Шарлот Лъм
Нежно очарование (9)

Девета глава

Белинда се приближи до огледалото. Искаше да направи добро впечатление на родителите на Винсънт. Никак не е приятно да чувстваш, че околните не те харесват.

Беше захвърлила старите си дрехи. Това, което бе носила с удоволствие само преди година, сега не би облякла за нищо на света. Тази сутрин Джес я бе откарала с личния си автомобил до най-близкия град и Белинда бе похарчила доста от спестяванията си за нови тоалети, обувки, бижута и козметика. След дълго и старателно търсене сама избра роклята, която купи специално за тази вечер. Харесваше десена й, съчетаващ се отлично с цвета на меднорусата й коса, но най-много й допадаше начинът, по който широката пола се диплеше свободно около стройните й бедра, подчертавайки тънката й талия. Беше наддала няколко килограма, но фигурата й все още беше по момичешки слаба и издължена.

Когато слизаше по стълбите към гостната, Белинда се чувстваше доста изнервена и неспокойна. Не й олекна и когато срещна изпълнения с възхищение поглед на Винсънт. Не беше очаквал такава видима промяна във външния й вид. Удивеният му поглед пробягваше ту към златистите й коси, стелещи се като водопад по гърба и раменете, ту към дълбоките й зелени очи, подчертани от умело поставения вечерен грим, и към плътните й устни, върху които бе нанесла розово червило.

— Какво да ти предложа за пиене?

Белинда пожела само сок от ананас.

— Страх те е! — засмя се Винсънт.

— Може и така да се каже. По всичко личи, че вечерта няма да е от най-приятните…

Той й подаде чашата и се усмихна топло и окуражаващо:

— Изглеждаш прекрасно, Бел! Обещавам ти, че всичко ще е наред тази вечер.

Навън се дочуха гласове и Винсънт забърза да посрещне гостите.

— Ето ви най-после! — широко се усмихна той. — Не е ли прекрасна вечер? Мислех, че ще завали, но слава богу, облаците се разсеяха… Елате и поздравете Белинда, тя ви очаква с нетърпение.

Белинда се изправи и ги загледа плахо, не знаейки какво да очаква.

— Здравей! — каза сухо старият Гарет и й разтърси ръката.

Дороти само й кимна хладно и седна. Винсънт се намръщи.

— Какво ще пиете? Татко, уиски? Чисто или с лед? А за теб, мамо? Шери? О, да, със сметана, разбира се, сега ще го приготвя…

Свела поглед, Белинда се отпусна в креслото с пресъхнала уста. Винсънт си наля съвсем малко уиски — нали трябваше да следи настроението на всеки и да балансира позициите в предстоящия двубой. А може би дори той се чувстваше неудобно в тази тягостна атмосфера?

— Как протече срещата тази сутрин? — запита го баща му и той с охота започна да разказва. Дороти седеше мълчаливо и не откъсваше поглед от чашата си. Когато Винсънт спря да говори и в стаята стана непоносимо тихо, Белинда не издържа и се надигна:

— Ще отида да видя какво става в кухнята…

Всички я проследиха с любопитни погледи.

Джес я посрещна недоволно:

— Не ми казвай, че е свършил ледът…

— Не, идвам да видя дали не се нуждаеш от помощ.

— Белинда, моля те, не оставяй Дороти и Тим сами! Дай им възможност и време да те опознаят. Но след като си вече тук, можеш да ми помогнеш да пренесем ордьоврите в трапезарията.

— Не сега! — раздаде се гласът на госпожа Гарет, застанала на вратата на кухнята. — Преди това искам да разменя няколко думи с Белинда, ако не възразявате.

— Тогава ти ще й помогнеш да пренесете таблите в трапезарията, Дороти — обърна се с усмивка към нея Джес, — и там ще си побъбрите на спокойствие.

— Благодаря ти, Джес — надменно отвърна госпожа Гарет. — Ще се постарая гостуването ни да не продължи прекалено дълго. Не искам да отнемаме от скъпоценното ти време…

— Не се грижи за това, Дороти, моето време не е толкова важно. По-важна в случая е почивката на Белинда!

Двете жени се изгледаха враждебно, след това Джес се засмя широко, а след нея и Дороти изкриви устни в усмивка, клатейки глава в недоумение. Белинда взе един поднос и тръгна към трапезарията, следвана от госпожа Гарет.

— Колко красиво е подредено всичко! Е, няма две мнения по въпроса: Джес е отлична домакиня! — произнесе не без възхищение Дороти. — Този червен сос със стафиди ухае толкова приятно! Не си спомням да съм яла някога пушена патица, а ти, Белинда?

— Аз също — отрони момичето и едва позна гласа си. Двете подредиха таблите в средата на масата.

— Създадохме ти много неприятности, за което искрено съжалявам. Как мислиш, защо да не опитаме отново? — подаде й ръка госпожа Гарет и се усмихна смутено.

— Защо не? — пое ръката й Белинда. — Винсънт ли пожела да ме последвате?

Дороти се засмя, въздъхвайки с облекчение:

— Да, той ме помоли. Как позна?

— Не е трудно, ако човек го познава добре. Обикновено зад всяко действие на заобикалящите го се крие именно той.

— Изглежда не одобряваш тази черта на характера му? — внимателно се вгледа в нея госпожа Гарет.

— Не е ли достатъчно, че той самият се харесва такъв, какъвто е?

— О, да! — високо се разсмя възрастната дама. Лицето й си бе възвърнало обичайния спокоен вид. — Мисля, че баща му се оттегли твърде рано от поста си и Винсънт беше доста млад, когато пое ръководството на банката. Съпругът ми бе действал с твърде лека ръка — характерът му е такъв — не обича да си усложнява живота, за което съм му много благодарна, но всички последствия бяха за сметка на Винсънт. Той много бързо трябваше да изправи банката на крака. Не знам какво си мислиш за сина ми, Белинда, но аз се гордея много със способностите му. През цялото време не му беше никак лесно, но той се справяше отлично с всяко затруднение. Единствената неприятност идваше от това, че искаше да моделира всичко по свой вкус. Стигна дори дотам, че започна да налага мнението си и на нас!

— Забелязах го — засмя се Белинда.

— Е, виждаш, скъпа, че е трудно човек да не се съобразява с Вин. Не искам да скрия от теб, че много се обезпокоихме, когато узнахме намерението ви да се ожените. Не ме разбирай погрешно, Белинда, нямаме никакви предубеждения към теб — та ние дори не те познаваме, нали? Но, виждаш ли… Най-напред Рики искаше да се раздели с Мег, за да се ожени за теб, после катастрофирахте… О, Рики не беше на себе си от мъка! Не мога да ти обясня как се чувствахме…

— Моля ви, няма нужда да ми разказвате всичко това. Мога да си представя какъв кошмар сте преживели — опита се да я утеши Белинда, но госпожа Гарет само поклати глава:

— Не се чувам какво говоря! Толкова съм несправедлива. Съжалявам, скъпа! Изживяла си такова изпитание… Уверявам те, много се тревожехме за състоянието ти. И слава богу, че всичко завърши благополучно! А да знаеш Рики колко е щастлив! Да не мислиш, че му е било леко да… — Госпожа Гарет замълча и незабелязано избърса с ръка напиращите сълзи. — Виж, Белинда, ти си нещо особено за нас. Всички събития в семейството ни се въртят около теб. И сега, с Винсънт… Нямахме представа, че сте стигнали толкова далече. Бяхме изумени, когато научихме, че си при него в Дилингам Плейс, а не мога да ти опиша какъв шок изживяхме, когато разбрахме за годежа ви! Не предполагах, че Магдалин нищо не знае. Длъжна съм да ти кажа, че ние я харесваме много, семействата ни се познават отдавна и всички се надяваме Винсънт и тя да се оженят някой ден, тъй както бяхме сигурни, че Рики и Мег са предопределени един за друг…

Дороти замълча, но Белинда нямаше какво да й каже. Предпочиташе да не знае, че Винсънт е бил влюбен в Магдалин и че е възнамерявал да се ожени за нея. Странно, но в цялата история тя не виждаше никъде своето място.

— Успокойте се, госпожо Гарет — след дълго колебание се обърна тя към Дороти. — Нямам намерение да се омъжа за сина ви.

— Какво? Но Винсънт каза…

— Няма значение какво е казал. Веднага щом уредя всички формалности, отлитам за Нова Зеландия… Но ако не побързаме, вечерята ще изстине, така че не е ли по-добре да поканим съпруга ви и Винсънт в трапезарията?

Все още невярваща на ушите си, госпожа Гарет побърза да стане:

— Не се безпокой, скъпа, изглеждаш изморена. Седни, аз ще ги доведа! — Дороти нямаше търпение да съобщи добрата вест на стария Гарет.

Белинда се усмихна уморено, облегна се на стола и съкрушено отпусна ръце в скута си. Трябваше да замине — по-скоро да избяга оттук и никога вече да не се среща с тези ужасни хора! Сърцето й се обърна при мисълта, че ще трябва да напусне и Винсънт. Не можеше да се преструва повече, нямаше сили всеки път да заобикаля истината, а тя беше толкова проста: обичаше го — така, както не бе обичала никой друг мъж в живота си. Закри с ръце пребледнялото си лице, но не успя да прогони тази мисъл.

Дочу гласове и стъпки. Трябваше да се овладее, преди да я изненадат неприятно. Винсънт беше много наблюдателен и бе свикнал да разпознава настроенията й. Обзелото я отчаяние нямаше да му убегне. Когато влязоха, тя ги посрещна сияеща:

— Ето ви най-после! Умирам от глад! — Винсънт седна срещу нея.

Избягвайки погледа му, Белинда говореше разпалено на госпожа Гарет:

— Нямам търпение да опитам тази патица! М-м-м, така приятно ухае…

— А сосът изглежда по-вкусен от самата патица! — зае мястото вляво до нея Дороти.

Винсънт гледаше недоумяващо ту към едната, ту към другата, лицето му се проясняваше постепенно и накрая той облекчено въздъхна, изваждайки бутилка шампанско от кофичката с лед. Отвори я, напълни чашите и впи поглед в пламналото лице на Белинда:

— Наздраве! Пия за нас и нашето бъдеще, скъпа!

Настъпи мълчание. Никой не го подкрепи. Родителите му вдигнаха чашите си и баща му промърмори нещо неразбираемо. Стипчивият вкус на виното заседна в гърлото на Белинда. Искаше й се да изкрещи, да избяга от стаята, да остане за малко сама, но влюбените очи на Винсънт не я пускаха…

Семейство Гарет си тръгнаха към полунощ. Винсънт и Белинда ги изпратиха прегърнати до изхода. Когато колата на родителите му се изгуби от погледа им, Белинда се отдръпна рязко.

— Лека нощ! — забърза тя към стаята си, но хладните му пръсти леко докоснаха рамото й:

— Мина добре, какво ще кажеш? Казах ти, че ще те харесат. Но като всички възрастни и те са с предразсъдъци. Неприязънта им е насочена не директно към теб, а към съществото, застанало между Рики и Мег.

— А сега между теб и Магдалин! — засмя се горчиво Белинда.

Лицето му застина и тревогата се върна в сивия му поглед.

— Я почакай! Какво ти е наговорила майка ми?

— О, колко си досетлив! Не се опитвай да ме заблуждаваш, Винсънт! Майка ти нищо не ми е казала, но да не мислиш, че съм сляпа? Имам очи и на гърба си! Видях как те гледаше Магдалин. И не ми казвай, че не е имало нищо между вас!

Винсънт се втренчи в ядосаното й лице:

— Не намесвай Магдалин! Тя няма нищо общо с нас. Знаеш добре, че се женя за теб, а не за нея!

— Престани! — избухна Белинда. — Колко пъти трябва да ти повтарям, че не желая да се омъжа за теб! Не искам проклетите ти пари, а само най-после да забравя и теб, и семейството ти! Няма да се омъжа за вас, господин Гарет, дори да бяхте единственият мъж на земята!

— Ще се омъжиш! — стисна устни Винсънт и пръстите му се впиха в гърба й, превивайки силно назад крехкото й тяло. Целувката му разпали истински пожар в кръвта й. Винсънт я желаеше — пламналото му тяло копнееше да се слее с плътта й, но къде беше любовта? Страст все още не означаваше любов…

— Престани да се съпротивляваш, мила — прошепна Винсънт и спусна устните си по шията й. — О, Бел, толкова те желая… Искам да те вдигна на ръце и да те занеса до стаята ти… Искам просто да те погледам…

— Не, не още… — прекъсна го тя, разкъсвана между двете най-силни чувства на земята: любовта и омразата. Копнееше да обвие ръце около силното му тяло, да почувства голата му кожа под пръстите си, да докосне и покрие с целувки завършените му мъжествени форми. Колкото и да се съпротивляваше, тялото й предателски отвръщаше на ласките му и устните й непрекъснато шепнеха името му. Винсънт не можеше да удържа повече бушуващото в кръвта му желание. Трябваше да спрат, докато не бе станало късно.

— Не сега, любов моя — освободи я той от прегръдките си. — Но скоро, много скоро… Трябва да се оженим колкото е възможно по-скоро, за да не загубим и двамата разума си… Добре ли си?

— О, Винсънт, много съм изморена.

— Защо не ми каза веднага? Хайде, ела! Ще те отнеса в стаята ти. — Усмихна й се и погледът му я докосна като нежна милувка. — Никаква съпротива! Не искам да рухнеш преди сватбения ден! Да ти помогна ли да се съблечеш? — положи я той внимателно на леглото. Белинда поруменя. — Обичам, когато се изчервяваш.

Винсънт коленичи до нея, взе ръката й и допря дланта до устните си. Белинда не се стърпя и го помилва по косата. Острите твърди косми се забиха като елхови иглички в нежната кожа на пръстите й. Той се надигна без желание и дълбоко въздъхна:

— Лека нощ, мила…

 

 

— Изглеждаш бледа — загрижено я погледна Джес по време на закуската и Белинда трябваше да съчини набързо някаква история за кошмари и главоболие през нощта. Тъкмо привършваха обичайните упражнения, когато телефонът иззвъня. Джес изтича да се обади и след малко се върна с разтревожено лице.

— Обади се Винсънт. Току-що са се свързали от болницата с него. Назначен ти е приемен час за консултативен преглед при доктор Кортни, но Винсънт не може да те придружи, защото ще лети спешно до Токио. Затова ще се наложи да те откарам аз.

— Веднага ли?

— Страхувам се, че да. Но тъй като обещах на жената на свещеника да й помогна при благотворителната разпродажба днес следобед, ще се върна възможно най-бързо, а Винсънт ще се опита да те върне обратно, преди да отпътува за летището.

— И ще ме оставиш сама в болницата? — трепна Белинда.

— Мисля, че ще се наложи… Или искаш да стоя с теб, докато пристигне Винсънт?

— О, не е необходимо! Ще се справя сама. Нали вече съм добре… — засмя се тя смутено и погледът й се зарея навън през прозореца.

Ненадейно й бе хрумнала идеята, че най-после й се удаваше възможност да осъществи намеренията си. След прегледа трябваше да се срещне с Винсънт във фоайето на болницата. Ако успееше да се види с лекаря навреме, можеше да си тръгне, без да го изчака, да вземе такси и да отиде до летището, където ще си купи билет за първия полет до Нова Зеландия.

Качи се в стаята си и започна да се приготвя. Мозъкът й работеше трескаво, докато се преобличаше. Не можеше да вземе много от вещите си, но пари, чековата си книжка и паспорта не трябваше да забравя. По-късно щяха да й изпратят дрехите. Можеше да си купи всичко, от което се нуждаеше, веднага, щом излезе от полезрението на Винсънт.

Джес я погледна озадачено, когато час по-късно колата напускаше очертанията на имението:

— Хубава работа! Изглежда си вдигнала температура?

— Толкова се вълнувам, че ще видя отново Лондон! — излъга Белинда и потръпна.

— Добре. Ще те оставя в болницата.

Докато пътуваха по магистралата към Лондон, Белинда обмисляше всички подробности около бягството си: най-напред ще вземе такси до Оксфорд Стрийт, ще напазарува най-необходимите неща, ще си купи куфар, после ще се добере до летището и ще си вземе стая в някой от големите хотели там, преди да си запази билет за полета. Всичко изглеждаше лесно и просто, но тя не се заблуждаваше, че я чака тежък и изтощителен период, преди да стъпи на самолетната платформа.

— Пристигнахме — сепна я гласът на Джес и Белинда неохотно вдигна поглед към бялото многоетажно здание на болницата — мястото, където бе прекарала осем месеца от живота си, без дори да съзнава това, и с което бяха свързани най-мрачните й спомени.

— О, да… Благодаря ти, Джес, и… довиждане. — Усетила изненадания поглед на Джес, Белинда се овладя бързо: — Искам да кажа, благодаря ти, че ме докара. Дано се върнеш навреме, за да помогнеш на приятелката си…

Тя изскочи от колата и почти тичешком се отправи към входа на болницата, смутена от питащите очи на Джес и ядосана на себе си. Искаше всичко да мине спокойно и гладко, но не трябваше да се обвинява — не беше лесно да се сбогуваш с такъв мил човек като Джес Минтърн.

Нямаше да й бъде лесно да напусне този град и тази страна. Както и Винсънт. Но друг избор нямаше. Раздялата щеше да бъде по-лека, отколкото бракът и животът й с него — живот без капчица любов…