Сюзън Кайл
Нощна треска (16)

Шестнадесета глава

Денят беше спокоен за Джей Дейвис. И той бе доволен, че има време да прегледа правните списания. Тъкмо пиеше кафе и похапваше поничка с вдигнати на бюрото си крака, когато секретарката му съобщи, че Рурк Килпатрик е в приемната.

Дейвис се изправи и отиде до вратата. Това трябваше да го види със собствените си очи. Защо най-отявленият му политически враг щеше да го търси — освен, ако не носеше пистолет.

Той отвори вратата и се вторачи в Рурк, който на свой ред го изгледа свирепо.

— Искам да говоря с теб! — каза областният прокурор.

Дейвис повдигна въпросително вежди. Приличаше много повече на борец, отколкото на адвокат, както по телосложение, така в поведението си.

— Само да говориш? — попита той и отметна глава, за да погледне многозначително към разкопчаното сако на Рурк. — Никакви ножове, пистолети, бухалки?

— Аз съм областен прокурор — напомни му Рурк. — Не ми е позволено, да убивам колегите си.

— Е, в такъв случай можеш да изпиеш чаша кафе с поничка. Нали така, госпожо Граймс? — добави Дейвис, като се усмихна към секретарката си.

— Ще ги донеса веднага, господин Дейвис — каза тя и отвърна на усмивката му.

Дейвис покани Рурк да седне в плюшеното кресло за посетители и се настани до бюрото си в предишното си положение.

— Щом не си дошъл тук да ме нападаш, какво искаш? — попита той.

Рурк извади пура, точно когато госпожа Граймс влезе с кафето и поничката. Той й поблагодари и прибра обратно пурата в джоба на сакото си.

— Няма да повярваш защо съм тук — каза той на Дейвис, когато отпи от кафето и отхапа от поничката.

— Ще предложиш да се оттеглиш — предположи Дейвис и се засмя възторжено.

Рурк поклати глава.

— Съжалявам. Много е рано в предизборната надпревара. Трябва да си мисля за репутацията.

— О!

— Всъщност, искам да поемеш защитата на Клей Калън.

Кафето на Дейвис се разля по цялото му бюро.

— Страхувах се, че ще реагираш така — каза Рурк.

— Страхувал си се… Мили Боже, Рурк, момчето безспорно е виновно! — възкликна адвокатът, докато попиваше кафето от бюрото си и списанията с бялата си носна кърпичка. — Дори Клерънс Дароу не би го спасил сега!

— Вероятно не. Но ти може би ще успееш — отговори Рурк. — Той твърди, че братята Харис са го принудили да купи стоката, а всички останали обвинения са изфабрикувани, за да го подхвърлят като изкупителна жертва за престъпленията им.

— Слушай, Рурк, всички знаят, че се срещаш със сестрата на Калън — започна сериозно Дейвис.

— И заради нея съм се размекнал и за брат й. Нали това бяха твоите инсинуации в печата, забиващ нож в гърба търсач на слава — прекъсна го разпалено Рурк. — Но това не е вярно. Аз съм служител на реда. Не правя споразумения под масата и не обръщам гръб за пласиране на наркотици и убийство. В случай, че си забравил, опитът за убийство бе срещу мен.

— Не съм забравил и не съм забиващ нож в гърба търсач на слава. Просто ти искам работата — защити се Дейвис. — Съжалявам, че въвлякох госпожица Калън в тази история. Честно, нямах подобни намерения.

— И аз така си помислих — отговори Рурк и се усмихна, като довърши поничката си. — За адвокат не си лош човек.

— Благодаря ти, много — измърмори Дейвис. — И ето, че ти седиш тук, ядеш поничката ми и пиеш кафето ми.

— Иска се смелост — не отстъпи Рурк.

Дейвис го изгледа продължително.

— Знаеш ли, понякога дори те харесвам, но когато съм по-разумен, се опитвам да потисна това — добави той лукаво.

— Разбира се.

Рурк си запали пура, като пренебрегна свирепия поглед на противника си.

— Случайно съм чувал, че имаш бездимен пепелник в лявото чекмедже на бюрото си.

— Да, съдията Морис пак се е разприказвал — Дейвис въздъхна. — Той пуши тези огромни черни пури. Заповядай, пират такъв. Сега, защо искаш да представлявам Калън?

— Защото мисля, че казва истината за братята Харис. Опитвам се от години да ги изпратя в затвора. Публична тайна е, че повечето от наркотиците в местните училища се доставят от тях. Други трафиканти се появяват, но биват прогонени от територията им, защото шефът на местния синдикат е на тяхна страна. Това е причината, поради която досега не успях да ги изправя в съда. Калън може да се окаже ключът. Мисля, че ще ни сътрудничи. Ако свидетелства срещу съучастниците си, може би точно това ще е достатъчно, за да прогоня семейство Харис от града.

— Никой няма да се натъжи за тях — съгласи се Дейвис. — Но подобен процес може да е политическо самоубийство.

— Само, ако го загубиш. А аз съм убеден, че ти няма да го загубиш. Помисли си само за новинарската му стойност — добави Рурк с хитра усмивка. — Това е случай, за който Пери Мейсън би се замислил два пъти, но ти рискуваш главата си, защото смяташ, че този беден, без привилегии младеж, чийто баща е имал неприятности със закона, е невинен. Това е случай мечта.

— Разбира се, че е такъв — съгласи се Дейвис — Ти затова се оттегли, за да не бъдеш замесен с него.

— Не. Щеше да ме обвиниш, че съм го направил нарочно, ако загубя — Рурк сви рамене. — Нямаше да се отрази на репутацията на Беки добре.

— Нито пък на твоята — добави Дейвис.

Той се замисли.

— Това е политически горещ картоф. Но ако успея да го спася, и в същото време хванем семейство Харис за трафика на наркотици, бихме могли да изчистим улиците.

— Ти ще бъдеш провъзгласен за кандидат-кръстоносец, който спасява невинните, а наказва виновните — засмя се Рурк.

— Защо ми предлагаш това? — попита Дейвис. — Това би намалило шансовете ти да бъдеш преизбран, ако успея.

— Ако искаш да знаеш истината, все още не съм сигурен, че искам да се кандидатирам за трети мандат — отвърна му сериозно Рурк. — Не съм решил.

Дейвис се облегна в стола си.

— Ще трябва да обмисля предложението ти.

— Мисли бързо. Предварителното дело е в петък.

— Благодаря много — Дейвис го изгледа втренчено и се намръщи. — Семейство Калън не са богати. Имат обществен защитник.

Рурк кимна.

— Аз ще ти платя хонорара за това дело.

— Как ли пък не — избухна в смях Дейвис и поклати категорично глава. — Всеки адвокат поема от време на време един случай в името на каузата. Това ще бъде моят. Ти да ми бъдеш шеф, това ще е краят на живота ми. По-добре да фалирам.

— Аз не те обичам.

— Господи, каква отблъскваща мисъл! Защо не се връщаш на работа и да ме оставиш да правя същото? Аз съм зает човек.

— Забелязах — изрече сухо Рурк.

— Да четеш правните списания, не е лесно.

— Вярно. Но след като спомена за работа, аз наистина бих могъл да поработя малко. Както и да е, това е последната ми пура — Рурк се изправи и подаде ръка на Дейвис. — Благодаря ти — изрече искрено. — В началото не вярвах на Калън, но не и сега. Доволен съм, че той ще има някакъв шанс.

— Е ще видим. Ще разговарям с него следобед.

— Ако се нуждаеш от някаква информация, ще ти дам, с каквото разполагам. Калън ще допълни останалото.

— Това ще е достатъчно за начало — Дейвис съпроводи Рурк до вратата. — Чух, че сте се разделили с госпожица Калън. Надявам се, не е заради вестниците.

— Не, мисли си, че съм я използвал. И в началото беше вярно.

— Ще го преодолее, когато узнае какво си направил за брат й.

— Няма да узнае — отвърна веднага Рурк. — Клей обеща да не й казва, и ти няма, също. Това е условието.

— Може ли да попитам защо? — поинтересува се Дейвис.

— Защото, ако се върне при мен, не искам да е от благодарност — изрече просто Рурк.

— Разумно е. Любовта е достатъчно трудна, и без да имаш някакви съмнения. Трябват доста усилия.

— Предполагам, че говориш от опит?

Дейвис направи гримаса.

— Е, не съвсем. Нямам голям късмет с жените в живота си. Хенри като че ли ме пази да остана ерген.

— Хенри?

— Питонът ми — обясни Дейвис. — Дълъг е четири метра и тежи около четиридесет и пет килограма — той поклати глава, когато Рурк го изгледа изпитателно. — Просто не можеш да накараш жените да проумеят, че питоните са безвредни. Не ядат хора.

— Мъж, който гледа змия гигант, едва ли може да има много приятелки — рече Рурк.

— Забелязал съм го. Странно, нали?

Рурк се засмя.

— Е, предполагам, че той поне е добър за компания.

— Страхотен. Докато не се наложи да се поправя нещо вкъщи — Дейвис подсвирна леко с уста. — Телевизионният техник беше дошъл, когато Хенри пропълзя във всекидневната, за да провери какво става. Виждал ли си някога възрастен човек да припада?

— Ако това се разчуе, до края на живота си ще останеш без електричество, телефон или здрави домакински уреди.

— Затова двамата с техника сключихме споразумение — прошепна Дейвис. — Аз няма да кажа, ако и той не каже.

Рурк все още се смееше, когато излезе през вратата.

 

 

Беки бе освободена от работа, за да отиде на делото на Клей.

Господин Малкъм имаше дело тази сутрин и трябваше да разговаря с клиента си, затова я закара до съда. Тя седеше в съдебната зала с изопнати нерви, докато се опитваше да разгадае какво ставаше.

Първо, общественият защитник не беше до брат й — до него се бе настанил Джей Линкълн Дейвис. А след изявлението му за Клей и нея самата във вестниците, тя не проумяваше, защо. Второ, Рурк не бе на прокурорското място — то бе заето от един по-възрастен мъж, когото Беки никога не бе виждала преди.

Хората зад нея бяха забелязали същото.

— Къде е областният прокурор? — попита един от тях. — Не трябваше ли той да води това дело?

— Оттеглил се е — прошепна високо другият зад гърба й. — Това е областен прокурор от друг град. Погледни кой защитава момчето! Това не е ли Джей Дейвис!

— Разбира се, че е той. Сменил е обществения защитник тази сутрин.

— Той е скъп адвокат. Чудя се, откъде Калън ще му плати?

— Тези наркотрафиканти се поддържат — изрече с отвращение мъжът и Беки се сви от презрението му и убеждението, че Клей е виновен, преди дори да бъде осъден. — Те имат какви ли не пари.

— Съдията идва — прошепна някой.

Беки стисна ръце в скута си, когато влезе съдията и всички станаха на крака. Клей току-що бе въведен. Тя бе искала да го посети тази сутрин, но нямаше възможност.

Част от нея копнееше, да види Рурк в съдебната зала, но той не бе тук. Защо не й бе казал, че се е оттеглил? Или е било моментно решение? Тя бе така объркана, че заседанието на съда завърши, преди да организира мислите си. Делото на Клей щеше да се разглежда от по-висша инстанция, както бе очаквала, и той отказа да бъде пуснат под гаранция. Изведоха го от съдебната зала и Беки стана. Чувстваше се стара и изтощена докато вървеше по дългия коридор, за да намери господин Малкъм.

Пътят й минаваше покрай кабинета на Рурк. Тя не успя да се въздържи да погледне през отворената врата. Рурк я забеляза, но с нищо не показа, че я е познал. Преднамерено наведе глава към папките на бюрото си.

Беки ускори крачките си, цялата пламнала. Искаше да знае защо бе отказал да гледа делото. В нея се загнезди плахата надежда, че може би най-после е повярвал в невинността на брат й. Но причината едва ли беше тази. Истинската загадка бе, защо Джей Дейвис е поел Клей за клиент, и как ще му се плати хонорарът. На тези въпроси Беки възнамеряваше да получи отговор до края на деня по един или друг начин.

Тя изчака края на работния ден, за да отиде при Клей. Той бе по-оживен от преди и доста ентусиазиран от новия си адвокат.

— Как го намери? — попита нетърпеливо Беки.

— Не зная — призна Клей. — Въпросът е по-скоро, как той ме е намерил. Просто се появи тук рано тази сутрин и ми заяви, че ще ме представлява.

— Господин Малкъм казва, че той е най-добрият, който може да се наеме — започна Беки. — Как ще му платим?

— Не започвай отново да се измъчваш за пари — изрече тросната Клей. — Господин Дейвис ми обясни, че понякога се заемал със случаи, когато е убеден в невинността на клиента, без да иска хонорар. Той мисли, че не съм го направил аз, Беки…

Клей погледна встрани. Искаше му се да й каже за ролята на Килпатрик във всичко това, че и той вярваше в невинността му, но беше дал дума.

— Аз никога не съм мислила, че си го направил — напомни му тя. — Нито Мак.

Клей въздъхна с тъга.

— Предполагам, че е истински ад за Мак. Всички деца в училище сигурно са му обърнали гръб, заради мен.

— Само няколко, а и учебната година свършва другата седмица. Учителката ти по английски ми телефонира. Каза ми, да те окуража да завършиш гимназия, когато можеш, дори ако трябва и задочно.

— Има достатъчно време за това по-късно — отвърна Клей. — Точно сега трябва да се справя тук.

Той седна до нея и хвана ръцете й.

— Беки, искат да дам свидетелски показания срещу съучастниците си.

Беки остана неподвижна.

— С други думи, да предадеш братята Харис!

— Точно това.

Очите на Беки проблеснаха.

— Мога да си представя на кого е тази идея, дори да е отказал да бъде страна по обвинението!

— Господин Дейвис твърди, че има вероятност да получа намалена присъда за притежаване и пласиране на наркотици, ако го направя.

— Те ще те убият! — прошепна сестра Беки. — Не го ли знаеш? Ако го направиш, те ще те убият, както се опитаха да убият Рурк!

— Това го оплескаха — отговори Клей. — Направиха го на своя глава, което ги отблъсна от големите момчета в града. Донесе твърде голямо напрежение за всички.

— Все едно. Рискът остава.

— Слушай, Беки, ако не го направя, могат да ме осъдят от десет до петнадесет години.

Беки пребледня като тебешир. Беше си го представяла и преди, но никога толкова нагледно — в затворническа килия с решетки навсякъде.

— Да, зная…

— Отговорих на господня Дейвис, че ще си помисля, ако реша да го направя, ще включим условия за теб, Мак и дядо — за да сме сигурни, че няма да ви заплашват.

Възможността, братята Харис да започнат да преследват цялото й семейство, я плашеше, но беше по-добра от перспективата, Клей да прекара дълги години в затвора, заради нещо, което не е извършил.

— Фамилията Калън е преживяла Гражданската война — отвърна гордо Беки. — Предполагам, че можем да преживеем и братята Харис.

— Това повече ти подхожда — каза Клей и й се усмихна. — Доста си отслабнала напоследък.

— Имам много тревоги. Но най-лошото почти отмина. Просто искам да се върнеш отново у дома. Липсваш ни.

— И вие ми липсвате — призна Клей. — Но ако изляза оттук, няма да се върна вкъщи.

Беки почти остана без дъх.

— Какво?!

Клей се изправи до стената. Изглеждаше й много по-голям.

— Бях бреме вкъщи твърде дълго. Имаш достатъчно грижи с Мак и дядо. Време е да помислиш да изпратиш Мак в дом за сираци, а дядо в санаториум или старчески дом.

— Клей! Какво говориш?

— Вече си на двадесет и четири години — напомни й той. — Досега ние бяхме целият ти живот. Никой от нас не осъзна, какво означава това за теб, докато не стана твърде късно, но все още има време. Трябва да се замислиш за свое собствено семейство, Беки. Може би, след време, ти и Килпатрик…

— Не искам да имам нищо общо с господин Килпатрик! — отвърна разгорещено тя. — Никога отново!

Клей се поколеба.

— Той просто си върши работата — каза тихо. — Не го харесвах. Смятах го за най-големия си враг и затова не исках да идва у нас, но твоите чувства са важни, Беки. Не можеш да прекараш целия си живот, превръщайки се в наш роб.

— Но това не е вярно — противопостави се Беки. — Клей, обичам и трима ви!

— Разбира се. И ние те обичаме. Но ти се нуждаеш от нещо, което вече ние не можем да ти дадем — той се усмихна. — Знаеш, че съм луд по Франсин. Тя ме научи на много неща. Толкова много я обичам, че ще вляза в правия път, а и тя ще ми помогне, въпреки че ще има големи неприятности с чичо си и братовчедите си заради мен. Вече обеща, че ще свидетелства в моя полза.

— Е, много мило от нейна страна.

— Тя ме обича. Искам да й предоставя целия свят. Но следващия път ще се опитам да го направя по нормален начин. Мисля, че мога да обърна нова страница.

— Радвам се, че искаш да опиташ. Аз също ще ти помогна.

— Ти вече го направи, като ми повярва. Беки, как е дядо?

— Никаква промяна. Просто лежи и не казва нито дума.

Клей направи гримаса.

— Каква каша забърках!

— Дядо е стар и уморен. Двамата с Мак сме самотни без него и без теб, но се справяме.

— Няма да успееш да засееш земята. Няма кой да ти помогне да изореш и да засееш. Няма кой да се грижи за животните. Ако помолиш Килпатрик, той може да намери някого.

Лицето на Беки се изопна.

— По-скоро бих умряла от глад, отколкото да го помоля за нещо!

— Защо? — попита Клей. — Само защото ме е следил и ме е заловил?

Тя не посмя да го погледне. Разбира се, че причината не бе тази. Истинската причина бе, че Рурк я бе измамил и я бе прелъстил, а след като арестува Клей, я изостави. Беше взел от нея всичко, което можеше да му даде, и я бе зарязал. „А като се прибави и нарастващата заплаха от бременност…“ Но за това все още не искаше да мисли.

Стана от леглото и оправи полата си.

— Радвам се, че имаш добър адвокат. Ще помогна, с каквото мога. Би ли му го предал?

— Да, но той вече го знае.

Клей я прегърна импулсивно и после се отдръпна от нея, леко смутен.

— Благодаря, че дойде да ме видиш. Съжалявам, че толкова усложних живота ти. Страхувам се, че ще се вдигне още шум в пресата. Знаеш, че господин Дейвис се е кандидатирал за областен прокурор и сигурно ще използва случая в своя полза. Вероятно, това е причината да се заеме с мен.

— Да — съгласи се Беки.

Тя самата бе стигнала до това заключение.

— Пази се. Ако имаш нужда от нещо, просто помоли някой да ми се обади, разбрано?

— Добре. Опитай се да си починеш, сестричке. Изглеждаш… зле.

— Просто съм уморена — Беки се усмихна насила. — Ходя при дядо всеки ден, макар той да не ме забелязва. Трябва да готвя, да поддържам къщата.

— Трябва да затворят тук татко — изрече внезапно Клей. — Тук му е мястото, задето ни изостави на твоите ръце.

— Това е нещо, за което не трябва да се тревожим. Твърде късно е вече, за да има значение. Както и да е, мисля, че се справих с вас, момчета — засмя се тя. — Дори и ти можеш да станеш добър.

Клей също се усмихна.

— Не толкова, колкото трябваше да бъда — въздъхва той. — Помисли си за това, което ти казах, Беки, моля те. Животът отминава покрай теб.

— Обещавам, но няма да се откажа от Мак. Отдала съм му прекалено много време и грижи.

Клей поклати глава.

— Нито един мъж няма да иска да поеме бремето ти — каза той сериозно. — Не можеш да искаш толкова много.

Беки усети как сърцето й се свива. И тя си бе мислила същото — доста често, откакто бе започнала да обядва с Килпатрик. „Защо ли му е отговорността за цялото ми семейство? Вероятно, това е причината, че не ме потърси, след като ме прелъсти…“ Сексът бе нещо различно, но години наред да гледаш семейството на съпругата си, съвсем не беше примамливо за много мъже. А преди много години Беки се бе примирила, че ще се грижи за братята си и дядо си цял живот. Колко жалко, че не бе отказала на първото предложение на Рурк да пият кафе. Желанието й за свобода и любов сега се бе превърнало в ужасно изпитание.

Тя целуна Клей за довиждане. Когато си тръгна от съда, съвсем преднамерено не мина покрай кабинета на Рурк отново. Той щеше да получи само презрението й.