Сюзън Кайл
Нощна треска (12)

Дванадесета глава

Беки бе в напрегнато очакване, докато приготвяше обяда в неделя. Току-що се бе прибрала от църква и все още бе облечена със сивата жарсена рокля. Подозираше, че Килпатрик ще се появи по-рано и наистина се оказа права. Когато чу колата му да спира, тя изтича навън да го посрещне, и забрави соса да къкри на печката, но Мак я бе изпреварил и за нейна най-голяма изненада, момчето дори се държеше учтиво.

— Тя е в кухнята, господин Килпатрик — рече му.

— Не, тук съм — обади се Беки развълнувана и се усмихна на Рурк.

Изгледа го одобрително. Беше с бежови панталони, жълтеникава трикотажна риза и елегантно кафеникаво карирано спортно сако.

— Връщай се да довършиш обяда, момиче. Двамата с Мак ще забавляваме господин Килпатрик — извика силно дядо и от мястото си, но погледът му съвсем не бе любезен.

— Можеш да дойдеш с мен в кухнята — предложи плахо Беки.

— Глупости. Ще загориш соса — сгълча я дядо й. — Седнете, господин Килпатрик. Столовете не са такива, на каквито сте свикнал, но все още няма опасност да паднете от тях.

Килпатрик изгледа втренчено стареца с присвити устни.

— Не се отказвате да удряте с пълна сила. Добре. Аз също. Позволено ли ви е да пушите или лекарят смята, че една пура ще ви убие?

Той остана слисан.

Беки изчезна обратно в кухнята.

„Колко съм глупава — помисли си тя, — да се притеснявам, че дядо ще надприказва Килпатрик.“

Довърши обяда, колкото се може по-бързо. От всекидневната за кратко се дочуваше разговор на висок глас, после настъпваше тишина, след това — приглушени приказки. Когато надникна вътре, за да покани мъжете на масата, дядо й нямаше настроение, а Рурк пушеше неизменната си пура спокойно, като се усмихваше.

Не беше необходимо да пита кой бе победител в словесния двубой. Сервира яденето и остави дядо си да каже молитвата. Клей не се забелязваше никъде. Вероятно бе решил, че областният прокурор е твърде голяма хапка, за да я преглътне заедно с обяда си. Беше добре, защото и без това бе доста трудно с дядо й.

Хранеха се мълчаливо, с изключение на няколкото любезни думи от страна на Рурк за кулинарните й способности. След това дядо й се извини и се затвори в стаята си.

„Толкова за обещанието му, да не създава неприятности“ — помисли си Беки. Мак излезе да нахрани пилетата, като остави сестра си и Рурк сами в кухнята докато, тя измие чиниите.

Беки наведе глава над мивката, а дългата й коса почти закриваше лицето й.

— Съжалявам — въздъхна тежко тя. — Мислех си, че ще се държат прилично. Предполагам, че съм искала твърде много от тях.

— Страхуват се да не те загубят — каза Рурк проницателно. — Не би трябвало да ги обвиняваш. Свикнали са да бъдеш тук, за да вършиш домакинската работа.

Беки го погледна. Изражението на очите й бе по-красноречиво, отколкото съзнаваше.

— Дори домашните помощници имат свободни дни — отговори тя.

Рурк се приближи и я целуна нежно.

— За тях ти си много повече. Затова не искат да попаднеш в лапите на мъж, който си мисли само за секс.

— А ти за това ли си мислиш? — промълви Беки и потърси погледа му.

„Тези очи — помисли си той с болка. — Тези топли, прелъстителни очи…“ Те си играеха безпощадно с нервната му система.

— През по-голямата част от времето си мисля за закона — отвърна й сухо. — Вероятно и сексът си има своето място. Но вече те предупредих, че кроя лоши планове за теб, нали?

Беки се засмя от удоволствие.

— Да. Честността над всичко.

— Точно така. Възнамерявам, да те примамя в тайното си скривалище и да ти покажа…

— Колко вълнуващо. Твоята кола ли ще вземеш или моята?

Рурк я изгледа навъсено.

— Предполага се, че ти не трябва да дойдеш по собствено желание. Ти си момиче с принципи, а аз съм похитителят.

— О, извинявай — тя сведе глава. — С коя кола би желал да ме отвлечеш, твоята или моята? — поправи се.

Рурк я плесна леко по дупето.

— Залавяй се за работа, неуравновесена жено!

Тя се направи на засрамена.

— Сложи ме на мястото ми.

— Внимавай да не го направя наистина — изрече той замечтано. — Честно, никога не съм и сънувал, че ще се опиташ да ме изкушиш над мивка, пълна с мръсни чинии. Нямаш ли поне малко финес?

— Не. Има ли по-добро място?

— Разбира се. Ще ти обясня някой ден. Пропусна една чиния.

— Да, видях.

Беки я изми и той я изсуши с мълчаливо задоволство.

— Дядо труден ли беше? — попита тя след малко.

— Да. Не му харесва да се появявам тук. Не го обвинявам. Няколко пъти съм обърквал живота му, въпреки че е било неизбежно.

— Ти просто си вършел работата си. Аз не те обвинявам.

Рурк й се усмихна.

— Да, но дядо ти не обича да ме целува толкова много като теб, затова ме обвинява.

Тя поруменя.

— Не е честно.

— Знаеш ли, че никога не съм се смял толкова много. Вече си мислех, че съм забравил да го правя. Да бъдеш прокурор, е неблагодарна работа. Лесно е да загубиш чувството си за хумор след време.

— А аз си мислех, че въобще го нямаш.

— Защото се заяждах с теб в асансьора? О, аз съм цар в това отношение. Успях да те улуча точно там, където желаех. Беше такава освежителна промяна.

— От какво?

— От това, жените да разкъсват дрехите си и да се хвърлят на бюрото ми.

— Сигурна съм!

— Ти беше истински слънчев лъч, Беки. Най-хубавата част от деня ми. Изпитах желание да те поканя, да излезем още същия ден, когато разбрах за семейното ти положение, но не исках да усложнявам живота си.

— А сега искаш?

Той сви рамене.

— Не съвсем. Но вече нямам избор. Предполагам, че ти също. Едва ли можем да върнем нещата назад. Свикнахме един с друг.

— Това лошо ли е?

— Аз съм прицелна точка — напомни й Рурк. — Не ти ли е хрумвало, че като те виждат с мен, ти също можеш да се окажеш в опасност?

— Не. Не бих се притеснила, даже и да е така.

— Може да има и други последствия — продължи той. — Братята Харис могат да предположат, че Клей ми е информатор, след като прекарвам толкова много време с теб.

Беки остана без дъх. Тази вероятност въобще не й бе минала през ума.

— Не се натъжавай — успокои я Рурк нежно. — Мисля, че Клей би могъл да ги убеди в противното. Но аз виждам неща, които ти не забелязваш. Подлагам те и на допълнително напрежение, като създавам разногласия в семейството ти. На дядо ти и брат ти не им харесва да се навъртам тук. Това ще усложни още повече живота ти.

— Имам право да излизам, когато пожелая, и съм им го заявила. Ти успя да ми покажеш, че хората са в състояние да те превърнат в роб, ако им позволиш. Била съм затворничка тук, откакто пораснах, защото позволих семейството ми да разчита единствено на мен. А сега плащам за това. Чувството на вина не е добро оръжие, но хората биха го използвали, когато всичко останало се провали.

— Можеш да се обзаложиш за това — съгласи се той.

— Какво искаш да правим, като свършим тук?

— Ами, ако се опитаме да гледаме телевизия, дядо ще се върне и ще ни развали удоволствието, каквото и да гледаме — Беки довърши последната чиния. — Бих могла да те разведа наоколо. Няма кой знае какво да видиш, но фермата е собственост на семейството ни повече от сто години.

Той се усмихна.

— С удоволствие ще я разгледам. Обичам природата, но от много години живея в града. Мисля, че бих полудял, ако кварталът не бе толкова тих. Храня птиците и слагам хранилки. Грижа се за розите си, когато имам време.

— О, това ти е ирландската жилка — подразни го Беки. — Любовта към земята, имам пред вид. Прабаба ми е била О’Хара от Каунти Корк, аз самата имам нещо ирландско.

— И двете ми баби са били ирландки — каза Рурк.

— Едната не е ли била индианка?

— Дядо ми е бил ирландец. Оженил се е за девойка от племето чероки и се е родила майка ми. Приличала е обаче, повече на индианка, отколкото на ирландка. Спомням си я смътно, баща си също. Чичо Сандерсън казваше, че двамата се обичали много, но баща ми не бил мъж за семейство — той въздъхва тежко. — Сега вече ми е все едно, че съм роден извънбрачно, но когато бях дете, беше истински ад. Не бих искал моето дете да преживее същото.

— Нито пък аз — отговори Беки. — Ще метна този пешкир и можем да излезем.

— Не трябва ли първо да се преоблечеш? — попита Рурк, като кимва към хубавата й рокля.

Беки се засмя.

— И да те оставя на милостта на дядо? — възкликна тя.

— Всичко е наред, Беки. Аз ще го пазя — предложи услугите си Мак, току-що застанал на вратата. — Харесвате ли електрически влакове, господин Килпатрик? Имам истински стари вагони „Лайънъл Осдейл“ и локомотив. Подари ми ги един приятел на дядо.

— Обичам влаковете — отвърна Рурк, като отново му направи впечатление голямата прилика между Мак и Беки. — Много мило млади човече, че се жертваш за мен.

Мак се засмя.

— Всичко е наред. И Беки се е жертвала един-два пъти заради мен. Хайде.

Беки изгледа и двамата, доволна от поведението на брат си. Качи се в стаята си и се преоблече с джинси и стар жълт плетен пуловер. Вече не се притесняваше. Килпатрик като че ли не обръщаше внимание, с какво бе облечена, или колко често носеше едно и също.

Мак пусна влакчетата на Рурк седна на стола до масата, като ги наблюдаваше със светнали очи.

— Много са красиви — каза той на детето. — Обичах влаковете, когато бях на твоите години, но чичо Сандерсън ме държеше строго. Смяташе, че едно момче няма нужда от много играчки, за да отвличали вниманието му от учението.

— Не си ли живял с родителите си? — попита любопитно Мак.

Килпатрик поклати глава.

— Умряха, когато бях много малък. Чичо Сандерсън беше единственият роднина, който ме поиска. Имах две възможности — да живея с чичо Сандерсън или да се върна в резервата на индианците. Не зная, може би второто щеше да е по-забавно.

— Ти си индианец? — възкликна Мак.

— Отчасти чероки — кимна Рурк. — По майчина линия. Баща ми беше чист ирландец.

— Хей. Сега учим за индианците чероки! Използвали са тръби, да издухват стрелите си, за да ловуват. Заимствали са азбуката и писмеността на племето секвоя. Били прогонени от Джорджия през 1838 година. Учителят ни разказваше, че са били пропъдени, защото по земите им имало злато и алчните бели хора са го искали за себе си.

— Опростено, но достатъчно точно. Върховният Съд издал решение в полза на индианците чероки, да останат в Джорджия, но президентът Андрю Джаксън все пак ги прогонил. Върховният съдия Джон Маршал атакувал публично президента за отказа му да се подчини на закона. Развихрил се голям скандал.

— А животът на президента Джаксън бил спасен от индианец чероки. Казвал се Джуналуска — добави Мак, като изненада Килпатрик с познанията си по въпроса. — Каква благодарност, нали?

Рурк се засмя.

— Имаш остър ум.

— Не е достатъчно остър — каза Мак.

Раменете му се отпуснаха, докато той разсеяно наблюдаваше влака.

— Господин Килпатрик, ако знаеш, че някой върши нещо лошо и не кажеш, и ти ли си толкова виновен като него?

Рурк изгледа момчето продължително, преди да отговори.

— Ако някой извършва углавно престъпление и ти знаеш, това те прави съучастник. Но не забравяй, Мак, понякога има смекчаващи вината обстоятелства. Съдът ги взема под внимание. Нищо в действителност не е само черно и бяло.

— Били Денис ми беше приятел — каза момчето тъжно и погледна Рурк с разтревожените си лешникови очи. — Дори не съм знаел, че е вземал наркотици. Не беше такъв тип.

— Няма точно определен тип — отговори Рурк. — Всеки може да изпадне в състояние, когато е достатъчно уязвим, за да посегне към наркотиците или алкохола.

— Хващам се на бас, не и ти — рече Мак.

— Не ти се вярва, но аз също съм човек. Когато чичо Сандерсън почина, прекарах половината нощ из баровете и се напих до безпаметност. По принцип не пия, но обичах стария. Беше ми тежко, че го загубих. Той беше цялото ми семейство. Никой от роднините на майка ми не беше вече жив, а чичо Сандерсън беше последният от рода на баща ми.

— Искаш да кажеш, че си съвсем сам на света? — попита Мак, като се намръщи. — Нямаш си никого?

Рурк се изправи и пъхна ръце в джобовете си, наблюдавайки разсеяно влакчето.

— Имах куче, докато не избухна онази бомба и колата ми. То ми беше семейството.

— Наистина съжалявам — каза му Мак. — Ние всички много тъгувахме, когато пощальонът сгази Блу. Той беше част от семейството ни.

Рурк кимна. Толкова много му се искаше да попита момчето, какво точно знаеше, защото очевидно нещо му тежеше, но беше твърде рано. Не искаше да рискува още.

— Готова съм — обади се Беки от вратата.

Рурк я погледна. Тъмните му очи й се усмихнаха, като я огледа спортно облечена, със свободно пусната коса. Беше млада, безгрижна и хубава.

— Господин Килпатрик, харесва влаковете — каза Мак.

— Да, наистина — съгласи се Рурк. — Аз може би също ще си купя един комплект.

Беки се засмя, Килпатрик я улови за ръката, през нея премина топла вълна и смехът й замря.

— Ще разгледаме фермата — обърна се Рурк към Мак. — Искаш ли да дойдеш с нас?

— Разбира се. Но трябва да остана при дядо — изрече важно детето. — Аз съм докторът, когато Беки я няма. Зная как да му дам хапчето и всичко друго.

— Сигурно е доволен, че си покрай него — отвърна Рурк. — Благодаря, че ми позволи да видя влакчетата ти. Хубави са.

— Пак заповядай — предложи му Мак. — Ако си купиш — добави момчето колебливо, — мислиш ли, че бих могъл да дойда и да те погледам, като ги пускаш?

— Разбира се — усмихна се Килпатрик.

— Страхотно!

— Ще бъдем наблизо — каза Беки. — Извикай, ако има нужда.

— Добре.

Беки изведе Рурк през задната врата на двора, където пилетата и двете крави бяха затворени заедно. Сеното от миналата година почти привършваше. Беки го огледа разтревожено, като се чудеше как щеше да успее да засее земята напролет, без помощта на дядо си.

— Доиш ли кравите? — попита Рурк.

— Да. Мак ми помага. Доста е добър. Бием млякото и приготвяме краве масло.

Той спря и я погледна, като все още държеше нежната й ръка в своята силна длан.

— По собствено желание?

Беки се усмихна и поклати глава.

— Необходимост. Трябва да разпределяме бюджета си до последния цент, дори с пенсията на дядо. По-рано дори шиех дрехите си сама, но сега е по-евтино да купувам готови. Платовете поскъпнаха много. Консервирам зеленчуци през лятото и ги слагам в килера. Меся хляба вкъщи. Справяме се.

— Мога да си представя, че цялата ти заплата отива само за прилични дрехи за училище за момчетата.

— За Мак, да. Клей вече си купува сам — каза тя с неочаквана горчивина. — Дрехи от бутик. Не беше доволен от нещата, които можех да му осигуря.

— Вече е достатъчно голям, за да се издържа сам — напомни й Рурк. — А и това е един разход по-малко.

— Да, но…

Очите му се присвиха изпитателно.

— Но, какво?

Беки го погледна. Толкова много искаше да му се довери, но не можеше да сподели подозренията си. Какъвто и да бе Клей, той все пак й беше брат.

— О, нищо — усмихна се пресилено. — Хамбарът е от началото на века. Първият е изгорял през 1898. Имаме снимка оттогава, има я и в местното историческо дружество. Този е точно копне на оригиналния, но не е толкова стар.

Рурк я остави да смени темата, без да се противопостави. „Има време“ — помисли си. Междувременно се наслаждаваше на приятния ден. Повечето неделни дни прекарваше сам, потънал в работа. Това бе ободряваща промяна.

Минаха през полето и стигнаха до малка горичка с орехи и дъбове покрай едно поточе. Стволът на един стар бук бе повален до ручея и Беки седна на него, като придърпа и Рурк до себе си. Имаше много място, дървото очевидно бе било доста голямо.

— Това е убежището за сърдене на дядо. Отсече го, защото искаше да има къде да седне и да лови риба, но обичаше да ни казва, че е дънерът за сърдене. Идваше и сядаше тук, когато баба го вбесяваше. След време огладняваше и се прибираше — добави Беки и се засмя.

— Каква беше баба ти?

— Почти като мен. Не беше хубава, но имаше прекрасно чувство за хумор и беше неповторима готвачка. Като се разгневеше, обичаше да хвърля разни неща по дядо. Тенджери, тигани — веднъж хвърли купа с овесени ядки и го улучи. Дядо приличаше на движеща се каша.

Рурк отметна глава назад и избухна в смях.

— И какво направи той?

— Изкъпа се. След това двамата с баба се затвориха в стаята си и къщата утихна доста задълго — Беки въздъхна. — Бяха толкова щастливи. Мисля, че само несполучливият брак на мама и татко ги гнетеше. Баща ми винаги имаше неприятности със закона или с някого, на когото дължеше пари, или със съпруга на някоя жена. Изневеряваше на мама. Мисля, че това я уби. Един ден се разболя от пневмония, остана на легло и умря. Докторът бе идвал и ние й давахме лекарствата, които й бе предписал, но тя нямаше желание да живее.

— Предполагам, че някои мъже не са създадени за семеен живот — изрече дрезгаво Рурк. Запали пура и бавно изпусна кълбо дим. — Жалко е, че не го осъзнават, преди да се обвържат.

— И дядо твърдеше същото — Беки се усмихна унесено. — Той все пак ми е баща, каквото и да е направил. Но се страхувах, когато се появеше. Винаги имаше нужда от пари и очакваше да му ги дадем. Понякога е вземал и хапката от устата ни, но дядо никога не му отказваше.

Беки бе свела очи към джинсите си, затова не забеляза убийственото изражение на Рурк.

— Предполагам, че ще изпитвам същото към собствените си деца, затова всъщност не обвинявам дядо.

Рурк не каза нищо. Гледаше я, като се опитваше да си представи колко трудно й е било. Тя никога не се оплакваше от съдбата си и дори бе в състояние да защити човек като баща си. „Невероятно!“ Рурк прощаваше много по-малко и проявяваше много по-малко разбиране. С удоволствие би изпратил подобен човек в затвора за цял живот.

— Ти го обвиняваш, нали? — попита Беки внезапно като забеляза напрегнатите мускули на челюстите му и потъмнелите му очи. — Много си строг в принципите си, господин прокурор!

— Да, така е — потвърди той. — Казват, че съм непреклонен. Но някой трябва да се изправи срещу беззаконието и да не се огъва, Беки. В противен случай, престъпниците ще управляват света. Тези проклети либерали са способни да те убедят, че светът ще е по-добър, ако всичко стане законно. Но това, което, ще се получи, е джунгла. Трябва ли да ти обяснявам кой властва в една джунгла?

— Хищникът, който е най-силен и най-кръвожаден — отговори тя, без да се замисля и потрепери вътрешно. — Трудно ми е да си представя човек, който би убил друг без никакви угризения, но ти сигурно си виждал много такива.

Рурк кимна.

— Бащи, изнасилили дъщерите си; жени, удушили собствените си деца; човек, застрелял друг, за да заеме мястото му на паркинга.

Той се усмихна на ужасеното й изражение.

— Шокирана ли си? Това става с повечето почтени хора, когато узнаят за такива престъпления. Всъщност, някои от тях са съдебни заседатели и издават оправдателни присъди, защото не могат да повярват, че човешко същество е способно да стори подобно нещо на друго човешко същество.

— Бих могла да разбера това — каза Беки и усети, че й става зле. — Сигурно ти е трудно понякога, когато обвиняваш някои от тези хора и ги пускат на свобода.

— Не можеш да си представиш какво е. Крал Хенри Осми е имал група воини, които са били над закона. Притежавали, са власт над живота и смъртта на престъпниците, пускани на свобода, въпреки вината им. Не го одобрявам, но разбирам рационалната страна на подобни съдилища. Господи, корупцията в държавните учреждения не е за вярване!

— Защо някой не направи нещо? — попита Беки.

— Добър въпрос. Някои от нас се опитват. Но става доста нажежено, когато властта и парите са в ръцете на тези, застанали на подсъдимата скамейка.

— Започвам да проумявам.

— Добре. В такъв случай, нека поговорим за нещо по-весело — предложи Рурк и дръпна от пурата. — Къде искаш да ядеш утре?

— Обяд, отново? — промълви тихо Беки.

Рурк се засмя.

— Отегчих ли те вече с присъствието си?

— О, не! — отвърна тя пламенно.

Рурк се загледа в нежните й очи. Очи за спалня. Лешникови пламъчета, способни да изгорят мъжа за цял живот. Нямаше желание да бяга от тях повече. Стана бавно и смачка пурата си с крак. В гората бе така тихо. Дочуваше се само ромонът на поточето, когато протегна ръце към Беки. Тя се отпусна в обятията му. Обхвана я през талията и я притегли към себе си.

— Не, не поглеждай настрани! — рече й грубо, когато Беки се опита да отклони погледа си.

— Не мога да издържа… — прошепна тя възбудено.

— Напротив, можеш! — Рурк дишаше тежко. — Почти виждам душата ти.

— Рурк! — простена Беки.

— Ухапи ме… — изхриптя той близо до устните й.

Вече беше я целувал, но този плам бе нов. Събуждаше желание в нея, да го хапе, да забива ноктите си в кожата му, възпламени нещо, до което не бе успял да се докосне преди. Устните му се впиха в нейните толкова яростно, че ако това се бе случило седмица по-рано, Беки сигурно щеше да се изплаши. Но сега тя изпитваше желание да го опознае по всички възможни начини. Издърпа ризата от панталона му, ръцете й се плъзнаха нагоре и пръстите й се заровиха в гъстите къдрави черни косъмчета на топлите му гърди. Беки простена от тази интимност и се притисна по-силно към него. Преплете бедра с неговите и ниско под корема си усети ерекцията на мъжествеността му.

— Беки… — простена той.

Беки се задъха, но нямаше сили за съпротива. Потапяше се в чувствена забрава, която я караше да трепери в ръцете му.

Рурк я положи на земята и си пое си дълбоко въздух изгарян от неустоимо желание. Ставаше му все по-трудно и по-трудно да се отдръпне. Беки би му дала всичко, което би поискал — още тук, още сега, но той не би я принудил да извърши нещо, което би я терзало по-късно. Трябваше да отрезви разума си, да стиска зъби, докато болката преминеше.

Беки също съзнаваше, че това, което вършат, е неразумно. Чувстваше се виновна. Не бе честно да задълбочава връзка, която водеше до задънена улица.

— Не трябва да се срещаме повече, Рурк — каза тя печално. — Нищо няма да се получи…

Рурк беше блед, но се владееше много добре.

— Няма ли? Мисля, че току-що ти показах, че ще се получи.

— Не е честно да караш мъжа, да се измъчва така, само за да имаш компанията му. В момента не бих могла да се справя с нещо повече. Дядо, и Клей, и Мак… Ако касаеше само мен и моите принципи, мисля, че не бях била достатъчно силна, да ти откажа. Но…

— Не те моля за нищо, Ребека. Ще се справим. Никога нищо не ми е доставяло по-голямо удоволствие от това, да бъда с теб. Ще се справя с нагона си. Когато ми дойде прекалено много, ще ти кажа.

Беки се намръщи и съвсем не изглеждаше убедена.

— Това ти причинява болка, зная? Рурк, аз съм динозавър. Не съм подготвена за истинския живот, живяла съм като отшелник през всичките тези години. Ти заслужаваш нещо много повече от мен.

— Така ли? — той обхвана лицето й с ръце и я целуна топло. — Ти ми стигаш, благодаря. Но отсега нататък по-добре да не прекарваме твърде много време сами.

Очите й потърсиха неговите.

— Рурк, сигурен ли си? — прошепна Беки.

Той кимна сериозно.

— О, да, сигурен съм. Сега ще престанеш ли да ме съжаляваш? Защо просто не ми предложиш още едно парче от онзи чудесен кейк, който бе приготвила за обяд? Умирам от глад!

Беки се засмя. Напрежението я напусна. Двамата се върнаха в къщата, хванати за ръце, и до края на следобеда никой не спомена какво се бе случило в гората.