Сюзън Кайл
Нощна треска (10)

Десета глава

Килпатрик размишлява почти цялата нощ и спа лошо. Понякога в неделя правеше опити да отиде на църква. Тази сутрин обаче, нямаше настроение за това. Вечерта бе изпил две уискита и сега главата го болеше.

Нежният поглед на Беки го преследваше. Беше обещала, че ще се грижи за него, ако се разболее. Той затвори очи и изстена. Дори чичо му, който наистина се грижеше за него, не разкриваше чувствата си. Килпатрик не знаеше как да възприеме привързаността. Никога не му се бе налагало. Беки обаче го променяше, а той не можеше да й го позволи. Поведението му бе абсолютно погрешно, спрямо такава невинна жена. Желаеше я достатъчно силно, за да я прелъсти. Но не биваше да позволи това да се случи. Беки имаше прекалено много задължения.

Направи си кафе и го изпи, докато прочете неделния вестник. Беше толкова тихо в къщата, след като Гус бе мъртъв. Кучето му липсваше неимоверно. Не беше лоша идея, да си вземе ново кученце. Спомни си думите на Беки за фокстера и се усмихна. Би му допаднало да има такова куче. Е, би могъл да си потърси в магазините за домашни любимци, но разбира се, без Беки. Странно как тази мисъл намали ентусиазма му. Но той не трябваше да допусне, Беки да се привърже към него. Тя бе така ранима — не й подхождаше мимолетна авантюра. Отмести вестника и отвори куфарчето си, препълнено догоре с досиета, които трябваше да прегледа, преди да започнат съдебните процеси на другия ден. Вместо да седи умислен, можеше да поработи.

 

 

Беки се облече за църква след дълга и безсънна нощ. Може би бе добре, че Килпатрик си бе тръгнал, без да се обърне назад. Така нямаше да усложни живота й допълнително. Но подобна мисъл едва ли бе достатъчно утешителна, за да я преглътне лесно.

Дядо й не ходеше на църква, а Клей никога не я придружаваше, въпреки огромните й усилия. Единствено Мак посещаваше с удоволствие неделното училище. Вече се бе приготвил й я чакаше.

Беки почука с неохота на вратата на Клей и надникна в стаята му.

— Наглеждай дядо докато ни няма, ако можеш — изрече тя студено, като забеляза, че той очевидно страдаше от махмурлук.

Не възнамеряваше да го попита, кога се е прибрал.

Той се повдигна сънено на лакът и я изгледа сърдито.

— Ти си предател, Беки! Как можа да излезеш с този човек, след всичко, което ми направи?

Беки дори не мигна.

— След това, което ти е направил? — повтори саркастично тя. — А какво ще кажеш за това, което ти си направил, за да си навлечеш неприятности — или то не влиза в сметката?

— Ако го доведеш отново тук, аз…

— Ти какво? — прекъсна го надменно Беки. — Ако не ти харесват условията тук, знаеш къде е вратата. Но не очаквай, да те защитя в съда втори път. Ако си тръгнеш, ще уведомя властите.

Той пребледня. Беше го заплашила с това веднъж и наистина изглеждаше решена да го направи. Стана му зле. Братята Харис го държаха здраво в примката си, а не можеше да се откъсне от тях, заради увлечението си по Франсин. Не искаше да я изгуби — нито нея, нито новото си положение, но със сигурност не искаше и Килпатрик да го хване за врата. Да остави прокурора, да се навърта в къщата, бе все едно да покани на гости нещастието.

— Беки… — започна колебливо.

— Десетгодишно момче от прогимназията в Къри Стейшън е умряло от свръхдоза — каза тя, като наблюдаваше внимателно лицето му.

Клей сякаш престана да диша. Изражението му остана непроменено, но в очите му пролича истински страх и Беки изпита желание да изкрещи. Опитваше се да не вярва, че брат й има връзка с пласирането на наркотици, но погледът му я изнерви.

— Да знаеш нещо за това? — попита тя.

Клей погледна встрани.

— Защо трябва да зная? Казах ти, не искам да попадна в затвора, Беки.

Тя не се успокои напълно. Не можеше. Изгледа го продължително и излезе, като затвори вратата.

Мак внезапно се появи зад нея. Беки забеляза, че лицето му бе почервеняло, очите му бяха разширени и разтревожени.

— Били Денис — каза той. — Момчето, което е умряло. Беше ми приятел. Джон Гейнс ми се обади снощи, след като ти излезе — той сведе очи надолу. — Били никога не е наранявал никого. Беше самотен. Никой не го обичаше много, но аз го харесвах.

— О, Мак — изрече Беки съчувствено.

Мак погледна към стаята на брат си и отвори уста, но не можеше да й каже. Въздъхна и се обърна.

Беки се сбогува с дядо си, след като го настани, и двамата с Мак отидоха до малката баптистка църква, която тя посещаваше от детинство. Във фермерските райони на Джорджия баптистките църкви преобладаваха и така бе било винаги от стотина години.

Беки обичаше малката бяла провинциална църква с високата кула и красивата местност около нея. Но най-много обичаше спокойствието и сигурността, която чувстваше вътре. Майка й и баба й бяха погребани в гробището зад църквата. Един от братовчедите на баба й бе направил голямо дарение, за да се построи сградата, която бе на повече от седемдесет години.

— Днес си много красив — обърна се Беки към малкото си братче, когато слязоха от колата.

— Ти също.

Той се засмя. Беше облякъл единственият си официален панталон, едната от двете си бели ризи и си бе сложил единствената си вратовръзка. Носеше маратонки, защото нямаха достатъчно пари за истински кожени обувки.

Беки бе с бяло костюмче, плетена синя блуза и почти нови бели високи обувки. За щастие, никой тук не обръщаше внимание на облеклото на посетителите и не гледаше с презрение на по-бедните членове на паството. Тя се чувстваше като у дома си. Може би точно това превръщаше посещението на църквата в развлечение, а не в неприятно задължение.

Докато слушаше проповедта, Беки си мислеше за Клей и се надяваше, че все още можеше да му помогне. Не знаеше какво да прави. Едва ли щеше да постигне нещо, ако се поддадеше на заплахите му, но ако пък с отказа си го подтикнеше към нови престъпления и той се озовеше в затвора? Тя стисна зъби. Само да можеше да помоли Килпатрик да й помогне! Беше опитала, но чувствата й попречиха. Сега трябваше да се справи сама, по някакъв начин.

 

 

Понеделникът дойде твърде бързо. Беше прекарала останалата част от неделята, да сготви, да приготви дрехите на всички за седмицата и да погледа телевизия с Мак и дядо си. Когато се върна с Мак от църква, Клей бе излязъл. Прибра се късно вечерта, след като всички си бяха легнали.

— Ще ходиш ли на училище днес? — попита го тя студено, докато оправяше Мак в коридора.

Клей сви рамене.

— Ами, да — отвърна кратко.

Изглеждаше потиснат. Смъртта на детето го тревожеше. Никога не бе предполагал, че може да се случи подобно нещо. Беше по-лошо от всичко, което бе правил до сега, макар лично да не бе му дал дрогата. Беше помолил едно от по-големите момчета да му намери клиенти. Буба бе истинският пласьор. Но Клей не би могъл да каже и думичка, без сам да се издаде, а братята Харис вече го бяха заплашили достатъчно какво би могло да го сполети, ако и двамата свидетелстват срещу него. Беше притиснат в ъгъла, но положението бе останало дори още по-лошо, след като Мак отказа да им помага. През цялото време Клей бе на тръни, в очакване, че по-малкият му брат ще го предаде, но досега поне той не бе казал нищо. Мак обаче дори не желаеше вече да разговаря с него, а след смъртта на Денис така го гледаше, като че ли бе истински боклук. Болеше го. Малкото му братче, което винаги го бе боготворяло, сега го мразеше. Беки също сякаш бе престанала да се интересува от него. Клей беше като кораб без рул, понесъл се все по-стремително към подводните скали и плитчините, без да може да се довери на някого достатъчно, за да сподели страховете си.

Франсин се бе опитала да го утеши предишната вечер.

„Не се тревожи — беше му казала тя. — Никой няма да знае, че имаш нещо общо с това“. Но дори и думите и не му даваха спокойствие. Чудеше се, дали някога отново ще намери мир за душата си. Трябваше да отиде на училище. Щеше да полудее, ако останеше вкъщи.

 

 

И Беки пристигна в офиса не по-малко потисната. Дядо й изглеждаше доста възбуден тази сутрин и тя се притесняваше за него. Старият човек не спомена и дума за Килпатрик, което също не бе обичайният му стил. Той винаги говореше точно това, което мислеше, освен ако не беше твърде болен, за да го е грижа. Беки се надяваше, че това не предвещава нов пристъп.

— Е, как мина? — попита тихичко Маги, когато Беки влезе в офиса.

— Вечеряхме заедно и танцувахме, беше много приятно — излъга тя с усмивка и й подаде един кафяв плик с обувките и чантата. — Благодаря ти много, че ми ги зае. Бях „апетитна“, така каза той.

— Радвам се, че си се забавлявала. Нуждаеш се от малко развлечения.

Беки прибра един кичур коса в кока си и оправи карираната си рокля. Беше спретната и чиста, но съвсем не екстравагантна.

— Това е повече моят стил, предполагам — тя въздъхна. — О, Маги, защо животът е толкова заплетен?

— Ще трябва да ти кажа по-късно — прошепна Маги и кимна към кабинета на шефа си. — В лошо настроение е. Съдът се открива тази сутрин, както знаеш, а той има две дела и едното е срещу приятеля ти Килпатрик. Опитва се да изрови нови доказателства, но се обзалагам, че Килпатрик е поне две крачки пред него. И той мисли така.

Сърцето на Беки подскочи, като чу името на прокурора, но едва ли щеше да има някаква полза, да се ентусиазира прекалено много. Прелюдията беше свършила. И колкото и хубава да беше, трябваше да живее в реалния свят, а не в облаците. Свали капака на пишещата си машина и се залови за работа.

Беше късно следобед, когато Килпатрик се върна от съда. Той лично бе страна по обвинението в едно дело за трафик на наркотици, докато колегите му в други съдебни зали участваха в различни процеси — от изнасилване на дете до опит за убийство. Беше уморен и раздразнителен и едва ли му се отрази добре, когато завари Дан Бери, да го чака в кабинета му.

Остави куфарчето си до бюрото и остана прав, като се протегна. Тялото го болеше от прекараните дълги часове седнал в едно положение.

— Е, какво има? — попита тежко.

Бери стана и затвори внимателно вратата.

— Нещо лично — отговори следователят. — За бомбата.

Килпатрик седна на ръба на бюрото си и запали пура.

— Хайде, говори.

— Казах ти, че Харви Блер е пуснат от затвора, и за заплахите му да те премахне, когато бъде освободен? — започна Бери.

Килпатрик кимна.

— От ФБР са проследили брояча в бомбата до един местен магазин за радиочасти. Оказа се, че собственикът му е добър приятел на Блер.

— Което не означава, че той е направил бомбата или е поръчал да я направят. В повечето магазини за електроника се намират такива материали — Килпатрик поклати глава, свъсил тъмните си вежди. — Не. Убеден съм, че е стария Харис и синовете му. Почти съм сигурен.

— Не си забравил какво ти казах за младия Калън и познанията му по електроника, нали?

— Не съм забравил. Просто не мисля, че е толкова глупав.

Очите на Бери се присвиха.

— Виж, всички знаем, че се срещаш със сестра му…

— Което няма нищо общо с начина, по който ръководя този кабинет — прекъсна го гневно Килпатрик. — Няма да си затворя очите пред нищо, което момчето е направило, просто защото излизам със сестра му от време на време. Ако е съучастник в това престъпление, ще заведа дело срещу него. Ясно ли е?

— Ясно! Убеди ме — честно!

Килпатрик го изгледа сърдито.

— Мисля, че не е Блер. Но ако ще се почувстваш по-добре, ще отида и ще поговоря с него.

— Невъоръжен?! — възкликна Бери.

Очите на Килпатрик пламнаха.

— Няма да ме убие посред бял ден в собствената си къща. Дори Блер не е толкова глупав.

Той се изправи и погледна часовника си.

— Ще отида сега. Следващото ми дело е чак утре сутринта. Докъде стигна със случая Денис?

— Разпитах няколко деца, които са го познавали в училище, включително и едно момче, Мак Калън, което му е бил приятел.

Челюстите на Килпатрик се стегнаха. Бери забеляза предателската му реакция.

— Не знаеше, предполагам? Помислих, че госпожица Калън може да ти е споменала за това.

Той поклати глава.

— Не, но няма да пропусна да я попитам — отвърна, като се съгласила направи нещо, за което се бе заклел, че няма да го стори.

Беше си обещал, че ще остави Беки намира, но уикендът се изниза бавно, а на него му липсваше компанията й, усмивката, гласът й. Почти бе вдигнал телефона рано тази сутрин, но успя да се подчини на волята си и да не й позвъни. Сега изглежда имаше добро извинение, да залъже съвестта си. Настроените му се повиши.

— Моля те, провери под капака на колата си, преди да потеглиш — предупреди го загрижено Бери. — Не искаме да те намерим на парчета, преди да сме пипнали престъпника, който ти сложи бомбата.

— Ще направя, каквото зависи от мен — увери го Килпатрик, като пъхна пурата в устата си и се засмя. — Сигурен съм, че ще изглеждам ужасно на парчета.

Бери се опита да каже още нещо, но Килпатрик вече бе излязъл през вратата, насочвайки се право към офиса на Беки. „По дяволите с благородните принципи!“ — каза си той.

Завари Беки, наведена над пишещата машина. Другите жени в стаята спряха да работят и впериха очи в него.

Той се подпря на бюрото й изчака да го погледне. Лицето й издаде първо изненада, а после засия от удоволствие.

Рурк се засмя.

— Радваш се да ме видиш? Аз също. Ще бъда вързан цялата седмица в съда, но бихме могли да вечеряме заедно в петък. Китайска или гръцка кухня? Пристрастен съм към хубавата мусака и пивкото вино, но обичам не по-малко и вкусното свинско.

— Никога не съм опитвала гръцка или китайска кухня — призна тя, а гласът й издаваше истинското й вълнение.

— Ще се споразумеем, като излезем. Не мога да остана. Трябва да поприказвам с един човек, заплашил, че ще ме изкорми и ще завърже червата ми на телефонния стълб.

Беки се задъха.

— Няма проблеми. Едва ли го е направил. Няма ни най-малка представа от електроника, а и иска да стои настрани от неприятностите.

— Провери ли колата си?…

— Ах, вие двамата с Бери — измърмори Рурк. — Не мислите ли, че ми се живее? Разбира се, че проверявам колата си и вратата си, и банята си, и дори съм си взел котка, за да опитва храната ми, преди аз да ям. Доволна ли си?

Тя се засмя неволно и забеляза как Маги се опитва да сдържи усмивката си.

— Живял съм почти тридесет и шест години сам. Ще се справя още четиридесет. Имаше ли неприятности вкъщи?

— Да. Казах на Клей, че може да напусне и да се справя сам отсега нататък. Беше доста мълчалив до края на деня. Дори Мак беше замислен. Познавал е малкото момченце, което е умряло — въздъхна Беки. — Горкото дете! Каква нелепа смърт.

— Всяка смърт е нелепа, когато е безсмислена.

Рурк изгледа лицето й и откри болката в него. „Тя дори съчувства на непознати“ — помисли си той и се запита, дали не бе надценил думите й в нощния клуб. Това го смути. Започваше да осъзнава, че иска много повече от нея, а не само състрадание.

— Трябва да тръгвам — каза рязко. — Ще се видим.

— Да — потвърди Беки, а очите й пламтяха.

Беше добре, че Рурк не се обърна. Тя се усмихна широко. Беше тъжна целия уикенд, като си мислеше, че той й бе казал „сбогом“, а се оказа, че е било „довиждане“.

— Е — Пепеляшка, и то в моя офис — подхвърли шеговито Маги. — Мисля, че те харесва.

— Надявам се да е така — отвърна тихо Беки. — Времето ще покаже.

 

 

Следващите няколко дни сякаш отлетяха. С влизането на съда в сесия, Беки, както и всички останали момичета в офиса, пишеше и подреждаше от сутрин до вечер досиета. До известна степен това бе добре, защото работата отклоняваше мислите й от Килпатрик.

Вкъщи нещата обаче, бяха съвсем различни. Беки мечтаеше непрекъснато. Беше удивително, колко блестящ и нов й се струваше светът, след като имаше за кого да копнее. Дядо й и Мак не казаха нищо, когато им съобщи, че ще излезе в петък вечерта с Килпатрик. Клей също, въпреки че кръвта му замръзна в жилите. Той не знаеше какво щеше да се случи, но вероятно не предвещаваше нищо добро, областният прокурор да се върти покрай сестра му. Не беше сигурен какво щяха да предприемат братята Харис, когато узнаеха за това. Ако някой загазеше, те щяха да натопят първо него…

 

 

Килпатрик бе почти убеден, че Харви Блер не се е опитал да го убие, а убеждението му съвсем се затвърди, когато се срещна с бившия затворник.

Блер, едър мъж със здрави юмруци, с тъмна коса и светли очи дори не прояви и следа от враждебност, когато отвори вратата на апартамента си и видя прокурора.

— Не искам неприятности, Килпатрик — каза той веднага. — Четох вестниците. Зная какво ти се е случило. Но не съм го направил аз.

— Не съм и мислил подобно нещо — отвърна Рурк спокойно. — Но е просто част от задълженията ми, да проверя всички следи. Как вървят нещата при теб?

Блер се отдръпна встрани, за да го пропусне да влезе. Апартаментът му бе чист и подреден, но шумен. Една слабичка жена и три дечица на предучилищна възраст се бяха разположили на пода и редяха фигурките на един конструктор. Те погледнаха нагоре и се усмихнаха срамежливо, преди да продължат с играта.

— Дъщеря ми и внуците ми — изрече Блер с грейнало лице. — Позволиха ми да живея при тях. Зет ми загина на работата си миналата година, така че аз се грижа за тях. Странно, нали, как отговорността те вкарва в правия път? — той въздъхна тежко и пъхна ръце в джобовете си. — Намерих си работа. Шофьор на камион. Плащат ми добре и нямат нищо против, че съм бивш затворник. Дори имам застраховка и пенсионно осигуряване — Блер се усмихна. — Как ти се струва, бих ли изгубил всичко това, за да извърша отново нещо глупаво?

Килпатрик също се засмя.

— Радвам се, че нещата са ти потръгнали. От всичките си дела съжалявам най-много, че спечелих твоето.

— Благодаря. Но аз си бях виновен, макар накрая да получих помилване. Въпросът е, че искам животът ми сега да не се провали. Получих втори шанс и не желая да го пропилея.

— Мисля, че ще успееш.

Килпатрик му подаде ръка на сбогуване. Тръгна си, сигурен, че Блер не е поставил бомбата в колата му. Човекът щеше да загуби прекалено много. Но Калън все още оставаше заподозрян, а той не можеше да каже на Беки колко много доказателства уличаваха брат й за атентата и смъртта на Денис. „Господи, някои дни са наистина трудни!“

До края, на седмицата Рурк Килпатрик непрекъснато седеше в съда, изпълнявайки задълженията си. Понякога му се струваше, че ще започне да крещи. Законът изискваше, да разпита всеки един от съдебните заседатели. „Имате ли връзки с подсъдимия, с някого от свидетелите, или с някого от адвокатите? Запознати ли сте с делото? Имате ли роднини, които са замесени в случая?…“ И така, докато зададе всички въпроси на петте състава съдебни заседатели, докато се подберат дванадесет подходящи члена — почти цял ден. После двамата с обществения защитник разпитваха съдебните заседатели, докато и двамата се убедяха, че са подбрал подходящи хора.

Беше много важно, съдебните заседатели да са безпристрастни, но не бе по-маловажно и съдията да е такъв.

Имаше късмет със съдията Лорънс Кенър, възрастен мъж, който знаеше законите из основи и Килпатрик го уважаваше.

Джей Линкълн Дейвис се отби в съда по време на почивката, за да представи искане за издаване на постановление по едно от неговите дела. Той се спря до Килпатрик със самодоволен вид.

— Предполагам си чул, че съм готов да обявя кандидатурата си — подметна адвокатът.

Килпатрик се засмя.

— Чух. Късмет.

— Поне ми бъди достоен съперник.

— Защо, Джаспър. Не го ли правя винаги? — попита невинно Рурк.

— Не използвай малкото ми име! — простена адвокатът, като се огледа наоколо бързо, за да се убеди, че другите в съдебната зала не са чули. — Знаеш, че го мразя!

— Майка ти не го е мразела. Срамно е, че го криеш зад инициал.

— Само почакай, докато се изправим в телевизията на дискусия. Подчинените ми проучват всичките ти минали дела.

— Пожелай им приятно прекарване — отвърна дружелюбно Килпатрик.

— За човек, който иска да бъде преизбран, ти се държиш непоносимо безотговорно.

Килпатрик не искаше да бъде преизбран, но защо трябваше да разваля удоволствието на Джаспър и да му го признае сега. Той само се засмя.

— Приятен ден.

Адвокатът направи гримаса и излезе. Килпатрик се почувства леко засрамен, че го подмамваше. Джей Линкълн бе добър човек и много добър адвокат. Но понякога беше истинска напаст.

Прибра документите си и излезе от съда. Беше пет часът, а имаше работа поне още за два часа в кабинета си, преди да приключи задълженията си за деня. Но беше петък вечер и бе обещал да излезе с Беки. Простена вътрешно. Не му харесваше идеята, да я разочарова, но едва ли имаше избор. Работата беше на първо място.

Отби се в офиса й на път за своя кабинет. Всички се приготвяха да си тръгват, но Беки все още пишеше нещо на машината си. Размени няколко думи с Боб Малкълм и после се настани на бюрото до Беки.

— Имам още поне два часа работа — каза й нервно. — Беше ужасна седмица!

— И не можеш да излезеш тази вечер — предположи Беки, като се усмихна, за да не проличи разочарованието й. — Всичко е наред, наистина.

Той въздъхна гневно.

— Не, не е. Прибери се вкъщи и нахрани семейството си — Рурк изучаваше изпитото й лице. — Ще бъде късна вечеря — започна той с колебание. — Ако искаш да се върнеш и да поседиш с мен, докато привърша, все пак ще можем да хапнем някъде.

Сърцето на Беки подскочи, очите й вече не изглеждаха тъжни.

— С удоволствие, ако не си много уморен да…

— Аз също трябва да ям, Беки. Не съм толкова уморен. Заключи вратите на колата си, когато се върнеш. А после ще карам след теб, да те изпратя.

— Добре. Няма да се бавя много.

Той стана и се усмихна на изражението й. Приличаше на дете, заведено на цирк.

— Не им позволявай да те заключат в килера.

— В някакъв случай — обеща твърдо Беки.

Тя се прибра, готова да се противопостави на семейството си. Вече ги бе предупредила предишната вечер, че в петък ще вечеря с Килпатрик навън. Този път обаче, дядо й бе получил пристъп — пъшкаше и стенеше, колкото сили имаше.

Обзе я паника. Помогна му, да си легне, и после започна да кърши ръце, разтревожена какво да направи. Лекарят щеше да дойде, ако го извикаше, но това щеше да се отрази, на бюджета им, а Беки не бе сигурна, дали дядо й не се преструваше.

Клей бе излязъл и щял да прекара вечерта навън. Не знаеха къде е отишъл. Мак гледаше телевизия и нищо не можеше да го отдели от екрана. По всичко личеше, че Беки нямаше да успее да отиде на срещата.