Шарлот Лъм
Нежно очарование (5)

Пета глава

Измина около час, преди Белинда да се реши да отключи вратата. Когато се запъти към всекидневната, бе възвърнала обичайния си вид. Погледът й попадна на една от любимите й книги — „Джейн Еър“, поставена на предния рафт на библиотеката. Щеше да й послужи като подходящо извинение пред Джес за дългото отсъствие.

— О, ето къде си била! — възкликна възрастната жена сърдечно, но на Белинда й се стори, че я оглежда със замислен съсредоточен поглед. Тя почти извърна глава, така че Джес можа да вижда само профила й, и промърмори:

— Търсех нещо за четене…

— Тъкмо се канех да ти донеса няколко интересни списания — услужливо предложи икономката. — Можеш да седнеш в градината — изнесох ти стола на моравата.

Белинда се настани удобно в дълбокия плетен стол под градинския чадър на бели и зелени ивици. До нея Джес постави малка масичка, върху която бяха сервирани сок и поднос с бисквити.

— Да не се опитваш да ме угояваш? — прихна Белинда.

Джес не отвърна нищо, само я погледна с благи очи и се усмихна:

— Ако имаш нужда от нещо, позвъни! — Показа й месинговия бутон на масичката и се отдалечи.

Белинда се облегна и се замисли. Как да се измъкне от клопката, която й бе заложил Винсънт Гарет?

Да се махне оттук! Това беше единственото спасение. Не искаше да стои повече в тази къща, не искаше да го среща отново. Още не знаеше истинските му намерения, но предчувстваше, че ще се случи нещо лошо…

Добре, ще си тръгне. Но къде ще отиде? Нямаше дом, майка й беше на другия край на света. Можеше да живее на хотел — имаше някакви спестявания в банката, но докога щеше да издържи така? Често се чувстваше замаяна и отпаднала, все още се появяваше и главоболието, макар и по-рядко напоследък. Опасно е да остане сама. А ако се върне отново в болницата? Не, не, отхвърли веднага тази идея.

Трябва най-напред добре да обмисли нещата. Сети се отново за Винсънт. Какво искаше от нея? Загледа се в една напъпила роза, но не беше сигурна дали я вижда: пред очите й неизменно стоеше смуглото му безизразно лице…

Да бяга, по-скоро да бяга оттук! А ако позвъни на майка си и я уведоми, че ще отиде при тях? После ще си купи билет за първия полет и просто ще замине. Кой можеше да я спре?

Колко просто било всичко! Толкова излишни тревоги за една дреболия. Винсънт Гарет не притежаваше свръхвъзможности: все още нямаше власт над нея…

След обяда Джес й предложи да подремне час-два в стаята си.

— Смятам, че и тук трябва да продължиш масажите и възстановителните упражнения — каза тя. — С истинските занимания ще започнем утре — сутрин и следобед ще работим по един-два часа за укрепване на мускулатурата. Но днес е първият ти ден и ще се заемем с нещо леко и приятно…

— Колко си мила, Джес — промълви Белинда. Чувстваше се виновна: бе така загрижена за нея, а тя се готвеше да ги напусне в близките дни…

Но когато десетина минути по-късно избра номера на майка си и никой не отговори, увереността й изчезна. Набра още веднъж — и пак никакъв отговор.

Очите й попаднаха на „Джейн Еър“. Разлисти първите страници. Напразно: от всеки ред я дебнеше сивият натрапчив поглед на Винсънт. Затвори я и взе друга. Криминалето я увлече — или поне не й напомняше неща, които предпочиташе да забрави…

Така я завари Джес Минтърн:

— Време е за упражнения! — почука тя на вратата.

— Идвам! Започнах вече да скучая. Само да си облека трикото.

— Чакам те долу. В сутерена има гимнастически салон. Ще ти го покажа и ще изпробваме някои от уредите, съгласна ли си? После ще се отбием в басейна. След упражненията, знаеш, че плуването е задължително. Можеш да ползваш и сауната.

— Всичко това на господин Гарет ли е? — сухо запита Белинда.

Джес я погледна бегло:

— Предполагам, знаеш, че това е неговият дом. От къде на къде ти хрумна идеята, че е санаториум? Допускам, че някои неща ти изглеждат странни… Преодоляла си голямо изпитание, тъй че ще ти е трудно да се върнеш изведнъж към нормалния живот. Но както ти казах, не бързай! Всичко ще си дойде на мястото един ден…

Мисли ме за побъркана, смути се Белинда.

— Къде ти е трикото? Дай да ти помогна — втурна се към нея Джес.

— Не се нуждая от помощ!

Възрастната жена я погледна виновно и побърза да напусне стаята.

„Защо се държа така с Джес? Нима не разбирам, че ме съжалява и се опитва да ме утеши? Но защо винаги се отнася към мен като към болна? А може би наистина не съм добре… Сама чувствам, че съм променена. Умът ми функционира по-бавно, гледам на света с други очи…

Бях сигурна, че съм тих и уравновесен човек. Не си спомням да съм се поддавала на променливи настроения… И тази немотивирана смяна на гняв с безразличие… Когато напуснах болницата, си мислех, че вече съм готова да се върна към нормалния живот, но изглежда съм се лъгала…

Никой не ми казва истината, там е проблемът! Но кого да попитам? Кой ще ме осведоми за състоянието ми? Джес? Или лекарят от болницата? Или Винсънт…“ Името само изникна в съзнанието й. Засмя се нервно: Винсънт Гарет щеше да я излъже както винаги.

След половин час двете с Джес отидоха в гимнастическия салон.

— Като начало ще ти направя малко оздравителен масаж, а после можеш да поплуваш.

Басейнът се намираше в сграда с куполообразен покрив, пристроена към къщата и свързана с нея чрез тесен полутъмен коридор. Водата беше топла и прозрачносиня. Върху покрития с теракотени плочки под бяха поставени няколко шезлонга, а в дъното на залата се намираше сауната.

Джес реши също да поплува и Белинда веднага разбра, че се страхува да я остави сама във водата. Вече нямаше съмнение, че сестрата не намира голямо подобрение в здравословното й състояние… Това накара момичето да напрегне всичките си сили, за да издържи на голямото изпитание, и почти бе щастлива, когато Джес й предложи да прекратят тренировките.

— Не се претоварвай — посъветва я тя. — Целта е да тренираш всеки ден по малко и постепенно да увеличиш натоварването. Ще видиш, че само след месец сама ще почувстваш разликата.

Белинда бързо навлече една дебела пухкава хавлия, която й подаде Джес, и забърза към стаята си. На площадката пред стълбището срещу нея се зададе Винсънт. Тялото й се вдърви, краката й отказаха да се подчиняват. Спря и го загледа изплашено.

— Не ме гледай така! Съжалявам, че те накарах да плачеш. Не предполагах, че ще се разстроиш толкова… Ако се опитваш да събудиш у мен чувство за вина, вече го стори, бъди сигурна…

— Добре — само каза тя и притвори хавлията си. Уловил жеста й, Винсънт се изчерви:

— Не се дръж така, сякаш съм някой злодей. Нямам никакво намерение да те докосвам — изгубих желание за това. По-добре да не те бях срещал никога в живота си — винаги ме изкарваш от равновесие…

— И мислиш, че това ще ме успокои? — осмели се да го запита Белинда. — Какво може да те спре да опиташ отново? Характерът ти е много лош…

— Тогава не ме дразни! — укоряващо я погледна той.

— О, разбира се, пак аз съм виновна!

Двамата впиха ядосано погледи един в друг — зачервени и настръхнали, после Винсънт неочаквано се разсмя:

— Разговорът с теб е като игра на шах. Опасявам се, че изпаднахме в пат. Да продължим ли да си отправяме взаимно обвинения и заплахи? Бих казал, че е твърде досадно и изморително… Тогава? Да сключим мир, а? — Винсънт пристъпи към нея, като й се усмихваше подкупващо. — Виж колко си слаба все още, Бел! Постоянните кавги ще ти навредят повече, отколкото предполагаш, а аз мога да мина и без тях. Как мислиш, не бихме ли могли да живеем в разбирателство, докато си тук?

— Добре — въздъхна тя с облекчение. Поне за известно време ще я остави на мира! — Така да бъде!

— Благодаря — взе ръката й той и я задържа в своята. — Косата ти е естествено къдрава, нали?

— Какво?

— По-къдрава е, отколкото когато е суха… — Винсънт докосна мокрите й, навити на спирали блестящи кичури.

Дишането й се ускори. От упражненията е, успокои се тя.

— Трябва да се преоблека — издърпа ръка от неговата и хукна към стаята си.

Вечеряха тримата, а след това седнаха в гостната да послушат музика. Звучеше нежна мелодия и Белинда, изморена от напрежението през деня, се отпусна във фотьойла и притихна. За първи път не се караха с Винсънт…

На другия ден Джес я закачи:

— Какво става с теб, момиче? Снощи беше на края на силите си! Ще трябва да понамалим малко темпото, не мислиш ли?

Белинда се намръщи:

— Как смяташ, Джес, ще издържа ли едно по-продължително пътуване? Например до Нова Зеландия…

— Хм… — замисли се сестрата. — Вероятно ще можеш, но не по-рано от месец. Страхувам се за теб, мила. Искаш да зарадваш семейството си ли?

Още същия ден Белинда телефонира на майка си. Линията беше лоша, разговорът — накъсан, половината от думите им заглъхнаха, преплетени в чужди разговори и неясни шумове.

— Веднага, щом се почувствам добре, пристигам при вас! — обеща Белинда. — До скоро, мамо!

 

 

Дните летяха с невероятна бързина — упражнения, обеди, вечери, сън… И пак отначало. Понякога Белинда изпитваше досада, но беше доволна, че никой не нарушава спокойствието й. С Винсънт се виждаха само вечер и в края на седмицата. По всичко личеше, че бе зает твърде много с обществен живот и с преките си служебни задължения и отсъстваше често от града.

Бяха изминали няколко седмици от пристигането й в Дилингам Плейс, когато една вечер Винсънт я изненада в стаята й.

— Нося ти какаото. Джес изкипи млякото и сега чисти долу… Затова изпрати мен. Ето и малко бисквити.

— Милата Джес!

— Наистина си прекалено слаба — съгласи се той и постави таблата на нощната масичка. Очите му се спряха на семплата зелена нощница с голямо деколте и къси буфон ръкави. — Изглеждаш като момиченце!

— Благодаря — засмя се тя смутено.

— Откакто си тук, не си напускала къщата, нали? — полюбопитства Винсънт. — Какво ще кажеш за една разходка с кола? Например утре, в неделя? Джес каза, че можем да излезем и да обядваме някъде навън. Съгласна ли си?

— Утре? Звучи чудесно! — извика зарадвана Белинда.

Винсънт й се усмихна нежно:

— Мисля, че трябва да се позабавляваш. А сега бързо заспивай и сънувай нещо хубаво…

Вратата се затвори след него, а Белинда седя още дълго в леглото. Усмивката му бе спряла дъха й. Очите й гледаха невярващо, а пръстите й непрекъснато навиваха немирните кичури на тила. За първи път усети защо другите жени го намираха привлекателен. Никога преди това не я бе гледал така. Почти влюбено. Белинда потръпна при тази мисъл. И усмивката му… Каква нежност, какво спокойствие и доброта! Сигурна беше, че няма да забрави тази усмивка откровение до края на живота си. Отпусна се назад и се опита да заспи, но сивите очи на Винсънт още бдяха над нея, а чувствените му устни шепнеха името й…

Сутринта се събуди много рано. Скочи от леглото и дръпна завесите: небето беше ясносиньо, в далечината се носеше лека ефирна мъгла, а по тревата блестяха сребърни капчици роса. Денят обещаваше да бъде чудесен.

Белинда потръпна от хлад и бързо облече памучен блузон и бермуди. Слезе долу и се огледа за Винсънт.

— Едва ли ще стане толкова рано! — поохлади ентусиазма й Джес. — Откакто го помня, в неделя слиза не по-рано от десет.

И наистина, Винсънт се появи за закуска малко след десет часа.

— Къде ще отидем? — посрещна го Белинда с блеснали нетърпеливи очи.

— Не бързай толкова!

— Добре. Само че нямам търпение да тръгнем… Добре ли съм облечена?

— Възхитителна си! — отпи той от чая си. — Не съм и подозирал какви хубави крака имаш… — Белинда се изчерви и отмести поглед встрани. Отдъхна си, когато Винсънт продължи: — Но слънцето е толкова силно, че трябва да си сложиш нещо на главата.

— Нямам шапка. И никога не съм носила…

Той бързо премисли нещо.

— Почакай ме тук!

След малко се върна с бяла сламена широкопола шапка със зелена лента на периферията.

— Чия е? — разгледа я Белинда с възхищение.

— На сестра ми е. Дай на мен! — Винсънт я постави леко на главата й, отстъпи крачка назад и я огледа критично. — Чудесно! Хайде да тръгваме!

Когато излязоха в градината, Белинда забеляза, че беше облечен в бяла спортна риза, сини джинси и раирано ленено сако от колекцията на известен френски моделиер, което му придаваше доста европейски вид. Качиха се в колата и той включи двигателя.

— Почакай… — обърна се Белинда към него. — Къде е Джес?

— Реши да не идва с нас.

— Но защо? — разтревожи се тя. През цялото време си бе представяла един приятен, спокоен уикенд в присъствието на Джес, а перспективата да прекара половин ден сама в компанията на Винсънт малко я плашеше. — Мислех, че идеята е нейна. Какво я накара да промени решението си?

Той вдигна рамене и я погледна укорително:

— Сигурно иска да има малко свободно време и за себе си.

— О, разбира се! — съгласи се бързо Белинда и се изчерви. — Толкова се старае милата, има право и на малко отдих!

Пропътуваха няколко километра в пълно мълчание. Винсънт спокойно следеше с поглед пътя, а загорелите му дълги пръсти си почиваха на волана.

— Да не се страхуваш да бъдеш насаме с мен, Белинда? — наруши пръв той тишината.

— Да се страхувам? От къде на къде… — прехапа устни тя.

— Е, това е добре! — засмя се Винсънт.

— Къде отиваме?

— Недалече оттук, край реката, има малък уютен ресторант. Държи го едно младо семейство на твоята възраст — Брайди и Шон Стивънс, мои приятели. Предлагат винаги чудесна храна, а и нямат много посетители.

Белинда хареса собствениците от пръв поглед: и двамата бяха малко над двадесетте, жизнерадостни, с чувство за хумор. Брайди беше дребна, късо подстригана блондинка с живи теменуженосини очи, Шон — висок слаб младеж със смугло лице и влажен тъмен поглед. Те топло поздравиха Винсънт — Брайди го прегърна, а Шон му разтърси яко ръката. Той им представи Белинда.

— Изборът ти е добър, както винаги! — намигна му Шон и се ухили, като наблегна на последната фраза.

— Говориш глупости, Шон! — скастри го Брайди и се обърна към Белинда: — Не му обръщай внимание, беше просто шега.

— Комплимент, не шега — не преставаше Шон. — Сигурен съм, че Белинда не си прави илюзии, че не е първата жена в живота на Винсънт, но вероятно не знае, че е единствената, която е водил тук. Сигурно е нещо сериозно… Време му е вече!

Брайди и Шон се засмяха и загледаха с любопитство Винсънт. Белинда бе свела лице поруменяла. Инстинктивно долавяше раздразнението му. Не му беше до шеги.

— Този път сбъркахте, драги, Белинда не ми е приятелка. Тя е… — запъна се той, свъсил вежди, а Шон се разсмя и го подкани окуражаващо:

— Да? Коя е тя? Твоя служителка? Или секретарката ти? Или само придружителка?

— О, стига вече! Донесете ни нещо за пиене! — ядоса се Винсънт не на шега.

— Бедният Вини! Престани, Шон, знаеш, че не обича да го поднасят!

— Няма чувство за хумор, там е бедата! Връщам се в кухнята, ще се видим по-късно. Забавлявайте се добре, Белинда!

Ресторантът се помещаваше в стара, но както личеше, скоро реставрирана сграда с ниски тавани, бяла мазилка и тъмноопушен гредоред. Широките прозорци гледаха право към реката, която точно на това място правеше красив завой надясно. По двата й полегати бряга, покрити с буйна гъста растителност, се редяха току-що раззеленили се плачещи върби. Картината беше толкова впечатляваща, че Белинда дълго седя загледана навън. Заведението представляваше тясно продълговато помещение, в което на разстояние една от друга бяха разположени само осем маси. Върху белите колосани покривки лежаха сребърни прибори, а до тях бяха поставени кристални чаши и малки вазички с по една тъмночервена роза във всяка.

Още когато влязоха в ресторанта, Белинда улови няколко любопитни погледа, отправени към тях. Винсънт беше несъмнено важна личност и хората сега гадаеха коя ли е жената с него. Тя се постара да не обръща внимание на следящите ги очи и се съсредоточи в менюто.

— Ще взема супа и печено пиле — реши Винсънт, а Белинда избра порция пъстърва и пъпеш.

Не чувстваше глад. Стомахът й се бе свил и всеки път, когато поглеждаше към Винсънт, изпитваше странно усещане. „Какво става с мен? — питаше се тя. — Никога не съм го харесвала. Имам поне три основателни причини да го мразя. Какво е това чувство, мили боже?“

Малък коридор водеше от заведението към хотела, пристроен допълнително към него. Решиха да изпият кафето си във фоайето. Неголемият салон имаше почти елипсовидна форма и предлагаше старомоден тих уют: дълбоки меки кресла с ниски масички, отрупани с вестници и списания, абажури с ресни и навсякъде — водопади от зеленина.

Винсънт избра две кресла до прозореца, но преди да се настанят, Белинда се извини и отиде до тоалетната. Седна пред огледалото и обхвана с две ръце главата си. Какво ставаше, за бога? Влюбваше ли се?

Вратата се отвори и тя побърза да се вмъкне в една от розовите кабини — искаше да остане сама и да събере мислите си. Но не й се удаде. До слуха й достигнаха гласовете на две, както й се стори, пийнали и попрехвърлили годините жени.

— Ох, храната тук е винаги… толкова обилна… — каза едната, като правеше паузи между думите, вероятно нанасяйки червило върху устните си. — Откъде се изсипаха днес толкова много хора? Човек до човек… И всички са така любопитни! Забеляза ли дамата с жълтата шапка на съседната маса? Постоянно надаваше ухо към нас. Обзалагам се, че дума не е изпуснала от разговора ни!

— Ще го преживееш някак си! — успокои я другата. — Бях заета с по-важни неща: опитвах се да чуя какво говори Винсънт Гарет. О, какъв мъж!… Изглежда страхотно, нали? Доста е по-хубав от брат си, който наскоро се ожени — видях сватбената му снимка във вестниците. Как се казваше всъщност той?

— Ричард. Познавам добре майка им — участваме с нея в няколко благотворителни комитета. Но аз предпочитам Ричард. Винаги съм харесвала русите мъже… Е, доста е по-млад от мен, но…

— Джудит! — хлъцна другата жена. — Том знае ли? Шокирана съм!

— Успокой се, мила! Как можа да си го помислиш? Та аз мога да му бъда майка! Но не ми е забранено да гледам, нали-и-и? — И двете се разсмяха високо. — Щом нашите мъже могат да задирят хубавите момичета, защо да не го правим и ние? Хайде, Марион, дръж се! Видя ли момичето с него? Не изглежда зле, но е доста слабичка…

— Щастливка! — въздъхна завистливо Марион. — Ох, ще трябва отново да започна онази диета… Чудя се дали и Винсънт не се готви да последва брат си? След един брак в едно семейство обикновено следва друг.

— Винсънт няма да се улови толкова лесно на въдицата, пък и не съм сигурна, че Ричард е най-подходящият пример за това… Срещнах го онзи ден в Ейлсбъри: съвсем нямаше вид на щастлив съпруг, напротив, изглеждаше отегчен и нещастен…

Белинда се облегна на стената с подкосени крака и пребледняло лице. Очите й бяха застинали в недоумение: Рики се бе върнал от сватбеното си пътешествие! Бил е в Англия, но не изглеждал щастлив…

— Винаги става така с младите — продължи Джудит. — Встъпвайки в брак, са убедени, че щастието им ще продължи вечно, а когато действителността се окаже доста по-различна от представите им, разбират, че съжителството им с любимия човек не е това, което са очаквали…

— И тогава хукват да се развеждат — допълни Марион.

Отново се чу звук от отваряща се врата и гласовете скоро заглъхнаха. В малкото помещение стана тихо. Белинда отиде до огледалото. Очите й изразяваха странна смесица от чувства. Ако Рики наистина не е сполучил в брака си, дали причината не бе тя? Когато е разбрал, че шансовете й да оживее са минимални, му е било все едно какво ще се случи с него… Дали вече е научил, че е излязла от комата? Сигурно. Семейството му не би могло да скрие новината от него. Или… Дали ще дойде да я види в Дилингам Плейс?

Белинда потрепери. Вълнуваха я толкова много неща. Навярно скоро щеше да намери отговора на повечето от тях. На един въпрос обаче трябваше да си отговори сама: какво изпитваше към Рики сега, след всичко, което се случи между нея и Винсънт?