Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Dangerous Kind of Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 33гласа)

Информация

Сканиране
Слава(2011)
Разпознаване и корекция
hrUssI(2013)

Издание:

Нейъми Хортън. Опасен капан

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-110-255-7

История

  1. —Добавяне

Трета глава

— О, господи! — възкликна Слейт и разтърка очи невярващо. В същия миг обаче усети, че някак дълбоко в себе си не е изненадан. Вдигна глава и впери поглед в нея, обзет от раздразнение и непреодолимо любопитство. По дяволите, денят му щеше да е напрегнат и без подобни сцени.

— Трябваше да се досетя, че си ти.

— Ти! Ти… — Беше толкова ядосана, че не можеше да намери думи и в първия миг заекна. После пое дълбоко въздух, сякаш се готвеше за нова атака.

— Ако бях на твое място, щях внимателно да премисля какво ще кажа. Сега си на моя територия.

Това очевидно я обърка. Тя направи огромно усилие да се овладее и бавно направи крачка напред.

— Вчера следобед двамата с асистента ми бяхме… ескортирани навън от обекта. Казаха ни да не се появяваме повече. Искам да зная защо.

Той едва успя да се въздържи да не прихне. Не че беше смешно, ни най-малко. Просто на всичките му проблеми най-малко му трябваше някаква биоложка с огромни очи и пушка. Ала в нея имаше нещо, което…

Може би причината бяха очите й. Зелени, точно както предполагаше. Бяха големи, с тежки ресници и толкова изразителни, че гневът, който струеше от тях, можеше сякаш да се пипне. Сигурно в подходяща обстановка този поглед може да бъде нежен, каза си Слейт. Беше облечена в бледосиня работна риза с навити ръкави. Горните копчета бяха разкопчани и под ризата се виждаше закачен на кожена каишка медальон, извит в странна форма като полумесец.

Едва когато се загледа, Слейт видя, че е мечешка лапа, прикрепена към каишката със сребърен обков. С подобна кожена каишка беше вързан краят на плитката й, която падаше върху гърдите й. От влагата косата й се беше накъдрила и малките кичурчета, изплъзнали се от плитката, обрамчваха лицето й — странна смесица от изящна красота и огромна вътрешна сила. Джинсите й бяха семпли, без каквито и да е украси.

Стоят й така, както вероятно сам Бог е възнамерявал да изглежда една жена в джинси, каза си Слейт.

Това обаче беше грешка. И без това ядосана, тя не пропусна да отбележи начина, по който той плъзна поглед по тялото й. Когато накрая срещна очите й, те искряха от гняв. И тъй като ако беше се извинил, щеше да стане още по-лошо, той се престори, че изобщо не забелязва нищо смущаващо. Опита да издържи на яростния й поглед, питайки се дали тя ще съумее да овладее очевидния си порив да го удари.

Джейми сама се почуди как така успя да се въздържи да не зашлеви красивото лице на Слейтър Макол. Никога досега не беше удряла мъж, нито пък беше мислила, че ще има желание да го направи. Но начинът, по който ленивият му арогантен поглед обходи тялото й, а сега се взираше в лицето й… сякаш четеше мислите й и я предизвикваше да го удари. Тази мисъл веднага охлади порива й към физическа разправа.

Но не беше само това причината да сдържи ръцете си. Беше прекарала твърде много години в изучаване на големи и опасни животни и отдавна си беше изработила предпазлив респект към мъжкарите, които защитават собствената си територия. А този екземпляр й изглеждаше достатъчно едър и твърде непредсказуем, за да го предизвиква.

На дневната светлина тя видя, че е доста по-висок, отколкото беше допуснала преди три дни. Изглежда строен, почти слаб, но раменете и плещите, очертаващи се под карираната риза, бяха внушителни, а бронзовите му ръце изглеждаха силни и мускулести. Ала това, което я смути, бяха очите му — хладни, със златист оттенък, те я пронизваха и не позволяваха да откъсне поглед от него. Сякаш четяха и най-съкровените й тайни. Очи на хищник.

С върховно усилие Джейми си наложи да издържи погледа му и каза:

— Аз съм етолог и…

— Каква? Все си мисля, че съм научил всички науки, които свършват на „логия“, и все излиза нещо ново.

— Специалист, който изучава поведението на животните — отвърна тя с престорена любезност. — Работя в сътрудничество с щатския отдел по околна среда, правим проучване на поведението на черните мечки в стресови ситуации със стипендия от Вашингтонския университет.

Той мълчеше. Кехлибарените очи, които не се отделяха от нея, дори не трепнаха. Стойката му изразяваше невъзмутимост и безцеремонност. Джейми се почувства като в капан. Мълчанието натежа непоносимо.

— Работя с няколко мечки от…

— Не чух добре как се казваш.

Това трябваше да я извади от равновесие и почти успя. Но тя съумя да се сдържи да не избухне.

— Килпатрик. Джеймисън Килпатрик.

— Добре, ирландче — усмихна се той, — чуй какво ще ти кажа. Преди три дни дадох заповед на обекта да не се допускат лица, които не притежават разрешително, каски, предпазни ботуши и основателна причина да бъдат тук.

— Но аз имам съвсем основателна причина! От два месеца идвам тук всеки ден…

— От днес вече не.

— Но ти не можеш просто така…

— Сладур, аз мога да направя всичко, което пожелая. Това е моят обект, ясно ли е? Това тук е строеж, а не частен резерват, в който да си правиш каквото ти хрумне.

— Но с Чарли Корнелиъс се бяхме разбрали да…

— Чарли Корнелиъс вече няма думата. — Той се изправи и Джейми неволно отстъпи назад. — Сега аз ръководя обекта.

— Но, за бога! Бунището не е в очертанията на обекта… Дори оградата не минава там. Мога да заобиколя през горския път като мечките. И няма да ми се налага да минавам през скъпоценния ти обект.

— Не сме в състояние да оградим цялата река и половината планина — обясни Слейт, като се обърна и седна на бюрото си. — Но изобщо не се налага да си ядрен физик, за да разбереш, че цялата околна територия също е собственост на обекта. Убеден съм, че това е по силите дори на специалист по етнология.

— Ето-ло-гия.

— Каквото е там.

Джейми овладя порива да изкрещи и се приближи.

— Господин Макол, работя с мечките от долината вече четири години. Описала съм повече от петдесет екземпляра и съм сложила яки с радиосигнал на дванайсет от тях. През тези години започнаха да се очертават някои много интересни модели на поведение. И тъй като, както вече казах, изучавам по-специално реакциите им в стресови ситуации… особено когато стресът е причинен от внезапната поява на хора…

— Изобщо не ме интересува дали им даваш валиум на твоите мечки. Само го прави вън от територията моя обект.

— Но нима не разбираш, по дяволите, в това е цялата работа! Строежът на язовира създаде възможно най-идеалната среда за наблюдение! Вие тук привлича мечките от цялата планина. Всички те са подложени на огромен стрес — местните мечки, защото териториите им се стесняват, чуждите мечки заради самото си нашествие, и всички заедно, защото са в непосредствена близост до строежа. Не бих могла да съчиня по-добър сценарий, колкото и да се опитвам!

Слейт я гледаше втренчено, без да продума.

— Ако не ме допускате до бунището… Ако не съм в състояние да ги наблюдавам, докато са близо една до друга и до строежа, как се състезават кой да стигне до изобилната храна… Но това значи да си стягам багажа и да си ходя!

— Ами ако някое от тези сладки малки животинчета реши да опита за закуска една биоложка?

— О… — Джейми пое дълбоко въздух. — Виж, Макол, живяла съм до мечки през целия си живот. Познавам мечките от тази планина по-добре, отколкото повечето хора познават собственото си семейство. Няма да ме изядат. Пък и какво всъщност те интересува…

— Сладур — прекъсна я Слейт с ангелска усмивка, — изобщо не ме интересува съдбата на прекрасното ти тяло. Но ако някоя мечка разхвърля части от него по склоновете или дори само те нарани достатъчно, за да те вкара в болница, срещу мен ще се образува такова съдебно следствие, че с документите ще мога да постеля целия път оттук до Пайн Лейк. А дори ако случайно не ме съдят, ще ми отидат най-малко шест месеца да обяснявам на шефовете си защо съм разрешил на една биоложка неограничен достъп до обекта. Без да споменавам, че тук ще ми увиснат инспектори по безопасността, хора от профсъюзите, репортери, екипи от телевизията. — Той стана рязко. — Не ми трябват неприятности. На такъв огромен строителен обект проблемите имат рядката способност да идват сами. Няма защо да ги викам.

— Бих могла да подпиша нещо… Декларация, в която заявявам, че ти и компанията не носите никаква отговорност, ако нещо се случи с мен…

— Подобна декларация не би струвала пукната пара. Вероятно би могла да възпре семейството ти да ме съди, но няма да попречи цялата работа да се размирише.

Джейми го гледаше, сякаш не можеше да повярва на думите му.

— Все пак трябва да има някакъв начин да постигнем компромис — каза тя, като се опита да скрие отчаянието си. — Не мога да захвърля спокойно цели четири години работа!

— Аз не правя никакви компромиси — каза той безразлично. — Правя закони.

— Господи! — избухна тя. — Да не мислиш, че това ти е някаква малка страна в Латинска Америка, където с появяването си можеш да се обявиш за диктатор!

— Що се отнася до този обект, ирландче, аз съм именно диктатор.

— Тогава ще мина над теб. Ще отида право при президента на фирмата ти, ако трябва, но ще получа разрешение да продължа изследванията си на бунището.

— Чудесно, давай — сви рамене той. — Мога да ти дам списък на членовете на управителния съвет. — Изведнъж той се усмихна, сякаш приятелски, но Джейми цялата потрепери. — Остават ми осемнайсет месеца да довърша този язовир, ирландче. И те уверявам, че дотогава мога да те спра, ако ще да доведеш самия президент.

— След осемнайсет месеца ще бъде твърде късно — притеснено посочи Джейми към огромната рисунка, закачена на стената. Тя представяше картина на бъдещето огромно езеро, което щеше да покрие цялата долина. — След година и половина цялата долина ще е под водата, а моите мечки ще си отидат! Именно това е смисълът на цялото изследване… Наблюдаваме, докато водата се изкачва и територията им се стеснява, за да ги уловим в този най-критичен за тях момент. След година и половина те или ще са се адаптирали… или ще изчезнат.

В първия миг Джейми си помисли, че той се поколеба. Смръщил вежди замислено, той я гледаше втренчено и механично потриваше брадичка с палец. Тя ясно долови как нокътят премина по набола брада. В горещия влажен следобеден въздух звукът й се стори завладяващ и толкова еротичен, че тя усети как като замаяна следи с поглед бавното движение на пръста му покрай чувствената извивка на долната устна. Движението постепенно се забави, почти спря и Джейми изведнъж осъзна, той се взира в нея с премрежен поглед.

За част от секундата очите им се срещнаха и в този миг Джейми разбра какво точно е обсебило мисли му, разбра, че и тя самата е мислила за същото, без дори да го съзнава. Разбра, че в мислите си той я съблича, впива жадно устни в нейните и телата им се сливат в едно съвършено възхитително цяло.

Напълно забравен и от двамата, пазачът неловко пристъпи от крак на крак и покашля. Слейт трепна погледна към него, само за миг, но изведнъж вълшебството изчезна Джейми усети, че краката й се подкосяват, и бавно се обърна.

— Хм… Господин Макол… Стана късно и… Ами, нали трябва да освободя Герхард на входа…

— Какво?

Гласът на Слейт прозвуча дрезгаво и за миг Джейми се запита дали и той е така разтърсен като нея самата. Едва ли. Беше го направил нарочно само за да я смути. И действително се справи! Все още не можеше да си спомни как се казва, толкова беше зашеметена от станалото.

Когато пазачът повтори въпроса си, Слейт отвърна:

— Да, да, върви, аз ще изпратя госпожица Килпатрик до входа.

— Не! — каза тя толкова рязко, че и двамата я погледнаха учудено. Усети, че се изчервява, и се ядоса на себе си. — Искам да кажа… Няма нужда… Освен ако…

— Няма ако — прекъсна я той и се намръщи още повече. Изглеждаше напрегнат и раздразнен. Изведнъж Джейми си даде сметка, че случилото се за миг между тях не е било режисирано от него. Слейтър Макол, великият строител на язовири, също беше изненадан и смутен.

За миг Джейми се поколеба дали да използва това, или да си тръгне, докато можеше да го направи достойно.

— Макол…

— Не.

Той отсече така рязко, че Джейми избухна гневно:

— По дяволите, ти просто искаш да ми го върнеш за онази нощ. — Пазачът изведнъж наостри уши. Тя се престори, че не го забелязва и продължи тихо: — Чуй какво ще ти кажа, Слейтър Макол, няма да стъпвам в обекта ти… Но ти стой по-далеч от моята планина. Защото следващия път може да не се отървеш жив!

— Ах, ти, стар дявол! Все същия подход! — На вратата на фургона, която все още се тресеше от яростното излизане на Джейми, се появи Дейвид Брубейкър. Той влезе и си наля кафе. — Тази госпожица е страхотна! Откакто се появи преди няколко месеца, мъжете са на нокти. Много от тях си опитаха късмета, но никой успя. И какво — изведнъж се появява Макол Унищожителя и всичко останало е минало.

— Аз самият ще остана в миналото, ако се съглася да играя по свирката й — изсумтя Слейт и разказа Дейв за спора, като обаче премълча за онези няколко секунди, когато очите на Джейми срещнаха неговите, сякаш целият свят избухна. И той самият не беше сигурен какво точно се случи. В един миг мислеше за биолози и за мечки, а в следващия всичко изчезна и мислите му бяха завладени от еротични видения, които, слава богу, никой друг не можеше да съзре.

Да, точно това се беше случило. Изумрудените й котешки очи срещнаха неговите и тя прочете мислите му. Разбра всичко до последната, най-съкровена подробност. И в този невероятен миг, там във въображение му, тя дойде при него — сякаш се бяха любили, без да помръднат нито крачка. Струваше му се, че цел фургон ще експлодира!

След миг Слейт се сепна и видя, че Дейв го наблюдава усмихнат.

— Какво става, Брубейкър, имаш ли някаква работа тук, или си дошъл да ми губиш времето?

— Дойдох да видя дали са изпълнени някои от онези страшни закани, които чувам по твой адрес.

— Толкова ли е страшно — разсеяно се усмихна Слейт.

— Съвсем нормално, особено след Корнелиъс — сви рамене Дейв. — Повечето момчета са объркани. За теб се знае, че си с ужасен характер, но пък че си абсолютно честен. Хората са готови на какво ли не, ако са убедени, че не ги караш да вършат нещо, което сам не би направил.

Слейт знаеше, че това е най-големият комплимент, който някой някога можеше да чуе от Дейв. Той се усмихна с благодарност и попита:

— Как е там навън?

— Върви. Вече започва да прилича на строителен обект, а не на цирков манеж. Във въздуха се чувства промяна… Настроението е приповдигнато. Дори новаците започват да се чувстват като част от нещо голямо. Като че ли това, което правят, има някаква стойност. Знаеш ли какво правиш, приятелю. Връщаш им достойнството.

Слейт кимна. Така беше при всеки голям проект. Между работниците се създаваше чувство за сплотеност. Това се превръщаше в техния язовир, а спазването на срока за предаване — въпрос на чест. Именно на това чувство разчиташе Слейт. Той знаеше, че онези петстотин мъже и жени ще изпълнят заповедите и ще работят не заради него самия, а заради красиво извитата бетонна стена, издигаща се над тях.

— Хей, драги, ако тези двойни смени продължат още дълго — подметна Дейв, — или аз ще те убия, или Мелани. Ти може да не си влюбен, но аз съм. Не че имам нещо против двойните смени, но когато един мъж е твърде уморен, за да спи с жена си… И като стана въпрос за това, какво има между теб и червенокосата биоложка?

Слейт потисна неволното си раздразнение и отвърна:

— Обявена война. Иначе единственото нещо, което ме вълнува, е язовирът.

— Виж какво, стари приятелю — изгледа го Дейв замислено, — струва ми се, Мелани е права, като казва, че мъж като теб не бива да прекарва толкова време сам. Иначе ще се превърнеш в откачалка, която предпочита бетонните стени пред хората и си говори на глас.

— Вече го правя — тросна се Слейт. — А що се отнася до човешките странности, така и не мога да разбера защо умна и красива жена като Мелани се омъжи за чудо като теб.

— Слейт! — засмя се Дейв. — Искам да ти кажа, че ако знаех колко е хубаво да си женен, щях да го направя отдавна.

Докато старият му приятел доволно отпиваше от кафето, Слейт усети, че изпитва завист. Дейв и Мелани се срещнаха преди пет години и се влюбиха един в друг от пръв поглед. Когато се ожениха, всичките сто и петдесет работници присъстваха на церемонията, облекли за случая най-хубавите си дрехи. Повечето от тях обаче, както и самият Слейт, който беше кум, мислеха, че подобни бракове нямат бъдеще. Макар че всички те тайно мечтаеха за детски смях и за нежните ласки на влюбена жена, реалността беше съвсем друга. Те бяха от онзи тип мъже, при които подобна мечта никога не можеше да се сбъдне. Не се задържаха на едно място, вечно бяха в движение и в търсене на нещо…

— … вечеря утре или вдругиден.

— Моля? — Слейт не беше чул какво му говореше Дейв.

— Казах, че Мелани питаше защо не идваш да вечеряш с нас. Ако караш така, ще си помислим, че…

— Да, да, зная, ще се превърна в отшелник. Кажи й, че не идвам само защото трудно се сдържам, когато съм около нея. Ако успее някак да уреди да се отърве от теб за малко…

— Изобщо не се оплаквай! Ти също имаше шансове в началото!

— Никой освен теб не е имал реални шансове с Мелани — отвърна тихо Слейт. — Вярно, че в началото се загледа по мен, но в мига, когато ти влезе в залата за танци, изобщо забрави за съществуването ми. Между вас захвърчаха искри!

Дейв се ухили доволно и Слейт леко въздъхна. Мелани и Дейв бяха все още така влюбени един в друг, че когато ги гледаше, сърцето му се свиваше и стомахът му се стягаше на буца. Беше идиотско — как може човек да ревнува най-добрия си приятел, че е щастлив? Започваше да разбира, че бракът на Дейв го кара да признае пред себе си празнотата на собствения си живот. Ала след трите мъчителни години с Алисън той беше решил, че не е подходящ за съпруг. Явно щеше да си живее като единак…