Линда Хауърд
Мъжът от сънищата (1)

1.

В петък вечерта, заедно с другите зрители, Марли Кийн напусна кинокомплекса в единадесет и половина. Филмът се оказа хубав — жизнерадостната история я разсмя на няколко пъти и повиши настроението й. Крачеше енергично към колата си и й хрумна, че по поведението на хората в момента може да познае кой какъв филм е гледал. Не беше трудно; двойките, хванали се за ръце или дори разменящи си целувки на паркинга, очевидно излизаха от сексуалния любовен филм; агресивните тийнейджъри бяха гледали последния трилър за бойни изкуства; добре облечената млада публика, увлечена в разпалени спорове — поредната имитация на Телма и Луиз. Марли бе доволна, че избра комедията.

Усети го, докато шофираше към къщи по ярко осветения аутобан; от дълго време не се бе чувствала толкова добре. Шест години, ако трябваше да е точна.

Замаяна от шеметната ретроспекция, осъзна, че вече от няколко месеца е в мир със себе си. Ето какво постигна, потапяйки се в спокойната рутина на живота, изграден тук. Дори не бе забелязала промяната. През целия този период съществуваше някак по навик и извършваше определени действия, а времето си бе свършило методично работата. Най-сетне се бе възстановила. Така човек с ампутиран крайник се съвзема от загубата и се научава първо да се справя, а после и да се радва отново на живота. Нейната загуба бе по-скоро ментална, не физическа. За разлика от преживелия ампутация, през безкрайните тъмни нощи тя се бе молила никога да не възвърне онази част от себе си. В някакъв момент през последните шест години бе престанала да изпитва ужаса, че виденията и познанието ще се появят отново и просто бе продължила да живее живота си.

Харесваше й да е като повечето обикновени хора — да ходи на кино, да седи сред тълпата. По-рано не успяваше да го прави. Преди няколко години установи, че всъщност е възможно и се превърна в страстен кинолюбител. Започна да попива визуално всички филми, които според нея бяха безопасни. Дълго време не понасяше дори мисълта за каквото и да било насилие, но през последните две години успя да изгледа някой и друг трилър, макар и да не харесваше този тип филми. За своя изненада още не бе в състояние да гледа никакви сексуални сцени; бе смятала, че ще й е далеч по-трудно, ако не и невъзможно, да се справи с насилието, а вместо това именно интимните сцени на екрана й създаваха проблеми. Доктор Юъл обичаше да повтаря, че никой не бива да се хваща на бас относно реакциите на човешката психика. Развеселена, тя си мислеше колко е прав. Насилието в нейния живот доведе до унищожителна травма, а сексът се оказа просто неприятен, но именно при любовните сцени тя стискаше очи.

Отклони от аутобана, подкара по улицата с четири платна и светофарът в дъното, при изхода, естествено, я спря. От радиото звучеше неангажираща музика; тя пое дълбоко въздух; цялото й тяло изпитваше наслада от въздействието на бавната мелодия, съчетана с безгрижното настроение, породено от филма — ножът проблесна и се спусна надолу. При удара се чу приглушено ХРАС! Острието пак се вдигна; от него капеше кръв.

Марли се дръпна назад някак несъзнателно, обладана от желание за физическо дистанциране от ужасния образ, току-що преминал пред очите й. „Не“ — простена тя тихо наум. Чуваше собственото си дишане — отсечено и запъхтяно.

— Не — повтори на глас, макар да знаеше колко безсмислен е протестът. Вкопчи здраво ръце във волана — кокалчетата й побеляха — ала и това се оказа недостатъчно, за да спрат потреперванията, които започнаха от краката и обхващаха цялото й тяло. Без да вижда особено ясно, се вторачи в ръцете си, треперещи в синхрон с усилването на спазмите.

Черно, злорадо задоволство. Триумф. Презрение.

Отново се случваше. Господи, връща се! Въобразяваше си, че се е освободила. Значи е грешала. Познанието приближаваше, набъбваше, обгръщаше я. От опит знаеше, че скоро ще я обсеби. Както винаги в такива случаи координацията на движенията й се разпадаше; тя отби доста несръчно колата вдясно, за да не предизвика задръстване. Мина прекалено близо до някаква кола, нервно изсвири клаксон, но звукът прозвуча някак далечен и приглушен. Зрението й отслабваше. Обзета от отчаяние, спря и изключи от скорост — надяваше се да се е отстранила напълно от пътя на колите. Кошмарното видение се появи отново, завладя я с пълна сила като подминала я светлина на прожектор, която се връща, за да се фокусира изцяло върху нея.

Ръцете й се отпуснаха безжизнено в скута. Седеше в колата и се взираше право напред, без да мигне, без да вижда, изцяло вглъбена в себе си.

Дишаше все по-тежко. В гърлото й започнаха да се надигат груби звуци, но тя не ги чуваше. Дясната й ръка бавно се вдигна от скута и се сви в юмрук, сякаш стискаше нещо. Юмрукът замахна яростно. Три пъти. Сковано. Като че ли се стоварваше върху невидима цел. После тя отново се отпусна. Неподвижното й лице бе лишено от изражение като на статуя, погледът — съвършено празен.

Към действителността я върна острото потропване по прозореца отляво. Объркана и изтощена, за един ужасяващ миг Марли нямаше представа коя е, къде се намира, какво става. Ярка синя светлина заслепяваше очите й. Извърна замаян, неразбиращ поглед към мъжа, който се бе навел и я гледаше през стъклото, като същевременно почукваше по него с нещо проблясващо. Тя не го познаваше, не знаеше какво иска. Един непознат се опитваше да влезе в колата й. Усети острия, парлив вкус на надигащата се у нея паника.

После идентичността й, блажената идентичност, изплува в съзнанието й и я върна към реалността. Проблясващият предмет в ръката на мъжа се превърна във фенерче; лъскавото петно върху гърдите му доби очертания на значка; а самият той, навъсен, с повелителни нотки в гласа, се оказа полицай. Патрулната му кола, със запалени фарове и сигнални светлини, бе паркирана под ъгъл пред нейната.

Образите на ужасите продължаваха да се намират прекалено близо, прекалено плашещо реални. От опит знаеше колко е наложително да ги блокира — в противен случай въобще се лишаваше от възможността да функционира; а трябваше да възвърне и контрола върху себе си. Някаква неясна опасност витаеше заплашително, някакъв спомен близо до повърхността, който обаче не изкристализираше. Докато отчаяно пробиваше мъглата от объркването, намери сили за едно съвсем незначително действие — завъртя дръжката, за да смъкне прозореца. Чувстваше изтощението, просмукало се дълбоко в костите й, парализата, омекналите си мускули.

През отворения прозорец нахлу топъл, влажен въздух. Офицерът насочи лъча светлина към вътрешността на колата.

— Какъв е проблемът, мадам?

Защо мозъкът й е като памук, защо мисловните й процеси са така притъпени? Ала дори и в това състояние съзнаваше, че не бива да изтресе голата истина. Моментално ще я задържат по подозрение, че е под влияние на някакъв наркотик, най-вероятно предизвикващ халюцинации. Да, това беше; тъкмо тази неясна опасност витаеше наоколо. Една нощ в ареста е изпитание дори за нормален човек; а при тези обстоятелства за нея може да се окаже катастрофално.

Представа нямаше колко време е минало, но не се съмняваше, че е бледа и изглежда изцедена.

— Ъ… Извинявайте — промълви тя. Дори гласът й трепереше. Отчаяно търсеше приемливо обяснение. — Аз… Аз съм епилептичка. Усетих замайване и отбих от пътя. Вероятно съм прекарала лек пристъп.

Лъчът на фенерчето се насочи към лицето й и освети чертите й.

— Моля слезте от колата, мадам.

Треперенето се възвърна. Не знаеше дали ще успее да се задържи права. Все пак излезе, като държеше отворената врата за опора. Синята светлина пронизваше очите й; извърна глава от яркото сияние. Стоеше прикована от светлината — една видимо тресяща се човешка трепетлика.

— Мога ли да видя шофьорската ви книжка?

Крайниците й тежаха като олово. Какво усилие само й струваше да се пресегне за чантата, която моментално изтърва; съдържанието й се разсипа наполовина в колата и наполовина по земята. Невинни предмети, слава богу. Нямаше дори шишенце аспирин или пакет цигари. Дори и сега, след шест години, продължаваше да се страхува от употребата и на най-безобидните лекарства, защото въздействието им върху мозъка й бяха непредвидими.

Положи неимоверни усилия да се съсредоточи и да надмогне за миг умората; успя да напипа портфейла и да измъкне шофьорската книжка. Полицаят мълчаливо я разгледа и й я върна.

— Имате ли нужда от помощ? — попита той накрая.

— Не, вече се чувствам по-добре, като се изключат потреперванията — отвърна тя. Чуваше се как зъбите й тракат. — Живея наблизо. Ще съумея да се прибера.

— Желаете ли да карам след вас, за да сме сигурни, че всичко ще е наред?

— Да, моля — прие тя с благодарност.

Беше готова да наговори още куп лъжи, само и само да не я откарат в болница, но изпитваше невероятна слабост, а не си спомняше за нищо по-лошо от последвалата реакция. Пък и кошмарният образ — знание или спомен, не можеше да определи — дебнеше вниманието й, но тя го изтласка от ума си. Няма да мисли за него сега; в момента трябва да се съсредоточи единствено върху непосредствените задачи, а именно: да изглежда адекватна, да се задържи на крака и да продължи да функционира поне докато се прибере вкъщи.

Полицаят й помогна да събере вещите си и след няколко минути тя отново седеше зад волана. Отдалечи се от бордюра и подкара изключително предпазливо — всяко движение й струваше огромно усилие. На два пъти се улови как очите й почти се затварят и безпаметната тъмнина е готова да я погълне.

Озова се пред дома си и пое по алеята. Успя да се измъкне от колата и да махне с ръка на офицера. Облегна се на колата, докато той се отдалечаваше и едва когато зави зад ъгъла, се посвети на задачата да се добре в къщата. За да бъде в безопасност.

С немощни, треперещи, непослушни ръце прехвърли каишката на чантата през врата си, за да не я изпусне. Изчака миг, за да събере сили; отблъсна се от колата и пое към предната веранда. Оттласкването бе повече от немощно. Залиташе като пияна, краката й се преплитаха, зрението й отслабваше. Всяко следващо движение я затрудняваше все по повече; умората нарастваше като живо същество, завладяваше мускулите й и ги правеше неконтролируеми. Стигна до двете стъпала към верандата и спря; леко се поклащаше напред-назад, а нефокусираният й поглед не се откъсваше от две успоредни, разположени една над друга плоскости, които при нормални обстоятелства не й създаваха никакви трудности. Понечи да вдигне крак, за да преодолее първото, но нищо не се случи. Просто не можеше да го направи. Сякаш железни тежести около глезените й я задържаха.

Започна да трепери — друга стара позната реакция, от другия й живот. Знаеше, че разполага само с няколко минути, за да влезе вътре преди напълно да се срине.

Отпусна се тежко на колене. Болката при свличането се обади като притъпено далечно усещане. Чуваше ехото от собственото си тежко, затруднено плитко дишане. Бавно, мъчително се извлече нагоре по стъпалата: бореше се за всеки сантиметър, съпротивляваше се да не я обгърне тъмнината.

Стигна до входната врата. Ключовете. Нужни са й ключове, за да влезе.

Не бе в състояние да мисли. Черната мъгла в мозъка й я парализираше. Не си спомняше какво направи с ключовете. Дали не са в чантата й? Или са в колата? Ами ако ги е изпуснала? Изключено е да се върне обратно, няма начин да запази съзнание още дълго. Затършува из чантата; надяваше се да напипа ключодържателя. Ще го разпознае, стига да го напипа. Беше разтегателен като гривна, която се нахлузва на китката. Докосна някакъв метал, но той се изплъзна от пръстите й.

Гривна… Беше нанизала ключодържателя на китката си. Вкорененият навик я освобождаваше да не мисли за постъпките си. Потреперванията се засилиха. Свали ключодържателя от китката, но не успя да напъха ключа в ключалката. Нищо не виждаше — вече беше почти съвсем тъмно. Отчаяно повтори опита: напипа ключалката с пръсти и концентрира последните остатъци от сила върху херкулесовия подвиг да напъха ключа в нея… Успя! Задъхана, превъртя ключа и чу изщракването. Готово. Беше отключила.

Не бива да забравя ключовете. Не бива да ги оставя в ключалката. Докато завърташе бравата, нахлузи обратно гривната ключодържател. Вратата се отвори навътре. Беше стояла облегната върху нея и когато опората й внезапно изчезна, тя залитна и се стовари на прага: наполовина вътре, наполовина вън от къщата.

Само още малко, мълчаливо се насърчи тя и успя да се надигне на ръце и колене. Просто влез достатъчно навътре, за да хлопнеш вратата. Това е всичко.

Вече дори не лазеше. По-скоро се влачеше и тихо стенеше от положените усилия, но всъщност не се чуваше. Вратата. Трябва да затвори вратата. Едва тогава може да се предаде на тъмнината.

Немощно размаха ръка, но вратата се оказа извън обсега й. Изпрати команда към крака си — той се подчини; бавно се вдигна и ритна; много слаб ритник. Вратата обаче нежно се затвори.

И после я обгърна тъмнината.

Лежеше неподвижна на пода, а часовникът отмерваше хода на времето. Сивият здрач на зората проникна в стаята. Пътека слънчева светлина отбеляза преминаването на утрото; нахлу през прозореца, спусна се по стената и тръгна по пода, където най-после огря лицето й. Едва тогава тя се раздвижи в неспокоен опит да избегне топлите лъчи; дълбоката вцепененост премина в по-нормален сън.

Започна да се разбужда късно следобед. Подът не е най-удобното място за сън. Всяка промяна на позата предизвикваше протеста на скованите й мускули и я възвръщаше към съзнание. Постепенно се появиха и други физически оплаквания. Пълният й пикочен мехур крещеше най-силно. Обаждаше се и остра жажда.

С усилие се надигна на длани и колене; главата й висеше като на маратонец в края на пробега. Ставите я боляха. Сепнато си пое въздух, прорязана от странната болка. Какво е станало с коленете й? Защо е на пода?

Замаяно се огледа и видя своята безопасна, позната къща, уютния интериор на малката всекидневна. Нещо омотано около нея пречеше на усилията й да се надигне. Залови се със заплетената каишка и най-после се освободи от досадния предмет; после се намръщи — той също й изглеждаше познат: нейната чанта. Но защо дръжката на чантата е на врата й?

Няма значение. Чувстваше се уморена, толкова уморена, сякаш костите й бяха кухи.

Използва близкия стол за опора и бавно се надигна.

Нещо не бе наред с координацията й; препъваше се и залиташе като пияна на път за тоалетната.

Погрижи се за най-неотложната си нужда, после напълни чаша вода и жадно я изпи, но част от съдържанието се разля по брадичката й. Не я интересуваше. Не помнеше някога да е била толкова жадна. Нито така уморена. Този път бе по-лошо от всякога; дори по-зле от преди шест години, когато…

Замръзна и внезапно ужасеният й поглед потърси отражението й в огледалото. Там видя жена с нейното лице, но това не бяха спокойните, обикновени черти, с които бе свикнала. Беше лицето от миналото; отпреди шест години; от живота, който мислеше, надяваше се, че е приключил завинаги.

Беше бледа, а кожата — изопната от напрежение. Тъмните кръгове под очите й помрачаваха синия им цвят. Тъмнокафявите й коси, винаги прилежно сресани, висяха на чорлави кичури около лицето. Изглеждаше по-стара от двадесет и осемте си години, а изразът й бе на човек, видял и преживял прекалено много.

Спомни си яркото, кърваво видение и как бурната, тъмна и яростна емоция завладя съзнанието й, а после я остави изцедена и изтощена. Виденията винаги правеха така с нея. Смяташе ги за отминали, за приключили, а се оказа, че греши. И доктор Юъл беше сгрешил. Те отново се появиха.

А дали не беше внезапно връхлетял я спомен? Подобна вероятност я изплаши още повече, понеже тя никога вече не искаше да си спомня онова. Но изведнъж й се стори възможно, защото поради каква друга причина би й се мярнало проблесналото острие на ножа и кръвта, която капеше от него, докато отново и отново нанасяше удари и пробождаше…

— Престани — заповяда си тя на глас все още загледана в отражението си в огледалото. — Просто престани.

Мозъкът й продължаваше да работи бавно, да се насилва да си обясни какво точно се случи и да се пребори с реакциите след дългото вцепенение. Явно изплувалите спомени се сливат с истинско видение от бъдещето.

Поколеба се дали да не се обади на доктор Юъл, но тя не желаеше да хвърля мост помежду им през пропастта от шест години. Някога разчиташе на него почти за всичко и макар той винаги да я бе подкрепял и защитавал, вече бе свикнала сама да се грижи за себе си. Независимостта й харесваше. След като през първите двадесет и две години от живота си бе обкръжена от почти задушаващи грижи, последните шест, когато остана сама и разчиташе единствено на себе си, й се сториха изключително приятни. Ще се справи с възвръщащите се спомени сама.