Сюзън Кайл
Нощна треска (8)

Осма глава

Килпатрик взе Беки от офиса й за обяд — нещо, което предизвика въпросителното повдигане на веждите на всички от етажа. Той се усмихна нежно на смущението й, а тъмните му очи се плъзнаха по стройното й тяло. Изглеждаше по-млада и по-хубава от всякога. Леко порозовелите й бузи й придаваха особено излъчване.

— Не е толкова лесно, колкото си представяше, нали? — попита Рурк, като погледна назад към една от секретарките, която съвсем неприкрито се бе вторачила след тях.

— Нямам постоянна приятелка — добавя той. — Следователно, когато започна да излизам с някоя дама на обяд, хората забелязват.

— О!

Беки не знаеше какво да каже. Беше се чудила, дали си има любовница, но се страхуваше да го попита. Изуми се, като осъзна колко много означаваше това за нея.

Тя все още анализираше поведението си, когато седнаха в барчето с подносите си.

Рурк забеляза начина, по който го гледа, и се усмихна едва доловимо.

— Как вървят нещата при теб?

— Добре… — излъга Беки.

Костваше й много усилия, да не се разплаче на рамото му и да разкрие тревогите си за Клей. Но ако споменеше проблема си, той би могъл да си помисля, че има скрити подбуди в интереса й към нето. Дори би могъл да повярва, че го преследва заради брат си. Не можеше да позволи това — не и в тази твърде крехка фаза на приятелството им.

— А ти? Откри ли кой се е опитал да те убие?

Тъмните му очи леко се присвиха, докато търсеха нейните.

— Не още. Но ще го открия.

Беки отново си припомни, как бе избягнал смъртта само на косъм и потрепери. Рурк забеляза лекото й потръпване, но си помисли, че е от страх заради думите му. Питаше се, доколко ли брат й бе замесен в атентата, и какво ли знаеше тя. Може би, ако успееше да спечели доверието й, щеше да му каже някой ден.

— Лимоновият кейк беше хубав. Надявах се, че ще имам от него цяла седмица, но още снощи изядох последното парченце.

— Целият? — възкликна Беки.

Той се засмя.

— Това, което бе останало от него. Секретарката ми и следователят са го нападнали, докато бях в съда. Всъщност, дори разбрах, че госпожа Делонси е почерпила и съпруга си с едно парченце.

— Поласкана съм!

— Беше доста вкусен.

— Радвам се, че ти и хората от кабинета ти сте го харесали… Сега в безопасност ли си? — попита Беки развълнувано и го погледна.

Очите й издаваха много повече безпокойството й, отколкото тя осъзнаваше.

— Дали няма да се опитат отново?

— Не вярвам. Вдигна се много шум във всеки местен вестник и телевизионна станция. Спомена се и в националните масмедии. Нападателите, дори да не са професионалисти, не обичат, да е толкова напечено. Ще се спотаят, поне докато нещата поутихнат.

— Може би дотогава ще успееш да ги заловиш — изрече Беки пламенно.

— Тревожиш ли се за мен, Беки?

— Да — отговори тя искрено.

Големите й лешникови очи потърсиха неговите, бузите й пламтяха странно.

— Нали поне проверяваш колата си.

— Когато се сетя — каза сухо Рурк. — Престани да ме гледаш така. Не съм самоубиец!

— Не съм съвсем убедена, след като преследваш наркотрафиканти — продължи Беки упорито. — Четох статия в „Нешънъл Джиографик“ за един наркобос зад океана, който убивал всеки, направил опит да попречи на сделките му. Притежавал билиони долари. Как би могъл да се бориш срещу някой с толкова много пари и власт?

— Най-добрият начин е, да се премахнат причините, заради които хората посягат към наркотиците — отговори сериозно той. — Пазарът съществува, заради напрежението в живота. Хората се опитват да избягат от действителността. Коката е евтина — около петдесет долара за петнадесет грама, в сравнение с хиляда и петстотин за тридесет грама чист кокаин, и то на улицата. По-скъпо е от алкохола, но по-подходящо средство. Марихуаната е мръсна и евтина, но не поражда гаденето от твърде много бира или вино — въздъхна Рурк. — Сухият режим не прекрати продажбата на алкохол. Трябва да се намали търсенето, за да се победи пазарът.

Тъмните му очи се присвиха.

— Как да помогнеш на дете, чийто баща е алкохолик и бие майка му, или на дете, чиято майка или баща го малтретират сексуално? Как да нахраниш семейство от пет души, издържано само от майката, която работи в текстилна фабрика? Как да спасиш бездомния, който живее в кашон на улицата? Говорим за безнадеждността, Беки. Хората, които не могат да понесат действителността, се нуждаят от начин за бягство. Някои четат книги, други гледат филми, трети — телевизия. Но повечето се обръщат към бутилката или наркотиците. Напрежението на съвременния живот е твърде много за известна част от обществото и тези хора се пречупват. Тогава попадат при мен.

— Искаш да кажеш, като използват наркотици.

— Като вършат необходимото, за да си позволят наркотиците. Дори най-добрите хора биха откраднали, за да продължат с навика си, струващ им сто долара на ден.

— Сто долара на ден! — възкликна Беки ужасена.

— Това е дребна сума. Може да стигне до хиляда дневно при някои, които са истински пристрастени.

Беки почувства, че й призлява. Знаеше, че Клей бе пробвал кокаин, сам и бе признал. Почти бе убедена, че не го използва вече, но се чудеше, дали не го продава, след като си купуваше такива скъпи дрехи.

— Пласьорите печелят ли много, дребните пласьори искам да кажа? — попита колебливо.

— Ако имаш предвид братята Харис, колата, която Сан кара — чисто нов корвет — би трябвало да ти подскаже, какви са парите им.

— Виждала съм я — каза тя с отпаднал глас. — Пристрастяват ли се много хората към кокаина?

Рурк присви устни.

— Имаш ли представа как се държат пияните?

— Малко — призна си Беки, защото бе виждала един или два пъти брат си пиян. — Смеят се безпричинно, държат се странно, очите им са кървясали, говорят неразбрано.

— Същото е и с кокаина.

— Не може ли да се излекува?

— В ранния стадий да, но лечението не е сигурно. Не е лесно да се пребори човек с пристрастяването. По-добре е, въобще да не се започва.

Тя се поколеба.

— Сигурна съм, че е така. Малките деца и те ли се пристрастяват, като възрастните?

— Някои от тях всъщност се раждат такива. Не е ли дяволски проклет този свят, когато родителите се интересуват толкова малко от собствените си деца?

— Дори още по-лош, щом продават дрога в прогимназията. Мак каза, че претърсвали шкафчетата им в училище и открили наркотици.

Рурк я изгледа остро.

— Там всъщност се води истинска война на групировките. Между пласьорите на марихуана и на кокаин.

— Господи!

Беки мачкаше нервно салфетката.

Той се пресегна и хвана нежно ръката й.

— Нека да говорим за нещо по-весело — предложи й.

Беки се насили да се усмихне.

— Става.

— Струва ми се, че това теле е умряло от старост, преди да бъде докарано тук — Рурк набоде стека си с вилицата. — Виждаш ли? Не е останал никакъв живот в него. Въобще не мърда.

Тя се засмя гласно.

— Шегуваш се, нали? Не искаш наистина, стекът ти да подскача сам?

Рурк я изгледа престорено сърдито.

— Защо не? Хубавото парче месо трябва да е крехко, да е пълно с живот. Мразя да ям нещо толкова отпуснато.

Той бодна още един път с вилицата и въздъхна, отмествайки чинията си.

— Нищо. Ще се задоволя с десерта.

Беки само поклати глава. С него беше толкова забавно. В началото й се струваше невероятно студен, а в действително съвсем не бе такъв. Имаше изтънчено чувство за хумор и сериозно отношение към живота. Доставяше й истинско удоволствие да бъде с него.

До края на седмицата Беки и Килпатрик обядваха всеки ден заедно. През целия си живот Беки не бе изпитвала по-голямо щастие. Единственото черно облаче на хоризонта беше, че трябваше да крие този факт от семейството си. Първия път, когато бе споменала, си бе имала достатъчно главоболия, затова предпочете да не казва колко често се среща с него.

Междувременно, Клей ходеше всяка вечер на измислената си работа и прекарваше по-голямата част от почивните дни с Франсин — тъмнокосата красавица със спортната кола. Той не покани момичето нито веднъж във фермата. „Вероятно се срамува от напукания линолеум и от олющените стени!“ — мислеше си гневно Ребека. Франсин го вземаше за „работа“ и го връщаше у тях. Поне за това Беки можеше да й е благодарна. Брат й не настояваше за кола, подхождаща на новите му дрехи. И през цялото това време Клей бе абсолютно трезвен.

Неведнъж го бе питала, къде работи, но отговорът му бе неизменен — в денонощен супермаркет на Десета улица в центъра на града. Тя не провери, защото не искаше да разбере, дали я лъже. Ако го уловеше, че я мами, това означаваше още неприятности. И без друго си имаше достатъчно. Страхуваше се от нови. Беше по-лесно да повярва, че е влязъл в правия път, и че увлечението му по Франсин му е помогнало за това. Но младото момиче, което караше луксозна кола, притесняваше Беки, особено след като узна, че родителите й са обикновени работници във фабрика.

Мак бе странно притихнал напоследък. Учеше уроците си по математика, без да му се напомня, и отбягваше Клей. Ребека забеляза и някои други промени. Те я притесняваха, но просто не знаеше как да реагира. Не можеше да се довери на Килпатрик, защото ако споменеше нещо за компанията на Клей или за скъпите му дрехи, това можеше да изпрати брат й в затвора.

Не можеше да разговаря повече с Клей, затова се преструваше, че всичко е нормално. Беше се почувствала жива за пръв път, откакто се бе родила. Не искаше щастието й да бъде затъмнено от нещо неприятно. Затова, ако просто не обръщаше внимание на това, което се разиграваше покрай нея, то като че ли не съществуваше.

Килпатрик бе започнал да я гледа сладостно възбуждащо. Тъмните му очи все по-дълго се задържаха върху гърдите и устните й и дори тембърът на гласа му се променяше. С нея разговаряше различно. Даже и на Маги й бе направило впечатление.

— Той като че ли мърка, когато ти говори — подхвърли тя една сутрин и се усмихна закачливо. — Когато се обади, да се срещнете на паркинга, чух как гласът му се промени, щом ти взе слушалката. Представи си само — нашето срамежливо, малко стайно цвете да омае сексапилния окръжен прокурор.

— Престани — засмя се Беки. — Не съм го омаяла. Просто е удобно, да обядваме заедно. Както знаеш, опекох му кейк.

— Всички знаят, че си му опекла кейк — информира я Маги. — Хората, на които той лично не е казал, са научили от секретарката му. Изненадана съм, че журналистите още не са дошли тук, за да те интервюират за рецептата ти.

— Ще спреш ли най-сетне!

— Ако бях на твое място, щях да отида да напазарувам. Имам чувството, че скоро ще са ти необходими официални тоалети.

Беки се намръщи и отметна коса назад. Вече я пускаше да се дипли свободно върху раменете й, защото Килпатрик я харесваше така. Полагаше повече усилия и при гримирането, подбираше най-хубавите и женствени неща от гардероба си. Това сигурно му бе направило впечатление, защото той непрекъснато се взираше в нея.

— Официални дрехи?!

— Политическите сили ухажват Килпатрик. Опитват се да го убедят, да се кандидатира за трети мандат. Сигурна съм, че ще имаш удоволствието да присъстваш на тези партита.

— Не съм достатъчно изтънчена.

— Не е необходимо да бъдеш изтънчена, дете. Просто бъди ти — изрече твърдо Маги. — Не си придаваш важност. Затова хората те харесват. Естествена си. Не се тревожи, ще се справиш отлично.

— Наистина ли мислиш така? — попита Беки с широко отворени очи.

— Наистина. Сега си напудри лицето и отивай да обядваш. Не искаме да нервираме областния прокурор, когато всички тези големи дела са насрочени за следващия месец — добави Маги със закачлива усмивка.

— Господи опази!

Беки импулсивно я прегърна и излезе.

Килпатрик се бе облегнал върху капака на един черен седан и си подсвиркваше тихичко. Беше със сиви панталони, светло спортно сако и червена вратовръзка. Беки въздъхна при вида му.

Той погледна към нея, докато се приближаваше и се усмихна. Тъмните му очи обходиха тялото й в елегантен бял костюм и розова блуза. Дългите й крака бяха в тъмни чорапи и бели обувки с високи токчета. Със златистокестенявата си коса, диплеща се свободно по раменете й, й искрящото от щастие лице, Беки беше наистина хубава.

Рурк се засмя, когато бузите й порозовяха под погледа му.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Изненада. Качвай се.

Рурк й помогна да се настани и заобиколи колата. Посегна към ключовете, но спря, щом забеляза изражението на лицето й.

— Проверих я — прошепна и се наведе към нея. — Кабелите, капака, всичко. Добре ли е?

Беки затвори очи.

— Аз съм глупачка…

— Не, просто си човешко същество. И ако секретарката ми не се бе подала до кръста през прозореца, за да гледа, щях да те целувам, докато започнеш да крещиш за милост — отвърна Рурк с похотлива усмивка.

Тя усети, че бузите й пламнаха отново, и неволно спря поглед върху изваяната му уста. Спомни си, как след единствената им целувка устните й тръпнеха сладостно цял ден. Искаше й се пак да изпита същото, но не можеше да му го признае.

— Харесвам секретарката ти — каза само, за да разпръсне напрежението.

Рурк се засмя на хитрото й изплъзване.

— Аз също. По-добре да вървим.

Запали двигателя и потегли.

Заведе я в истински ресторант. Беки се задъха от удоволствие при вида на менюто. Това бе най-луксозното заведение, което бе посещавала, някога, и първите няколко минути трескаво оглеждаше и най-малките подробности, за да може после да ги сподели с Маги.

— Не си ли била в такъв ресторант преди? — попита внимателно Килпатрик.

— Ами, не… — усмихна се стеснително Беки. — Бюджетът ми не стига за подобни места, а дори и да стигаше, трябва да доведа цялото си семейство. Ще излезе скъпо. Мак може да изяде, колкото нас двамата, и да поиска десерт.

— Мак?

— По-малкият ми брат. Десетгодишен е.

— Прилича ли на теб?

— О, да. Обича да ми помага в градината. Той е единственият, който го прави напоследък. Дядо не може, а Клей… си е намерил работа — изрече бързо тя.

Рурк повдигна веждите си.

— Браво на него.

— Има и приятелка, но досега не съм се срещала с нея — добави нервно Беки. — Той никога не я кани вкъщи.

— Може да не е подходящата приятелка, която иска да покани — предположи замислено Рурк, като наблюдаваше притесненото й изражение. — Беки, на неговата възраст сексът е нещо ново, вълнуващо и момчетата не обичат, възрастните да знаят, че го правят. Не е изненадващо, че не я води у вас.

Беки изпита истинско облекчение.

— Нима може да е толкова просто? — попита разсеяно. — Аз си мислех, че се срамува от нас!

Рурк я изгледа навъсено.

— Да се срамува? Защо?

Тя се поколеба. Очите й се сведоха надолу към чашата с кафе.

— Рурк, ние сме фермери. Къщата е стара и се разрушава, нямаме нищо луксозно в нея. Момче, което се опитва да впечатли някое момиче, не би искало то да знае колко… мизерно… живее.

— Сигурен съм, че къщата, която ти поддържаш, е чиста и спретната като аптека. И не мога да допусна, че някой би се срамувал, да те представи.

Беки почервеня и се усмихна.

— Благодаря.

— Наистина го мисля — отговори Рурк и продължи да я изучава дълго, като най-после се поддаде на изкушението, което не можеше да потиска повече. — Бих искал да излезем на вечеря в събота. Ще ти бъде ли удобно?

Тя не се помръдна. Гледаше го вторачено, а сърцето й щеше да изхвръкне.

— Какво?!

— Искам да те поканя на среща. Вечеря и кино или танци, както предпочиташ. Ако не се страхуваш да излезеш с мен — добави Рурк. — Все още е вероятно да съм мишена. Бих те разбрал, ако искаш да изчакаш, докато всичко отшуми.

— Не! — прекъсна го Беки задъхано. — О, не, не искам да кажа, не ме е страх. Въобще. Бих излязла с удоволствие!

Той вдигна чашата си и отпи от силното черно кафе.

— На семейството ти няма да се понрави.

— Тогава да не го харесват! И аз имам право да излизам от време на време.

— Поласкан съм, че искаш да им се противопоставиш — каза Рурк и в очите му проблесна странна светлина.

— В колко часа?

— Около шест. Облечи си нещо по-секси.

— Нямам нищо секси — призна си Беки.

После се усмихна дяволито.

— Но до събота вечер ще имам.

— Такива момичета харесвам! — той допи кафето си. — Какво ще кажеш за десерт?

 

 

Дните до края на седмицата се изнизаха неусетно. Беки намери време да пообиколи магазините с Маги, за да си купи нещо подходящо за вечерта. В един малък бутик откриха това, което търсеха. Беки не можеше да повярва, че вече притежаваше такава блестяща вечерна рокля. Беше черна, с тънки презрамки, плътно прилепнала по тялото й от талията нагоре, с дълбоко деколте, а надолу падаше свободно — най-хубавата рокля, която бе виждала през живота си.

— Имам подходящи обувки за нея — рече й Маги. — Добре е, че двете носим еднакъв номер и не е необходимо да си купуваш, след като моите са почти нови, и мога да ти ги заема за вечерта.

Беки се поколеба.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против?

— Имам и вечерна чанта, която също ще е подходяща. Имаш ли някакви бижута?

— Мама ми остави едно златно кръстче.

— Абсолютно подходящо — засмя се Маги. — То ще накара Килпатрик да остане честен.

— Голям дявол си! — възмути се на шега Беки.

— Килпатрик е дяволът и не го забравяй. Всеки мъж би взел това, което си готова да му дадеш, независимо колко е добър. Не му позволявай да ти завърти главата.

— Няма — обеща Беки, но съвсем не бе убедена.

Едва ли би могла да откаже нещо на прокурора.

Отбиха се до апартамента на Маги и тя й даде черни велурени обувки с високи токчета и черна вечерна чантичка, обшита с мъниста. Маги живееше в просторен апартамент с изглед към центъра на Атланта.

— Обичам гледката оттук — въздъхна Беки, загледана през прозореца към улицата. — Но не и домашния ти любимец — добави тя с гримаса към малкия питон, който Маги държеше в един аквариум.

— Няма да те ухапе. Беки, време е да се настаниш в самостоятелен апартамент. Имаш нужда от собствен живот.

— Какво мога да направя? Дядо не може да се справи с момчетата сам. Ако си тръгна, няма да имат пари за икономка или медицинска сестра — Беки поклати глава. — Те са моето семейство и аз ги обичам.

— Любовта може да изгражда и затвори, не го забравяй — отговори твърдо Маги. — Изпитала съм го на собствен гръб. Ще ти разкажа някой ден.

За миг тя остана вглъбена в себе си и Беки почувства истинска привързаност към нея.

— Защо си толкова мила с мен? — попита я.

Маги се усмихна.

— Защото е лесно да си мил с някого, така добър като теб, скъпа. Не се сприятелявам лесно. Твърде съм независима и обичам да става, както аз искам. Но ти си нещо съвсем специално. Харесвам те.

— И аз те харесвам. И не само заради обувките и чантата.

— Това е успокоително. По-добре да те закарам до паркинга, за да си вземеш колата. Някой съботен следобед ще излезем да пазаруваме заедно. Ще ти покажа къде се правят най-добрите покупки.

— Ще ми е приятно — каза Беки.

— На мен също.

Маги я остави на паркинга и тя тръгна към къщи с неохота. Трябваше да съобщи за срещата си с Килпатрик на семейството си до вечерта на другия ден. Може би щеше да събере достатъчно смелост дотогава.

Приготви вечерята, но само дядо й и Мак седнаха в кухнята.

— Клей на работа ли е? — попита ги.

Дядо й повдигна вежди. Мак сви рамене.

— Прибирал ли се е въобще вкъщи? — настоя Беки.

— Мина оттук — обади се Мак. — С приятелката си дойде, да вземат нещо от стаята му. Каза, че ще закъснеел, ако въобще се прибере — момченцето се навъси. — Гаджето му не ми хареса. Беше с прилепнали джинси и прозрачна блуза и огледа презрително къщата.

Беки имаше чувството, че е седнала върху горещи въглени.

— От това, което разбрах за нея, тя също не е от богато семейство.

— Не е нужно — намеси се и дядо й. — Племенница е на стария Харис.

Коленете на Беки омекнаха.

— Наистина ли?!

Той кимна, после си отряза парченце от пържолата и започна да яде бавно.

— Клей ще попадне в голяма беда, ако не внимава.

— Може би е просто сляпо увлечение — изрече с надежда Беки.

— Може би не е — отговори дядо й.

Той остави приборите си на масата.

— Защо не поговориш с него, Беки? Може би ще те послуша.

— Опитвала съм. Мислите му витаят някъде и той просто си тръгва. Едва ли мога да направя повече от това, което съм сторила досега. Не мога да го предпазвам вечно.

— Той ти е брат — изрече начумерено старецът. — Дължиш му го.

— Изглежда, че съм длъжна на всички — отвърна раздразнено Беки и го изгледа сърдито. — Не мога да вървя след него непрекъснато. Време е да порасне.

— Както е тръгнал, едва ли някога ще успее. Можеш да му организираш парти. Покани някои от добрите деца.

— Опитахме това веднъж, не си ли спомняш? Той изчезна точно по средата.

— Можем да пробваме пак. Или би могла да поговориш с него утре вечер.

— Няма да съм тук утре вечер — каза бавно тя.

Дядо й остана с отворена уста.

— Какво?!

— Имам среща…

— Среща? Ти? Ау! — възкликна Мак ентусиазирано. — С кого?

Дядо й бе присвил очите си гневно.

— Зная с кого. С онзи проклет Килпатрик! Познах ли?

— Беки няма да отидеш с него, нали? — намеси се и Мак, а големите му очи я гледаха обвиняващо. — Не с него, след всичко, което стори на Клей?

— Той не е направил нищо на Клей — напомни му Беки. — Той е човекът, който пусна Клей, ако си спомняш. А би могъл да заведе дело срещу него.

— Нямаше ни най-малко доказателство. Не би посмял да го заведе на съд — натърти дядо й. — Слушай какво, момиче. Няма да се срещаш с никакви прокурори!

— Утре вечер ще изляза с господин Килпатрик! — заяви Беки категорично, въпреки че сърцето й се бе свило, а ръцете й трепереха.

За пръв път през живота си тя съвсем съзнателно му се противопоставяше.

— Ренегат! — изпухтя Мак.

— Ти млъкни! — скара му се тя. — Не трябва да отговарям пред теб, нито пред някой друг за постъпките си — добави и изгледа многозначително дядо си. — Харесвам го. Имам право да изляза веднъж на пет години. Дори ти трябва да признаеш това!

Дядо й се поколеба, когато осъзна, че гневът нямаше да му помогне.

— Слушай, миличка, трябва да се спреш и да обмислиш внимателно какво правиш. Зная, че имаш нужда от развлечения понякога, да се откъснеш от домакинската работа и от службата си. Но този човек, той може би те използва, за да се добере до Клей.

Беше й го намекнал и преди, но сега Беки бе готова с отговора си.

— Всеки ден обядвах с него тази седмица. Не е попитал нито веднъж за брат ми.

Дядо й отново се вбеси, само че този път прикри чувствата си. Опита се да каже още нещо, но Беки стана от масата и започна да прибира чиниите.

— Върви — рече сърдито. — Не мога да те спра. Но запомни думите ми, ще съжаляваш горчиво.

— Не, няма! — отвърна тя решително.

Занесе чиниите в кухнята. Бузите й бяха пламнали. „О, Господи, надявам се, че няма!“ — мислеше си, докато пълнеше мивката със сапунена вода.

Клей се прибра, когато Беки бе привършила работата си в кухнята.

— Минава полунощ. На работа ли беше? — попита равнодушно тя.

— Да — измънка брат й.

Разбира се, че беше на работа, но не там, където си мислеше Беки.

— И къде точно? — поинтересува се тя.

Клей сви вежди.

— Защо искаш да знаеш? За да провериш ли? След като работя и ходя на училище, какво те засяга?

— Аз законно отговарям за теб, и това ме засяга — процеди ледено Беки. — Не ми харесва надутото ти поведение, а от това, което чух за приятелката ти, мнението ми не е много добро и за нея.

Ръцете му се свиха в юмруци.

— Не ме е грижа какво мислиш за нея, нито за мен. Уморих се да ме напътстваш. Защо не си намериш приятел?

— Вече съм си намерила — отговори му възбудено тя. — Ще изляза утре вечер с Рурк Килпатрик.

Клей пребледня.

— Не можеш… — заекна той, като си представи какво щяха да го правят приятелите, му, щом откриеха, че сестра му ходи с най-заклетия им враг. — Беки, не можеш!

— О, да мога — отвърна Беки. — Достатъчно ви бях за майка и баща. Сега и аз ще се позабавлявам.

— Килпатрик е най-големият ми враг!

— Но не и мой — залази хладнокръвие тя. — И ако не ти харесва, това е твой проблем. Повече нямам сили да се опитвам да ти втълпявам, с какви приятели си тръгнал. Не ме слушаш, тогава защо аз трябва да го правя? На приятелчетата ти няма да им хареса, че излизам с областния прокурор? Е, това пък е техен проблем. Не можеш да ме спреш, нали, Клей?

Клей бе потресен. Беки съвсем не приличаше на добродушната му сестричка. Беше доста различна.

— Е, ще съжаляваш — каза той. — Чуваш ли, Беки? Ще съжаляваш!

„Така казват всички…“ — рече си мислено Беки, тъй като брат й вече бе хлопнал вратата. Тя притвори очи. „О, Господи ако знаех, че ми остават още петдесет години такъв живот, щях да се хвърля под някой камион!“

Обмисля този вариант цяла минута и реши, че с нейния късмет сигурно Клей щеше да кара камиона и той да е пълен с контрабандни наркотици. Избухна в почти истеричен смях. Животът й ставаше твърде сложен. Въпреки че Килпатрик я привличаше, и въпреки непреодолимото й желание да бъде с него, дори само споменаването на името му влошаваше положението вкъщи. Но тя имаше право на малко удоволствие, и ако трябваше, щеше да се бори с нокти и зъби за него. „И ще го направя — обеща си. — Да, ще го направя!“