, на което се бяха натъкнали, затова той упорито се залови за него: сравняваше датите, за да установи дали не са били в един и същи магазин по едно и също време.

Жаки Шийте разполагаше с няколко кредитни карти за универсални магазини, но Надин Виник нямаше нито една, и обикновено бе плащала или с чек, или с общата със съпруга й кредитна карта — Мастъркард — когато не е разполагала със средства в момента. Но госпожа Виник е била доста пестелива и бе използвала картата само два пъти през последната година. Семейство Виник обикновено бяха плащали веднага, докато Жаки Шийте редовно бе използвала картите и месечно бе погасявала натрупаните задължения, като винаги живеела малко над приходите си. Повечето покупки представляваха дрехи от най-добрите магазини в града.

Начинът им на живот се различаваше: семейство Виник бе от долната прослойка на средната класа и Надин бе отдавала най-голям интерес на готвенето; Жаки Шийте — от висшата административна класа, жена, която е обожавала дрехите и винаги се е стараела да изглежда в най-добра форма. Но някъде, някак, двете жени, колкото и да са били различни, са извадили лошия късмет да привлекат вниманието на един и същи мъж. Но къде и как?

Шефът Чамплин искрено се бе надявал те да открият нещо; разочарованието му същия следобед не беше приятно. Но и той беше ченге и се бе запознал с докладите. Един и същ човек ги бе убил. Тоталната липса на каквито и да било улики сама по себе си говореше така ясно, сякаш разполагаха с идентични отпечатъци и на двете местопрестъпления. Тоя тип беше умен и те очевидно се нуждаеха от помощ.

— Добре — отсече той. — Обадете се в Бюрото. Аз ще съобщя на кмета.

Бонес звънна и накратко обясни ситуацията. В местния клон на ФБР разбираха кога им съобщават нещо важно и изразиха желание веднага да се запознаят с докладите.

— Холистър и Трамел, вземете рапортите и вървете — нареди Бонес.

Дейн видя как Трамел поглежда към часовника си — сигурен знак, че има друга работа.

— Защо не изпратиш по човек и от двата случая? — предложи той. — Сигурно ще възникнат въпроси и около Жаки Шийте, на които аз или Трамел да не успеем да отговорим.

— Добре — съгласи се Бонес. — Фреди? Уорли? Кой от вас иска да отиде?

Уорли направи гримаса. Личеше си колко иска да отиде, но и той погледна часовника си.

— Днес е рожденият ден на тъща ми. Ако закъснея за събирането, жена ми няма да ми говори цяла година.

— Аз съм свободна — обади се Фреди. — Кой от вас двамата ще дойде?

— Аз — обади се Дейн и Трамел му се отплати с благодарствена усмивка.

 

 

Агентът от ФБР Денис Лоъри ги чакаше. Приличаше на жерав: слаб, дългокрак, с отпуснати рамене и дрехи, които се вееха около тялото му сякаш не му бяха по мярка. Имаше дълбоки очи и остър нос. Затова пък беше спокоен, интелигентен и проявяваше много дипломатичност, стигнеше ли се до съвместна работа с представителите на местните сили на реда. Дейн и преди бе работил с него и го харесваше.

Вторият агент — Сам ди Леонардо, надуто младо момченце, току-що бе приключило с обучението си. Дейн не бе склонен да го хареса, защото му приличаше на онези, дето ще настояват за строго придържане към правилата, дори когато всичко наоколо се разпада, но хлапето се откупи, след като хвърли един поглед към Фреди и веднага изпита похот. Застина напълно, а очите му леко се разшириха, докато я наблюдаваше. Лека руменина плъзна по страните му. Фреди бе винаги внимателна и можеше да се държи като истинска дама, когато реши, затова се престори, че не забелязва опиянението на младежа. Дейн и Лоъри си размениха кисели погледи и седнаха зад дългата съвещателна маса.

— Е, с какво разполагаме? — попита Лоъри, придърпа бележник към себе си и свали капачката на химикалката.

Фреди подаде копия от докладите и на двамата агенти; те мълчаливо ги прелистиха. Ди Леонардо забрави за увлечението си към обикновената на вид, но страшно привлекателна детектив Фреди Браун и изражението му стана мрачно, докато разглеждаше голите снимки — и цветни, и черно-бели — на жертвите.

— Изглежда ги е наблюдавал, преди да започне да действа — обади се Дейн. — Знае дали са сами или не. И в двата случая смятаме, че е било възможно да е бил в къщата известно време преди те да разберат; вероятно се е криел в спалнята за гости. При случая с Надин Виник явно е изчаквал съпругът й да отиде на работа. В случая с Жаки Шийте нямаме представа какво е чакал.

— Съседите да си легнат? — подметна Ди Леонардо разсеяно, като продължаваше да изучава докладите.

— Дори и да са били будни, едва ли са щели да чуят нещо, ако телевизорите работят. Но както и да е — и в двата случая съседите не са чули никакви викове.

Лицето на Лоъри остана безизразно — продължаваше да разглеждаше снимките.

— Както са накълцани тези жени, човек би си помислил, че са пищяли до Бога, но в много от случаите не става така. Преследвал ги е, нали? Те са били ужасени, останали без дъх, вече травмирани от изнасилването. Трудно е да се пищи — истински да се пищи — при такива обстоятелства. Гърлото се стяга, пречи на артикулацията. Нищо чудно и да не са вдигали много шум.

Хвърли докладите върху масата и разтърка брадичка.

— Само два случая ли досега? Не разполагаме с кой знае колко, по което да работим, но съм съгласен, че прилича на работа на един и същи тип. Какво е обединяващото звено?

— Не сме открили още — призна Дейн. — Нищо общо във външния им вид, в начина им на живот, в приятелите, кварталите… Нищо. Сравнихме издадените чекове и плащанията чрез кредитни карти. Като се изключи, че някои от покупките са направени в едни и същи универсални магазини — където, впрочем, пазаруват и всички останали от града — пътищата им никога не са се пресичали. Никога не са се срещали.

— Направили са нещо, за да привлекат вниманието на този тип обаче. Двете купили ли са нещо от един и същ универсален магазин, да речем през последния месец?

— Не сме открили такова нещо. Но е трудно да се каже, защото семейство Виник очевидно често са плащали в брой.

Макар въпросите на Лоъри да бяха в състояние да раздразнят някои полицаи, понеже изглеждаха като намек, че местната полиция не си е свършила добре работата, Дейн не се ядосваше от тях. Все едни и същи въпроси неизменно щяха да се повдигат отново и отново, когато различни хора се захващат с проблема. Случвало се е самият той упорито да е изучавал един и същ доклад многократно, докато нещо не го осени, докато не забележи детайл, който е бил там през цялото време, но просто е бил пропускан.

— Ще изпратя това в Куантико — каза Лоъри. — Две убийства за една седмица не са добър знак. Ако ескалира така бързо, значи е изгубил контрол.

— Може и да е необичайно да убие двама души за толкова кратък период. Вероятно Жаки Шийте е била лесна плячка и не е успял да устои.

— Може и така да е. Но ако му е харесало, няма да се забави да го направи пак.

— О, харесва му — горчиво отбеляза Дейн. — Не бърза, играе си с жертвите. Това копеле обожава работата си.