Сюзън Кайл
Нощна треска (7)

Седма глава

На другата сутрин Клей все още бе в леглото, когато Беки надникна в стаята му, за да му напомни, да става. Мак вече бе на масата в кухнята и закусваше с палачинки толкова бързо, колкото Беки успяваше да ги извади от тигана, но Клей измънка, че отново го болял стомахът и нямал да става.

— Трябва ли да те заведа на лекар? — попита го навъсено.

— Не. Ще се оправя. Дядо нали е тук…

Беки въздъхна. Нямаше голяма полза от стария човек, когато той едва можеше сам да се придвижи от леглото до всекидневната. Но се отказа да спори с брат си. Клей бе станал ужасно мълчалив, откакто му бе споменала за атентата срещу Килпатрик. Не разбираше защо, освен ако не бе искал, нещо ужасно да се случи с областния прокурор.

— Е, можеш сам да се погрижиш за себе си — каза му и затвори вратата.

Върна се в кухнята, като й се искаше да знае повече неща за юношите.

— Хубава си — рече Мак неочаквано.

Веждите й се повдигнаха въпросително. Беше си облякла стара карирана червена пола, карирана блуза и черен пуловер и беше свила дългата си коса в стегнат кок.

— Аз?

Мак се засмя. Тя се наведе и го целуна леко по бузата.

— Само след няколко години ще разбиваш женските сърца.

— Ще разбивам сърцата на чудовищата — поправи я той. — Мразя момичетата.

Беки присви устни.

— След години ще ти го напомня. Автобусът пристига — кимна към прозореца. — Тръгвай.

— Ами Клей? — Мак се поколеба до вратата. В очите му имаше тревога. — Той добре ли е?

— Боли го стомахът. Ще се оправи.

Мак отново се поколеба, после сви рамене и излезе.

Беки не се бе замисляла много за по-големия от братята си сутринта, но странното му поведение я притесняваше подсъзнателно през цялото време.

— Проблеми? — попита я внимателно Маги, когато наближи обяд.

— Непрекъснато през последните дни, струва ми се — отговори Беки с въздишка. — Брат ми е вкъщи с болен стомах. Едва седемнадесетгодишен е, а вече си има неприятности със закона. Не зная къде съм сбъркала. Той е толкова труден.

— Всички момчета са трудни в различна степен — увери я Маги. — Аз самата съм отгледала двама сина, но те бяха толкова различни — добавя тя с топла усмивка. — Нали знаеш, шах клуб, състави, драматичен кръжок — от този тип деца. Благодаря на Бога, че никога не са имали безумни хрумвания.

— Брат ми Мак е такъв. Но Клей ми стига и за двамата. Съжалявам, че трябва да го кажа.

— Днес е спокойно в кантората. Хубаво е, че специалните части не обикалят.

Беки кимна и погледна към кафявия плик с лимонов кейк, който бе опекла специално за Килпатрик. Цяла сутрин се бе двоумяла, дали ще събере достатъчно смелост, да му го даде. Беше и хрумнало, че той се нуждае от малко глезене, след тревогите му предишния ден и загубата на любимото куче.

— По-добре тръгвай — предложи разсеяно Маги. — Дванадесет без десет е, но аз ще изляза малко по-късно, днес. Имам среща с една от сестрите на бившия ми съпруг на обяд. Невероятно е, колко добре се разбирам със семейството му след цялото това време — тя поклати глава. — Жалко, че не се разбирах така с него.

— Ще се върна до един — обеща Беки, благодарна, че можеше да излезе малко по-рано.

Може би щеше да успее да даде кейка на секретарката на Рурк Килпатрик, без да казва от кого е.

Маги забеляза кафявия плик, но не каза нито дума. Само се усмихна, когато Беки излезе от офиса.

Беки бе сигурна, че изглеждаше ужасно. Опита се да прибере два кичура в кока си, но те непрекъснато падаха, защото пръстите й трепереха. Полата й се бе изкривила, имаше бримка на единия си чорап. Спря плахо пред вратата на прокурора и едва не се обърна да побегне. После осъзна, че външният й вид щеше да й е най-малкото притеснение, затова отвори вратата и влезе.

Секретарка я погледна и се усмихна.

— Здравейте. Мога ли да ви помогна?

— Да — каза тихо Беки.

Сърцето й щеше да изскочи от гърдите й, а нервите й се бяха опнали до краен предел. Тя остави плика на бюрото.

— Малко лимонов кейк — изрече бързо. — За него…

В екипа на Килпатрик работеха следовател, асистент и трима помощник-прокурори — всичките мъже — но секретарката знаеше, кого имаше предвид Беки.

— Той ще го оцени — усмихна се тя. — Пристрастен е към кейковете. Много мило сте постъпила.

— Съжалявам за кучето му — смънка Беки. — И аз имах куче. Пощальонът го сгази миналата година. По-добре да тръгвам…

— Той ще иска да ви поблагодари…

— Няма нужда. Въобще няма нужда — Беки заотстъпва с гръб към вратата. — Приятен ден.

Внезапно се сблъска с едно снажно силно тяло. Големи, силни и мургави ръце я хванаха за раменете и прозвуча един приятен мъжки смях зад нея.

— Какво си направила този път? — попита я Рурк. — Обрала си банка? Или някой супермаркет? Дошла си за помилване?

— Да, сър — секретарката му се усмихна. — Донесла ви е подкуп. Лимонов кейк — тя се наведе напред. — Мирише вкусно. Ако бях на ваше място, бих си затворила очите, преди да се стигне до съд.

— Добра идея, госпожо Делонси — отговори Килпатрик. — Задържам ви временно, госпожице Калън. Ще обсъдим условията в най-близкото кафене.

— Но… — заекна Беки.

Нямаше никаква полза да протестира. Той вече я бе повел навън.

— Ще се върна в един — рече през рамо на госпожа Делонси.

— Да, сър.

Килпатрик носеше кремаво спортно сако, светлокафяви панталони и й изглеждаше почти два пъти по-висок от обикновено, докато я водеше към асансьора с вечно димящата си пура в ръка.

— Много мило, че си ми направила кейк. Това подкуп ли е или просто си помислила, че страдам от недояждане? — попита я с едва забележима усмивка, когато натисна бутона за приземния етаж.

— Помислих си, че може би обичаш сладко — отговори Беки.

Беше все още напрегната, но с него се чувстваше като че ли се носи из облаците. Струваше й се, че цялата сияе. Погледна го с блестящите си лешникови очи.

— Предполагам, че си по-добър готвач от мен.

— Защото живея сам ли? — Рурк поклати глава. — Не мога да сваря дори яйце. Купувам си готова храна и я затоплям. Някой ден трябва да си наема отново икономка, преди да съм се отровил.

Беки скришом му хвърли поглед. Изглеждаше съвсем добре, за човек, който по чудо не бе разкъсан от бомбен взрив. Бе все така уравновесен и хладен.

— Бил ли си във въоръжените сили? — попита го.

— В Морската пехота. Личи ли ми?

Тя се усмихна.

— Не се стряскаш лесно.

Рурк пъхна пурата в устата си и я изгледа втренчено.

— Нито пък ти. За да живееш с двама братя, вероятно трябва да имаш добри бойни умения.

— Има нещо подобно — съгласи се Беки. — Особено с Клей.

Той трябваше да прехапе езика си, за да не започне да я разпитва.

— Задоволява ли те барчето днес? — попита я, когато излязоха от асансьорната кабина. — Бихме могли да отидем някъде в града.

— Но колата ти!…

Беки рязко замълча и лицето й пребледня, като си представи, как се бе изплъзнал на косъм от смъртта.

Рурк повдигна вежди и потърси широко разтворените й очи.

— Колата ми е напълно унищожена, но слава Богу, имам застраховка. Ще ми я сменят. Сега карам кола под наем. Не е бляскава като моята, но е удобна и маневрена.

Беки сведе поглед и преглътна.

— Радвам се, че пушиш, Рурк…

Той докосна поизносения ръкав на бялата й блуза.

— Аз също — каза колебливо.

Пръстите му се свиха внезапно и стиснаха здраво ръката й. Извисяваше над нея, бе толкова близо, че Беки усети топлината и силата на тялото му.

— Повтори името ми! — промълви дрезгаво.

— Рурк!

То достигна до него като задъхан шепот. Беки го погледна и изведнъж целият свят се събра в тъмните му очи.

— Рурк — прошепна тя отново.

Очите му изведнъж се спряха върху устните й и Рурк стисна челюсти. Ръката му се впи в нейната. Той я притегли властно към себе си.

— Не мога да си представя как ти се е разминало, да не те изнасиля още на пода във фоайето.

Зениците й се разшириха. Не беше сигурна, че го е чула.

Рурк се засмя неволно, зървайки изражението й.

— Не разбираш, нали? — вдигна пурата към устата си. — Имаш най-сексапилните очи, които някога съм виждал. Очи само за спалня. Дълги мигли със златисти ресници, които така ме гледат, че ме карат да… — той поклати глава. — Е… няма значение.

Междувременно бяха стигнали до барчето.

— Изглежда, днес има риба, черен дроб и пържено пиле — смени темата Рурк.

Слабините му така се бяха напрегнали, че се чувстваше неудобно.

— Мразя черен дроб — каза Беки.

— И аз.

Тя направи гримаса на извиващия се дим от пурата му.

— Знаеш ли, че има градска забрана, да не се пуши тук?

— Разбира се. Нали съм юрист — напомни й Рурк. — В колежа ни учат на подобни неща.

— Ти не си само юрист, ти си областен прокурор!

— Давам пример. Ако някой не знае какво е да пушиш, когато ме види, ще научи.

Той пъхна пурата между зъбите си и се подсмихна.

Беки поклати глава.

— Невъзможен си!

Въпреки протестите й, Рурк плати и нейния обяд. Тя се почувства неудобно, защото си бе прибавила десерт и салата, които не би поръчала, ако знаеше, че ще стане така.

— Моля те, не биваше…

— Престани! А сега, започвай да се храниш. Нямам време да споря с теб.

— Всъщност, аз мразя споровете — измърмори Беки.

— Ти?

— Достатъчно ми е вкъщи — отвърна тя с тъжна, усмивка.

— Има законни начини, да се принуди баща ти да поеме своята отговорност — рече тихо Рурк.

— Татко е последното усложнение, което ми трябва в момента — въздъхна тежко Беки. — Не можеш да си представяш какво е, когато се появи и поиска да бъде измъкнат от някоя каша. Прекарала съм почти целия си живот да правя това — до преди две години. Като че ли живея в друг свят, откакто се премести в Алабама. Само се надявам да остане там — добави тя и потрепери. — Сегашните ми проблеми са всичко, с което бих могла да се справя.

— Не си задължена да се справяш. Виж, има социални агенции…

Беки докосна ръката му върху масата.

— Благодаря ти. Наистина има, но дядо ми е твърде горд, за да приеме каквато и да е помощ. Братята ми пък ще избягат и по-скоро ще живеят по улиците, отколкото в някой приют, фермата е всичко, което имаме, затова трябва да продължа да я поддържам, доколкото мога. Зная, че ми мислиш доброто, но има само един начини и аз вече съм го избрала.

— С други думи — изрече Рурк сухо, — ти си в капан.

Беки пребледня и отклони погледа си встрани, но ръката му хвана нейната — здраво, топло.

— Не ти харесва думата, нали? — попита настоятелно той, а очите му се присвиха, като се опитваше да я накара да срещне погледа му. — Но това е истината. Ти си не по-малък затворник, отколкото престъпниците, които изпращам в затвора.

— Затворник на собствената си гордост, задължение, чест и вярност — съгласи се Беки. — Дядо ми ме е учил, че това са стожерите, върху които се изгражда всяко добро възпитание.

— И е прав. Не мога да го обвиня. Но вината не е техен заместител.

Тя се размърда неловко на стола си.

— Не стоя при семейството си, защото се чувствам виновна.

— Нима?

Рурк си играеше с ръката й, като преплиташе силните си пръсти с нейните така интимно, че Беки потрепери. Очите му срещнаха нейните.

— Имала ли си някога любовна връзка?

— Дори да вярвах в подобен род неща, нямам време — отрони тя смутено.

— Ти си привлекателна. Ако поискаш, би могла да имаш съпруг и собствено дете.

— Не искам…

Палецът му чувствено се въртеше в кръг върху влажната й длан.

— Не искаш какво?

Гласът му бе плътен и възбуждащ. Очите му не се откъснаха от устните й, докато Беки не се опияни.

— Никога ли не си имала любовник, Беки? — прошепна й.

— Не…

Рурк забеляза трескавата й реакция. Върху лицето й бе изписана смесица от страх и силна възбуда. Той усети как ръката й потрепери, когато я докосна. Цялото му тяло се сви от внезапно, пламенно желание. Беки бе крехка и стройна, гърдите й бяха стегнати и твърди, а талията й красиво изтъняваше над добре оформените й бедра и дълги нозе. Представяше си, че тялото й под дрехите бе изящно и въображението му се развихри, когато погледът му се задържа върху нежните очертания на гърдите й.

— Рурк! — изстена тя, цялата пламнала.

Рурк с усилие погледна нагоре.

— Какво?

Беки издърпа ръката си, взе си малко риба и едва не я изпусна, преди да я поднесе към устата си.

Килпатрик я наблюдаваше с видимо задоволство. Беки очевидно изпитваше слабост към него. Това бе добре. Беше привлекателна и невинна и щеше да е толкова лесно да спечели доверието й. Част от него не одобряваше идеята, да я използва, за да се добере до брат й, а чрез него до семейство Харис. Но той се опита да се самоубеди, че просто й помагаше да се освободи от задушаващия й начин на живот.

— Можем да обядваме заедно и утре — предложи й, като се облегна назад. — Не обичам да ям сам.

Тя цялата трептеше от възбуда. Възбуждаше я мисълта, че мъж като Килпатрик я бе забелязал, че желаеше компанията й! Не се замисли над мотивите или намеренията му. Бе твърде замаяна от него, за да я е грижа. Беше й достатъчно, че той проявяваше интерес.

— Би ми било приятно да обядвам с теб… — промълви. — Сигурен ли си, че го желаеш?

Погледът му обходи финото й лице и се задържа върху чувствените й устни.

— Защо да не съм сигурен? — намръщи се Рурк. — Изглежда си обзета от някаква натрапчива идея, че нито един нормален мъж не би те намерил за привлекателна.

— Е, аз не съм красавица — отвърна Беки с бегла усмивка.

— Имаш красива коса и очи. Тялото ти е възхитително и ми харесва чувството ти за хумор. Приятно ми е с теб — той се засмя лукаво. — Освен това, обожавам лимоновия кейк.

— О, разбирам. Оставяш се да бъдеш подкупен.

— Точно така. Не мога да бъда купен с пари, но храната е нещо съвсем различно. Умиращ от глад човек и добър готвач са двойка, която всички съдебни заседатели биха разбрали.

— Казваш го, в случай, че те отровя случайно?

— Разбира се.

— Ще приготвя отвара от бучиниш, нали знаеш колко е отровна. Още тази вечер. Имам малко от това растение. Пазя го за търговските пътници, които продават прахосмукачки.

— Добро момиче. Изяж десерта си.

Беки така и не разбра, какъв точно беше десертът, защото бе твърде погълната от Килпатрик, за да забележи.

Целия следобед ходеше като замаяна из офиса, беше й трудно да събере мислите си. Маги забеляза това и започна да я дразни, но на Беки не й пукаше. Да направи впечатление на мъж, беше нещо толкова ново за нея. Не вярваше, че е истина.

Когато се прибра вкъщи, внимаваше да не спомене за Килпатрик. Знаеше много добре какви са чувствата на семейството й към него, нямаше никакъв смисъл да си навлича неприятности. Клей щеше да изрази възмущението си, дядо й също. Единственият й съдник евентуално беше Мак, но той нямаше да е достатъчен. Тя изстена вътрешно, като се чудеше как щеше да запази едновременно здравия си разум и Килпатрик.

Нахрани пилетата и събра яйцата, но мислите й бяха много далеч. С дългите си, загорели крака, със срязаните джинси и зелената тениска, с разпиляна около лицето й коса Беки представляваше истинско фермерско момиче. Но тя съвсем не мислеше за външния си вид. Мислеше за Килпатрик, позволила си бе за пръв път през живота си да мечтае.

Мощният рев на двигател я извади от унеса й и Беки забеляза, Клей да слиза от много скъпа спортна кола.

„Това не е някой от братята Харис — мина й през ума. — Беше момиче. Стомахът го е отболял доста бързо!“

Тя го изгледа гневно, докато се приближаваше към къщата. Клей се поколеба, но после отиде при нея. Беше облечен с джинси и риза от бутик. Беки притаи дъх.

— Болеше те стомахът, така ли? — попита ледено. — И от къде, за Бога, си взел тези дрехи?

— Дрехите ми ли? — измънка той.

Мислите му бяха погълнати от Франсин и от пламъка, разгорял се между тях. Вече бяха станали доста близки, откакто имаше хубави дрехи и малко джобни пари, но бе провалил всичко сега, след като Беки ги бе видяла. Сестра му щеше да превърне живота му в истински ад, заради невниманието му. На всичко отгоре, отново бе избягал от училище.

— Дрехи от бутик — изрече тежко Беки. — О, Клей!

— Купих си ги малко по малко — отговори той, като се опитваше да измисли бързо оправдание. — Започнах работа на час, вечер в един супермаркет в Атланта. Там бях. Исках да те изненадам…

Беки го изгледа, очевидно, без да му вярва. Клей не обичаше да работи. Тя не можеше да го накара, дори да си подреди стаята, тъй че това разкритие беше повече от изненадващо.

— Наистина ли? — попита го. — И къде точно работиш?

Клей не успя да измисли правдоподобен отговор. Чудеше се, дали Мак го е издал, и реши, че вероятно бе удържал на думата си, защото в противен случай Беки нямаше само да предполага. Бе подложил малкото си братче на доста голям натиск, но Мак не се бе поддал, затова Клей си бе намерил друга свръзка с прогимназията. Братята Харис вече имаха истински бизнес там. Клей не се чувстваше виновен. В края на краищата, децата щяха да получат дрогата при всички случаи, защото тогава да не е от него, а от някой друг. И той всъщност не я разпространяваше сам. Само я даваше на пласьорите. Това бе участие в мрежата. Не би могъл да си навлече истински неприятности.

— Какво значение има, къде? — отвърна войнствено. — Сега, след като мога да си позволя хубави дрехи, вече имам и момиче.

Беки замръзна.

— Слушай, нехранимайко! Момиче, което гледа само цената на дрехите ти, преди да погледне какво има под тях, не е момиче за теб.

— Глупости! — изръмжа Клей с присвити очи и почервеняло лице. — Момичетата обръщат внимание на тези неща! Франсин дори не искаше да разговаря с мен преди, а сега ме кани на срещи!

— Госпожицата в спортната кола?

— Да, ако мислиш, че те засяга — отговори той ледено.

— Ако?! Кой те измъкна от затвора? — изгледа го свирепо Беки. — Докато живееш тук, всичко, което правиш, ме засяга. И искам да зная повече за тази работа.

— По дяволите, достатъчно! Ще събера багажа си и ще се махна оттук!

— Чудесно! Тръгвай. Ще кажа на Килпатрик, че си отказал да бъдеш под мое попечителство, и можеш да се върнеш в затвора!

Клей преглътна задъхано. Това съвсем не беше сладката му, прощаваща всичко, сестра. Очите му щяха да изскочат от орбитите.

— До гуша ми дойде от теб! — продължи тя, като трепереше от дълго сдържания гняв. — Отдавам на теб, Мак и дядо цялото си внимание, цялото си усърдие, откакто се помня. И какво съм получила в замяна? Един брат, който бяга от училище, с единия крак в затвора. Друг брат, който си мисли, че може би елфите ще му пишат домашните, и дядо, който иска да ми диктува, с кого да прекарвам свободното си време! Да не говорим за баща, без никакво чувство за чест!

— Беки! — възкликна Клей.

— Можеш да вървиш по дяволите! — продължи да беснее тя. — Ти и твоите приятели, продаващи дрога на дребно можете да вървите в затвора и да се измъквате оттам сами!

По бузите й се стичаха сълзи. Клей се почувства безпомощен, виновен и ядосан едновременно. Не успя да измисли какво да каже.

Изруга яростно и се отправи като буреносен облак към къщата.

— И къде си мислиш, че отиваш сега? — извика Беки след него.

— Познай! — процеди той през рамо.

Беки захвърли кофата, която държеше, на земята, като трепереше от ярост. Беше й прекалено много, да се справи с него. Всичко й бе прекалено много през последните дни. Сега брат й щеше да разтревожи и дядо й и тя трябваше цяла нощ да слуша оплакванията му. Надяваше се, поне да не получи друг сърдечен пристъп. Ако само можеше да зареже всичко и да замине, да остави грижите си, цялата отговорност на някой друг. Но животът не беше толкова прост. Не трябваше да започва с обвиненията си срещу Клей, но и той не трябваше да бяга от училище, да се движи с момичета в скъпи спортни коли, да носи дрехи от бутик, когато тя едва успяваше да купя дрехи втора употреба за всички останали от семейството.

Бавно вдигна кофата, която бе захвърлила. Ако можеше само да се обърне към някого за помощ — някой, който да я посъветва, как да подходи към Клей, преди да затъне още повече, без да има път назад.

„Има един човек“ — помисли си и се закова на място. Килпатрик и бе поканил отново на обяд. Той като че ли поне малко се вълнуваше от нея. Харесваше компанията й и може би щеше да я изслуша. Той беше работил с проблемни деца и преди. Едва ли щеше да има нещо против, да изкаже мнението си. Ако на Клей не му харесваше, толкова по-зле за него. Може би беше време, да не бъде толкова снизходителна към брат си и да му възложи по-голяма отговорност.

Когато вечерята бе сервирана, Клей бе изчезнал, без да каже нито дума. Беки не спомена нищо за него. Мак и дядо й също нямаха никакво желание да говорят по този въпрос. Дойде време да си лягат, а Клей все още не се бе прибрал. Беки лежеше будна и се питаше, къде бе сбъркала с него. Единственият светъл лъч беше, че напоследък се прибираше поне трезвен. Може би това бе добър признак.