Шарлот Лъм
Нежно очарование (6)

Шеста глава

Винсънт пиеше кафето си, когато Белинда се върна на масата.

— Къде се губиш толкова време? Помислих, че си си тръгнала… Добре ли си?

Тя седна и го загледа ядосано.

— Защо не си ми казал, че Рики се е върнал?

— Кой ти каза? — въздъхна шумно Винсънт и присви очи.

— Случайно дочух разговора на две жени в тоалетната.

— Ето къде си била цял час! За какво отиде там — да разбереш клюките ли?

— Не можех да си запуша ушите! И не се отклонявай от темата. Говорехме за Рики. Чакам отговора ти.

Винсънт вдигна рамене с безразличие:

— Рики е женен мъж, има съпруга и живее с нея. Всичко останало в живота му е минало. Мисля, че обстоятелствата около него вече не те засягат…

— О, престани! — избухна наново Белинда. — Мислиш, че не разбирам защо го криеш от мен: за да не се срещна с него и да не объркам плановете на семейството ви!

— Няма да направиш това! — потъмняха очите на Винсънт и гласът му загрубя. — Рики е женен, затова го забрави! Има съпруга, която го обича…

— А аз? Не го ли обичах и аз? — почти проплака тя.

Той учудено вдигна към нея блесналия си поглед:

— Щастлив съм да те чуя да говориш за него в минало време…

Белинда потръпна. Не бе забелязала как думите сами й се изплъзнаха. Нима любовта й към Рики бе вече минало?

Винсънт я наблюдаваше скрито. Тя имаше чувството, че се опитва да надникне в мислите й, и упорито криеше поглед.

— Дори да си го обичала някога, сега нещата стоят доста по-различно, Бел — неочаквано се разнежи той. — Рики вече не съществува за теб, забрави го, мила! — Помълча няколко секунди и като не дочака отговора й, предложи: — Да ти поръчам ли кафе? Пиеш го със сметана и захар, нали?

Белинда не отговори. В мислите й цареше хаос. Винсънт й поръча кафе, добави лъжичка сметана и захар и го разбърка.

Ето пак! Като че ли съм дете, помисли си тя с раздразнение, като го наблюдаваше. Беше властен човек, свикнал да управлява и да налага волята си. Разпореждаше се с живота на хората, без да са го молили за това, и изглежда не му и минаваше през ума, че някои предпочитат да запазят неприкосновеността си…

— Вземи — подаде й той чашата с една от ония галантни усмивки, които го правеха неотразим. Беше мъж, на който трудно можеше да се устои. Прииска й се да си възвърне чувството на неприязън към него, но не успя. — Изпий го, докато е топло — посъветва я той, а тя го стрелна ехидно:

— Да, господине! Желанието ви е закон за мен!

Винсънт се взря изненадано в нея, после погледът му се смекчи:

— Що за докачливост! Не виждаш ли, че просто те съветвам приятелски… — Не й говореше само за кафето, но тя се направи, че не го разбира.

— Добре, добре, веднага ще го изпия.

Шон и Брайди надникнаха откъм ресторанта. Шон бе сменил работното си облекло и в джинсите и зелената си фланелка изглеждаше като момче.

— Това се казва обяд! Готвите превъзходно! — поздрави го Белинда, а той кимна поласкан:

— Радвам се, че ви харесва при нас. Няма нищо по-неприятно от това, да се стараеш за някой, който не разбира от добра кухня.

— Артистите обичат аплодисментите — подразни го Брайди.

— Какъв прекрасен ден — погледна Шон с въздишка навън.

— Нали? — оживи се Белинда. — Преди малко чух кукувица оттатък реката. За първи път я чувам тази година. Не е ли странно — никоя друга птица не въздейства така спонтанно на хората…

— Обикновено я чуваме за първи път през май — усмихна се Брайди. — Зад реката има малка горичка и всяка година кукувиците се събират там. Понякога в почивните дни ходим с лодка оттатък и прекарваме по няколко часа сред природата: играем баскетбол, лежим под дърветата и слушаме птиците.

— Мисля си дали да не наемем лодка за около час — намеси се в разговора Винсънт. — Ще е истинско удоволствие да се гребе по реката днес следобед.

Шон веднага им предложи да вземат неговата лодка:

— Малка е, но ако сложите няколко възглавнички, ще си я направите доста удобна.

— Умееш ли да гребеш, Винсънт? — загледа го Брайди подозрително, а Шон избухна в смях:

— Не се чуваш какво говориш, мила! Вини е едно малко чудо на природата!

— О, тези мъже! — нацупи се Брайди. — Чудя се дали ще пораснат някога…

Тя обиколи тичешком креслата във фоайето и събра няколко възглавнички, след това всички се запътиха направо през градината към пристана. Шон доволно им показа малката си флотилия. Имаше всички основания да се гордее с нея: две малки лодки, едната от които бе съвсем нова, а другата — доста използвана, но старателно боядисана и лакирана, а точно в средата властно изправяше осанка красива морска яхта с чудноватото име „Брайди Втора“, изписано по цялата лява страна.

— Нямаш ли моторна лодка? — неволно запита Белинда и тримата я зяпнаха ужасени.

— Боже мой, разбира се, че не! — възкликна възмутено Шон. — Мразя тези проклети изобретения! Вдигат шум до бога и прогонват всяка жива твар на километри от брега, вонят, ръсят масла навсякъде из реката и порейки с титанична сила спокойната водна повърхност, почти убиват представата на човека за тишина и спокойствие… Не, не! Никога няма да ме видите на такъв звяр!

— Говориш като еко експерт, Шон — подхвърли Винсънт и намигна на жените. — А ти, Белинда, ако искаш отново да спечелиш благоразположението му, му хвърли някой от прелъстителните си погледи…

— Какво? — Белинда присви очи поруменяла и го изгледа ядосано.

— Ето, точно така! Погледни го по начина, по който гледаш мен сега!

Кръвта забушува във вените й: в този мъж имаше твърде много чар — дори когато искаше, не можеше да му се сърди…

— Добре, добре, деца, край на представлението! — вдигна очи към слънцето Шон. — Качвайте се по-скоро, преди денят да си е отишъл… Винсънт, помогни ми да отвържем лодката!

Десетина минути по-късно Винсънт подаде ръка на Белинда, за да й помогне да прекрачи от кея в лодката. Първоначалната й радост се замени с тревога: малкият дървен съд изглеждаше като черупка на фона на голямата река, странно полюлявайки се напред-назад от прииждащите и отдръпващите се вълни. И въпреки че Винсънт я държеше здраво, тя неуверено стъпи вътре и почти мигновено седна на една от пейките. Шон и Брайди отблъснаха лодката от брега и замахаха с ръце:

— Позабавлявайте се добре! Ще ви чакаме за чая…

Движеха се до самия бряг, почти под надвисналите клони на върбите, пропускащи тук-там слънчевата светлина, а над главите им в любовна надпревара се гонеха и чуруликаха пъстри птици. Винсънт гребеше усърдно, привеждайки стройното си тяло, а загорелите му ръце повдигаха и спускаха веслата без видимо усилие.

Беше горещо. Белинда се надвеси през лодката и потопи ръка в хладната вода. Свали шапката си и косите й като разтопено злато се разстлаха по гърба. Прихвана ги с ръка и ги вдигна над тила си.

— Толкова е топло! Ще се подстрижа, щом се приберем вкъщи…

— Да не си посмяла! — изви се към нея Винсънт и тя учудено го погледна. Изчерви се и отново се втренчи във водата, откъдето я гледаше собственият й образ: косите й се спускаха като върбови клонки около миловидното лице, застинало като отражението на луната в кристалночистите речни води.

Винсънт забави темпото, лодката се плъзна леко към сушата и меко заби нос в брега. Той слезе и я привърза към издадения над водата ствол на най-близкото дърво.

— Слизаме ли? — неспокойно се надигна Белинда.

— Не — поклати глава той и се качи отново при нея. — Изморих се, това е всичко. — Седна на дъното на лодката и като си подложи под главата една от възглавничките, се излегна удобно.

— Да не смяташ да спиш тук? — изумено го погледна тя.

— Ще дремна половин час — прозина се той широко, оголвайки едрите си бели зъби. Същинска акула, помисли си мрачно Бел. — Шон е виновен за всичко! В такъв горещ ден… да ни храни така обилно…

Гласът му заглъхна и в следващия момент той вече спеше, подложил лакът под главата си.

Колко ли е приятно да лежиш по гръб в полюшващата се лодка, завистливо го загледа Белинда, но място за нея очевидно нямаше: тялото на Винсънт се простираше от единия край до другия и краката му стърчаха почти под носа й. Бе обут в бежови летни обувки, изработени ръчно от мека еластична кожа, и в чорапи със същия цвят. Премери го с поглед от горе до долу. За първи път й се удаваше случай да го разгледа подробно, без да се набива в очи. Спящият Винсънт не представляваше заплаха за нея, но неизвестно защо тя изпита необичаен смут. Дребни, незначителни до вчера, неща започнаха да изплуват в съзнанието й. Не можеше да си обясни например защо я вълнуваше начинът, по който ризата се бе впила в тялото му и подчертаваше силните му мускули. Бе свалил сакото и вратовръзката си и през разтворената риза се виждаха широките му гърди. Тънка вадичка пот се стичаше по врата му и мокреше възглавничката. Устните му, капризно свити като на дете, потрепваха от време на време в просъница, а дългите му тъмни мигли хвърляха сенки върху загорелите от слънцето страни. Белинда го гледаше със затаен дъх и пресъхнали устни и не смееше да помръдне.

И тогава се появи някаква пеперуда. Беше огромна и игрива, с пъстри, като на паун крила, покрити с тъмен блестящ прашец. Тя излетя от клоните на върбите и започна да кръжи над главата на Винсънт. Той трепна и равномерното му дишане се наруши. Несъзнателно посегна да я прогони, но пеперудата не отлетя, а кацна на бузата му. Разтваряше и свиваше криле, като че ли вдишваше мириса на мъжката му плът и се опияняваше от него.

Беше красива гледка, но Винсънт можеше да се събуди, а Белинда не желаеше това да се случи. Неусетно бе влязла в ролята на негова покровителка и не би позволила на никой да наруши съня му в този момент. Надигна се предпазливо и се наведе над лицето му, за да пропъди с ръка насекомото, но от движението й лодката се наклони встрани и Белинда бързо се изви, за да седне обратно на мястото си. Неочаквано кракът й се подхлъзна и тя се строполи с цялата си тежест върху гърдите на Винсънт.

— Какво става, по… — все още сънен, изръмжа недоволно той и я сграбчи през кръста. Очите му се отвориха бавно и устните му замръзнаха в полуусмивка. — Какво се опитваш да сториш, Белинда — да ме убиеш или да ме прелъстиш?

Белинда не виждаше нищо забавно в цялата история: не можеше да си поеме дъх от смущение и срам и не знаеше как да излезе от нелепата ситуация. И от ръцете на Винсънт, които все повече затягаха обръча около тялото й.

— Нито едното, нито другото. Пусни ме, моля те! Само исках… една пеперуда беше кацнала… и аз…

— Искала си да хванеш пеперуда? Да не би да ги колекционираш?

— Не, не — опита се да обясни нетърпеливо тя. — Беше кацнала на лицето ти и исках да я прогоня…

— О! Страхувала си се да не ме събуди ли?

— Престани да ме иронизираш, моля те! Съжалявам, че паднах върху теб. А сега ме пусни, чуваш ли!

— Не бързай толкова — каза той мило и прокара ръка по гърба й. — Така ни е хубаво и на двамата…

Белинда го загледа мълчаливо. Обзе я паника. Опря двете си ръце на раменете му и се заизвива отчаяно, за да се освободи. Винсънт лежеше под нея и следеше с присмехулен поглед усилията й да излезе от желязната му прегръдка. Притискаше я само с едната си ръка, а с другата милваше косите й на тила.

— Недей! — промълви тя задавено, но той вече не я чуваше.

Едва успя да срещне пламналия му поглед, преди устните му да се впият в нейните и да сложат край на всички колебания и условности. Обзета от буйна страст, тя с изумление усети как започна да се топи като запалена свещ в ръцете му. Коленете й омекнаха и се поддадоха на натиска на силните му бедра, а устните й се разтвориха с копнеж, за да срещнат горещите му целувки. Обезумяваше ли? Толкова ли бързо забрави омразата и презрението си към този безскрупулен мъж? Разбунтува се отново и го заудря по гърдите и раменете, но искаше ли всъщност да се изтръгне от обятията му? Едно тъничко гласче й нашепваше предателски: желаеш го, Белинда, не се опитвай да заблуждаваш и себе си, и него… Осъзнала накрая слабостта си, тя се отпусна за миг изнемощяла, но веднага впи отново горещи устни в неговите, ръцете й обвиха врата му и тялото й се притисна изкушаващо до твърдата му плът.

— О, Бел, любима… — прошепна задъхан Винсънт и я зацелува бурно. Чувството бе сладостно и опияняващо, усещането — неповторимо. Белинда не бе в състояние да възприема нищо, освен натрапчивото му мъжко присъствие. Изпитваше непреодолима нужда да го докосва и да бъде докосвана, да обича и да бъде обичана…

Винсънт бавно разкопча дрехите й. Хладните му пръсти заиграха по голата й кожа и се спряха на гърдите. От устните й се изтръгна кратък сподавен стон. Удоволствието беше неземно. Съзнанието й се замъгли и тялото й се разтрепери…

В този миг силно бучене разпръсна тежката следобедна мараня над реката. Само на метри от тях прелетя с грохот моторница и спокойните тихи води закипяха. Огромни вълни заприиждаха към брега и силно разлюляха лодката. Изненадата бе толкова голяма, че Белинда изгуби равновесие и за част от секундата се намери във водата. Винсънт скочи светкавично и я сграбчи за раменете. Но беше късно. Едва поемайки си дъх, трепереща от хлад и възбуда, тя се покатери обратно в лодката и седна на мястото си. Видът й беше като на несправедливо наказано дете: вода се процеждаше от дрехите и косите й, лицето й бе побледняло от страх, а очите й гледаха объркано и безпомощно.

— Добре ли си? — запита я със съчувствие Винсънт и грабна веслата. — Да се връщаме бързо, за да се изсушиш. — Изглеждаше също смутен. — Не искам да хванеш пневмония или бог знае какво… Какво ли ще си помислят Шон и Брайди? — усмихна се след малко той. — Ще кажат, че съм забравил да греба, и винаги ще ми го напомнят!

— Защо ме доведе в дома си? — прекъсна го неочаквано Белинда и отклони очи от лицето му, за да избегне изненадания му поглед. Вече го познаваше твърде добре и инстинктивно усети как мисълта му трескаво заработи.

— Вече ти обясних — започна неуверено той. — Семейството ми ти причини толкова много главоболия, че исках да получиш възможно най-добрите грижи до пълното ти възстановяване. В случая става въпрос не само за телесното ти нараняване… — Винсънт въздъхна и продължи: — Рики нарани дълбоко душата ти, за което искрено съжалявам… Но с риск да ти причиня още по-голяма болка съм длъжен да ти кажа, че той никога нямаше да се ожени за теб. Не трябва да му се сърдиш — такъв си е от дете: разглезен и самонадеян… Когато Мег реши да отпътува за Франция, той така се ядоса, че искаше на всяка цена да й отмъсти. Това беше истинската причина да хукне след теб, без да си дава сметка, че можеш да се влюбиш в него.

— Добре, ако я обича, защо сега е нещастен?

— Какво? — стъписа се Винсънт.

— Чух го от разговора на двете жени днес. Рики изглеждал така отчаян, като че ли бракът му не вървял…

— Забрави го! — прекъсна я той грубо. — Дали е щастлив, или не, не те засяга!

— Така значи! — възпротиви се Белинда. — Доведе ме в Дилингам Плейс, за да си сигурен, че няма да се срещам с него, нали? Домът ти се оказа най-подходящото място, откъдето би могъл лично да направляваш хода на събитията! О, Винсънт! Ако знаех… — Винсънт сякаш бе онемял. Тя продължи огорчено: — Не те ли гризе съвестта?

Мълчанието му я плашеше. Спомни си миговете на усамотение с него само преди половин час и гъста руменина заля страните й. Срамуваше се. Дали Винсънт не бе отвърнал на ласките й само за да я откъсне от спомена за Рики?… О, не! Нямаше съмнение, че това, което се бе случило между тях днес следобед, беше желано и от двамата. Езикът му можеше да я лъже, но тялото му — не.

Белинда сведе очи. Когато връзката й с Рики бе прекъсната по силата на обстоятелствата, страстта в тялото й още не беше угаснала. Връщайки се отново към живота, тя усети кръвта да бушува с нова сила във вените й. Трябваше да отдаде тази изпепеляваща страст на някого, за да намери душата й най-после желания покой.

И Белинда я отдаде. На първия срещнат. На Винсънт Гарет. Искаше да знае защо го направи. Трябваше да провери истинските си чувства.

— Добре — вдигна тя поглед към Винсънт. — Искам да се срещна с Рики. Още сега. Веднага!