Нейъми Хортън
Опасен капан (5)

Пета глава

Джейми кимна. Когато отвори вратата, Тимбър се хвърли върху нея с радостен лай. После видя Слейт и застина. Остана така, докато Джейми не му каза вълшебното „всичко е наред“. В следващия миг кучето вече подскачаше около гостенина възбудено, размахало опашка, после облиза приятелски пръстите му. След миг обаче се втурна към кухнята, където Джейми вече отваряше консерва. Докато тя изнасяше вода и храна на верандата, Слейт се огледа.

Очакваше всичко друго, но не и това. Обстановката беше като в луксозна хижа в скъп ски курорт. Огромното помещение беше уютно разделено на по-малки кътове. В единия край се виждаше просторна кухня, свързана с плот с трапезарията, която беше на по-високо ниво от дневната. В отсрещния край се издигаше каменна камина, която образуваше стена. Зад нея Слейт зърна спалнята.

Навсякъде имаше меки дивани, дълбоки кресла, малки масички с красиви лампи, небрежно разпръснати възглавнички. По стените имаше картини, етажерки, отрупани с дреболии, от онези, които човек събира цял живот. Беше място, където един мъж би могъл да се разположи удобно и да се чувства у дома, заобиколен от книгите си, кучетата си, спомените си.

— Страхотно е — отбеляза Слейт, когато тя се върна. — Очаквах нещо по-… спартанско.

— Татко обичаше удобствата — усмихна се тя и започна да зарежда кафеварката. — Той сам прокара вода, електричество… по-точно генератор.

— С какво всъщност се е занимавал? — попита Слейт, докато разглеждаше колекцията от върхове на копия и каменни брадвички и другата, от скални късове и кристали.

— Беше геолог. Работил е за най-различни компании — и нефтодобивни, и минни… Веднъж дори е бил на язовирен обект. Маникуаган, в северната част на Квебек.

— Тогава още не съм бил в занаята, но съм чувал за този обект. Бил е чудо на инженерната техника. Още го помнят.

— Баща ми беше като омагьосан — засмя се тя тихо. — Оттогава язовирите са слабото му място. Затова и не обяви война на твоя язовир.

— Искаш да кажеш, че ако ни беше обявил война, нямаше да бъдем тук.

— Знаеш ли, тукашните хора гледаха баща ми в очите. Наричаха го Професора, просто защото беше единственият човек с университетска диплома в близките неколкостотин километра. — Тя отново се усмихна тъжно. — По свой начин той също беше инженер. Непрекъснато конструираше нещо. Веднъж даже направи система за нагряване на вода от слънцето, за да не трябва да я топли с чайник на котлона. После обаче сложи генератора и монтира бойлер.

— Той ли е конструирал капана, в който ме хвана онази нощ? — подметна той престорено небрежно.

Грешен ход. Дружелюбната й усмивка веднага изчезна. Тя сви рамене и се обърна.

— Цял ден съм се борила с мечки, така че те моля да ме извиниш, отивам да се изкъпя.

Тя се отправи към банята, без да се обърне да го погледне. Зад всичко това се крие тайна, каза си Слейт, която няма нищо общо с мечките. Какво ли всъщност работи тя? И за кого?

Той запали камината. Когато дървата започнаха да пращят, мъжът се отпусна доволно на възглавницата. Погледът му падна върху голямото кресло, което стоеше край камината. Вероятно е било на баща й. Представи си как Джейми вечер се отпуска в него, Тимбър дреме в краката й, а тя си води бележки за свършената през деня работа, уютно заобиколена от вещите, които баща й е обичал. До настолната маса беше поставена лула. Слейт я взе и я разгледа замислено.

Кафеварката закипя. Той тръгна към кухнята, но погледът му падна върху плетен кош за пране. Слейт се усмихна и леко вдигна това, което лежеше върху внимателно сгънатите джинси и вълнени ризи. Изненадите наистина нямаха край. Ефирният копринен сутиен, покрит с дантели, просто не се връзваше с укротителката на мечки. Отдолу лежаха на разбъркана купчинка от дантели и коприна подобни бикини и друго бельо.

Тази тайнствена Джейми Килпатрик, усмихна се Слейт.

— Ако обичаш… — Загоряла от слънцето ръка изтръгна дантелената красота от ръцете му. Джейми го гледаше ядосано. — Какво става, Макол, падаш си по дамско бельо ли?

— Не, не — усмихна се той широко. — Просто се отдадох на чудесни старомодни видения.

Бузите на Джейми пламнаха и тя грабна коша. Докато го отнасяше, се ядосваше защо, за бога, си беше купила тези глупави джунджурии. При последното си слизане във Ванкувър се изкуши и ги купи, без дори да се замисли за какво са й. Кой знае какво ли си е помислил Слейт за нея…

— За мен чисто, ако може.

Тя го погледна смутено и в същия миг разбра, че той има предвид кафето, макар че очите му все още проблясваха закачливо. Стоеше облегнат до плота, висок, загорял, спокоен и изглеждаше така, сякаш работата му беше да се снима в Холивуд, а не да стои насред кухнята й и да кара сърцето й да бие бясно. Тя смутено започна да вади чаши.

— Гладна ли си, ирландче? — подхвърли той, като отвори хладилника.

— Да. А, всъщност не! Искам да кажа… не че…

— Сигурно си гладна след цял ден борба с мечките — продължи той, без да обръща внимание на смущението й. — Аз умирам от глад. Я да видим… наденички, картофи, охо, пресен лук! Хайде да вечеряме. Нали нямаш други планове?

— Ами аз… — Тя внезапно си даде сметка, че й предстоеше още една самотна вечер.

— Аз ще сготвя — добави той.

— Винаги ли сте толкова настоятелен, Макол — отвърна тя след известно колебание.

— Слейт, нали се разбрахме. И освен това изобщо не съм настоятелен. Просто съм гладен.

— Напротив. Имам чувството, че винаги постигаш своето.

— Добре, признавам се за виновен — усмихна се той и разтвори бюфета. Извади малка тенджерка, пусна в нея бучка масло и я сложи на печката. После разби яйцата.

— Което ме навежда на мисълта да те попитам защо всъщност дойде да ме търсиш. Онази пътечка, на която ни намери, не води за никъде.

— Да… Всъщност трябва да си призная… нуждая се от помощта ти — каза той и усмивката му изчезна.

— От моята помощ? — възкликна тя изненадано.

— Истинска ирония, нали, като се има предвид как се държах с теб онзи ден. Виж какво, ирландче, не правя грешки често, защото в работа като моята, човек няма възможност да ги поправя. Но когато все пак се случи да сгреша, съм способен на всичко, за да оправя нещата. Миналата седмица допуснах две грешки — смятах, че ще успея да се справя с проблема с мечките сам и заради едно красиво лице пренебрегнах факта, че неговата притежателка знае какво говори.

— Ако опитваш да ми се извиниш, начинът, по който го правиш, е доста странен.

— Опитвам се — разсмя се той.

— Добре, слушам те.

— На бунището стана нетърпимо. До неотдавна, когато хората докарваха отпадъците, натискаха няколко пъти клаксона и мечките се разотиваха. Сега вече свикнаха със сигнала и го възприемат като покана за обед. Щом шофьорът изсвири, отвсякъде започват да прииждат мечки. Вчера момчетата останали в камиона, заобиколени от мечките, повече от час. Когато се прибраха, трепереха целите и заявиха, че ако трябва да се върнат там, ще напуснат. Напълно ги разбирам.

— Още преди две години казах на Корнелиъс, че ще имате проблеми. За тях това е удобен източник на прехрана и те водят тук малките си. Които вече не знаят, че има и друг начин да си намират храна, разбираш ли?

— Хората ми започнаха да носят пушки.

— Пушки? — Очите й се разшириха. — Слейт, не може…

— Нямам избор, Джейми.

— Само ако застреляте някоя от моите мечки, ще…

— А живота на моите хора, Джейми?

— А чия е вината! — възкликна тя и тръгна към всекидневната.

— Джейми, защо не престанеш поне за минута да бъдеш така враждебна и не се опиташ да ми помогнеш? — извика той, като се опитваше да потисне надигащия се гняв.

— Е, нали си намерил вече най-доброто решение! С пушките — отвърна тя с блеснал поглед.

— По дяволите, защо не ме изслушаш? — каза той рязко и като хвана раменете й, я обърна с лице към себе си. — Ако някоя мечка бъде убита, аз ще съжалявам най-много. Но те ни се пречкат непрекъснато. Само че ние не сме единствените, притиснати до стената. Кой знае защо ми се струва, че и ти си заложила много на язовира и мечките, които строежът привлича. — Той я пусна рязко и продължи тихо: — Виж какво, от самото начало двамата започнахме да се караме. Хайде да се опитаме да говорим спокойно.

В погледа й прочете инстинктивното желание да му каже да се маха от къщата. Тя отвори уста, после неуверено приглади косата си с ръце и промълви:

— О, господи… — Седна до камината и попита: — Нали правехте огради?

— Събарят ги, без дори да ги забележат — приседна той до нея. — Мислехме да изгаряме отпадъците, но…

— Но миналата година опитаха и се озоваха пред проблема как да избягат от побеснели мечки с опърлени лапи. После започнаха да ги заравят. Мечките се нареждаха в редица и гледаха как булдозерът покрива с пръст храната. Изчакваха го да си отиде и после я изравяха. Явно мислеха, че е игра.

— А ако сложим ограда с електрически ток?

— Само ще опърли козината им. И най-много да ги разяри. Освен това има и друго.

— Друго?

— Тези мечки зависят от вас, особено миналогодишните млади, които не са се научили да намират храна по друг начин. Ако спрете изведнъж изхвърлянето на отпадъци, ще трябва да се оправяте с множество твърде гладни и твърде ядосани мечки, които изобщо не се плашат от хората. Могат да направят лагера на парчета. Нали видя днес.

— Значи е твърде късно — въздъхна Слейт.

— Само ти казвам, че трябва да измислиш план как да намалим източника на храна постепенно… за да им дадем време да намерят други начини да се прехранват. И да намериш друго решение за отпадъците. Не е трудна задача, особено за мъж, който цял живот укротява реки.

Слейт леко вдигна вежди, но после се усмихна и стана.

— Хайде да вечеряме. Ти слагай масата, аз ще довърша готвенето.

 

 

— Е, как се случи така, че си изкарваш прехраната, като се бориш с мечки? — попита Слейт, сит, доволен, удобно разположен на креслото пред камината, с чаша изненадващо добро вино в ръка. Чувстваше се фантастично.

Джейми се усмихна. Беше седнала на пода Тимбър дремеше, сложил глава в скута й. Косата й грееше от отблясъците на огъня.

— Родена съм в изследователски лагер в Аляска и цялото си детство съм прекарала по строителни и геоложки обекти. Винаги на север от шейсетия паралел. А там мечките са в изобилие — засмя се тя, — черни, кафяви, гризли, полярни, всякакви. Баща ми смяташе, че познанието може да предпази от всяка опасност и затова ме научи на всичко за мечките.

— Майка ти трябва да е била изключителна жена — промълви Слейт и внезапно в мислите му нахлу смътен спомен за жена с буйна коса и звънтящ смях — неговата майка. Беше заминала, когато е бил на пет години. Не я беше виждал оттогава.

— Мразеше този живот до мозъка на костите си — тихо отвърна Джейми. — Баща й беше декан на факултета по литература в Принстън. Разказваше ми с носталгия как вечер колегите му се събирали, пиели шери и говорели за изкуство. Мама била сгодена, когато срещнала баща ми. Той бил най-красивият и най-вълнуващ мъж, когото някога била срещала. Развалила годежа и само месец след това вече живеела в дървена барака на Бафиновите острови. На татко му предложили преподавателско място и тя се надявала, че ще приеме, но в последния момент зовът на дивото се оказал по-силен и той избягал.

— А майка ти, вместо да бъде професорска съпруга, се оказала в ролята на жените на първите заселници?

— Точно така — сведе поглед Джейми и погали кучето. — Родила ме още първата година. Мислела, че това ще накара татко да се върне към цивилизацията, което, естествено, не станало. Успяла да издържи там цели дванайсет години.

— Когато разбрала, че дъщеря й пораства и скоро ще започне да разбива мъжки сърца, а тя ще трябва да разгонва младите геолози и строители с бастун, да не се тълпят…

— Не! — засмя се Джейми. — Просто заяви на баща ми, че иска да израсна в нормална за едно момиче среда. Постави му ултиматум — тя или работата. Той естествено отговори, че не може да напусне в средата на проекта. Тогава тя замина за Ванкувър и ме взе със себе си.

— И ти заживя ту с нея, ту с баща си тук.

— Да — кимна Джейми и погледът й стана замислен. — Беше ми непоносимо тежко. Сякаш бях две отделни същества. Във Ванкувър бях идеалната добре възпитана дъщеря на мама. Тук бях хулиганчето на Бей Килпатрик, напаст за цялата долина…

— Май се досещам кое си предпочитала…

— Не съм предпочитала нито едното, нито другото — отвърна рязко тя, като вдигна глава. — Обичах ги и двамата. Никога не вземах страна в споровете им.

Той не каза нищо. Замисли се колко ли трудно й е било, разкъсвана между тези два така различни свята.

— Мама все още живее във Ванкувър. Има галерия…

— И как приема това, че дъщеря й прекарва дните си, като се бори с мечки в гората?

За голямо негово облекчение тя се усмихна широко.

— Отчаяна е! Е, надява се, че когато се… — Тя замълча на средата на фразата и го погледна изпитателно. — А ти, Макол? Разказах ти целия си живот, а не зная за теб почти нищо. Освен че готвиш страхотно.

Той се усмихна лениво и за миг продължи да я съзерцава. Дали от отблясъците на огъня, или от виното, но очите й красиво блестяха. Носеше неизменните панталони, този път от зелено кадифе, но вместо безформената работна риза отгоре беше сложила зеленикав вълнен пуловер, който подчертаваше и очите, и фигурата й така красиво, че дъхът му спираше. Той с огромно усилие се застави да върне мислите си на земята и да й отговори.

— Няма много за разправяне. И аз съм израснал като теб по строителни обекти, само че на майка ми й били нужни шест години, за да избяга, а не дванайсет. А когато избяга, никога повече не се върна. Е, имаше разни заместнички. Даже моят старец май се ожени за няколко от тях. Когато пораснах достатъчно, веднага го напуснах. Отидох при леля ми в Пенсилвания. Там живях, докато завърша университета… И ето къде съм сега.

— Явно си тръгнал по стъпките на баща си. — Устните й се извиха в усмивка.

— Като че ли да.

— Ами… жените? — попита тя уж безразлично. — Вероятно на всяко пристанище те чака съпруга.

— Не! — отвърна той рязко. Замисли се, после я погледна и се усмихна. — Виж, ожених се веднага щом завърших следването. Обаче бракът ни продължи само три години. Жените и язовирите изглежда се изключват взаимно. Не можеш да отдадеш на едното необходимото внимание, без да пренебрегнеш другото.

— Значи си типичният моряк-скитник? Тук-там по някой флирт, някоя кратка любов…

— Бих искал да ти отговоря отрицателно — каза той, като я гледаше втренчено, — но ти си вече голямо момиче и няма защо да ти обяснявам някои основни истини за живота. Наистина имал съм някое и друго приключение. Нищо трайно. А какво ще кажеш за покорителката на мечките? Има ли си някого?

Тя сведе поглед и леко се намръщи.

— Всъщност да, има си някого. — После стана рязко и попита: — Искаш ли кафе?

— Да — отвърна той, смаян от отговора й. После се ядоса сам на себе си. Защо се учудва, че тя има приятел? Беше красива, умна, чудесна. За всеки мъж би било истинско щастие да я има. Той стана и нервно закрачи из стаята.

Приближи до голямото бюро в другия край и разсеяно започна да разглежда папките и изрезките от вестници, грижливо подредени в кутии за документи.

Зачете се в една от статиите и с изненада установи, че не е за мечки, както очакваше, а за четиристотинкилограмова есетра, изхвърлена преди две години на брега на езеро в Сиатъл. Учените изчислили, че животното е било вероятно на около деветдесет години и че то е причината за многобройните слухове по тези места, че в езерото живеело огромно чудовище. Слейт с усмивка взе друга статия.

В нея пък се разказваше за приключенията на двама души, които летували на палатка някъде в Орегон. Те се кълняха, че видели огромно, покрито с козина, същество. Имаше даже и снимка, твърде неясна.

Заинтригуван, Слейт прерови останалите изрезки от вестници. Във всички статии се разправяше за подобни случаи. Той хвърли поглед на библиотеката и установи, че повечето книги също са посветени на темата за странните горски същества и за Йети, снежния човек. Разгледа и купчините научни съобщения, доклади и статии — повечето бяха на същата тема и името на Бен Килпатрик фигурираше или сред авторите, или сред консултантите.

Едва тогава Слейт вдигна глава и погледна парчето безформен камък, което лежеше на бюрото. Когато го разгледа внимателно, видя, че не е никакъв камък, а отпечатък… от крак. На места съвсем ясен, даже със снопчета козина.

— Какво, по дяволите…

Смаян, Слейт вдигна поглед към компютъра и се втренчи в сложната електронна система, монтирана над него. Беше виждал подобни системи в електроцентралите и веднага разбра, че е табло за обявяване на тревога, свързано с компютъра и принтера. Той го гледаше смаяно и изведнъж прошепна:

— Ето какво било!

— Кафето е готово — долетя до него веселият глас на Джейми откъм кухнята. — Ще го донеса до камината.

— Я остави кафето, ирландче, и веднага ела тук да ми обясниш какво е това.

Тя донесе подноса с чашите в дневната.

— Какво толкова има да се обяснява. Система за следене… на мечките. Следя хода им по радиояките. — После изведнъж срещна недоверчивия поглед на Слейт и ядосано добави: — Виж какво, трудно е да се обясни накратко. Пък и честно казано съм твърде уморена…

— Съкровище! — отрони той с копринен глас. — Аз съм инженер, не забравяй. Макар че се занимавам главно с това да укротявам реки, все пак разбирам нещичко от компютри и от алармени системи. Вероятно част от цялата тази техника действително следи яките, но не това ме интересува. Искам да зная за какво ти е сложната мрежа от капани?

— Без да влизаме в подробности, Макол, това просто не е твоя работа.

— Напротив — каза той застрашително, — като се има предвид, че паднах в един от тях.

— Слейт…

— Значи си тръгнала да ловиш Йети, така ли? Искаш да си хванеш не друго, а някакъв противен снежен човек!