Нейъми Хортън
Опасен капан (2)

Втора глава

Слейт скочи толкова бързо, че Джейми успя само да ахне от изненада и се озова притисната с гръб към джипа, а пушката — избита от ръката й.

— Тимбър, долу! — Викът му проехтя едновременно с яростния лай на огромното куче, което замръзна на място в объркването си. — Хайде, сладур, кажи му да седне.

— К-как успя? — попита тя с треперещ глас.

Слейт я притисна още по-силно. Тялото й беше гъвкаво като на котка и макар че сега беше напрегнато, той усети меките нежни заоблености. Дясната му ръка беше притисната под жилетката й и той усети допира на гърдите й дори през дебелата риза. С усилие се застави да си припомни, че ако не внимава, все още съществува реална опасност да загуби крак. Или да му се случи нещо още по-лошо.

— Казах да му наредиш да седне.

Тя се поколеба само за миг, през който мъжът още веднъж вдъхна аромата на свежа трева от косата й.

— Назад, Тимбър — каза тя колебливо. — Всичко е наред. Назад.

Кучето изскимтя, ала все пак направи каквото му беше заповядано. Слейт се отпусна.

— Браво, добро момиче — пое той въздух. — Сега ще те пусна, обаче не искам никакви глупости, ясно ли е?

Той внимателно разхлаби хватката си и отстъпи назад. Тя се изтръгна от ръцете му и го погледна предизвикателно, макар че все още беше опряна с гръб на джипа. За миг на Слейт му се стори, че ще се хвърли върху него.

Ала момичето явно овладя импулса си и се облегна на джипа, като разтри китките си. Той изръмжа одобрително.

— Много мъдро от твоя страна да се откажеш. Харесвам агресивните жени, но обичам и да са умни. Бива си те.

— Благодаря — хладно отвърна тя, отстъпи встрани и като видя, че той не прави опит да я задържи, въздъхна с облекчение. — Сега какво?

— Най-напред ще видим какво си скрила тук — отвърна той и изпразни пълнителя на пушката. Когато видя стреличката с приспивателното, отново изръмжа, този път от учудване. Повъртя я между пръстите си, после я пусна в джоба си и й подаде пушката.

Тя го погледна изненадано и после внимателно пое оръжието от ръцете му. Останаха така, загледани един в друг, след което тя рязко се обърна и остави пушката в джипа. Угаси прожектора и наоколо изведнъж стана тъмно.

— Как така беше сигурен, че Тимбър ще се подчини, когато му изкрещя?

— Изобщо не бях сигурен — усмихна се Слейт. — Това се казва премерен риск. Явно е отлично обучен. Затова реших, че властната заповед ще го обърка и спре поне за малко, колкото ще ми е нужно да убедя теб да го спреш.

— Ако не си пиян, явно си луд. — Веждите й леко трепнаха. В думите й прозвуча нотка на възхищение. — Можех да му наредя да те нападне.

— Обаче не го направи.

— Да — съгласи се тя. — И това ли беше премерен риск?

— Точно така.

Тя го изгледа продължително и попита:

— Какво правиш тук?

— Разхождам се.

— Разхождаш се? — попита тя недоумяващо.

— Обичам планините нощем. Толкова е тихо. И спокойно. — Той хвърли поглед към капана и добави: — Обикновено…

— Бих ти предложила да си намериш друго нощно занимание — отрони тя хладно. — Тези планини могат да бъдат и опасни. Дори когато ги познаваш. А що се отнася до вас от строежа на язовира, много хора ще се зарадват, ако ме видят да те карам метнат на колата като убит елен. Може дори да ме изберат за кмет.

Ленивата усмивка изчезна от лицето на Слейт.

— Какво точно ви пречат хората от строежа в Скукум? И защо реши, че съм от тях?

— Изписано е на лицето ти. — Погледът й се плъзна предизвикателно по джинсите му, изтърканото кожено яке и високите ботуши. — Ако беше от местните, щях да те познавам. Ако беше дошъл тук на гости, пак щях да съм чула. Очевидно не търсиш работа в мелниците или на мината, защото те и без това освобождават собствените си работници. Значи остава да си от строежа на язовира… Което пък значи само неприятности.

— Вероятно участваш в онази групичка природозащитници, които се опитаха да спрат строежа? — Гласът му прозвуча толкова яростно, че мъжът се стресна. Беше се сблъсквал с множество подобни сдружения, и макар че понякога споделяше убежденията им, рядко се съгласяваше с методите им на действие.

— Да, присъединих се към подписката за спиране на строежа — отвърна тя, сякаш се оправдаваше.

— Да не би случайно ти да стреля миналата седмица по един от хората ми, които опъваха кабели на високоволтовите стълбове. Куршумът се забил на трийсетина сантиметра над главата му и избил парче от изолатора, което го ударило. Ако не беше предпазната каска, щеше да остави вдовица с три деца.

— Не съм била аз! — извика тя с такова възмущение, че Слейт изведнъж й повярва и се усмихна мрачно.

— Е, значи някой от твоите местни приятелчета. Да се работи на стълбовете е достатъчно опасно само по себе си, че да има нужда някой умник да стреля по хората, за да ги поразведри… Както и да е, ние с теб така и не решихме какво ще ме правиш, щом си ме хванала в капана си. Сигурна ли си, че не искаш да ме заведеш в бунгалото си…

Малката остра брадичка се вдигна надменно.

— Не ме дразни. Все още мога да те застрелям и да кажа, че е било при самоотбрана.

Слейт се разсмя — и на дързостта й, и на онази едва забележима червенина, която изби по бузите й. Неволно се запита откога не е виждал жена да се изчервява. Беше забравил колко е красиво. И как тази стаена невинност веднага е в състояние да изостри интереса на всеки мъж.

Очите й бяха огромни, тъмни и… зелени. Не знаеше защо е толкова сигурен, че са зелени. Както беше сигурен, че косата, която буйно падаше по раменете й, е медночервена.

— Не ме отблъсквай така бързо, скъпа. След като затвориха и мината, и мелниците, повечето свестни мъже напуснаха долината, за да си търсят работа, нали? Изборът сигурно не е голям. Може пък да съм точно този, когото си търсила цял живот.

— Убедена съм, че подобна мисъл ласкае самолюбието ти на пещерен човек, но ти си на светлинни години от мъжа, който ми трябва.

— И не те ли гризе поне мъничко любопитство какво изпускаш?

— Виж какво, повярвай ми, бих предпочела да ме намажат цялата с мед и да ме хвърлят гола на някое гризли — подхвърли остро тя, отстъпи встрани и тръгна към капана.

Огромното куче му хвърли също такъв убийствен поглед и пое след господарката си. Слейт се загледа след тях, като продължаваше да се усмихва. Някак изведнъж му хрумна, че идеята да види тази червенокоса осичка гола, намазана с мед, му изглежда безкрайно съблазнителна. Последваха и други откровено еротични мисли, които го озадачиха — просто заради факта, че изобщо му минават през ум подобни неща.

Твърде отдавна си беше създал желязно правило, което в редките случаи, когато го беше пренебрегвал, само потвърждаваше правотата си — никога, никога не се обвързвай с местните жени. Никак не беше лесно да се спазва, и то от мъж, който често прекарваше по язовирните строежи месеци наред, но като теглеше чертата, знаеше, че си заслужава.

Стройните й крака за момент го отвлякоха от мислите му, но след малко Слейт с усилие извърна поглед, като си каза, че съблазнителната гледка изобщо не променя факта, че тя едва не го уби. Отиде до ямата след нея и издърпа мрежата, като умишлено извика спомена за бившата си съпруга Алисън — мисълта за нея винаги успяваше да го охлади.

Жената го погледна, очевидно раздразнена, че я е последвал. Той събра мрежата и й я хвърли.

— Ями за капан. Мрежи. Стрелички с приспивателно. Какво се надяваш да хванеш, сладур? То сигурно щеше да се съпротивлява значително повече от мен.

— Исках да хвана… мечка.

— Значи ти доставя удоволствие да общуваш с гризли посред нощ?

— Имах предвид черна мечка, а не гризли — отвърна тя, но гласът й звучеше някак разсеяно.

— Знаеш ли колко е тежко долу в лагера — истинско нашествие на мечки — каза той. — Създават ни куп неприятности.

Жената рязко вдигна глава и очите й блеснаха гневно.

— Разбира се, че ще идват при вас в лагера! Там живеят и работят близо петстотин души. Имате си всичко, включително и най-страхотните бързи закуски под слънцето. Храната значи отпадъци. Отпадъците означават мечки. Ако си извозвахте боклука по въздуха, както ви беше казано, а не го хвърляхте в отпадни ями, нямаше да имате проблеми с мечките.

— Драга госпожице, бюджетът ми не позволява да товаря отпадъците на вертолети!

— Е, надявам се, че в бюджета ти има перо за спешно превозване на ранени, защото ако някой от хората ти попадне на мечка-кърмачка, ще трябва да го закараш да го закърпят чак в Келоуна.

— Зная. Нали затова правим оградата около лагера.

— Мечките са се събудили от зимния си сън едва преди няколко седмици и са страшно гладни — изсумтя тя презрително. — Ако ще строиш ограда, която действително да спре майка с малки, ще ти излезе по-скъпо от целия строеж.

Преди няколко дни Слейт води същия спор и със Сам Двата лоса. Изобщо не желаеше да го повтаря сега насред планината с добре въоръжена търсачка на мечки. Или каквато е там. Започна да изтупва боровите иглички от джинсите си. Изведнъж усети, че жената го гледа тревожно. Ръката му неволно се вдигна към челото. С учудване напипа голяма подутина, а пръстите му се покриха с кръв.

— Сигурно си се ударил лошо, когато си паднал — каза тя разтревожено. — Аз… Ами бих могла да изчистя раната. И да спра кръвта.

— Вече направи достатъчно, благодаря. Най-добре да тръгвам, преди да ти дойде друго наум. Че ще взема да се озова целия омотан, а главата ми ще украси полицата на камината ти. Като трофей.

Тя отново пламна и се разгневи.

— Ако не бракониерстваше, нямаше да паднеш в капана ми. Изобщо нямаш работа тук. Планината Скукум е частна собственост.

— А случайно да си чувала за закон, който забранява да се залагат капани извън сезона? — засече я спокойно той. — Обзалагам се, че някои от еколозите много ще се заинтересуват що за устройства правиш наоколо.

Тя не отговори, но Слейт усети, че я е улучил в болното място. Той приближи до високия бор и кимна към малката черна кутия, закрепена на около метър и осемдесет над земята. От нея до друга подобна кутия от отсрещната страна на капана се проточваше тънък лъч. Мъжът вдигна ръка и я прокара през лъча. Механизмът за отваряне на капана веднага щракна. Слейт се усмихна.

— Чиста работа. Лазерно устройство и плоча, която отчита килограмите, и хоп — капанът се отваря. И експлозивни капсули, които тръшват капака над плячката. Доста скъпичко. — Той пристъпи отново към ямата и прокара пръсти по метала. — Дяволски скъпо. След всяко падане капсулите трябва да се сменят. И капанът отново да се зареди. Всичко наоколо да се почисти… — Тя го гледаше мълчаливо, сякаш съжаляваше, че го беше извадила, но не отрече нищо. — Е, ще ми обясниш ли? Работиш нещо тайно за правителството? За военните?

— Защо не започнеш да си изкарваш хляба с писане на бестселъри — изсмя се тя.

Очевидно не е правителствена работа, каза си той. А нещо частно. Нещо лично и действително тайно. Той я гледаше изпитателно, но тя изведнъж вдигна глава и срещна погледа му. После рязко се обърна и тръгна към джипа.

— Има ли други такива чудесии надолу по пътя?

— Не, ако не се отклоняваш от пътеката.

— А, значи все пак има и други?

— Върви си по пътеката. И най-добре стой по-далеч от тези планини — отвърна тя и се качи на джипа — Тук има неща, които не са за всеки.

Думите й прозвучаха така особено, че той неволно потрепери.

— Какво, мечки ли?

Тя замълча. След това бавно отговори:

— Да, също и мечки. Просто стой по-надалеч от моята планина и всичко ще е наред.

„Моята планина.“ Слейт остана загледан натам, където изчезна светлината на фаровете й. „Неща, които не са за всеки.“

Изведнъж пронизителен рев процепи нощната тишина. Слейт подскочи. Нещо прелетя над главата му. Той усети върху лицето си полъха на тежки криле. Пое дълбоко въздух и нервно се изсмя. После тръгна надолу по пътеката. Колко глупаво да се стресне така! В тази планина нямаше нищо, освен някой и друг бухал, няколко спящи мечки и една откачена жена, въоръжена със стрелички с приспивателно, която явно се забавляваше, като хващаше в капан непознати.

 

 

Слейт стоеше на вратата на големия фургон, който му служеше за кабинет, и оглеждаше огромния строеж. Това е моят строеж, казваше си той, моят язовир.

Изпитваше гордост като феодален владетел, който с кръв е извоювал земите си. После неволно се усмихна на сравнението. Всъщност той беше воювал с всички средства да не получи този обект. Преди това работеше в Бразилия — опитваше се да укроти в язовир пълноводна река, когато хората от главния офис му се обадиха.

По онова време главен инженер на Скукум беше Чарли Корнелиъс, който за две години беше объркал всичко, както казваха тук. От управлението бяха разбрали, че ако остане още малко, целият проект ще се провали, и затова не оставиха на Слейт възможност за избор. Заявиха, че щом е един от най-добрите в занаята, ще трябва да се примири и да поема и подобни безнадеждни проекти. Връчиха му билет за Ванкувър и заявиха: „Проектът «Скукум» е пред провал. Твоята работа е да отидеш и да го оправиш“.

Страхотно.

А най-тъжното беше, че той действително обичаше работата си. Дори когато беше убийствена.

Мъжът пое дълбоко въздуха, в който се носеше познатата миризма на кал и бензинови изпарения. Като строителната площадка на всеки строеж, и тук лагерът приличаше на полесражение. За външния наблюдател той представляваше хаос от фургони, тръби, странни съоръжения, омазани в кал камиони и булдозери. А зад всичко това се разстилаше язовирът.

Всеки път, когато го погледнеше отгоре, дъхът му спираше. Опрял със сводовете си склоновете на планината, язовирът блестеше красиво под слънцето. Стените му все още бяха покрити със скелета, по които се движеха работници и висяха съоръжения, но въпреки това изглеждаше огромен. Чистите прави линии на контура му се очертаваха великолепно на фона на пролетното небе. Всеки ъгъл беше изваян до съвършенство, всяка извивка изглеждаше величествена в простотата на конструкцията си. Това беше неговият язовир.

— И гледаше изпитателно сам Бог!

Слейт трепна и сведе поглед. Когато видя ухиленото лице на Бил Мос, се засмя, макар и малко насила.

— Толкова ли ми личи?

— Просто съзерцаваш този язовир така, както повечето мъже гледат хубава жена.

Слейт се подсмихна и се върна на бюрото си. То беше цялото покрито с доклади, разчети, писма и папки, но Слейт знаеше всеки пласт и всяка купчина и се оправяше отлично.

Бил влезе след него, хвърли шапката си и като си наля кафе, попита:

— Е, как е на истински обект като този? — Когато Слейт изръмжа, вместо да отговори, Бил се разсмя и се облегна назад. — Всъщност се радвам, че пипаш все така здраво като последния път, когато работихме заедно. Тук си от… три седмици, нали, а вече повече от двайсет работници напуснаха, след тях и двама сменни майстори, всичките четири профсъюза заплашват със стачка и дори се говори, че някои хора са готови да дадат за главата ти цена, която би накарала и стар приятел като мен да се замисли.

— Какво искат? — засмя се и Слейт. — Корнелиъс беше превърнал обекта в цигански катун. В управлението едва ли мислят, че могат да пратят тук нов човек, без да се разхвърчат пера.

— Когато се чу, че от управлението те пращат тук, веднага се образува опашка. От работници, които напускаха. Знаеш ли, че те наричат Терминатора?

Слейт се усмихна. Отлично знаеше всички прозвища, с които го наричаха, някои от които много по-остроумни и нецензурни.

— Тези, дето си тръгват с моето пристигане, са или кръшкачи, или кавгаджии, от които и без това е по-добре да се отървем. Профсъюзите пък вдигат пушилка само колкото да се покажат. Отлично знаят, че цели две години са си живели живота при Корнелиъс. След няколко дни ще се хванат за работа и няма да си отворят повече устата.

— Защо им трябваха на онези от управлението цели две години, докато осъзнаят, че Корнелиъс не може да се справи с този проект — изръмжа Бил. — Остават година и половина, през която тук ще бъде истински ад, ако се опитаме да предадем в срок. Ще трябва да ги караш да работят като роби.

— Ако трябва, ще ги карам — отвърна Слейт тихо, но Бил отлично познаваше тази метална нотка в гласа му. — Ако не спазим срока, глобите ще ни съсипят. Макар че „Монолит“ е една от най-големите фирми, които се занимават с язовирни проекти, един или два провалени обекта и цялата ни репутация ще бъде съсипана. Ако се чуе, че компанията ни вече не се справя, двамата с теб няма да може да си намерим работа дори като каналджии.

— Да, да — кимна Бил, — бъркотията е голяма. Все пак се радвам, че си на борда на кораба, стари приятелю.

— Благодаря ти — отвърна Слейт и отпи глътка кафе. Това беше първото нещо, което направи, когато се захвана с проекта Скукум — във всеки фургон бяха сложени кафеварки, винаги пълни с горещо кафе, от което работниците можеха да пият, колкото искат. Беше научил това много отдавна. Тези мъже изливаха бетон в продължение на дванайсет часа, висяха в кабинките на крановете, полагаха стоманени плоскости — все черна, тежка работа. Една такава уж незначителна подробност като чаша прясно сварено горещо кафе можеше да е онази дреболия, която би ги накарала да работят не как да е, а отлично. А Слейтър Макол очакваше от хората си да работят отлично.

Бил го гледаше изпитателно.

— Някои от хората са се хванали на бас дали ще успееш да предадеш в срок. Спорят помежду си, че този път управлението е закъсняло твърде много и че дори Макол Унищожителя няма да се справи.

— Ще го предадем навреме.

— Кое беше онова жалко създание, дето беше при теб преди няколко дни? Някой каза, че било от кметската управа на онази плюнка върху картата, която уж била град.

— Ако мирните жители на Пайн Лейк те чуят, главата ти ще бъде забита на кол и изложена на показ на площада — изхили се Слейт. — Имат си хората две църкви, поща, басейн, три магазина и бензиностанция. И само как се гордеят с тях!

— Защо забравяш трите бара и няколкото дами със съмнителна репутация… — засмя се и Бил. — Така поне чух. И като стана въпрос за това…

— Като стана въпрос за това — прекъсна го Слейт, — от днес Пайн Лейк е обявен извън границите на лагера. Никакви слизания дотам без мое разрешение.

Бил подсвирна.

— Ще настъпиш някои хора здравата, братко. Повечето момчета слизат в града след смяна да се разтоварят. Ако им отнемеш биричката и флиртовете с местните хубавици, ще си спечелиш немалко врагове.

— Нека протестират колкото си искат. Има цяла купчина жалби от местните хора, че строителите на язовира подлудяват града всяка нощ. Пиянстват, бият се, закачат жените. Полицаите вече знаят половината ни работници по име. А въпросните дами са се преместили от Ванкувър насам само заради строежа, което още повече вбесява местните.

— Ами да, така е — изръмжа Бил, — където се строи язовир, неизбежно се появяват нощни пеперуди. Помниш ли какво уютно гнезденце беше устроила Роузи в Ню Мексико. Е, да, преди ти да се появиш, пуритан такъв, и да го разтуриш.

Слейт се разсмя при спомена за трите проститутки, които си въртяха бизнеса в един фургон до вратата на лагера.

— Изобщо не съм пуритан, но опашката от желаещи беше станала толкова дълга, че булдозерите не можеха да минават през обекта. Налагаше се да направя нещо.

— Тук пък хората от охраната ми разправят, че си се заял и с тях — подсмихна се Бил.

— Моля? Каква охрана? През половината ден няма пазач дори на входната врата на лагера. Всякакви хора влизат и излизат като че ли това тук им е панаир. Има един местен старец, който влиза свободно през два-три дни и си взема на заем всичко, което му хареса — дървен материал, инструменти, че даже бензин и части за камиона му.

— Онзи сладур ли, дядката, дето лови риба и измъква невероятни парчета пъстърва? Откога се каня да го питам каква стръв използва… И него ли си прогонил…

— Да. Тук е строителен обект, а не място за пикник.

— Добре, добре — съгласи се през смях Бил. — Аз съм от тези, които са зад теб и те подкрепят. Цяла зима се борих да те докарам от Бразилия тук.

— Само че не съм сигурен дали да ти благодаря, или да те застрелям за това — засмя се и Слейт.

— После ще ми благодариш, синко. Този обект ще те направи герой! — Бил се изправи. — Е, колкото и да ми е приятно да си бъбря с теб, работата ме чака. Пък и насам се е понесла една фурия, която ще ти помрачи следващите минути. Затова по-добре да се измъквам, преди да е връхлетяла.

— Кой да връхлети? Какъв е проблемът?

— От най-лошите — ухили се Бил. — Женски проблем. Насам се носи разярена дама.

Слейт се намръщи. На обекта работеха само няколко жени, работнички в заварката или кранистки. На всяка от тях се падаха по стотина мъже. Обикновено бяха трудолюбиви, уравновесени и спокойни жени, които не излизаха лесно от кожата си. Ако някоя от тях е изпаднала в ярост, значи положението действително е лошо, каза си Слейт и въздъхна.

— И сега какво?

— Не успях да разбера точно. Просто видях, че на входната врата е застанала дама, която бълваше огън и жулел и питаше къде би могла да намери някой си Слейтър Дж. Макол. Нали съм ти казвал да не им обещаваш нищо!

— Не съм обещавал нищо на никого — тросна се Слейт.

— Добре де — съгласи се Бил, като хвърли поглед на часовника си, — ще видим след малко. Аз обаче изчезвам. И, синко… Не им позволявай да те сдъвчат. Все някога проклятието над Скукум трябва да се вдигне.

— Какво говориш, по дяволите! — извика Слейт. — Какво проклятие?

— Старо индианско заклинание над тази планина и над реката — чу се изведнъж нисък плътен глас, — което пази реката от белите хора.

— Какво?

Ухилен до уши, във фургона се вмъкна Сам Двата лоса. Той тръсна цял куп папки върху бюрото на Слейт и като престана да имитира типичния индиански акцент, продължи:

— Още от самото начало проектът е прокълнат. Двама души загинаха. Оборудването се повреждаше. Движим се почти с половин година закъснение.

— Всичко това може да се обясни с лошото ръководство, а не с някакви си проклятия — каза сухо Слейт.

Сам кимна, после приседна на ръба на бюрото и погледна Слейт право в очите.

— Новите правила за безопасност, които въведе, доста ядосаха природозащитниците.

— Какво? Сам, по дяволите, ти най-добре знаеш, че се чудя как да им угодя. Дадох им кабинет вътре в обекта, за да си правят измерванията на водата и въздуха. Отделих им двама души за цял работен ден, които да им помагат за сьомгата и да работят по проекта за новите развъдници, които бяха финансирани от управата на Британска Колумбия и от Вашингтон по мое лично настояване. Освен това…

— Вчера двама биолози са били изритани от обекта.

Слейт млъкна по средата на думата.

— Изпратени с ескорт — подметна той обидено.

— Да, вие, белите, можете да си играете с думите…

— Бунището на обекта е забранена за външни лица територия, Сам. И без това се подлагаме на опасност с тези мечки наоколо. Естествено, че няма да позволя на някакви си биолози да се мотаят из района, сякаш е тяхна собственост.

— Те казват, че бунището е идеалното място, където могат да изучават мечките.

— Бунището е в периметъра на охранявания ни участък, Сам. И достъпът на външни лица е забранен.

— Правиш грешка, бледолики.

— Забранен — повтори твърдо Слейт.

— Както кажеш, Макол — усмихна се Сам и почука по една от папките. — Това тук е предложението за център за отдих. Мислиш ли, че ще се осъществи?

— Този язовир е съвместен канадско-американски проект, Сам, част от общата програма за река Колумбия. И двете правителства бяха критикувани от всевъзможни екологични сдружения. Мисля, че с удоволствие ще се хванат за нещо, което би се понравило на местните хора.

— Само внимавай кого наричаш местен, бледолики — ухили се Сам и се отправи към вратата. — Кураж, Макол. След малко ще ти е нужен.

Слейт все още недоумяваше що за забележка е това, когато на вратата на фургона увисна един от пазачите, останал без дъх от тичане. Целият беше изпотен и разрешен.

— Опитах се да я задържа, господин Макол. Казах й, че не може да влезе без специално разрешение. Казах й…

— Чакай, успокой се — вдигна ръка Слейт. — Кой…

— Биоложката — едва пророни човекът и хвърли боязлив поглед назад, сякаш зад него идваше самият дявол. — Онази, дето вчера я изритаха от обекта.

— Изпратили са я с ескорт до външната врата…

— Изритаха я от обекта — чу се гневен глас зад рамото на пазача. — Няма ли да кажете на този кретен да се разкара от пътя ми! — Гласът трептеше от ярост. Когато го чу, пазачът отскочи навътре в кабинета.

При входа на фургона последва шумотевица и суматоха. Чуха се викове на одобрение, подсвирквания и изведнъж в рамката на вратата се очерта висока стройна женска фигура. Слънцето блестеше в медночервените коси.

— За какъв, по дяволите, се мислиш ти, че да ми казваш какво да…

Изведнъж тя се закова на място. Зелените й очи се разшириха от изумление.

— О, господи!