Сюзън Кайл
Нощна треска (6)

Шеста глава

Килпатрик понякога се чудеше защо държи Гус в къщата си. Немската овчарка се качи в мерцедеса и изскочи обратно навън. Трябваха му цели пет минути, за да настани огромното животно, а и без това вече закъсняваше. Искаше да остави Гус в кучешкото училище, да поопреснят навиците му. Както вървяха нещата, щеше да е чудо, ако успееше да стигне в офиса си преди обяд.

— Ах ти, разглезен палавник! — смъмри кучето.

Гус започна да лае. Беше странно неспокоен, като че ли усещаше нещо. Килпатрик обаче не виждаше никого покрай колата. Потърси табакерата си, не можа да я намери и с отчаяна въздишка слезе от колата, за да се върне вкъщи за нея. Затвори шумно вратата и остави Гус вътре. Когато стигна до входната врата, бомбата избухна, като превърна елегантната лимузина в парчета разкривен метал и обгоряла кожа.

 

 

Беки разбра, че нещо лошо се е случило, по лудото препускане на хората из сградата. Видя да пристигат и да си тръгват полицаи и писъкът на сирени бе почти непрестанен.

— Знаеш ли какво става? — попита тя Маги, като се опитваше да надникне на улицата през пердетата на прозореца.

Беше време за обяд и адвокатите бяха излезли, заедно с асистентите. Двете бяха сами в офиса.

Маги се приближи.

— Не, но със сигурност има нещо — рече тя. — Забелязвам отряда за борба с тероризма. Познавам колата им. Какво правят тук?

Боб Малкълм нахлу в офиса почти тичешком. Беше угрижен и неспокоен.

— Бяха ли вече тук? — попита той.

— Кои? — вдигна вежди Маги.

— Спецченгетата. Претърсват цялата сграда. Господи, вие двете още ли не сте чули? Тази сутрин са се опитали да убият областния прокурор! Поставили са бомба в колата му.

Беки се подпря на стената, а лицето й стана по-бяло от тебешир.

„Рурк!“

— Мъртъв ли е? — попита тя и спря да диша, докато изчакваше отговора.

— Не — отвърна Малкълм, като я наблюдаваше с любопитство. — Само кучето му.

Той тръгна към кабинета си:

— Не се тревожете. Мисля, че няма нищо съмнително в сградата. Но е по-добре, да сме сигурни, отколкото да съжаляваме.

— Да, разбира се — каза Маги.

Тя прегърна Беки със слабата си ръка, когато шефът им се скри в стаята си.

— Да, да — изрече с нежна, разбираща усмивка. — Значи така стояли нещата!

— Не го познавам всъщност добре — отвърна Беки. — Но се отнесе с внимание към брат ми и съм го… виждала из сградата…

— Разбирам. Той е неразрушим, нали знаеш. Иди да пооправиш лицето си.

— Да, естествено…

Беки тръгна към тоалетната като в мъгла и остана там, докато спецченгетата не претърсиха офиса им. Не откриха нищо. Когато привършиха, беше станало време обедна почивка. Беки се забави малко, като си намери някакво извинение. Когато Маги излезе, тя се качи един етаж по-нагоре и тръгна право към кабинета на Килпатрик.

Той разговаряше с някакви мъже, но щом видя пребледнялото й лице и ужасените й лешникови очи, ги освободи, хвана я за ръка, и без да каже нито дума, я въведе в офиса си и затвори вратата.

Беки не се замисли за последствията. Хвърли се право в обятията му, треперейки цялата. Не издаде никакъв звук, нито стон, нито ридание. Притискаше го силно към себе си, като се олюляваше, плъзнала ръце под сакото му и затворила очи. Наслаждаваше се на изискания му парфюм в тишината, която цареше около тях.

Килпатрик, който никога не бе губил способността си да говори, сега остана безмълвен. За пръв път от много време насам. Стремителното нахлуване на Беки и ужасът, изписан в кротките й очи го изумиха.

— Добре съм — рече й тихо.

— Така казаха, но трябваше да се убедя сама. Едва сега научих — Беки се притисна още по-силно. — Съжалявам за кучето ти…

Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Аз също. Беше истинска досада, но ще ми липсва страшно.

Челюстите му се стегнаха и тъмнокосата му глава се сведе над нейната. Стисна рамене й и устните докоснаха нежната извивка на шията й.

— Защо дойде?

— Помислих… че може би имаш нужда от някого — прошепна Беки. — Зная, че беше самонадеяно и съжалявам, че нахлух като…

— Не смятам, че трябва да се извиняваш за загрижеността си — Рурк потърси нежните й, притеснени очи. — Господи, никой не се е тревожил за мен от години.

Той се навъси и отметна един кичур коса от лицето й.

— Не съм сигурен, че ми харесва.

— Защо?

— Самотник съм по природа. Не искам да се обвързвам.

Беки се усмихна тъжно.

— И аз не мога да го направя. Отговорността за семейството ми е всичко, с което мога да се справя. Но съжалявам за кучето ти и се радвам, че ти не си пострадал.

— Проклетите пури, които толкова много мразиш, ме спасиха — каза той с горчивина. — Върнах се да ги взема. Очевидно този, който е заредил взрива в колата ми, не е бил голям специалист. Вероятно в брояча е имало лошо съединение.

— О, бомбата не е била свързана с вратата или педала на газта?

Рурк я изгледа сърдито.

— Ти не знаеш нищо за пластичните експлозиви С-4 и електронните броячи, нали?

— В действителност, никога не съм имала намерение да взривявам никого, затова пропуснах да науча този урок — отговори Беки.

— Груба грешка.

Тъмните му очи изведнъж се спряха на изящната извивка на устата й. Той се наведе и я целуна силно. Устните му се откъснаха секунди само след това, много преди тя да успее да се наслади на топлината им. Рурк отново бе станал предишният. Отблъсна я от себе си със силните си ръце.

— Тръгвай си! Затънал съм до гуша в следователи и агенти от ФБР?

— ФБР!?

— Терористичен акт. Организирано престъпление. В този случай се занимава ФБР. Ще ти обясня някой ден.

— Тръгвам си. Надявам се, че не те смутих — започна Беки малко срамежливо, след като вече се бе отървала от гнетящия я страх.

— Съвсем не. Секретарката ми е свикнала, истерични блондинки да нахлуват тук и да ми предлагат телата си.

Рурк се засмя, но очите му все още бяха тъжни.

— Добросърдечно малко същество. Връщай се на работа, госпожице Калън. Не съм бомбоустойчив, но някой там горе ме харесва.

— Склонна съм да се съглася — Беки се отдели от него неохотно и спря до вратата. — Довиждане.

— Благодаря — изрече той навъсено и се обърна.

Загрижеността й го бе трогнала неочаквано много. Отдавна никой не бе проявявал такава загриженост. Всъщност, никоя друга жена не го бе правила.

Все още размишляваше мрачно за това, когато Дан Бери влезе.

— Момичето, което току-що излезе, не беше ли сестрата на Калън? — попита той. — Дошла е да провери, дали брат й е успял?

Килпатрик замръзна на мястото си.

— Обясни ми по-подробно! — нареди му отсечено.

— Калън е вълшебник в електрониката — започна Берн. — Спечелил е наградата на научното изложение миналата година с експлозив с брояч. Предполагам, че братята Харис са му помогнали, да го сложи в колата ти. Сигурни сме, че те са замесени, но не можем да го докажем.

Килпатрик си запали пура и се облегне напред върху бюрото си, потиснат и отчаян. Дали затова Беки бе нахлула тук тичешком? Дали Клей й се бе доверил? Дали знаеше нещо? Тези въпроси му отнеха част от удоволствието от стремителното й хвърляне в обятията му, а сега трябваше да се попита и дали тя не бе замесена.

Хвърли поглед на Бери.

— Какво открихте?

— Примитивен брояч. Нищо професионално. Ако бяха извикали истински специалист тук, щеше да си мъртъв. Скалъпена работа. Чудя се въобще как е избухнала.

Килпатрик изпусна кълбо дим, тъмните му очи се присвиха замислено.

— Свържи се с полицията и виж, дали детективите могат да проследят експлозивите. Искам да се държи под око Калън.

— Подслушване на телефона?

Прокурорът изруга.

— Не можем да искаме това. По дяволите, нямаме никакви доказателства, а само подозрения. Не можем да подслушваме телефона или да го наблюдаваме, или каквото и да било друго. Нито Калън, нито братята Харис.

— Тогава, какво ще правим?

— Остави федералните агенти да се оправят — изрече неохотно Килпатрик.

— С тяхната натовареност? Едва ли разполагат с неограничено време, да преследват двама любители-пласьори из Атланта.

Килпатрик го изгледа навъсено.

— Ще измисля нещо.

Бери сви рамене.

— Много лошо, че не изпитваш поне малко симпатии към госпожица Калън. Би била страхотен информатор, особено ако тя те харесва — добави многозначително. — Просто идея.

— Залавяй се за работа! — изръмжа Рурк.

И той си мислеше същото за Беки, но това бе подло и безчестно. Досега в живота си се бе придържал стриктно към принципите на морала и честността. А това беше в разрез със съвестта му. Нима крайната цел оправдава средствата? Имаше ли право да изцежда информация от Беки, която би пратила собствения й брат в затвора? Втренчи се в бюрото си, напълно отвратен.

 

 

Беки, в блажено неведение за разговора между Килпатрик и следователя, се прибра вечерта вкъщи доста изплашена. Сега вече бе наистина разтревожена. Ако някой се бе опитал да го убие, нямаше ли да направи отново опит? Дядо й и момчетата забелязаха мрачното й настроение по време на вечеря.

— Какво се е случило? — попита Клей.

— Взривили са колата на господин Килпатрик тази сутрин.

Лицето на брат й придоби восъчноблед оттенък. Той стана, извини се, че го боли стомахът, и излезе от стаята. Мак просто седеше там, целият в слух.

— Мога да разбера, че враговете му искат да го премахнат от пътя си — каза дядо й. — Но това е твърде страхлив начин да убиеш някого. А да взривят кучето му могат само големи мерзавци.

— Да — съгласи се тихо Беки и погледна към всекидневната, където бе отишъл брат й. — Клей изглежда зле. Предполагаш ли, че му има нещо?

— Ще отида да го видя вместо теб — намеси се бързо Мак.

— Мак, не си изяде спанака…

— После!

— Страхливец! — извика Беки след него.

С дядо й си размениха многозначителни погледи.

— Бих искал, да можехме да държим Клей настрани от синовете на Харис — каза тъжно старецът.

— И аз, но как? Да го завържем за верандата ли?

Беки остави салфетката и подпря лице върху дланите си.

— Не си се увлякла по Килпатрик, нали? — попита внезапно дядо й. — Беше доста разтревожена от случилото се.

Тя повдигна глава. Това бе последната капка, която преля чашата.

— Имам абсолютното право, сама да подбирам приятелите си! Ако харесвам господин Килпатрик, това си е лично моя работа и на никой друг!

Дядо й се изкашля и погледна встрани.

— Би ли ми подала малко от кашата? Много е вкусна.

Беки се почувства виновна заради думите си. Но й беше много трудно да прави толкова саможертви, а другите да ги приемат за нещо нормално. Тя кипеше вътрешно. Чувстваше се безразсъдна и дръзка и за пръв път не я бе грижа, дали поведението й бе разтревожило някого.