Шарлот Лъм
Нежно очарование (3)

Трета глава

Винсънт Гарет се настани удобно на един стол до леглото й и разкопча сакото на елегантния си тъмен костюм. Белинда неволно се загледа в него: начинът, по който вършеше и най-дребните неща, я впечатляваше. Това я дразнеше. Не искаше Винсънт да остане с впечатлението, че го намира привлекателен. Просто нямаше да е истина. Твърде много го ненавиждаше, за да го харесва. Но не можеше да не признае, че мъжът беше от класа: притежаваше собствен стил и владееше до съвършенство добрите маниери. Нито една жена не остава равнодушна към чара на този тип мъже. Самоувереност и властност като неговите никой не би могъл да подмине.

— Така… — провлече той. — Значи през цялото време си се стремяла към парите му…

Белинда го изгледа свирепо.

— Би трябвало да се досетя, че ще се отбраняваш със злобни забележки като тази. Но не искам да се принизявам до нивото ти и няма да си направя труда да ти отговоря. Брат ти ми съсипа живота и никой съд няма да пренебрегне молбата ми за обезщетение. Това е всичко, което имам да ти кажа, така че сега напусни, моля те, и ме остави сама!

Белинда искаше да изглежда спокойна, но гласът й трепереше и тя с усилие контролираше изражението на лицето си. С изненада откри, че омразата е точно толкова силна и изтощаваща, колкото и любовта. Мразеше този мъж, но не можеше да откъсне очи от него, а всяко движение на мъжественото му тяло я караше да настръхва и, незнайно защо, я възпламеняваше.

Винсънт не показа с нищо, че ще се подчини на настояването й: саркастично бе вдигнал вежди и я гледаше в упор.

— И как възнамеряваш да изпълниш заканата си?

— С всички необходими процедури ще се заеме адвокатът ми.

— О, хайде, Белинда, не ме карай да се смея! Или искаш да ми покажеш колко алчна можеш да бъдеш? Надяваш се навярно, че веднага ще уведомя брат си и ще му разваля удоволствието от медения месец? Не си го и помисляй! — Той спря за миг, а после продължи с приятелски тон: — Ако все пак искаш да хвърлиш вина върху някого, за да ти олекне, то нека този някой да бъда аз…

— Но… какво си мислиш? Ти…

— Виждам, че си наистина огорчена! — засмя се Винсънт нервно.

— Какво съчувствие от твоя страна!

Той въздъхна.

— Ако си умна, ще забравиш Рики. Не се опитвай да разрушиш брака му — от това няма да ти олекне!

— Нямам такива намерения, само искам да ми плати…

— Катастрофата не е била по негова вина, както се установи при разследването. Чист малшанс! И ти ще постъпиш подло спрямо него, ако го обвиниш за това. — Винсънт замълча, а после допълни тихо: — Длъжен съм да ти кажа и още нещо: само допреди месец Рики горещо се надяваше, че състоянието ти ще се подобри…

— И всеки път, когато се е откъсвал от мен, ти си подсигурявал нейното присъствие, нали? Сигурна съм, че веднага, щом си чул за злополуката, си я извикал от Франция. Това е бил несъмнено големият ти шанс, който едва ли е щял да се повтори!

— Ставаш истерична — обърна се с упрек към нея Винсънт. — Мег се върна веднага след катастрофата, но не съм и предполагал, че няма да го направи. Не беше нужно аз да я викам: все още имаше пълните права на годеница на Рики. Сигурно не знаеш, че той не бе развалил годежа си с нея…

Това вече беше нечувано! Белинда лежеше притихнала и студена като лед.

— Лъжеш! — Гласът й бе прегракнал от вълнение.

— А може би не е искал да се разделя с нея, кой знае… — Винсънт беше направо жесток.

— Това е, което винаги си искал, нали? Не можеш да се примириш с мисълта, че Рики ме е обичал! Е, добре, чуй сега: Рики ме убеждаваше, кълнеше се, че ме обича, но дори и така да е било, той съсипа живота ми! Когато изляза оттук, ще трябва да започна всичко отначало — нов дом, нова работа, а затова ще са ми необходими пари, толкова ли е трудно да се разбере?

— Е, щом парите са всичко, което ще излекува раненото ти сърце… — Винсънт неочаквано се надигна и тръгна към вратата. Звукът от силно отекващите му стъпки й се стори познат, като че ли много пъти преди това го бе виждала да се отдалечава от леглото й и да я оставя сама — объркана, смутена и малко тъжна… Напоследък често й се случваше да си „спомня“ различни звуци, „чути“ през дългите месеци на безпаметния й сън: гласове, стъпки, смях…

Защо ли Винсънт продължаваше да я посещава? Не бе идвал цели седмици, от деня, в който му забрани да се мярка пред очите й. Мислеше, че не ще го види никога вече и беше доволна. А ето че дойде отново — защо? И защо точно днес? Дали не се бе осведомил от лекарите за състоянието й? И разбирайки, че скоро ще я изпишат, бе решил лично да я разпита за бъдещите й планове. Винсънт Гарет беше хитър. Хитър и подъл. Сигурно месеци наред се е опасявал от решението й да иска обезщетение от семейството му. И безуспешно е гадаел какъв ще е размерът на тази сума… Това ще е! Белинда се усмихна горчиво. Как ли се е надявал, че тя ще умре и с това ще се решат всичките им проблеми! Проклето семейство!… Е, сега вече Гарет могат да предупредят адвокатите си да очакват неприятности от нея. Възтържествуването на справедливостта е бавен процес. Войната с тях щеше да продължи вероятно с години, но все едно — Белинда нямаше да се откаже от нея. Възнамеряваше да я обяви още на следващия ден…

Затвори очи и се почувства самотна и изоставена. Гледката, която си представи, вледени сърцето й: излегнати на палубата на обляната от слънцето яхта, Рики и съпругата му се носеха щастливи по морските вълни. По лицето му нямаше и следа от страдание или разкаяние. Единствено за Белинда инцидентът бе имал лоши и непоправими последици. Ето защо законът й даваше пълно право да потърси отговорност от всекиго за случилото се. Ако Рики й беше напълно непознат, никой не би се изненадал от намеренията й. Случайни жертви при пътни злополуки ежедневно предявяваха искове за обезщетение. Тогава защо се чувстваше неловко? Защо позволи на Винсънт да събуди у нея чувство за вина?

В стаята влезе сестра Хей. Белинда изведнъж си спомни за разговора си с нея. Дали тя не бе издала намеренията й на Гарет? Не, не, едва ли… Хей бе истинска приятелка. Как можа изобщо да я заподозре? Но Винсънт беше хубав мъж. И много силен, и богат… Белинда с ненавист бе проследила няколкото възхитени погледа, които му бяха отправили дежурните сестри…

— Каза ли на секретарката да се отбие при мен, сестра? — внимателно я попита Белинда и Хей й кимна усмихната.

— Разбира се. Още ли не е идвала?

— Не, за съжаление.

— О, ще трябва да й опресня паметта! — закани се весело Хей и сръчно започна да оправя стаята.

— Не е ли по-добре да я изчакаме още няколко дни, може да е заета… — предложи Белинда, в чиято главица вече назряваше подозрение и към служителката от администрацията. Беше любопитна дали ще я посети, за да се запознае със случая.

Разбира се, тя не дойде и за Белинда вече нямаше съмнение, че Винсънт я е подкупил. Вероятно я бе помолил да го информира редовно за състоянието на болната, тъй като: „Виждате ли, аз съм брат на бившия й приятел и се чувствам донякъде отговорен за нея…“. И от дума на дума секретарката му е разкрила претенциите на Белинда за обезщетение. Разбира се, Винсънт е имал готово решение и за тази ситуация: „Оставете всичко на мен, сам ще се заема с въпроса“. Точно така! Напълно в негов стил е да постига всичко, което желае, с арогантна усмивка и непоколебима решителност.

Тази нощ Белинда мисли до късно за Винсънт Гарет. Бе прекарала доста време в сън и с това си обясняваше зачестилите напоследък безсънни нощи. Часове наред се опитваше да проумее порочността и безочието на този странен, но несъмнено чаровен мъж…

Минаха още няколко седмици, преди тя да се почувства достатъчно укрепнала, за да напусне болницата и да постъпи в санаториума. Вълнуваше се при мисълта, че ще излезе отново навън, сред хората, макар че понякога се чувстваше разкъсвана от безнадеждни и противоречиви мисли.

— Ще ни липсваш — почти се разплака Хей, когато на сбогуване Белинда й подаде купения от Трейси копринен шал на червени и черни райета.

— Благодаря ви за всичко, което направихте за мен! Съзнавам колко много съм ви задължена — раздаде тя малки подаръци и на останалите сестри.

— О, за нас беше истинско удоволствие! Това ни е работата — побърза да отвърне Хей. — Винаги се радваме, когато изпращаме пациентите си, особено тези, които са се възстановили след дълго и мъчително боледуване. А ти ни накара да се почувстваме истински професионалисти, Бел!

— Надявам се, че и сестрите в санаториума ще са така мили като вас — усмихна се Белинда.

— Атмосферата там ще е доста по-различна от тази тук, Бел. Санаториумите приличат повече на хотели, отколкото на болници. Пък и ти не се нуждаеш вече от ничия помощ, нали? — Сестра Хей погледна часовника си. — Колата сигурно чака долу. Събра ли всичките си вещи? Ще те изпратя до изхода.

Белинда се отправи към асансьора, като не позволи на никой да я подкрепя. Чувството, че може да се осланя отново единствено на собствените си сили, беше така опияняващо, че тя се изчерви от удоволствие и развълнувано се притисна до Хей, докато портиерът слагаше багажа й в колата.

— Изпрати ни картичка и напиши няколко реда — да знаем как си! — извика сестрата след нея.

Двете се бяха сприятелили доста през последните няколко седмици. Белинда дължеше много на тази мила и сърдечна жена и съзнаваше, че едва ли би могла да й се отплати някога за грижите и вниманието. Очите й се напълниха със сълзи. Не се сдържа и се обърна назад, за да й помаха за сбогом, когато колата се спусна по инерция към широкия портал на болницата.

Едва когато малката група изпращачи, застанали на стълбите пред входа, се скри от очите й, Белинда се обърна към шофьора и сърцето й изстина.

— Но какво… Какво става? — почти извика тя.

Не вярваше на очите си! Какво търсеше той тук?

— Спокойно. Остани на мястото си! — произнесе тихо Винсънт, без дори да я погледне.

Белинда нямаше никакво намерение да му се подчини.

— Спри веднага и ме пусни да изляза! — Опита се да запази самообладание и се надигна от седалката.

— Остани там, където си! — повтори Винсънт настойчиво.

В огледалото за обратно виждане тя можеше да различи само част от лицето му: тъмната коса и извитите дъги на веждите, под които гледаха студените му, засенени от гъсти мигли, сиви очи.

— Какво означава това? Да не би да искаш да ме отвлечеш?

— Не драматизирай — хвърли й той бегъл поглед в огледалото. — Само ще те закарам до санаториума.

Белинда се отпусна на седалката и машинално посегна към предпазния колан. Спомни си за последното пътуване с Рики и неволно потръпна.

— Как сме катастрофирали? — Въпросът сам се изплъзна от устата й.

Винсънт отново я погледна, този път остро и изпитателно.

— Никой ли не ти е разказвал подробности около злополуката? Е, добре. Водачът на идващата насреща кола е изгубил контрол и е връхлетял върху вас. Рязко е забил спирачки, но сблъсъкът е бил толкова силен, че последиците са щели да бъдат много по-лоши, ако Рики не е имал достатъчно бърз рефлекс…

— Е, и? — стисна устни тя. — Хайде, продължавай!

— Какво още?

— Довърши историята, която си измислил!

— Какво искаш да кажеш?

— Какво ли? Ами това, че не трябва да обвинявам Рики за случилото се и да зарежа глупавата идея да го съдя… Това е, което искаш да ми внушиш, нали?

— О, Белинда, не ставай дете! Само се опитвам да те запозная с фактите около злополуката.

— „Фактите“… Така, както ти ги виждаш, нали? Но има кой да решава дали твоята версия отговаря на истината, или не. Това обаче няма да съм аз — все още не съм готова да приема думите ти за чиста монета.

Белинда се загледа през страничното стъкло към сивите улици на лондонските предградия, през които минаваха. Познаваше добре родния си град, но никога не й се бе налагало да търси ориентири по пътя си — сега погледът й ненадейно бе привлечен от огромен пътен знак. По всичко личеше, че пътуват на север.

— Не ми е ясно защо точно ти трябва да ме откараш до санаториума? Всички знаят, че си зает човек. Положи огромни усилия да ме убедиш, че си важна личност и че аз съм само едно нищожество, недостойно да лъсне дори обувките ти… Защо си губиш времето с мен? И къде ме караш?

— Не ти ли казаха? — отвърна й Винсънт с равен глас и намали скоростта, навлизайки в кръстовище. — Частният санаториум, където отиваме, се нарича Дилингам Плейс, разположен е сред красив озеленен парк и предлага приятна спокойна атмосфера. Престоят ти там ще е истинско удоволствие.

— Къде се намира? — все още нащрек, запита Белинда.

— В Бъкингамшир.

— В Бъкингамшир? — настръхна тя. — Но това е…

— Точно така. Графството, където живеят родителите ми. — Отражението на лицето му в огледалото не изразяваше нищо определено.

— На какво разстояние се намира санаториумът от вашата къща?

— Предполагам, на около километър…

— Така. И защо си избрал точно този санаториум? Моля те, не ми отговаряй, че е просто съвпадение! Знаеш, че не се каня да купувам къщата ви! Намислил си нещо. И какво, ако не е тайна?

— О, нищо особено! — спокойно изрече Винсънт. — Дилингам Плейс е частен санаториум за клиентите на банката ми.

— Не искаш да кажеш, че съм един от клиентите ти… — предпазливо подхвърли Белинда. — А предполагам, знаеш също, че не съм в състояние да заплатя лечението си в частен санаториум.

— Няма нужда да плащаш.

— А кой ще плати заради мен? — прехапа устни тя. — Рики, нали? Няма да приема и стотинка от него! — Желанието й семейството на Рики да плати за всичките й несгоди се стопи в същата минута. — Върни ме обратно в Лондон! Не искам да постъпвам в този санаториум!

— Не се безпокой, Рики не е платил нищо! — изчака я да се успокои Винсънт. — Необходимата сума внесох аз.

Белинда замря. Само това не, мили боже!

— Т-т-ти? — изгуби самообладание за момент тя, но бързо се овладя. О, ако мислят, че е толкова глупава, за да не разбере заговора им, ще бъдат неприятно изненадани! — Разбира се, как не се сетих, че си ти?! По този начин Рики не би си възвърнал и частица от уважението и доверието ми… Добре измислено!

— Рики няма нищо общо със случая. И още не е научил, че си излязла от комата.

Винсънт беше безмилостен. Тънка болка като фино острие прониза сърцето на Белинда. В колата стана тихо. Съмнения загризаха душата й. Мъжът, когото обичаше с цялото си същество, не подозираше колко е самотна и как страда. И не знаеше, че е отново сред живите… Белинда искаше да го намрази така, както мразеше брат му, но любовта и споменът за него се бяха увили като бръшлян около сърцето й и я задушаваха безмилостно. Майка й често я обвиняваше: „Много си своенравна, Белинда, за нищо на света не отстъпваш от мнението си. Един ден ще страдаш от това!“. Е, добре, вече изпита силата на характера си, опита се да забрави Рики — и не успя. Сърцето й бе упорито като разума й.

Белинда се облегна назад и притихна. Пътуваха покрай раззеленили се ливади с разпръснати тук-там селца, крави пасяха по тучни поля, оградени с живи плетове от разцъфнал глог, във въздуха се носеше жуженето на рояци пчели и сладкото ухание на пролетта зовеше навън и омайваше. Сини камбанки се рееха като облачета сред тревите и храсталаците. Белинда бе прекарала няколко сезона в сън и това бе изострило силно възприятията й за всичко, което я заобикаляше. Усещаше колко е красив светът около нея — и колко е преходен…

Колата намали ход.

— Пристигнахме — дочу тя гласа на Винсънт. Изправи се и видя висока желязна порта, зад която се виеше широк път сред вековна букова гора. Гладките сребристи кори на дърветата блестяха като след дъжд, а слънцето хвърляше игриви отблясъци по раззеленилите се, леко полюляващи се от вятъра клони. Ресите сипеха златен прашец на талази върху колата и по алеите.

Санаториумът представляваше великолепна сграда в старинен стил с бели стени и червен керемиден покрив. Белинда се огледа за други почиващи или медицински персонал, но видя само градинар в зелено работно облекло и високи ботуши, бутащ ръчна количка по пътеката встрани от къщата.

Винсънт паркира, слезе и й отвори вратата.

Белинда с удоволствие би отказала да го последва, но беше така изтощена от пътуването, че нямаше сили да му се противопостави. От дългото пътуване краката бяха престанали да й се подчиняват и тя залитна още на първата крачка. Винсънт се вгледа в изпитото й лице и я прихвана внимателно през раменете.

— Пусни ме! — дръпна се тя и се изчерви.

— Но ти едва ходиш! — настоя той, без да се смути, и я хвана по-здраво. Белинда се обърка. Почувства се неловко в прегръдката му, склонила глава до широкото му рамо. Допирът до силното му тяло произведе неочакван ефект върху нея. Напразно се опитваше да призове на помощ омразата и презрението си — сърцето й запърха като затворена в клетка птица, а тялото й потръпна от необяснима възбуда.

Входната врата се отвори и на прага застана усмихната жена в тъмнозелена плисирана пола и шотландски пуловер.

— Най-после, Винсънт! — възкликна тя радостно. — Вече се чудех дали ще пристигнете за чая. Тъкмо слагах чайника, когато чух шума от колата.

„Откъде ли го познава, за да го нарича с малкото му име? — чудеше се Белинда. — Дали не е собственичката на санаториума?“

Беше дребна, слаба жена с посребрени коси и подвижно живо лице, чиято възраст трудно би могла да се определи. Белинда се усмихна мило в отговор на изпитателния син поглед, който тя й отправи.

— Пътуването сигурно е било мъчително за теб, детето ми? Искаш ли да си починеш малко? Приготвила съм ти леглото. Винсънт, помогни й да се качи горе!

— Не, моля ви, чувствам се добре! — побърза да отклони поканата й Белинда. През отворената врата се виждаше просторен салон, чиито стени бяха облицовани с тъмна ламперия, а точно насреща полираното дърво отразяваше ярките отблясъци на огъня в камината. Може би другите почиващи са също тук, за да пият заедно чая си, и тя ще успее да ги види, преди Винсънт да я отведе в спалнята й.

— С удоволствие бих изпила чаша чай…

— Много добре! — засмя се Винсънт. — Чаша чай и после — в леглото!

Той я въведе в подредения с вкус салон. Навсякъде в ъглите бяха поставени канапета, чиято тапицерия на розово-бели райета отлично подхождаше на нежния десен, на завесите. Изкусно подбраната мебелировка включваше няколко красиво резбовани стола и осмоъгълна маса за гости, застлана с бледорозова бродирана покривка, върху която бе поставен сервиз за чай от бял китайски порцелан. Винсънт настани Белинда на едно от канапетата и пъхна възглавничка под гърба й. Тя се огледа неуверено и плахо запита:

— Къде са другите?

— Другите? — недоумяващо вдигна вежди възрастната жена. Винсънт се намеси бързо:

— Не ви запознах: Джес, това е Белинда Хънт. Бел, това е Джес Минтърн, която отговаря за всичко тук, така че я слушай и изпълнявай това, което ти нареди!

— О, Вин, не говори глупости! — смъмри го жената. — Не му обръщай внимание, Белинда! Ако имаш някакви желания, веднага ми кажи — затова съм тук… Надявам се, че ще се чувстваш добре при нас.

Джес подаде слабата си, отрудена ръка и Белинда с готовност я пое. Хареса от пръв поглед тази мила жена с грижовен поглед и топъл глас, а и Джес, изглежда, почувства веднага симптомите на едно зараждащо се приятелство.

— Сигурна съм, че ще ми хареса тук… Мястото е чудесно — каза любезно Белинда.

— А ще има и с какво да прекарваш приятно времето си — допълни Винсънт. — Тук има закрит басейн, гимнастически салон, билярдна маса, а ако всичко това ти омръзне един ден — можеш просто да се разхождаш на чист въздух… От онзи хълм — и той широко разтвори прозореца — се разкрива прекрасна гледка към долината.

— О, мисля, че Белинда няма да скучае при нас! А сега, моля да ме извините за момент — разбърза се Джес, — веднага се връщам!

Тя излезе, а Винсънт се приближи до огнището. Лицето му възвърна безучастния си вид, но очите му продължиха да излъчват странна доброта и спокойствие. Белинда потръпна. Бе започнала вече да прониква зад загадъчното му замислено чело, да улавя бегло моментни настроения по непроницаемото му изражение. Какво ли още криеше от нея?

— Къде са другите пациенти? Няма ли да слязат за чая? — Той само повдигна рамене и не отговори. — Не са ли тук? — погледна го тя тревожно. Винсънт мълчеше. Белинда се надигна от мястото си. — Има ли и други? Или…

— Други няма! — обърна се рязко той към нея.

— Не се шегувай! — предупредително го стрелна с поглед тя. — Нима… Нима съм единственият почиващ тук?

— Точно така. — Винсънт се опита да се усмихне. О, той дори се забавляваше!

— Моля те, не се опитвай да ми кажеш, че ще живея сама тук! Или… Или това не е санаториум? И Джес не е медицинска сестра? А коя е тогава? — Очите на Белинда просветнаха яростно. — Или да задам въпроса си другояче: каква роля изпълнява тя тук? Може би съм отвлечена и тя е моят пазач… Не искам да стоя тук и секунда повече! Тръгвам си! — Тя скочи и хукна към вратата, но Винсънт й прегради пътя. — Как смееш? Пусни ме!

— Не ставай глупава, Бел! — строго я погледна той. Лицето му бе изгубило развеселения си вид. — Седни и се успокой! Толкова време беше на легло и знаеш добре, че не си в състояние да се грижиш сама за себе си!

— Напускам! — Тя се опита да го заобиколи, но той отново застана пред нея. Как можа, макар и за кратко, да се заблуди, че в този коравосърдечен, безмилостен човек се крие мека и състрадателна душа! — Махни се от пътя ми!

— Никъде няма да ходиш! — сграбчи я той за китките и я повлече обратно към канапето.

— Пусни ме! Не понасям да ме докосваш! — бранеше се тя с почервеняло от гняв лице.

Нещо диво и необуздано блесна в погледа му и Белинда инстинктивно почувства, че трябва веднага да му се подчини. Но беше късно. Пръстите му се впиха като белезници в китките й и тялото му се отпусна тежко върху нея. Приличаше й на ангела отмъстител, размахващ яростно сабята си над лицето й. Зениците й се разшириха от ужас, а устните й се разтвориха в безумен вик. От очите му бликаше омраза — толкова омраза, събрана на едно място, Белинда никога не бе виждала. Винсънт Гарет я презираше — почти толкова, колкото и тя него…

За част от секундата той наведе лице и горещите му устни се впиха в нейните. Очите й останаха широко отворени, а тялото й изпита почти физическа болка. Ето, божието наказание не закъсня, само Винсънт бе способен да й причини всичко това!

Внезапно той пусна китките й и я притисна до гърдите си. Прегръдката му беше толкова силна, че почти спря дъха й. За миг й се стори, че отново загубва съзнание. „Колко силна може да бъде омразата! — горчиво си помисли тя. — Дори не се опитва да я прикрие…“ Усещаше ненавистта в грубия натиск на устните му, в задушаващата му прегръдка, в неспособността му да се спре… Замаяна, трепереща, притворила очи, Белинда усети как Винсънт я вдигна и тялото й увисна в ръцете му.

Сепна ги тракането на количката за сервиране по мозаичния под в коридора. Винсънт вдигна глава и Белинда отвори очи. Пламналото й лице гореше. Двамата втренчиха очи един в друг. Зашеметен от бушуващото все още в кръвта му желание, той се овладя за секунди и погледът му се проясни. Леко разхлаби ръце и тя се свлече изтощена на канапето.

— Време за чай! — със замах отвори вратата Джес и сияеща, огледа салона…