Шарлот Лъм
Нежно очарование (4)

Четвърта глава

Джес не долови тягостната атмосфера в салона.

— Как пиеш чая — силен или слаб? — обърна се тя засмяна към Белинда. — Искаш ли мляко? А малко захар?

Белинда смутено промърмори нещо и се зачуди толкова ли е сляпа Джес, за да не усети напрежението във въздуха. Тайно хвърли бърз поглед към Винсънт и озадачена установи, че и той изглеждаше спокоен и съсредоточен, като че ли нищо не се бе случило само преди минути.

— Занеси чая на Белинда, Винсънт! — разпореди се Джес и той бързо й се подчини. Подаде чашата на все още замаяното момиче и му се усмихна любезно:

— Надявам се, че е приготвен по вкуса ти.

Недоумяваща колко лицемерни могат да бъдат хората, скрити зад маската на благоприличието, Белинда потисна възмущението си и отговори с равен тон:

— Благодаря! Ухае приятно… — Вперила поглед в сламеножълтата течност, тя вдъхваше аромата на първокачествения китайски чай. Така й се искаше да си е сега в леглото, но не биваше да оставя Винсънт с впечатлението, че се е изплашила от внезапния му порив. Не беше необходимо никой да разбере, че се страхува от нещо — това бе една от поуките, които си бе взела още в училище: когато страхът се изпише на лицето ти, знай, че си загубил наполовина.

Защо Винсънт не си тръгваше? Присъствието му я потискаше и тя се размърда неспокойно.

— Доколкото знам, семейството ти не живее в Англия… — полюбопитства госпожа Минтърн и Белинда кимна замислено, преди да извие очи към прозореца.

— В Нова Зеландия са — с носталгия произнесе тя. — Мисля да ги посетя, когато се почувствам достатъчно укрепнала за дългия полет. Утре ще им позвъня, за да ги уведомя къде съм. — Последните й думи, изречени с неприкрита враждебност, бяха насочени към Винсънт. — Има ли тук наблизо телефонен автомат?

— Можеш да ползваш и нашите телефони, мила. Поставили сме един и в твоята стая.

— О, благодаря. Няма да звъня всеки ден, обещавам. Но поне един път ще трябва да им се обадя. Уведомени са, че ще постъпя в санаториум, но е необходимо да знаят и адреса ми. А освен това… искам да разменя няколко думи с майка си.

Белинда държеше да покаже на Винсънт, че има семейство, което се безпокои за нея, и че не е сама и беззащитна, както вероятно си мислеха мнозина.

— Вече са информирани за всичко — обади се неочаквано той и тя едва не изпусна чашата си.

— Какво искаш да кажеш? Как биха могли… От болницата ли са им съобщили?

— Аз им съобщих. Говорих с майка ти по телефона, преди да предприема каквото и да било. Нужно ми беше съгласието й да се грижа за теб и тя ми го даде.

Белинда занемя. Майка й е знаела всичко за Рики, за семейството му, за болката, която й бе причинил, за горчивия край на любовната им история и, разбира се, за непочтената роля на Винсънт Гарет в тази трагикомедия. Сигурно е била наясно как ще се чувства Белинда като гост на Винсънт — да седи с него на една маса и да яде храната, заплатена с неговите пари, часове наред да прекарва в компанията му, да слуша омразния му глас и да му се усмихва… И въпреки всичко е дала съгласието си! Но дали е допускала, че дъщеря й ще бъде доведена тук насила — като затворник, и че опеката му над нея ще е отново проява на властния му характер и на собственическата му страст?

— Ще си вземеш ли от кейка? — сепна я гласът на Джес, застанала с поднос пред нея.

— Не, благодаря — поклати глава Белинда. — Ще… Ще си легна.

Телефонът иззвъня настойчиво.

— Сигурно е Магдалин — кисело се усмихна Джес.

Винсънт замръзна на мястото си.

— Какво? — остро прозвуча гласът му, а лицето му се изопна силно.

— Звъня цял следобед… Казах й, че ще се прибереш привечер.

— Не си й съобщила, че… — посочи с очи той Белинда и по страните му изби руменина.

— Не, не съм. По-добре вдигни слушалката и й обясни сам, преди да е затворила.

Винсънт се затича към вратата и стъпките му отекнаха по мозайката в коридора. Само след секунда телефонът замлъкна и до Белинда достигнаха откъслечни фрази и гърленият му смях.

Коя ли беше Магдалин? Може би последната му приятелка? Дали връзката им беше сериозна? Не, не че всичко това засягаше Белинда, но… Просто беше любопитна.

И какво ли трябваше да скрият от Магдалин? Може би мен, усмихна се тя. Но ако дамата беше за Винсънт нещо повече от случайна връзка, би трябвало да знае всичко за семейството му. Значи… Значи Магдалин беше много ревнива. Белинда се засмя. Непознатата нямаше причини да се страхува за Винсънт, не съществуваше и най-малка опасност Бел да й го отнеме. Но възможно беше нещата да стоят много по-просто — Винсънт не желае семейството му да знае за пребиваването на Белинда в Дилингам Плейс и затова не е уведомил никого. В това предположение имаше повече смисъл. Родителите му са се надявали да не я срещнат никога вече и с брака на Рики проблемът им се е струвал разрешен. Е, да, но както се оказа, са сбъркали. Белинда ще им е трън в очите още дълго време. Объркаха живота й, но тя ще им го върне, макар че още нямаше представа как…

— Е, вече можеш да се качваш в стаята си — надвеси се над нея Джес и посегна да я повдигне.

— Мога и сама! — дръпна се Белинда.

Жената се отстрани с усмивка, но продължи да я следва отблизо.

— Трябва да тръгвам. Ще се видим на закуска — бегло ги погледна той. — Ако имаш нужда от мен, Джес, знаеш къде да ме намериш…

— Ето, това е стаята ти — разтвори широко Джес една от вратите на втория етаж.

Белинда беше твърде изморена, за да оглежда помещението. Концентрира се, за да запази равновесие, и като измина залитайки последните няколко метра, се свлече задъхана в най-близкия фотьойл.

— Добре ли си? — взря се в нея Джес. — Да не те боли главата? Свят ли ти се вие?

— Не, нищо ми няма — пое си дъх Белинда и се усмихна горчиво. — Стълбите се оказаха твърде голямо препятствие за мен.

— Това ли било… Хайде сега, бързо в леглото! От утре ще можеш сама да се приготвяш за сън, но днес, мисля, че е по-добре да си легнеш с дрехите.

Белинда не възрази. Когато се настани под хладните завивки, Джес спусна завесите и стаята потъна в приятен полумрак. С настъпването на нощта къщата се потопи в тишина и уют и само птиците в градината не намираха покой.

— На нощната масичка съм сложила кана с вода и чаша — каза Джес. — Искаш ли да ти донеса вечерята тук?

Белинда поклати глава:

— Извинявай, но смятам да я пропусна тази вечер. Много съм изморена.

— Добре, заспивай тогава. Ако ти потрябва нещо, вдясно, до главата ти има звънец — видя ли го?

Белинда едва извърна очи към червения бутон над леглото. Клепачите й натежаха и главата й клюмна.

— Лека нощ, мила! — пристъпи на пръсти Джес.

Момичето искаше да отвърне, но вместо обичайното пожелание за „лек сън“ устните му едва чуто прошепнаха:

— Наистина ли си медицинска сестра?

Джес Минтърн се поколеба малко, после отвърна:

— Разбира се, и то квалифицирана. Дълги години съм работила в болница. Но защо питаш, да не те боли нещо? Всичко ли е наред?

— Да, да… Само се чудех… Това санаториум ли е?

— Санаториум ли? От къде на къде?! Разбира се, че не е. — Джес се върна до леглото и сложи ръка на челото й. — Да нямаш температура? Не? А защо трепериш тогава? Трябва да е от преумората… Хайде, бъди добро момиче и заспивай!

Белинда вече не я чуваше. Видя се изведнъж на пуст бряг край океана. Огромни вълни я връхлитаха и поваляха с грохот на пясъка. Тя падаше, коленичеше, изправяше се с разранени ръце и крака и отново посрещаше прииждащата водна стихия…

 

 

Когато се събуди на сутринта, стаята бе потънала в ярка слънчева светлина. Въпреки кошмарите през нощта, Белинда се чувстваше доста по-добре — от слабостта и умората нямаше и следа. Повдигна се на лакът и се огледа, очите й се спряха на всяка подробност. Стаята беше просторна и мебелирана с вкус. Изглежда, дизайнът на всяко помещение тук отговаряше на външното архитектурно оформление на сградата, но беше допълнен и осъвременен в съответствие с практичните нужди на обитателите. Белинда се чувстваше доста удобно в широкото си пухено легло, харесваха й копринените бродирани завеси, дебелият кремавожълт килим на пода, бледорозовите тапети на стените, изкусно изработената дървена рамка на огледалото, както и извитите резбовани крака на масата и стилизираните орнаменти по гардероба и старинната ракла.

Беше очарована. След сковаността на болничната обстановка изведнъж бе попаднала в съвършено друг свят. Не беше очаквала такъв разкош. Дали всички санаториуми са като този, зачуди се тя и в същия миг се намръщи: спомни си последните разменени реплики с Джес. Та това не беше санаториум! Нали така й бе казала?

Обля я студена пот. Но ако не беше санаториум, какво бе тогава? И защо квалифицирана медицинска сестра ще се грижи за нея? Какво ставаше, за бога? Устните й пресъхнаха от вълнение и тя протегна ръка към каната с водата. Пръстите й неволно засегнаха малкия будилник на нощната масичка и последвалият трясък я накара да скочи ужасена. „О, господи, дано не съм го счупила!“ Наведе се към пода и с облекчение долови цъкането му недалече от леглото.

Вратата се отвори и в стаята надникна Джес:

— Добре ли си? Дочух някакъв шум…

Все още изплашена, Белинда си призна смутено:

— Мисля, че не съм го счупила… — и виновно погледна към будилника на пода.

— О, това ли? Не се притеснявай! — Джес го постави обратно на мястото му. — Как си днес? Изглеждаш по-добре, но не е лошо да ти измеря температурата и пулса, преди да се раздвижиш.

След обичайните процедури Белинда взе душ и се облече. В бяла копринена блуза и сива плисирана пола, пристегнала тънката си талия с черен кожен колан, прибрала на тила меднорусите си коси с бяла панделка, тя изглеждаше невинна и чиста като ангел. Само внимателният наблюдател би могъл да види тревогата и притеснението, спотаили се дълбоко в изумруденозелените й очи. Трябваше да се успокои. Не искаше Джес да се безпокои за здравето й. Изпитваше необяснимо доверие към нея и не вярваше да е замесена в непочтените игри на Винсънт.

— Винаги ли си била така слаба или това се дължи на боледуването ти? — съчувствено й се усмихна възрастната жена, когато я видя да слиза по стълбите.

— Слаба съм по рождение, но такава никога не съм била! — направи гримаса Белинда. — През цялото време са ме поддържали със системи и съм изгубила доста килограми. Нямам представа какво са ми вкарвали.

— Солен разтвор и гликоза, предполагам, подсилват организма… — От кухнята се долови приятен мирис на кафе. — Но мисля, че рохките яйца и сандвичите с бекон и гъби са за предпочитане!

Закусиха точно това. Белинда се изненада от добрия си апетит. Обслужваше ги млада жена в бяла престилка, която й кимна приветливо.

— Това е Луси — представи я Джес. — Нейно владение е кухнята. За съжаление отвикнах да готвя — дългите години, прекарани в болницата, ми отнеха тази малка женска привилегия.

Луси бе ниско и набито момиче с кестенява коса и вирната брадичка, издаваща упоритост и своенравие. В тъмните й очи блесна закачливо пламъче, но само каза:

— Надявам се, че закуската ще ви хареса, госпожице Хънт.

След като тя излезе, Джес допи кафето си и се обърна към Белинда с извинителен тон:

— Няма да ми се сърдиш, ако те оставя да довършиш сама закуската си, нали? После можеш да разгледаш къщата или да постоиш в градината на слънце. Ако ти потрябвам, обади се. Ще почистя стаите горе и ще разопаковам багажа ти.

— О, моля ви, госпожо Минтърн, сама ще подредя вещите си. Не се чувствайте задължена да вършите всичко вместо мен!

— Няма да ме затрудниш, момичето ми, виждам, че багажът ти е съвсем малко. А ти засега трябва да се занимаваш с леки и приятни неща.

След като закуси, Белинда застана до отворения прозорец. Навън пролетта настъпваше неудържимо. Слънцето сипеше щедро топлина и светлина върху жадувалата цяла зима ласките му земя, а наситеният с нежни аромати въздух трептеше в пролетна омара и събуждаше нови, непознати желания и копнежи.

— Жива съм! — прошепна Белинда развълнувано. — А можеше и никога да не видя тази красота…

При тази ужасна мисъл тя направо се вцепени. В болницата дните й си приличаха като две капки вода. Животът й изтичаше неусетно като пясък в пясъчен часовник. Тази сутрин за първи път почувства, че живее.

Постоя още малко край прозореца, а после реши да разгледа къщата. В една от стаите в дъното на коридора дочу бучене на прахосмукачка. Надникна в гостната, но там нямаше никой. Обърна се да излезе и в този миг погледът й попадна на голяма цветна снимка в сребърна рамка, поставена на видно място върху пианото. Беше Рики. Очите й се напълниха със сълзи: почти бе забравила как изглежда… Приближи се с приковани в лика му очи. Но какво, за бога, търсеше снимката на Рики тук? Малко по-встрани бяха поставени в полукръг и други снимки. Зениците на Белинда се разшириха от удивление: присъстваше цялото семейство Гарет! Ето родителите — прегърнати и усмихнати щастливо, и отново Рики, но този път с Винсънт и рижия лабрадор. Снимката навярно бе правена преди години — и двамата изглеждаха доста по-млади отсега. А това може би е сестра им Дирдри — в булчинска рокля и воал, сияеща до съпруга си.

Белинда бавно отмести очи към следващата снимка: Винсънт с красива тъмноока брюнетка, прислонила глава до силното му рамо — хванати за ръце, щастливи. Белинда потръпна: и влюбени! Двамата изглеждаха лудо влюбени един в друг. Неприятно чувство се загнезди в душата й. Винсънт, който така настървено се бореше срещу любовта й към Рики, също обичаше… Снимката навярно бе правена по време на пътуване: момичето беше облечено леко, а ризата на Винсънт бе небрежно разкопчана отпред и откриваше загорялата кожа на широките му гърди. Дали имаха намерение да се оженят? Тя беше доста хубава и добре сложена, и имаше добро самочувствие, както издаваха очите й. Навярно произхождаше от заможно семейство — по всичко личеше Гарет ще я приемат с отворени обятия, иронично се усмихна Белинда. Постави снимката обратно на мястото й и почти бе тръгнала обратно към вратата, когато погледът й попадна на няколко думи, изписани в долния десен ъгъл. Времето бе поизличило надписа, но след дълго взиране тя успя да разчете: „С много обич: Магдалин“.

Това, значи, беше Магдалин! Белинда отново се вторачи в лика й. Трябваше да признае, че нещо я смущаваше в превзетото сладникаво изражение на момичето от снимката. Точно така! Очите! Гледаха твърде недобронамерено за една истински влюбена жена. Магдалин сигурно изглеждаше доста неприятно, когато се ядосаше. Белинда се усмихна, сещайки се за Винсънт.

В този момент звук от затваряща се врата в коридора я накара да скочи и тя бързо понечи да сложи снимката обратно, но металната рамка се плъзна по полираната повърхност на пианото и преди Белинда да успее да стори каквото и да е, полетя към пода и стъклото се разби на десетки малки парченца.

— Какво става тук? — нетърпеливо се разнесе мъжки глас откъм коридора и Белинда изтръпна, разпознавайки през открехнатата врата силуета на Винсънт.

— О, съжалявам! Беше… случайно — запъна се тя, а очите й гледаха виновно.

Той се приближи и вдигна рамката от земята. Късчета разбито стъкло се посипаха по разноцветната мозайка.

— Ще заплатя… да го възстановят… — прошепна Белинда, но той не я чу. Държеше снимката с двете си ръце и я гледаше втренчено. Бе погълнат изцяло от образа на Магдалин, клепачите му бяха плътно спуснати над сивите очи, а пребледнялото му лице наподобяваше посмъртна маска. Белинда не можеше да се застави да не го гледа: никога не го бе виждала толкова разстроен.

— Не трябваше да идвам тук… — започна да се извинява тя. — Много е красива, нали?

— Да — отвърна хладно той и тръгна към вратата. — Стъклата трябва да се почистят, преди да се е порязал някой…

— Тя не знае за мен, нали? — догони го разтрепераният й глас.

— Кой? — обърна се към нея Винсънт и я погледна разсеяно.

— И ти не искаш тя да знае за мен! — Белинда се приближи до него, вирнала предизвикателно брадичка. Погледът му се плъзна изпитателно по тялото й.

— Не се чуваш какво говориш!

— Напротив, много добре знам какво говоря! Не съм толкова глупава!

— Смешна си…

— Сигурно е много ревнива — не го слушаше Белинда, а зелените й очи светеха присмехулно. — Не би ме изненадало. Не се съмнявам, че често й даваш поводи да те ревнува. Рики ми е разказвал много пъти за безразборните ти любовни авантюри…

— Започваш да ме дразниш — изръмжа Винсънт.

— Вече?

— По-добре спри.

— Едва сега започвам! Но преди това ще ми отговориш на няколко въпроса. Досега ме засипа с лъжи, а аз искам да знам истината.

Лицето му се смръщи и той пристъпи към нея. Обзе я паника и гърлото й пресъхна, но веднага се окопити:

— И така: къде се намирам? Защо ме доведе тук? И коя е Джес Минтърн?

По разширените му, нервно потрепващи ноздри, тя разбра, че увереността му го напуска. Зад привидно спокойното чело мозъкът му трескаво търсеше изход от ситуацията.

— Добре — каза той най-после. — Разбира се, че имаш право да знаеш някои неща. Това действително не е санаториум, както вече подозираш, но Джес е първокласна медицинска сестра, работила дълги години в една от лондонските болници. Нямаш причини да се безпокоиш за състоянието си: намираш се в ръцете на отличен специалист. Едва ли би могла да получиш по-добро медицинско обслужване на друго място.

— Не питах за професионалната компетентност на Джес — харесвам я и й имам доверие — погледна го въпросително Белинда. — Защо ме доведе тук — това искам да знам!

— Защо ли? — Разговорът, изглежда, изморяваше Винсънт. — Отговорът е много прост: за да те държа под око. Сама заяви, че се готвиш да създадеш куп неприятности на семейството ми, затова реших, че трябва да си под контрола ми известно време, а Дилингам Плейс се оказа най-подходящото място за тази цел…

Белинда затаи дъх. Значи, пленница! Интуицията й никога не я бе лъгала…

— Чия е тази къща?

— Моя.

И за това се бе досетила. Но никога не бе вярвала, че ще допусне да я подведат така лесно.

— Искаш да кажеш, че е собственост на Джес и ти си я наел?

— Не, това е моят дом и аз живея тук. Джес е стара приятелка на майка ми. Целият си живот е прекарала по квартири, а когато се пенсионира, установи, че спестяванията й не са достатъчни, за да си купи собствено жилище. Тогава реши да жертва част от парите си за нещо, за което бе мечтала години наред: направи околосветско пътешествие и прекара шест месеца при племенничката си в Австралия. Като се върна, трябваше да преживява някак си, и тъй като аз се нуждаех от икономка, я наех на работа при мен. Така въпросът бе решен и за двама ни.

— Така — промълви замислено Белинда. — И сега излиза, че съм отвлечена и измамена… Е, не ми остава нищо друго, освен да напусна и да се обърна към правосъдието. В тази страна трябва да има закони, които да защитават хората от неправомерни действия. Но преди това ще разкажа всичко на приятелката ти — нека и тя да разбере с какъв човек си има работа!

Винсънт се изсмя нервно:

— Дори не си го и помисляй, Белинда! — с лека ирония се взря той в нея. — Ако се опитваш да ме шантажираш, ще те накарам да съжаляваш, че си ме срещнала някога!

— Вече съжалявам, бъди сигурен! — предизвикателно отвърна Белинда.

Той посегна към нея и тя инстинктивно протегна ръце да го отблъсне. Допирът до тялото му бе истински шок за нея. Желанието й да се бори с този силен, самоуверен мъж се стопи неволно. Почувства се безпомощна и незначителна.

— Търсиш си белята! — прошепна в ухото й Винсънт. Едната му ръка се плъзна по гърба й, а другата замилва косите й. Дъхът му изгаряше прозрачната кожа на лицето й. Когато устните му докоснаха нейните, от гърдите й се изтръгна дълбок, отчаян стон. Не отвърна на ласката му — седеше отпусната и безмълвна и нямаше сили да се съпротивлява. Трябва да го спре, да се защити, да не му позволява да я докосва и да спира дъха й с горещи целувки… Как можа да допусне да се случи всичко това?

Сълзи намокриха страните й. Винсънт внезапно охлаби прегръдката си и я погледна изненадано. Тя го блъсна яростно и се втурна навън. Изкачи на бегом стълбите и хукна към стаята си. Дълго стоя, затворила очи и опряла гръб до заключената врата, преди да се отпусне изнемощяла върху леглото. Винсънт не я последва.

Никога преди това не бе плакала така дълго и отчаяно. Чувстваше се унизена и изплашена. И объркана… Как ще живее занапред? Мразеше го. Мразеше го и… го желаеше. Никой мъж преди него — дори и Рики — не я бе изкушавал така силно. В ничии мъжки прегръдки до днес не се бе чувствала така слаба и беззащитна — като жена… Беше безсилна да го възпре и трябваше да си признае, че ако той бе пожелал да я има, тя нямаше да му се възпротиви…

Раменете й отново се разтърсиха от ридания. Какво ставаше, за бога? Полудяваше ли?

Бързо стана от леглото и наплиска лицето си с вода. Взря се в огледалото — изглеждаше доста зле. Клепачите й бяха зачервени и подпухнали, а под очите й личаха дълбоки тъмни сенки. В погледа й се четеше един-единствен въпрос — какво става с теб, момиче? Опомни се! Животът ти — твоят живот — е в собствените ти ръце.

Какво? Очите й се разшириха от уплаха. Изведнъж й се стори, че лицевите й мускули замръзнаха неподвижно и тя за няколко секунди не бе в състояние да помръдне нито челюстта, нито шията си. Ето, последиците от комата вече започваха да се проявяват! Трябваше да се съвземе. И да не върши необмислени неща.