Нейъми Хортън
Опасен капан (4)

Четвърта глава

— Не губи време! — изпъшка Тери Сенковски, прегърнал огромния мечок. — Дозата беше малка.

— Закача се в козината! — мръщеше се Джейми, докато се опитваше да хване двата края на яката за радиосигнал и да я провре около врата на огромното животно.

— Джейми, казвам ти, времето изтича!

Тя кимна и започна да затяга първото от винтчетата. Чувстваше, че пулсът й е ускорен. Не си правеше никакви илюзии — в ръцете й лежеше не плюшено мече, а едно от най-могъщите и опасни същества в околността. Тази отпусната нагоре лапа можеше да повали дърво, а острите зъби можеха да разкъсат дори млад лос.

— Джейми! — нервно извика Тери.

Мечокът започваше да се пробужда. Мускулите трепнаха, а лапите замахнаха безпомощно във въздуха.

— Ей сега… — Когато се наведе, за да изравни двете последни дупчици, тя усети горещия дъх на животното върху бузата си. — Изплъзва се… а, ето! Само го дръж здраво. Имам още около минута!

Страхотен млад мъжкар, мислеше си Джейми, най-много на две години. Събудил се е от зимния си сън съвсем скоро и е гладен. Тръгнал е към бунището на строежа. Естествено. Хранителните отпадъци привличаха мечките като магнит — сандвичи с фъстъчено масло и риба тон, шоколадови сладкиши, как биха могли да устоят на изкушението! Като деца са.

— Внимавай! — извика Тери, защото главата на мечока се изплъзна от ръцете му. Огромните зъби просветнаха на сантиметри от главата на Джейми и Тери изкрещя: — Бягай!

— Не, ако не затегна тези проклети болтове, яката ще падне съвсем скоро! — изръмжа Джейми, докато мечокът под нея започна да преглъща и да отваря и затваря уста.

— А ако те убие — чу се зад нея остър глас, — светът ще продължи да се върти и без теб!

Тя се опита да види кой говори, но през разрошената си коса видя само чифт мъжки ботуши. Те я заобиколиха и пред нея застана не друг, а самият Слейт Макол. Той затисна с цялата си тежест предните лапи на животното.

— Ти? — възкликна Джейми и едва не изпусна яката. Но изръмжаването на поваления мечок й напомни, че разполага с най-много още една минута. — Какво правиш тук?

— Опитвам се да те спася от позорно изяждане — отвърна той и стисна здраво козината на звяра, който вече опитваше да се изправи.

— Готово! — Джейми хвърли ключа в кутията с инструментите и каза: — Пусни го и веднага бягай!

Слейт и асистентът нямаха нужда от подканяне, а хукнаха към пикала, преди огромният звяр да се е опомнил. Джейми тръгна след тях бавно, гледайки като омагьосана как животното се изправя, отърсва се и оглежда наоколо все още замаяно.

— Джейми, качвай се!

Тя изтича към тях и се мушна в кабината до Слейт. Тъкмо навреме, защото мечокът тромаво се отправи към нея. После видя на земята кутията с инструментите и любопитно я побутна с лапа. Всичко се разпиля. Животното започна ядосано да тъпче инструментите и кутията.

— Ама че гняв! Често ли правят така? — попита Слейт.

— Понякога — отвърна тя. — Често побесняват от дреболия и правят всичко наоколо си на пух и прах.

Слейт се приведе над рамото й, за да вижда по-добре какво прави мечокът. Дъхът му опари ухото й и тя изведнъж осъзна колко близо са телата им. Плещите му опираха в гърба й, коляното му докосваше бедрото й, а преметнатата му през облегалката ръка притискаше нейната.

Джейми бързо дръпна ръка и в същия момент се почувства като пълна глупачка. Той едва ли я докосваше съзнателно, дори напротив, очевидно гледката на ядосаното животно, което вилнееше вън, го интересуваше много повече.

Смехът му я обгърна като топла прегръдка. Сърцето й биеше тъй лудо, че тя се уплаши да не би той да го чуе. От близостта му й прималяваше, а топлият му дъх галеше възбуждащо ухото й.

За миг реши да излезе, но веднага си даде сметка, че докато мечокът е там, трябва да остане вътре, притисната до Слейт. Той се наведе още по-плътно, като я обгърна с топлината и аромата на тялото си. До него се чуваха гневните възгласи на Тери, който отчаяно гледаше как мечокът разкъсва на парчета джинсовото му яке, но звукът на гласа му долиташе до Джейми сякаш отдалече. Тя не усещаше нищо друго освен допира на това така жизнено и така мъжествено тяло.

— Добре ли си? — На рамото й легна голямата му гореща ръка и тя рязко отвори очи. Да, действително седеше тук, притисната до него. Не беше видение. Тя кимна смутено.

Слейт пое дълбоко въздух, за да забави биенето на сърцето си. Уханието на косата й изпълваше цялото му същество така силно, че той стисна зъби.

Какво става с мен, за бога, запита се той. Не, не само с мен.

Той долови, че и двамата са забравили за животното и единственото, за което мислят, е докосването до другия. Усети как дишането й се ускорява и тялото й се сковава. Очите му не можеха да се откъснат от изящната извивка на шията й. Изпита непреодолимо желание да се наведе и да докосне с устни нежната вдлъбнатина под ухото й. Кожата й ще бъде влажна, леко солена. Когато я докосне с език, жената ще потръпне. Той ще обсипе с леки целувки врата й и ще се отпусне в прилива на страстта, която ще замъгли погледа му в мига, когато тя ще се притисне до него, ще го поиска, ще потърси ръцете му, устните, тялото.

Искаше да обхване пълните й гърди. Знаеше как тя леко ще ахне, когато той разкопчае блузата й и я докосне. Гърбът й ще се извие назад, когато я притисне към себе си. Тя ще прошепне името му, а той ще издърпа ризата от джинсите й и бавно, много бавно, ще спусне ципа.

Тя ще се смути, ще се поколебае, но само за миг. Когато ръката му нежно обгърне талията й, тя ще се отпусне под ласката му доверчиво като в приказка, мускулите на бедрата й ще се отпуснат и тогава той ще плъзне ръка… и ще я докосне.

Там ще бъде като коприна. Като мед. Младата жена ще се разтрепери, но нежната милувка ще я накара да се отпусне, стеснителността й ще изчезне и тя ще се разтвори. За него. Изцяло. Тогава двамата ще се слеят. Той ще потъне в сладостната топлина на тялото й така нежно, че тя ще изстене от удоволствие. После зелените й очи ще се замъглят. Дългите й стройни крака ще обвият тялото му и тя ще забрави целия свят…

— Май вече можем да се измъкваме, а?

Гласът на Тери прозвуча като камшик и рязко прогони видението. Все още замаян, Слейт видя, че мечокът си е отишъл. Ръката му все още лежеше на рамото й. Лицето й бе поруменяло. Той с изумление видя, че докато е бленувал, пръстите му са се вплели в нейните и че тя стиска ръката му.

Значи и тя беше почувствала същото! Каквото и да беше то. Не знаеше как да го нарече и не беше сигурен, че му се нрави. Сякаш се носеше насред буйна река…

— Добре ли си? — прошепна той.

— Аз… Добре съм — сподавено промълви тя.

Той стисна успокоително ръката й и неохотно я пусна. Беше невероятно възбуден, затова се извърна, като едновременно проклинаше и благославяше стегнатите джинси, които скриваха положението му, но и го притискаха неприятно.

Господи, откога не му се бе случвало? От двайсет години? Дори повече? Беше толкова нелепо, че той едва не се изсмя. Трийсет и седем годишни мъже не се възбуждат от пубертетски фантазии. Мъже като него изобщо не се възбуждаха, преди ситуацията да стане недвусмислена. А ледените душове изобщо не носеха облекчение, помнеше отлично.

— Хайде да излезем и да приберем нещата — каза Джейми сподавено, като криеше лицето си от него.

Тери отвори вратата откъм неговата страна и изскочи. Слейт чувстваше, че не е в състояние да върви, затова остана на мястото си. Само се обърна към Джейми и попита:

— Сигурна ли си, че вече е чисто?

Тя го погледна предизвикателно:

— Той си отиде, господин Макол, и няма да се върне.

— Ирландче — отвърна той тихо, — мисля, че можеш вече да ме наричаш Слейт. Като имам предвид… всичко.

Очите й трепнаха за миг, сякаш тя отлично разбра какво точно имаше предвид той, после обаче отрони безразлично:

— Щом искаш.

Изглеждаше толкова хубава, че само с върховно усилие на волята той овладя желанието си да се наведе и да я целуне така, както никога не е била целувана през живота си. Поривът явно се изписа в погледа му, защото очите й се разшириха и бузите й пламнаха. Тя рязко се обърна и отиде при Тери, който събираше остатъците от якето си.

Господи! Какво ставаше с него! „Никога не се захващай с местните жени“ — нали това беше първото правило на Макол. Жените се влюбват в теб и започват да си мислят, че разни неща като жив плет и бебета се подразбират. Не, той беше твърде стар, за да си прави илюзии, че това може да му се случи.

Но тогава какво ставаше с него?

 

 

Какво става, питаше се непрестанно Джейми. Така и не разбра как точно се случи, но ето че сега седеше в оранжевия пикал с надпис „Монолит“ на Слейтър Макол, който я откарваше у дома й, докато Тери шофираше зад тях нейния собствен стар раздрънкан камион заедно с оборудването, което щеше да откара в квартирата си.

Тя крадешком погледна Слейт. Профилът му беше толкова красив и в същото време строг. Какви ли мисли се въртят под тази кестенява коса, запита се тя. Вероятно нищо повече от желанието да прекара раздрънкания пикап по тесния разбит път.

— Изглежда добро момче.

— Учи биология във Вашингтонския университет. Пратиха ми го за лятото, ще му се отчете като практика. Горкият. Едва ли е знаел на какво ще попадне.

Слейт се усмихна и здраво стисна кормилото. Джейми неволно се загледа в ръцете му. Хубави мъжки ръце, също като на баща й — силни, сръчни. И заедно с това нежни. Тя внезапно си спомни как пръстите й се бяха сплели с неговите. Как я беше обгърнал с тялото си, както прави човек с любимия си.

Именно това я тревожеше до полуда.

Майка й винаги казваше, че съществуват два типа мъже — едните са сигурните и с тях можеш да си изградиш тих спокоен живот, а другите са опасните мъже, чиято усмивка кара сърцето ти да бие до пръсване и краката ти да отмаляват. Без да усетиш, те ще те въвлекат в живот, за който после ще съжаляваш. Баща й беше от опасните мъже. Той беше грабнал сърцето на майка й и я беше завлякъл в дивата пустош. А тя постепенно беше усещала как любовта я напуска и на нейно място идват неприязън и омраза към същия този човек.

„Не искам това да се случи и с теб, Джейми — непрекъснато повтаряше майка й. — Омъжи се за сигурен мъж, мила. Е, няма да изпитваш прилив на щастие всеки път, когато те погледне, но в крайна сметка с такъв човек ще си по-щастлива.“

Изведнъж Слейт се обърна и я погледна с онази негова ленива и топла усмивка, от която коленете й омекваха. В този миг Джейми разбра, че е била абсолютно права още първия път, когато го видя — Слейтър Джордан Макол беше най-опасният от всички мъже, които беше срещала.

Когато пристигнаха и той й помогна да разтоварят оборудването, тя продължаваше да мисли за това и някак неловко запристъпва по верандата на малката дървена къща. Би било нормално, въпрос на елементарна учтивост, да го покани вътре, но даже мисълта за това я ужасяваше. Не искаше този висок мъж с очи на млад хищник да влиза в къщата й.

Прилича на ученичка на първата си среща, каза си Слейт. Всъщност той сам не знаеше защо дойде дотук с нея. Погледът му неволно се плъзна по къщата. Инженерът у него инстинктивно отбеляза гладките сглобки на гредите, идеалния наклон на покрива, добре избраното, едновременно открито и заслонено, място. Той кимна одобрително като строител, който се възхищава от работата на друг строител. А когато се обърна към долината, непознатият архитект спечели докрай уважението му. Гледката към реката, скалите и цялата планина беше изумителна. Той отрони тихо:

— Фантастично е. Този, който е строил къщата, е знаел какво прави.

— Баща ми я построи — каза Джейми, която се беше приближила зад него.

— Ирландче, кажи на баща си, че ако търси работа, ще го взема веднага…

— Той почина преди повече от година — отвърна тя тихо и в очите й се появи болка.

— Извинявай — промърмори Слейт.

— Беше инфаркт. Обширен и съвсем внезапен, поне така каза лекарят. Когато се случи, баща ми стоеше точно тук. Всяка сутрин излизаше да гледа изгрева. Казваше, че денят му минава по-леко, след като е съзерцавал тази красота. Все си мисля, че умря много, много щастлив.

— Сигурно е бил изключителен човек.

— Да.

Дъщеря му също е изключителна, каза си Слейт и едва се въздържа да не го повтори на глас. Тази странна зеленоока млада жена непрекъснато му поднасяше изненади. Всеки път, когато я срещнеше, беше съвсем различна от предишния.

— Не си ли самотна?

— Самотна? Как бих могла да съм самотна сред всичко това? — разсмя се тя и обгърна с поглед цялата долина. — Тук се чувствам толкова спокойна. И в безопасност. По-скоро там долу, сред хората, понякога се чувствам самотна… Сякаш не съм част от техния свят…

Изглеждаше толкова крехка и уязвима, че Слейт едва не протегна ръка, за да обгърне раменете й. По дяволите, какво толкова имаше в тази жена, че всеки път го покоряваше? Изведнъж студът го прониза. Джейми явно също го усети, защото потрепери и тръгна към къщата.

Слейт пое след нея. Когато пристъпи на верандата, тя го погледна колебливо. Той небрежно се наведе да пристегне връзките на ботушите си, за да й даде време да реши.

— Ами… хм, бих могла да направя кафе, ако искаш.

Гледаше го така притеснено, сякаш вече съжаляваше за поканата. На него обаче никак не му се тръгваше. Искаше му се да разгледа къщата, да види къде живее тя, да надзърне в нейния свят. Пък и нали все още не й беше казал за мечките.

— С удоволствие бих изпил чаша кафе — каза той и с усмивка забеляза как притеснението в очите й се превърна в тревога. Спокойно, Джейми, за малко не каза той, и двамата сме зрели хора и между нас няма да се случи нищо, което и двамата не искаме. Ала остана безмълвен, защото знаеше, че вместо да я успокои, с тези думи ще я накара да избяга.