Шарлот Лъм
Нежно очарование (10)

Десета глава

Когато след около час Белинда напусна болницата, й се струваше, че светът се върти с главоломна скорост около нея. Беше малко след четири, а Винсънт бе обещал да я вземе в четири и половина. Тя забърза към колонката за таксита, обезпокоена, че може да се натъкне на колата му.

Времето застудяваше. Слънчевата светлина едва се процеждаше през тъмните дъждовни облаци и Белинда потръпна от хлад в тънкия си летен дъждобран. Когато спря до едно такси, се озърна страхливо като криещ се от полицията престъпник.

— Ще ме откарате ли до Оксфорд стрийт? — попита тя шофьора и бързо се настани на седалката до него.

— На две крачки е, но времето, което ще ни е необходимо, за да се доберем дотам, ще ви стигне да обиколите магазините по цялата улица… — ухили се той.

— Тогава… може би е по-добре до „Селфридж“?

— Добра идея — облегна се шофьорът и включи двигателя. — Да не сте били на посещение при някого в болницата?

Белинда неволно въздъхна. Какъв късмет — да налети на такъв бъбривец, когато имаше да обмисля толкова много неща…

— Не, бях на консултация.

Младежът се информира любезно за състоянието й и после започна един безкраен разказ за болестта, прекарана преди години, от която едва се бил отървал, за направената му операция и за съветите на лекарите…

Спряха на светофар. Светна зелена светлина и таксито пресече колоната чакащи коли, за да се престрои в отсрещното платно. С крайчеца на окото си Белинда мярна познат автомобил на кръстовището и сърцето й лудо заби. Колата на Винсънт! Нямаше грешка. Беше подранил с десетина минути. Тя притвори очи: добре направи, че тръгна по-рано. Не успя да се сбогува с него, но ето че шансът й предоставяше още една възможност да го види за последен път, макар и отдалече. Наклони глава към прозореца и опря чело в стъклото: Винсънт беше с профил към нея, отпуснал едната си ръка на волана, спокоен, нищо неподозиращ. Макар и от разстояние, той сякаш усети погледа й, обърна се внезапно към таксито и погледите им се срещнаха за част от секундата. Белинда се дръпна веднага назад и възкликна тихо.

— Добре ли сте, госпожице? — учудено я погледна шофьорът.

В този момент и двамата чуха викове, клаксони на автомобили, скърцане на внезапно забити спирачки и свистене на гуми.

— Какво, по дяволите, прави този? — взря се в страничното огледало шофьорът. — Знае добре, че не може да обръща тук!

Белинда усети спазъм в стомаха си. Не смееше да се обърне. Не, невъзможно е… Не можеше да е Винсънт!

— Виж го! — не спираше да се възмущава шофьорът. — Кой им дава свидетелства за правоуправление на тези леваци?! Мисли, че пътят е негов… Лондон е истинска лудница напоследък! Добре, казва жена ми, почини си малко, зарежи тази професия, ще си купим къщичка в провинцията… Но какво да правя аз, като нямам друг занаят?

Белинда пропускаше думите му покрай ушите си. Беше се обърнала назад и следеше с поглед колата на Винсънт, която ги следваше неотлъчно, скъсявайки непозволено дистанцията и изпреварвайки другите автомобили.

— Не можете ли да карате по-бързо? — нетърпеливо запита тя младежа.

— Правя, каквото мога — учудено вдигна вежди той. — Но в час пик като този никак не е лесно да се шофира из Лондон, госпожице!

Обиден от думите й и вероятно решил да скъси разстоянието до центъра, шофьорът внезапно зави вдясно и навлезе в тиха странична улица. Здраво вкопчила пръсти в седалката, Белинда се молеше с цялата си душа Винсънт да пропусне уличката и да не забележи промяната в посоката. Няколко минути по-късно колата спря пред търговския център „Селфридж“. Тя плати бързо, слезе и без да се оглежда, се шмугна в първия магазин. Чак тогава се озърна. От Винсънт нямаше и следа. Набързо обиколи няколко щанда и купи само най-необходимите неща — останалото щеше да си набави в Нова Зеландия, предпочиташе да пътува с малко багаж.

Свечеряваше се, когато успя да вземе стая в един хотел, отстоящ на пет минути от летището. Веднага се настани, позвъни на информацията и със задоволство установи, че за следващия полет има все още няколко свободни места. Реши да пътува на другия ден, а пристигайки там, да живее на хотел, докато семейството й се върне от почивка.

Най-после можеше да си отдъхне. Отпусна се изтощена на леглото. След няколкочасовото лутане из мрачните лондонски улици, тънещи в мъгла и бензинови изпарения, се нуждаеше от душ и лека вечеря. След като се изкъпа, облече току-що купената, къса до коленете, бяла нощница, а отгоре наметна новия си халат. Разходи се още веднъж из стаята и погледът й попадна на часовника: беше почти седем и половина. Усети глад и реши да си поръча нещо в стаята. Разположи се на масичката до прозореца и разгледа менюто. Избра плодов коктейл, порция сьомга с майонеза, салата и чаша черно кафе, и даде поръчката по телефона.

Докато чакаше, реши да изсуши косата си със сешоара, който намери в тоалетното шкафче. Бученето на малкия мотор заглушаваше всички шумове наоколо, затова Белинда не чу лекото почукване на вратата. Когато чукането се повтори, тя изключи уреда и се втурна да отвори на сервитьора, който вероятно вече носеше вечерята й. Но не беше сервитьорът. Беше Винсънт.

Тя извика изплашено и се опита да затвори вратата, но той вече бе престъпил прага и вратата се хлопна в стената с трясък. Тя го заблъска навън, но Винсънт беше много по-силен и всякаква съпротива беше безсмислена. Грабна я на ръце и я понесе безмълвно към леглото.

— Белинда! Не си играй с мен! — задъхано говореше той. — Цял следобед те търся като обезумял из улиците, изморен съм до смърт и съм гладен, така че те предупреждавам: не ме ядосвай!

— Как ме откри?

— Не ме питай! Запомних номера на таксито ти, свързах се с шофьора, отидох до „Селфридж“, но разбира се, ти бе изчезнала. Обикалях магазините като побъркан, докато най-после попаднах на продавача, от когото си купила куфар. И тогава се сетих, че се готвиш да офейкаш…

— Не се готвя да офейкам! Само искам да се прибера при семейството си — обидено изрече Белинда. — Липсват ми и искам да живея с тях, а не с чужди хора!

Винсънт изви изненадано поглед към нея. Помълча малко и сведе очи:

— Добре, а защо не каза нищо на Джес? Разбирам, не си искала да се сбогуваш с мен, но защо не и с Джес? Толкова ли е благодарността ти за грижите й? Хрумна ли ти как ще се чувства тя, след като изчезваш така безследно и тя е последният човек, който те е видял? А ако се случи нещо с теб, ако те отвлекат или убият… О, Бел!

— Не съм помислила за това — изчерви се тя. — А на Джес се канех да позвъня от Нова Зеландия.

— Но през това време тя щеше да се побърка от тревога, щяхме да уведомим полицията и да си имаме неприятности… Но ти си могла да предположиш всичко това и не те е било грижа, нали? Искала си да избягаш колкото се може по-скоро и колкото е възможно по-далече…

— Не е така — възпротиви се Белинда. Не смееше да го погледне.

— Точно така е! И двамата знаем, че си искала да избягаш! И двамата знаем коя е причината за това бягство — изплашила си се от самата себе си. Страхуваш се, че не можеш да се държиш с мен така, както ти диктува сърцето.

— О, Винсънт, всичко, което изпитвам към теб, се побира в една дума: презрение!

Той се направи, че не чува думите й и продължи:

— Рики беше много безопасен мъж за любов, нали? Връзката ви беше красив сладникав романс — държахте си ръцете на лунна светлина и се целувахте до забрава. Рики не е мъж с чувство за отговорност, пък и не е способен да изпитва силни чувства към никого, освен към себе си, така че не е представлявал реална заплаха за теб. Но с мен нещата стоят твърде различно, и ти добре разбираш това.

— Това, което разбирам, е, че повече не мога да живея с теб! — изрече тя с пламнало лице. — Твоето самолюбие те кара да си въобразяваш, че те желая, но не се заблуждавай повече! Не мога да понасям да ме докосваш. Направо се разболявам от това…

Винсънт се приближи и я взе в обятията си, като притисна с пръст устните й:

— О, Бел, замълчи!

Бавно развърза панделките на халата й и го смъкна от раменете. Разкопча нощницата и върховете на пръстите му се плъзнаха по голата й плът. Белинда издаде звук, подобен на стон, и затрепери в ръцете му.

— Кажи, че ме желаеш, любима! — прошепна Винсънт и дланите му покриха гърдите й. Легна до нея и почти се отпусна върху тръпнещото й тяло. Устните му трескаво затанцуваха по разгорещената й плът и се спряха на гърдите.

— О, Винсънт, не мога повече… Не ме измъчвай! Не е това, което искам от теб… — изстена тя.

Той остана неподвижен няколко секунди, отпуснал глава върху гърдите й.

— Какво искаш? Кажи ми, Бел! Каквото искаш, това ще направя…

— Искам… Искам любов, а ти не можеш да ми я дадеш… — разрида се тя и затвори очи. Усети, че Винсънт се изправи, вперил безмълвно поглед в нея. Какво ли си мислеше? Устните му докоснаха лицето й и попиха сълзите от страните й.

На вратата се почука силно.

— Кой ли може да е? — надигна глава той.

— Вечерята ми…

— Да отворим, преди сервитьорът да е използвал резервния ключ. — Винсънт забърза към вратата, а Белинда се надигна, наметна халата си и се втренчи в огледалото: имаше вид на жена, заловена в прелюбодеяние. Лицето й бе зачервено, косите — разрошени, погледът — трескав.

— Седни и хапни — върна се Винсънт с табла в ръце. — А аз ще позвъня на Джес. Преди няколко часа й се обадих и я предупредих да не ни чака за вечеря. Но реших да не я безпокоя излишно и да не й казвам истината, докато не те открия и върна у дома.

— Аз няма да се върна, Винсънт! — тихо изрече Белинда. — Утре отлитам за Нова Зеландия.

— Започвай да ядеш — прекъсна я той. — Какво каза лекарят за състоянието ти?

— Каза, че прогресът ми е забележителен.

— Това е добре — кимна той и избра телефонния номер. — Здравей, Джес, отново съм аз. Искам да те уведомя, че тази нощ няма да се приберем у дома. Казах ти, че ще вечеряме навън, и тъй като обратното пътуване ще е уморително и за двама ни, решихме да вземем стая в хотел. Ще се видим утре след закуска… — Той спря за малко, за да изслуша какво му говори Джес отсреща, после продължи: — О, чувства се чудесно! Имаме добри новини от болницата… Не, няма да пътувам. Отложих за другата седмица… — Винсънт замълча отново, усмивката му изчезна и той запита с равен глас: — Какво й каза? Добре. Ако се обади пак, кажи й, че отсъствам и че не знаеш кога ще се върна.

Белинда се бе заслушала неволно в разговора и вече се досещаше, че става дума за Магдалин. Обзе я неприятно чувство. Продължи да се храни, но не усещаше какво слага в устата си. Дали не започваше да ревнува?

— Джес те поздравява и ни пожелава да се забавляваме добре тази вечер.

— Много си лаконичен — упрекна го Белинда. — А как ще обясниш на Магдалин, че се готвиш да се жениш за мен? Как смяташ да постъпиш с нея, след като сме вече женени? Малко любовно гнездо извън дома, така ли? Ако си е изгубила ума по теб, както твърдят всички, тя ще се бори, а аз едва ли ще спечеля подобна неравна битка.

— Ревнуваш ли? — В гласа му се прокрадна ирония. — Няма защо. Никога не съм обичал Магдалин. Беше глупава идея на майките ни, зародила се на чаша кафе и сладки приказки. Докато семействата ни поддържаха приятелски отношения, се появявахме често заедно в обществото. Бях неин кавалер на балове, водех я на театър, на вечери и разходки… Може да се каже, че израснахме заедно, но никога не съм изпитвал към нея нещо повече от обикновено приятелско чувство.

— Но тя те обича, както изглежда…

— Може би — въздъхна Винсънт, — но по-скоро иска да бъде моя съпруга. Преценила е, че съм добра партия и не би имала нищо против да прекара живота си в лукс и безгрижие. — Той замълча и загледа Белинда с весело пламъче в очите. — Може би щях да стана неин съпруг, ако не бях те срещнал и ако надеждата не ме крепеше през цялото време…

— Надежда? — озадачено прошепна тя. — За какво?

— Надеждата, че ще срещна момиче, което ще мога да обикна истински…

Белинда затаи дъх. Не искаше да повярва. Винсънт играеше добре ролята си.

— Не ме лъжи! — запротестира тя и го отблъсна, но той хвана ръцете й и ги допря до сърцето си.

— Усещаш ли как бие? Как да те накарам да ми повярваш? Може би ще трябва да започна от самото начало… Когато те видях за първи път, не беше минало много време, откакто ти и Рики бяхте започнали да излизате заедно. Не искам да изпадам в положението на глупак, но ще ти кажа, че започнах да те харесвам още тогава. Исках да се уверя, че и ти ме намираш привлекателен…

— И какво, удаде ли ти се? — иронично го погледна Белинда.

— Да. Знаеш, че е така, скъпа. Ти и аз си приличаме в много отношения и доста си допадаме като двойка, а това никак не е за подценяване в семейния живот.

— Но ти искаше да се ожениш за мен, за да ме спреш да не осъдя Рики, забрави ли?

— Исках да се оженя за теб, за да попреча на някой друг да се появи в живота ти и да те отнеме от мен! — изрече на един дъх Винсънт. — Спомняш си, че искаше да се изселиш в Нова Зеландия. Ей богу, бях готов да зарежа всичко тук и да те последвам! Отчаяно мислех как да те спра и да те запазя само за себе си… Чуй ме, скъпа — хвана я той за брадичката и повдигна главата й, — обичам те до безразсъдство! За мен животът губи смисъл, ако не си до мен. Искам да останем заедно до края на земните ни дни, любов моя…

— Винсънт! — развълнувано обви шията му с треперещи ръце Белинда.

— Кажи ми — отчаяно замолиха горещите му устни, — кажи ми, че ме обичаш, Бел!

— Обичам те, мили! О, как те обичам — прошепна тя, изгаряна от страст.

Двамата се отпуснаха на леглото, вплели тела. Дългата й, прибрана на тила, коса се разплете и тежките като свила къдрици се разпиляха по гърба й. Едната ръка на Винсънт се заплете в копринената им мекота, а другата се плъзна под тънката нощница и замилва нежно леко заоблените форми на все още момичешкото й тяло.

— Подлудяваш ме, казвал ли съм ти го някога? — галеше я той с пламнал поглед. — Вдигах температура само като те гледах да се движиш грациозно из стаята. Толкова си красива, скъпа моя! Обичам всичко в теб, като се започне от разкошната ти коса и се стигне до финото ти сексапилно тяло…

— Кога се влюби в мен?

— Влюбвах се в теб бавно, ден след ден, докато седях край леглото ти в болницата — отвърна Винсънт тихо. — Рики също идваше в началото, но не можеше да те гледа в това състояние — чувството за вина не му даваше покой, затова накрая престана да те посещава…

— Бедният Рики! — произнесе съчувствено тя.

— Бедният Рики? — повтори Винсънт и я погледна недоволно. — Не чу ли какво ти казах току-що? Той избяга от теб, когато ти се нуждаеше най-много от присъствието му! Не го наричай така! Ако се беше омъжила за него, цял живот щеше да се чувстваш като негова майка. Видя, предполагам, че на Мег тази роля повече й подхожда.

— Очите ми се отвориха за много неща…

— Така е — съгласи се той с широка усмивка. — Защо, мислиш, спрях да те ревнувам от Рики?

— Ревнувал си ме?

— И още как! Но това няма да се повтори никога вече, така че не ме гледай така!

— Нямаш причини да ревнуваш повече от Рики — засмя се тя. — Когато го видях последния път, разбрах, че всичко между нас е свършено. Единственото нещо, за което съжалявам, е, че го научих толкова късно… Още не си ми казал защо си идвал толкова често в болницата, докато съм била в кома?

— В началото причината беше една: знаеш, че не одобрявах брака ти с Рики и не исках да го оставям насаме с теб, затова го придружавах винаги. Когато за първи път отидох по негова молба и те видях — безчувствена и неподвижна като Снежанка от детската приказка, неволно изпитах вина за нещастието, което ти бях причинил. Стана ми жал за теб: беше толкова трогателна, забравена от всички… И толкова красива!

— Като Снежанка… — мечтателно произнесе Белинда. — Харесва ми. А ти кой си? Принцът или някое от добрите джуджета?

— Ти кой искаш да бъда?

— Мисля, че бих предпочела да си принцът. На Рики повече му подхожда ролята на джудже… — Белинда замълча. — А какво мислеше той за честите ти посещения при мен? Беше ли изненадан?

— Не, беше ми благодарен. Мислеше, че го правя заради него. Рики винаги е гледал на нещата откъм леката и приятната им страна… Усъмни се само майка ми. Затова не се изненада, когато разбра, че съм се влюбил в теб, но сметна, че е временно състояние. Разбира се, имаше право донякъде: в някои моменти направо бях луд от любов. Беше особено чувство за мен, тъй като ти лежеше безжизнена и нямаше представа за бушуващата в душата ми страст. А майка ми е много наблюдателна, разбираше какво става с мен и непрекъснато ме молеше да не прекарвам часове наред в безсмислени монолози до леглото ти…

— Ти си ми говорил? — Белинда го гледаше пребледняла. Разказът му я бе върнал към болезнените спомени за прекараните в болницата месеци. В очите й се появиха сълзи. — Знам, че сестрите са го правели постоянно, но защо и ти? И какво, предполагаш, ме е извело от комата? Трябва да се е случило нещо, да съм чула нещо неочаквано от някого, за да се събудя…

Винсънт я погледна внимателно:

— Аз съм причината.

— Ти? Какво искаш да кажеш?

— Аз бях първият, който ти спомена в този ден за женитбата на Рики. Дойдох много рано сутринта и прекарах около час при теб. Бог знае защо го направих. И Рики не знае за това. Но тогава чувствах, че някой трябва да ти каже истината. Започнах да ти говоря и усещах, че подсъзнателно ме слушаш. Не си въобразявам, мога да се закълна, че ме чуваше! Няколко часа по-късно ми позвъниха и ми съобщиха добрата новина. Не бях на себе си от щастие, защото знаех, че аз съм счупил стъкления ковчег и съм те върнал към живота. Но ти се събуди не за мен, а за Рики… О, господи! Само аз знам каква ревност изпитах тогава!

— Но… защо не си ми разказал всичко това досега?

— Как можех да ти разкрия всички подробности, когато никой — дори доктор Кортни — не знаеше как ще ти се отрази това.

— Мислили сте, че… може би няма да бъда наред с ума?

— О, разбира се, че не! Господи, скъпа… — Но очите му говореха друго. Белинда се усмихна тъжно.

— Мислиш ли, че и аз не съм се страхувала? Ден и нощ ме преследваше натрапчивата идея, че може би не съм напълно нормална… Дори имах обяснение за чувствата си към теб.

— О, благодаря ти! — кисело се усмихна Винсънт. — Значи си била убедена, че се влюбваш в мен само защото разсъдъкът ти е бил размътен?

Белинда се смути.

— Добре, не е ли странно? Уж те мразех с цялата си душа, а те целувах. Презирах те, а изведнъж се намирах в обятията ти… — Тя докосна с ръка бузата му. — Скъпи, не мога да се омъжа за теб, разбери ме. Майка ти не ме харесва. Как ще живеем, след като семейството ти не ме одобрява?

— Виж, майка ми никога няма да посмее да се набърка в живота ми. Никой от останалите също не би пожелал да си разваля отношенията с мен. Но каквото и да стане, аз ще се оженя за теб. На никой няма да позволя да попречи на щастието ни!

— Но, Винсънт…

— Не протестирай! Всичко това те изтощава, мила. Изглеждаш бледа. Не е ли по-добре да си легнеш? О, вечерята ти! Не си я докоснала. Веднага сядай на масата!

Белинда го наблюдаваше безмълвно и се усмихваше. Започваше се. Животът й с Винсънт започваше. А защо не? Тя вдигна ръце да оправи косите си, но гласът му я прекъсна настойчиво:

— Добре изглеждаш, не се притеснявай! Хайде, започвай! Кафето ти ще изстине… Но защо ще пиеш кафе по това време на нощта? Е, добре, само този път… Чудя се дали не мога да купя вино от бара долу?

Той грабна сакото си и забърза към фоайето на хотела. След малко се върна с бутилка бяло вино, наля в две чаши и седна до нея. Тя му предложи половината от салатата си и той прие с охота.

— Бракът е като подялба на акции, не мислиш ли?

Използваха една вилица — веднъж тя, после той. Не откъсваха поглед един от друг. Скоро се почувстваха отпуснати и леко замаяни от виното.

— Щастлива ли си?

Белинда кимна. Не беше необходимо да говорят. Разбираха се без думи. Той знаеше какво изпитва тя, а тя бе сигурна в чувствата му. Съмненията и страховете бяха отлетели. Техният миг бе настъпил…